Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (72)

IV

От години вече кухненската работа бе станала за Фатма хатун най-важното в живота ѝ. Някога семейството Пазвантоглу поминаваше в Кирза, както господ дал, но Фатма не познаваше кухнята. Неприлично е кадъната на един бей да шета като проста жена.

Отначало и във Видин Фатма не излизаше из харемлъка си. Слугите разпореждаше Исмет, старейшина на къщната прислуга. Но от деня, в който Фатма долови у сина си страха да не бъде отровен, тя сама пое готвенето. Осман трябваше да бъде спокоен поне на трапеза.

Първите дни на кухненската ѝ шетня бяха низ несполуки: пилафът клеясваше или прегаряше, овнешкото горчеше от сол, а хлябът приличаше на тухла. Фатма нямаше работен навик, но затуй пък бе умна, схватлива и усърдна. За две недели се отрака в кухнята и придоби десетки дребни майсторства, с които една жена сякаш се ражда.

Така Фатма заприлича на всяка ханъма, дето не е израсла или не се е омъжила в бейска къща. Малките ѝ, изсушени от старостта ръце, които половин век бяха обръщали само страниците, се захабиха от кухненската работа. Те почваха да месят, режат и мият още в тъмно, та видинският господар да се наяде, щом стане. След туй — отнесеше ли подноса в Османовия селямлък — Фатма се връщаше и подхващаше обяда; починала-непочинала — заемаше се с вечерята, за да привърши едва по тъмно, когато Осман седеше над книжата си. Рядко (понеже видинските дела изцяло поглъщаха сина ѝ) той вдигаше очи към нея.

— Не се пазиш — казваше ѝ вяло. — Капнала си, не ще изкараш дълго така.

Тя се стараеше веднага да залепи върху лицето си полуусмивка; за цяла нямаше сили. А си мислеше: „Защо трябва да изкарам още дълго? Само толкоз, колкото ще бъда необходима нему. Пък то не ще бъде много…“

— Остави кухнята на Исмет! — продължаваше пак вяло синът ѝ. — Исмет е в дома отпреди сватбата ти, можеш да му се довериш. Какво безпокойство ми спестяваш, като те виждам да отпадаш с всеки час?

Към свършека на този все еднакъв разговор Фатма чувствуваше как раздразнението обхваща сина ѝ. Навярно поради болестта Осман бе почнал често да избухва, губеше власт над себе си, крещеше до задъхване. А затуй пък че правеше усилие да скрие такива изблици, от тях най-често си изпащаше Фатма — последната, която бе искал да огорчи.

За да предвари ново избухване, майката неизменно отстъпваше:

— Добре, от утре ще ти готви Исмет. А за мен не се тревожи, никога не съм била тъй здрава.

Осман я стрелваше над книжата си с недоверие — виждаше, че го лъже, а никога не бе умяла. Но не я изобличаваше — та целият им живот през последните десетина години бе чиста лъжа: майката се стараеше да убеди своя син, че е човек като всички хора, а той пък криеше от нея, че много добре знае хала си. И тъй, залисани всеки със своята лъжа, те години наред не проговориха за единственото, което мъчеше и нея, и него: охтиката.

През тия години много нещо се измени в живота им. Бе завършен големият пашовски конак, където се преместиха; тук Фатма царуваше по-нашироко, без да се блъска о стражата. Всичко бе добре обмислено и темел построено в този скъп, пашовски дом, а Фатма все пак с болка си спомняше старата им къща на Мустафа паша сокак, за неповторимите дни, които бе изживяла там с мъжа и сина си.

Фатма хатун не обикна новия конак. Без радост бяха влезли в него — грамадна, пуста сграда, където половината стаи и до днес не бяха отключвани. Тук двама донесоха само умора, болест, лъжа, предчувствие за смърт. Както и никога да не заговориха за бъдещето, всеки от тях мислеше за него. Не видинският господар и майката на видинския господар се разположиха в новия конак, а двама души, които си отиват, без да оставят нещо зад себе си.

