Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (49)

VI

Тук, на север, пролетта идеше по-късно: дърветата едва бяха изкарали плахи, жълтозелени филизи. Затуй по сивите стени на пролома сякаш се носеше лекичка зеленикава мъглица, а гората бе прошарена от сиворъждивобелите петна на снега, който си отиваше.

В такава гора не можеш да се скриеш; ще те забележат от пътя, дето се точи в дъното на пролома, покрай Искъра. Сега лудите пролетни води на места подмиваха този път, а другаде дори го заливаха — не беше лесно да прекараш по него хиляди мъже и коне, десетки топове.

Втори ден се промъкваше покрай Искъра походът на Ало паша, а стените на боаза втори ден отекваха псувни, каквито не е чувал светът — войската се тътреше с триста зора през лепкавата, студена кал, често газеше до глезени и по-рядко — до колени придошлите води.

„Дяволска планина! — ругаеше наум Ало паша, макар в Кюрдистан планините да са повече от равното. — Сякаш сам проклетият им господ я е препречил като стена през цялата тяхна земя.“

Ало паша не бе научил, че и много по-големи от него военачалници са разбивали чело о Балкана, оставяйки в проходите му по половината или цялата си войска. Той яздеше, без да вдига очи от аршина жълта кал пред копитата на коня си, и ругаеше мислено. Донякъде го утешаваше за злополучията му това, дето лошият път трябваше да го отърве от лоша среща — Пазвантоглу навярно би чакал похода през всеки друг проход, но не и по жалките, едва свързани междуселски пътеки на пролома.

Имаше нещо неразбрано в самото начало на войната. Кюрдът не завари в София (нея Видинлията бе заел още през есента) никаква Пазвантоглува войска; опразнила града преди месец. „Навярно му е трябвала, за да превземе Никопол“ — съобразяваше ходовете на Пазвантоглу Ало паша; във Филибе още научи, че паднал Никопол.

Та бяха заварили София празна. След нея се заточиха селата и колибите из пролома, празни и те. Погледът на Ало паша срещаше на всички страни едно и също: почти отвесна скала и сипеи, прорязани от пролетните бързеи; още гола гора и кал. „Зелена Румелия! — мислеше ядосан. — Туй е най-мръсният капан, в който съм нагазвал. Не можах и аз да се направя на глух, когато Селим хан засъбира балами! За един сераскерски сан се наврях между тоягите…“

 

 

По същото време, докато Ало паша обмисляше неясните скокове и отскоци на Пазвантоглу, от другия край на пролома, вече доста навлезли между стените му, кретаха двамина: старец и млад мъж. Старият — в новички турски дрехи, със зелена чалма около феса (такива носят из султановата земя хекимите), наметнат с кожух. На магаре. Подире му вървеше пеши по-младият. Види се, беше българин от тукашните села: поохлузен, преметнал през рамо дисаги, а върху им — бозав ямурлук. По всичко личеше, че някой лечител бърза да пресрещне войската, като е забрал от Церово или Борован българина за водач през теснините.

Бледо пролетно слънчице се вдигна над ръба на пролома; старият хекимин проточи към него сухо, с живи, умни очи лице, примижа от удоволствие. След малко се обърна към своя спътник, зает да търси по-здраво място за стъпките си из рядката кал:

— Какво ли не вършат хората, каква ли попара не дробят, а пак не успяват да разгневят бога… Ей на, и тази година ще дойде пролет, ще пекне слънце, ще зазеленее гората… Цял свят е юрнал да трепе и пожарѝ, а господ не отвръща лице от него. Голяма е милостта му…

— Ами чумата! Не изпрати ли ни бог чума за наказание?

— Не-е! Чумата е от мръсотия — отряза лечителят. — Щом се измеси много народ, щом вземе да живее не по ред човешки, ами както дошло, ето ти я и чумата.

— Дали е близо Черепиш, отче? Май от Мездра вървим вече два часа.