На какво да се надява Фатма през дните, които ѝ предстояха? Бавната смърт на Осман — едничкото ѝ близко същество…

А Осман угасваше. Бавно наистина, учудващо бавно за охтичав, но видът му (поддържан с много труд от самия него, от лечители и знахари) не успяваше да излъже майката. Всяка заран, докато син ѝ пиеше кафето си, ядеше порязаници, дебело намазани с масло и мед, белеше трето или четвърто яйце, Фатма крадешката го изучаваше, откриваше нови белези на болестта му. Защо Османовата кожа бе станала тъй чудно суха, сякаш прозирна, та през нея личеха всички жилки и кости? Защо и най-малкото усилие — да си отреже хляб, да отмести подноса — караше да избиват по страните му червени петна? Защо ръцете му бяха винаги сухи, защо трепереха неудържимо? Какъв бе този все по-остър блясък в очите, все по-остри звуци в гласа му? Като че остатъкът живот, който той продължаваше да крепи с мъка, бе изтънял в режещо острие, а то доизносваше ножницата си, изхабяваше умореното Османово тяло.

 

 

В утринната тишина Фатма хатун започваше своя ден — твърде лек би ѝ се видял той, ако на гърба ѝ тежаха двайсет-трийсет лета по-малко. Докато бъркаше тесто за тиганици, докато стоеше над главата на момчето, дето доеше биволицата, майката не забравяше тревогата си: снощи господарят на Видин беше много сърдит.

„Дали пак лоши новини от Белград? — питаше се тя. — Не, няма какво по-лошо да се случи с Белград, щом вече го взеха гяурите.“

А ако не гяурите, кой бе ядосал вчера вечер господаря? Отдавна той не преговаряше повече с царе и императори — след дълги напъни Осман Пазвантоглу от Видин бе принуден да съзнае, че е дошъл на света успоредно с друг един, не по-високороден, но по-късметлия: Наполеон Бонапарт. Засега царете и императорите не можеха да отделят внимание на някакъв си видински паша със смешно големи желания, а самият Бонапарт пък вече не би слязъл до преговори и с много по-едри от Пазвантоглу. Така видинският паша, който допреди две-три години бе хранил надежди за съюз с този или онзи владетел, изостави писането на послания, защото престана да получава дори откази: светът забрави Видин и честолюбивия му господар.

Ще рече, не френци или немци бяха разтревожили сина на Фатма хатун; с тях той нямаше повече сметки. „Кой тогава?“ — продължаваше да се пита тя.

Султанът може би? Но какви ли сметки имаше Осман и със султана? След третия поход против Видин Селим отстъпи пред Пазвантоглу, даде му чин паша с три конски опашки — единствения в Подунавето паша с такъв чин — и го остави да управлява цялата земя, която можеха да задържат дружините му. Оттогава между Видин и Портата се наложиха странни връзки: Пазвантоглу подтягаше всяка пролет крепостта, трупаше в нея зърно и джепане, сякаш я чака нова обсада (то не се знаеше и дали не ще дочака), грабеше Влахия или Тръстеникли, приютяваше стамбулски недоволници — държеше се, с една дума, като че ли е във война с Портата. А Селим хан пък си мълчеше, той бе довел до съвършенство своя майсторлък да мълчи и преглъща. За него бе достатъчно, че Пазвантоглу не лакоми за нови земи и ограничава властта си във Видинско. Разгледан в тази светлина, Пазвантоглу не беше по-опасен за Портата от всеки друг непокорен паша или аян, а из Турско те никнеха като гъби.

„Не, не може да дойде и от Селим хан лоша вест!“ — утешаваше се Фатма. Напротив. Преди два месеца нещо, когато узнаха, че Русия е отворила нова война на султана, Осман съобщи на майка си, че му предстояла голяма чест: щял да бъде назначен за сераскер.

— Как се надяваш на такава милост от Селим хан? — не ѝ се повярва. — Мигар той ще забрави, че близо двайсет години Пазвантоглувци са воювали срещу Портата?