Този, когото нарече отец, го изгледа, засмя се:

— Така ще изтърсиш и където не трябва. Свиквай, свиквай отсега! „Хеким-ефенди“, кажи, нали съм хекимин! А пък Черепиш е близо, след завоя. Дано сме изпреварили похода! Ако пък не, ще поемаме към пещерите.

 

 

Пещери, овчарски егреци, колиби по бостаните, сиромашки къщя из цяла Врачанска епархия… През тези три години — откак я прие — епископ Софроний едва прекара няколко месеца във владишкия конак. Един след друг налитаха Враца разни хаирсъзи. Веднъж трябваше да се бяга от аяна на Берковица, други път — от Манаф Ибрахим, трети — от Генч ага, непокорния аян на Плевен, от първия султанов поход против Видин, от кого не…

Страшно е да си първият, най-личният между робите. Кой откъде дойде, тебе ще улови, от тебе ще си изкара всичко. А още по-страшно е това, дето всеки обирник и убийца си мисли, че у владиката трябва да има много пари.

„Ех, да беше ги имало!“ — викаше си понякога врачанският епископ. Поне щяха да паднат от гърба му половината негови кахъри: дълговете. Пък и сухата пара те изкопчва от нещастие; платиш си, и те оставят на мира. Ала патрикът излъга котленския книжник със съсипана, винаги заплашена и от Портата, и от Пазвантоглу епархия, макар да му взе за нея такъв откуп, дето Софроний до днес не смогна да му плати и лихвата.

Цели три години между един и друг набег на кърджалии, в затишието между две аянски крамоли — владиката обикаляше селата си. Служеше, разнасяше словото божие на хора, които не бяха яли от дни или току-що бяха заровили най-близките си. Какво да им говори? Да им навреш в очите страданията на сина божи ли? Не виждаше ли сам Софроний, че тия безименни врачански селяни през един свой ден понасят повече страдания от Исуса? И ако им речеше, че с пътя към Голгота синът божи е купил мястото си отдясно на отца, нямаше ли те да попитат: „А ние тогава къде трябва да седнем; може би направо на престола божи?“

Така Софроний бе отказал спокойствие в Арбанаси, за да отиде сред стадото си и подкрепи ония, до които не бе достигнала писаната му реч. Но в три години разбра колко ненужен е и тук.

Виждаше ги как улавят гората с хайдути, с кърджалии; как потекоха като река към стана на Пазвантоглу. „Защо още кръв, защо още кръв?“ — би следвало да ги възпре и отвърне към примирение. Но самият Софроний през тези последни години (струваше му се, че те тежат повече от целия му шейсетгодишен живот) сякаш престана да вярва в силата на словото, дори в доброто начало на света.

„Ако би търпял Христос страдание и гавра не три кратки дни, а тъй, като мене, като нас — цял живот, дали не би се отрекъл от отца? Той, който се изплашил от няколко войнишки шамара и помолил: «Отче, нека ме отмине горчивата чаша!» — как би понесъл нашите мъки?

Горчива чаша!… Бездънно море горчилка пием ние…“

Три години… Лесно е да кажеш: „Скитал еди-кой си три години.“ Ама това не ти е хаджилък с палмови клони, песнопеене и шиш-кебап; не ти е шетня на млад бабаитин, тръгнал да стряска народа и да граби едри търговци. Три години се кри по балкани, пещери, манастири и егреци един старец, дето крепеше душа в зъбите си от четвърт век — болен душевно и телесно, сиромах, далеко от свои, гонен от обирници. „Ох, мамо мила! — хлипаше на себе си Софроний, сгушен в някоя пещера. — Къде си, майчице, да ти се изплача?“

Но защо е наредено тъй, та и в най-черното тегло да се намери за човека светлинка, която му пречи да падне до дъното на отчаянието си и потърси спасение в смъртта! Хитро е скроен животът: той ти дава по толкова, колкото да ти е жал да умреш, и не чак толкова, че да ти бъде добре. Така беше и със Софроний: трите изминали години му дадоха онова, което придаваше смисъл на цялото му мъченичество — ученик, рожба на своето слово.

— Ето ни и в Черепиш! — рече лъжехекиминът. — Дали направо да потропаме, или да разберем отпърво кой му е господар?

— Ти почакай тук, отче — разпореди Добри. — Поскрий се зад драките, а аз ще ида да разуча.

И конарецът спря пред обкованата врата на манастира. Той дълго чука: братята, види се, бяха оглушали. Накрай се подаде нечия глава и след кратък разговор Добри се върна.

— Празен е манастирът — обясни той на наставника си. — Отците забили в гората, щом чули, че в пролома влиза Ало паша.

— Е, ами тоя, дето говори с тебе!

— Ратай бил. Малоумен. Вика, сам бил.

— Сега какво?

— Няма що, из пещерите ще изкараме и тоя път.

— Добър господ — съгласи се владиката. — Ей, още неделя-две, ще просъхнат и пещерите.

Конарецът улови поводите на магарето и го поведе по едва утъпкана пътека, косо нагоре, към причудливите скали над боаза. Подир няколко крачки и Софроний слезе от седлото; магарето изнемогваше.

Вървяха, без да бързат; Ало паша не се ни чуваше, ни виждаше. Стъпка след стъпка… Добри си спомни пътя към Оджак, безкрайно дългото завръщане, четиригодишната скитня из размирна Румелия. „Брей! — рече си. — Ако човек, когато се ражда, би прозрял какво го чака, навярно би се дръпнал назад в майчина утроба!“

Засмя се на себе си. Софроний май изтълкува другояче усмивката му:

— Запролетява се, ами…

Наведе се и разтвори една още суха драка. Под нея, между потъмнелия сняг, показваше остри, неразвити листа кукурякът.

— Дочакахме още една пролет, Добри.

Двама стояха в голата гора високо над Искъра, запъхтени от стръмнината, замаяни от сладка пролетна слабост.

Тъкмо по туй време отдолу се чу гъст тътен. Ало паша наближаваше Черепиш.

В пещерата беше почти удобно. И подът ѝ — пясъчен, отцедлив; и отворът — малък, а вътре — широко. Стигаше двама да окачат клашниците си над дупката, и можеха да запалят огън, без никой да ги забележи.

Добри се въртеше около огъня; сушеше своите и на отеца навуща. Сетне извади из дисагите парче сланина, отдяла два рязана и ги залепи върху напечената плоча. Из пещерата се разстла мирис на препържена мас.

— Ще блажим през Велики пости, а? — попита наставникът.

— Ние сме си изплатили греховете с лихва, отче Софроние — усмихна му се виновно Добри. — Коприва не намерих, високо е тук за коприва. А не бива да останеш на един гол пексимет, измършавял си от зимата.

Софроний го наблюдаваше през трепета на дима. И не за първи път се питаше: „Дали бих издържал половината от тия години, ако не бе Добри?… Дали не го обичам заради тялото си и защото ми помага да закрепя още малко животец в тази болна, съсипана плът?“

— Добри — рече ненадейно той, — знаеш, често се коря. Залепнах аз като репей за тебе. Храниш ме, гледаш ме, само на гръб дето не ме носиш, пък и то се е случвало. Та, мисля си, ще ми прости ли господ, че тъй яко съм се заловил за тукашния свят, че бягам от смъртта си и преча на тебе, който си млад, кадърен, да се оправиш?

Добри не отговори веднага, а когато поде, гласът му бе необикновено пресеклив.

— Отче Софроние — каза, — как ти мина през ум такова? Помниш ли как те намерих в Арбанаси? Цяла Румелия бях извървял да те търся…

— Ти това остави! — прекъсна го Софроний.

— Няма да оставя! — нетърпеливо продължи Добри. — От три години наистина нямам мира, прав си. Чини ми се, че нося в ръце свещица, нали знаеш, като на Възкресение. И аз крепя такова едно пламъче: твоя живот, отче Софроние. Крепя го, а непрекъснато се боя, че ще го загаси вятърът, че ще го придуши размирието.