— А ти ще ми посочиш ли паша, който не е воювал или не воюва с Портата? — отговори ѝ Осман. — Все пак има закон: за сераскер назначават пашата с най-високия чин от ония земи, дето граничат с врага. В Белград паша няма; в Русчук стои аян без чин; същото — в Силистра и Търново. Ако беше жив Тръстеникли, биха го предпочели, но Тръстеникли свърши. Оставам аз, майко, сам, без съперник. Сераскер във войната срещу русите!

Виж ти! — продължи той с тържество (твърде късно и прекалено високо платено тържество). — Виж по какви непредвидими пътища човек достига целта си. Помниш, след втората обсада, когато Селим хан опразни пред мен Румелия… и тогава ми се струваше непостижимо да стана велик везир, дори след още сто победи като оная. А сега, без да мръдна пръст, сераскерството пада като круша в ръцете ми. Лесно и просто…

Докато Осман говореше (тъй разположен, колкото не е бивал много време), майка му го следеше: как ли изглежда човекът, постигнал своята цел?

„На всяка цена!“

В спомена ѝ се изправи младият Пазвантоглу, подплашен, гонен и преследван. А въпреки всичко — изпълнен с воля за успех. Тя бе превърнала дребния еничар в господар на Видин и паша с три опашки.

Такъв беше преди двайсетина години Осман — закалено, режещо острие. Днес, когато той вярваше (защото Фатма не повярва и този път), че неговата цел е постигната, острието бе изхабило ножницата. Срещу Фатма примигваха остри, но вече не зорки очи; срещу Фатма се ровеха несъзнателно в книжата вече не властни, а просто алчни ръце. Един стареещ без синове, прояден от болест и умора мъж се сриваше под тежестта на своята постигната цел.

 

 

Без да отгатне смислен отговор на безпокойството си, Фатма хатун подреди върху подноса сутринното ядене на видинския паша и го понесе към селямлъка му.

Ръцете ѝ отмаляваха от тежината; сухо, сякаш втвърдени, се изпъваха мишците на гърба ѝ; задъхваше се до притъмняване. „Старост, старост!“ — мислеше тя без съжаление, като да бе дума за нещо много по-дребно от залеза на нейния живот. Фатма хатун никога и не беше притежавала онова, което те кара да жалиш за отминалата младост — красота, любовни нощи, женско щастие. „Ето че висшата справедливост уравнява всички ни накрая — утешаваше се тя. — Колко ли е страшно да старееш, след като си била истински красива, харесвана, любима… Да губиш едно по едно всичките си богатства. Моята младост беше бедна, затова пък без огорчение посрещам старостта си…“ Тъжно утешение наистина, но достатъчно за мъдрец като Фатма.

Преодоля трийсетте стъпала. Спря горе, в ходника, задъхана, опря товара си върху перваза на първия прозорец, за да отпочине. Имаше още поне петдесет крачки до селямлъка.

Дългият, широк като улица ходник зееше с цялата си зиморничава пустота, с редицата северни прозорци с белите си дъски, които още пазеха дъх на гора.

„Какъв безсмислен простор! — викаше си тя почти всеки път, изправеше ли се тук. — Кому е потрябвало това пусто пространство? Сега то е още донякъде пълно, има тепърва да опустява… Първо аз, после Осман… — Не — първо Осман, после аз…“

Нямаше право да умре преди детето си.

Обърна гръб на голия ходник, загледа се през прозореца. Грамаден двор — за какво този грамаден двор? Ех, ако Осман би имал, както всекиго, жена и деца, внуци вече негли…

Сама си вярваше, че е надмогнала мъката по голяма челяд. На времето, когато Осман отказа да прибере вкъщи своята законна съпруга, Фатма дори тайно се зарадва: ще продължава да бъде господарка. После дойде тъгата за внука — беше го видяла най-много трийсетина пъти; Осман пращаше майка си до чифлика на Юмихан хатун да се поразсее, та тогава срещаше Али.

„Дали Осман не е прав в своето чудовищно недоверие към хората?“ — питаше се Фатма. Понеже Али, син на Осман, наистина не напомняше дори далечно баща си; не приличаше и на Омер.

При първите си посещения у Юмихан Фатма чувствуваше горко умиление; все пак — дете, че и нейна кръв може би (може би! — несъзнателно Фатма се поддаваше на съмненията на сина си). Бе взимала в ръце Али и долавяше тъй сладкия за една жена дъх на мляко и чисто пране — мириса на заспало дете. Струваше ѝ се, че намира общ език с майка му — немладата Юмихан хатун. И двете те бяха живели дълго и нелеко, както повече жени в Турско; бяха изпратили мъжете си на смърт (за Фатма Юмихан продължаваше да бъде вдовица, а не Османова жена). Но Фатма въпреки сина, който бе господар на Видин, малко завиждаше на снаха си, дето си има и дъщери. А Юмихан, види се, съзнаваше своето едничко превъзходство над свекървата, та със сладкото ехидство, което е неизбежно между жени, се стараеше да го подчертае. Туй вече дразнеше не на шега уж издигнатата над дреболиите Фатма: разговорите на снаха и свекърва бяха се превърнали в схватки. Така Фатма хатун взе да избягва разходките си до чифлика на Юмихан.

Но не ги избягна съвсем; ходеше по два-три пъти в година. С времето, с всичко, което изтърпя от своя мъж (дори за една мюсюлманка то беше прекалено), Юмихан сякаш се отказа от света. Тя вече не се хвалеше с вниманието на дъщерите си — от тях отдавна имаше и внуци; не намекваше горчиво за своя странен втори брак. Една стара жена, смазана от обида и умора, искаше да я оставят на мира. „От това навярно и умират жените из нашата земя — мислеше си Фатма. — Умират от обида и умора…“ И не намираше сила да клъвне с остра думичка снахата, да ѝ покаже блясъка на своя ум.

Затуй пък глухата борба, изоставена от тия две жени, води сега момчето, наречено Али, син на Осман. Фатма дори взе да намира, че Али напомня своя баща с остротата си, с хладната си, жестока устременост. Другояче стоеше всичко това у него, защото го съсредоточаваше в по-дребна цел: да уязви несмело, но тройно злобно една старица и един бавно умиращ.

Фатма не смееше да попита сина си дали Али се държи и с него, както с нея, но отгатваше, че не ще да е много различно; забелязваше зъл блясък в очите на внука си, колчем му споменяха името Пазвантоглу. За това момче, отритнато, преди да бъде родено, причина на всичките му унижения бе Осман. И — трябваше да признае Фатма — Али имаше право: с какво бе виновен, че един налудничав баща подозираше у него своя бъдещ убиец? През часовете, когато мислеше трезво, тя признаваше и друго: Осман може и да не бе родил своя убиец, но със сигурност беше го създал. Ако това момче, еднакво озлобено и плашливо, би било изобщо способно на убийство.

Но по времето, когато Фатма почна да открива Османови черти у Али, забеляза и нещо Омерово: за разлика от баща си Али не бе готов да понесе всичко, за да прокопса. Някаква саката гордост го караше да отхвърля всяко подаяние, дошло от пашовия конак. Али се беше родил син на Пазвантоглу; той или имаше право на всичко, или не щеше нищо, щом му отказваха неговите кръвни права — туй искаше да каже със своята жалка гордост, която не трогваше никого и най-малко Осман Пазвантоглу.

След като беше опитала да поговори два-три пъти с Али, Фатма хатун се отказа. Невъзможно бе да преодолееш преградата от ненавист, недоверие и злоба, зад която се затваряше това почти дете. И Фатма — макар да ходеше в чифлика, докато Юмихан я посрещаше с неприязън, а после и с безразличие — сега престана.

Нетърпима намираше тя омразата в детските очи; непоносимо — да те отрича твоята собствена кръв. Така светът на Фатма се заключи в кухнята и ходниците на пустия дом.