Жалък нарече ти живота си — с някакво вдъхновение говореше Добри. — А за рода ни, отче, е важен твоят живот. Обиколил съм българската земя, срещах много българи. Вярвай, отче: готов е вече народът ни да поеме свой път. Много по-стар си от мене, помниш повече. Е, кажи, отче Софроние, като днес ли изглеждаше българинът преди трийсетина години?

— Не! — без да се замисли, отвърна владиката. — И да го сравниш не може. Промени се народът. Струва ми се понякога, че четири столетия българинът си е оставал такъв, какъвто го е заварила робията. Негли си виждал, кога река дълго е била сушава, чарковете покрай нея мълчат. С времето се разсъхнат, покрият ги лишеи, ръжда. После реката изведнъж придойде и те поемат със скърцане работата си. Така, мисля си, е и с българите: отново заживява, сякаш след зимен сън, народът ни…

— Видиш ли? Тогава как можеш да се кориш, че си се заловил за живота? Би ли затворил очи, отче, без да разбереш как ще завърши размирието?

— Ех защо ме не завари по-млад, преди двайсетина лета!… Може и аз нещо да принесях за рода ни. Шейсет години съм се лутал като в гора, търсил съм пътечка към хората. Исках да им отнеса слово, да събудя у тях обич към голямото ни минало. Иде време — мислил съм си, — когато българинът ще се вдигне на бой, та ще му трябва да знае откъде е тръгнал, за да знае накъде да върви.

А стана другояче. Понякога ми се чини, че стоя на широк път. И не аз търся хората — те текат срещу мен, безброй българи, излезли на широкия път. Не вече слово искат те, тях им трябват дела. А аз стърча насреща им, немощен, сбъркан. Желая, пък не умея да помогна…

— Ти като не умееш, кой би съумял, отче? — още по-разпалено го прекъсна Добри. — Ти дори го изрече: на българите трябват дела.

— Така е; днес няма място за пастири и книжници, не съм нужен аз. Нека си дойдем на думата, Добри; говорех ти, че е неправо да се държа о тебе, да ти преча. Остави ме в някой манастир, а ти поемай! При хайдутите ли, при Пазвантоглу ли…

— Ти що, отче? — втренчи се в учителя си Добри. — Искаш да жаля, че ти изказах мислите си ли? Да съм поемал… Та и в Балкана, и под Видин са хиляди. А пък аз, само аз мога да свърша туй, което върша: да опазя живота на Софроний Врачански.

— Не книжници са нужни… — слабо се възпротиви наставникът, защото много му се искаше Добри да го разубеди.

— Чакай де! Това, че си книжен пречка ли е да помогнеш на рода ни не с перо? Толкоз по-добре, дето си книжник, та те познава православният свят. Ако във Влахия, в Зограф, в Белград знаят един българин, ти си; твоето име ни трябва. Кой би изстъпил пред света за нас: Кондо, Кара Фейзи или Инджето? А ти си духовник, тебе всеки ще изслуша.

— Че пред кого да говоря? — изненада се Софроний.

— Не зная — призна Добри. — Ама, току-виж, някой поискал да чуе и на българите думата. И тогава? Тогава, ако не съм те опазил, ще мисля, че целият ни род ме сочи с пръст и всеки вика: „Ей го послушника на епископ Софроний! Една работа имаше да свърши на тоя свят и я оцапа.“

Наставникът се разсмя. Добри не вярваше на ушите си, три години не бе го чул да се смее. А то беше от това, че на Софроний олекна; страшно е да живееш с мисълта, че си непотребен.

— Ама пък работа си избра, Добри! Да пазиш животеца на един болнав, изумял старец.

— А̀ко — не се смути конарецът. — Когато турят войник на стража, не го питат дали харесва работата си. Та и аз съм на стража при тебе, отче Софроние.