 

 

Фатма хатун пак навдигна подноса и заситни към селямлъка на Осман. Вървеше и сякаш виждаше каква би могла да бъде и каква никога не ще бъде нейната къща. Счини ѝ се, че срещу нея по дългия като улица ходник пристъпва Али, но без обидения, зъл огън в очите — млад, пропит от оная всеобемаща радост, която отличава още неживелите хора; зад Али пристъпваха сестрите му — неродените дъщери на Осман — хубави, сияещи момичета, тънки като кипарис, утрешни жени, които ще наплодят правнуците на Фатма; стори ѝ се, че подир тях към нея вървят снахи и зетьове, че из варосания до синьо ходник с паяжини покрай прозорците пъплят дечурлига, а през вратите на празните стаи напира плач на новородено. Не едно, много неродени новородени плачат из празните стаи, а техният писък е проклятие срещу дома Пазвантоглу…

За малко не изтърва подноса; нозете ѝ трепереха и я обливаше пот. „Боже мили! Дали не полудявам? Не ме наказвай с лудост, боже! Не аз съм виновна, че коренът ми не даде плод…“ Сълзи пълнеха очите ѝ, а знаеше, че не бива да плаче; не биваше Осман да я види разплакана.

Фатма влезе в селямлъка. Той беше от три стаи, но без сянка разкош — Пазвантоглу продължаваше да се превзема на прост войник. По стените бяха накичени оръжия, повечето — пленени при обсадите на крепостта. Другото си беше както в селямлъка на Мустафа паша сокак: белите перденца, миндерът с чипровски килими, бакъреният мангал и голямата работна маса на пашата.

Надяваше се да завари Осман над книжата му; той по обичай ставаше рано. Този работен навик не бе усърдие — Пазвантоглу просто едва дочакваше да съмне, за да се отърве от постелята подир часове безсъние; сънят бягаше от него като вода от намаслен лист. Но Фатма заварваше Пазвантоглу винаги умит и стегнат, седнал зад масата си, сякаш важни дела му пречат да си позволи повече отдих.

Тази заран работната стая беше празна, та Фатма продължи с подноса към втората, където син ѝ спеше, „Дали се е успал?“ — зарадва се тя. Ламбро все повтаряше, че най-доброто лекарство бил сънят.

Преди да зърне Осман, майката откри в стаята необикновено безредие — никога дрехите на сина ѝ не бяха лежали на земята между разпечатани писма и книги. При това пердетата още не бяха вдигнати, та в мъждивото зимно утро спалнята бе съвсем мрачна.

Фатма набързо остави товара си и дръпна пердето. Спусна се към Османовата постеля, защото вече я бодеше лошо предчувствие; кога Осман е спал толкова до късно?

Не, пашата беше буден. Изтегнат по гръб, още в нощна риза, Пазвантоглу пушеше.

— Ти ум имаш ли? — извика му наместо добро утро тя. — Знаеш, че не бива, откога пропуши пак?

Без да шавне, Осман само изви очи към нея, усмихна ѝ се. И в тази безпомощна усмивка, която не му се удаваше, Фатма прочете най-страшното: Осман се е предал, престанал е да се бори за живот.

Решително, както не бе постъпвала от отдавна, Фатма издърпа чибука из ръката му и замахна смешно с него, сякаш се канеше да удари своето непослушно дете.

— Полека. Ще изтърсиш жар отгоре ми! — спря я Осман с някакъв непознат, безразличен глас.

— Защо си още в леглото? Да нямаш треска? Какво си се залежал до туй време?

— А защо не? — погледна я непривично открито в очи.

Тя се смути. От години вече избягваха да се гледат в очи, докато се лъжеха. Дали на Осман не бе хрумнало, че е време да прекъснат своята безполезна игра; какво можеше да означава този безразличен глас, тоя открит поглед?

— Защо да не полежа до късно, майко?

„О, работата е съвсем лоша!“ — помисли си с ужас Фатма. Много рядко Осман я наричаше така; всеки мюсюлманин от добър дом се обръща към майка си с „хатун“.

Разшета се, за да не отговори. Прибута към леглото масичка, подреди върху нея яденето — какво ядене! Би стигнало за двама пехливани. Но господарят на Видин уморено се обърна към стената — най-тежката част от болестта му беше яденето, това непрекъснато тъпкане на масло, яйца и мед в едно тяло, което ги не щеше, което настойчиво отказваше да живее.

— Ти защо? Не ти ли се яде? Да извикам Ламбро? — засипа го с въпроси Фатма.

А той не ѝ отговаряше. С лице към стената, целият Осман сякаш казваше: „Не, не, не!“ И този непознат Осман, който се оставяше да бъде отнесен там, дето отдавна трябваше да е без десетгодишната си упорита борба, доведе Фатма хатун до ужас.

— Сине! Какво има, какво става с тебе?

Господарят на Видин се обърна към майка си, а очите му не бяха вече безразлични. В тях също викаше тревога — страхът, че нещастието с него ще я довърши, а той ще извърви самичък последните крачки от своя път.

— Нищо не става; не се безпокой! Просто… — явно се колебаеше дали да ѝ обади. — Просто научих, че за сераскер е назначен Мустафа Байрактар.

— Да не е слух? — усъмни се Фатма. — Та ти си едничкият паша с такъв чин в Подунавето!

— Никакъв слух. За Селим хан изобщо не съществуват законите ни. Докога, питам се, безнаказано ще тъпче той всичко свято за мюсюлманина?

„Защо са необходими тъй много думи? Трябва да благодари на Селим хан, дето му помага да поживее още, без да разкрива, че е вече свършил.“

А гласно рече:

— Тъкмо това ново незачитане на закона ще му струва може би скъпо. Най-после ти не си кой да е. Нека светът види как султанът обижда един Пазвантоглу, господаря на…

— Никакъв господар не е вече Пазвантоглу! — скочи от леглото Осман и се заразхожда из стаята със стъпки, които искаха да бъдат резки.

Видинският паша не крачеше, а се влачеше от ъгъл до ъгъл, докато изпод нощната му риза се подаваха неговите изтънели, несигурни нозе.

— Какъв господар съм аз? — говореше той трескаво. — Ти знаеш ли? Нищо не знаеш! И аз го узнах едва снощи. Но не исках да ти кажа — никога не е късно за лоши вести: тази проклета война е краят на Пазвантоглу!

Изкрещя го и спря пред Фатма, за да разбере как тя приема думите му. А Фатма виждаше само нездравите червени петна по Османовите страни, чуваше само хъхренето на проядените му дробове.

— Преувеличаваш — прошепна тя, за да е казала нещо. — Не за твое добро би било сераскерството, слушай майка си!

— За никакво сераскерство не говоря! — прекъсна я нетърпеливо. — По дяволите сераскерството! Но има по-страшно: от Влахия русите помагат на Белградската буна; Байрактар, преди да премине Дунава — ако изобщо смята да го минава, — е заел Търново и Никопол, напредва към Плевен. Огромни клещи стягат Видин от две страни: сърбите и Байрактар. Това ще бъде краят…

Бе започнал високо, а завърши с отпаднал глас.

Фатма гледаше сина си: смален и убит, един застрашен господар, който не намира сили да излезе на двубой. Но нямаше време да го съжали; веднага я тласна дългът ѝ да заличи с цялото си усърдие истината, стигнала най-сетне до болния му ум.

— Преувеличаваш, казах ти. Какво може да означават изгладнелите сърби от Белград, дружината на Байрактар, била тя и десет хиляди човека? Съвземи се, Осман! Няма по-страшно от онова, което вече беше.

Той седна на леглото, стиснал мършави ръце между коленете си. Излезе, че едва я е дочакал да свърши. Излишно беше да го лъже — винаги идва време, когато трябва да признаеш истината, макар туй да ти е наистина краят.

— Майко, нека не се правим на слепи! Не бой се, аз не ще се срина пред очите на цял свят, длъжен съм да опитам всичко… Но искам поне ти да знаеш как стоят нещата. Заради бъдещето…

— За кое бъдеще говориш? — попита тя, изстинала до върха на пръстите си.

Та това бе невъзможно! В гласа на Пазвантоглу Фатма долови вълнение — син ѝ се вълнуваше и не криеше, че се вълнува; Осман губеше самообладание; падаха с трясък всички прегради, които бе издигнал, за да прикрие своя човешки страх и човешка болка.

— Искам някой да знае, че Пазвантоглу е виждал края на своята власт — изрече внезапно той.

— Но при втората обсада.

— При всички обсади Видин бе огнище на непокорството в Румелия. Ти помниш кои водеха тогава боевете за Видин. Аз успях дотолкова, доколкото събрах около името си раите. Днес тях ги няма. Оставиха ме, оттекоха се при оня чобанин Кара Георги! С кого ще пазя утре Видин? С Кара Мустафа. Знаеш, чудя се на ума му: какво още търси при мен Кара Мустафа? Не му ли е ясно, че повличам и него към дъното? Или дебне да ме остави насред боя и без своята дружина?

„Насред боя! Ти никога не си излязъл в бой, та сега ли? Не ще има нов бой за Видин; Видин вече никого не плаши, за да бъде обсаден и превземан…“ — Туй помисли Фатма, но премълча: боеше се, че Пазвантоглу не ще издържи веднъж признатата истина. А майчиният усет ѝ подсказа кое би оттласнало сина ѝ назад — в борбената страст, в омразата и подозрението, които бяха го крепили цяло десетилетие.

— Така е — потвърди тя неестествено високо. — Тебе те предадоха! Ти слезе до тях, господарят. Казвах ти още отдавна: не ще забравят нищо, не ще простят нищо! Ето ги — забиват ти нож в гърба; превеждат русите през Дунава, въстават срещу нашия закон в Сърбия. Кръвта вода не става. Ти се предовери…

„Аз ли говоря така?“ — сепна се Фатма насред дума. Тровеше с омраза един болник, насъскваше един умиращ. Но нейният майчин усет не я лъжеше: когато някой цял живот е пушил хашиш и на края грохне, а му се ще — преди да свърши — да вдъхне веднъж дълбоко-дълбоко чист въздух, нему въздухът не ще помогне. Нему отново трябва да завреш между зъбите лула хашиш и така да продължиш часовете му с още един или два. Туй можеше и Фатма: да пробуди у Осман едничкото, което бе изпълвало живота му и чиято смърт би означавала смъртта на Осман.

Колко лесно е да накараш пушача на хашиш отново да вдъхне привична отрова! Майката просто видя как през сина ѝ преминава тръпка — сякаш той се поборави след сън или пиянство.

Пазвантоглу отново се изправяше.

Да си кажем, то не бе заслуга на Фатма хатун: не нова сила вля тя у сина си. Пазвантоглу просто осъзна колко излишно е да се променяш за последните две-три крачки от своя път.

Осман се облече набързо, прав нагълта яденето и премина в работната си стая с почти бодра стъпка.

— Моля те да извикаш кехаята ми! — обърна се той към Фатма.

„Защо тъкмо кехаята му? — питаше се Фатма, докато вървеше из ходника. — Друга заран първо говори с Кара Мустафа, май вече подозира и него.“

Ами разбира се! Едва преди миг Фатма хатун сама насъска сина си срещу всеки гяур, а Кара Мустафа беше дьонме. Какво чудно, дето Пазвантоглу искаше да посрещне края си, облегнат върху ръката на чист правоверен?

Кехаята, Идрис Молла! Фатма почувствува неприязън, че ще трябва да му проговори. Не познаваше нещо по-безлико, по-сиво и средна работа от този добрал се до големство духовник. Види се, именно загдето бе пропаднал като духовник, Идрис се зае да оправя света; отличи се при строежа на новия конак, при наредбата на училището, отворено от Пазвантоглу. С една дума, месеци наред Идрис бе навирал в очите на господаря своето прекалено усърдие.

Някога, когато събираше под Видин войводи и главатари, Пазвантоглу бе предпочитал ярките, силни хора. Те красяха делото му и по-точно: правеха дело от честолюбивото непокорство на Пазвантоглу. Но тия силни хора поеха свой път, несъгласни с прераждането на непокорника в султанов паша. Оттогава сякаш Пазвантоглу взе да си избира и приближени като за свита на султанов паша: дребни, посредствени, чието едничко качество бе послушанието. „Всеядни“ — ги наричаше наум Фатма; напук на годините тя бе останала млада жена, която все се надява на среща с изключителното.