Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1966 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aradeva (корекция и форматиране)

Издание:

Автор: Вера Мутафчиева

Заглавие: Летопис на смутното време

Издание: четвърто

Издател: Издателство „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 15.VI.1984

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Асен Гицов

Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394

История

  1. — Добавяне

VII

В подземието беше тъмно. Кабакчиоглу — щом влезе — се прилепи о зида му, докато различи нещо в мрака: вехти дъски, струпани в ъгъла, десетина големи каци и висок куп кюмюр. Маза като маза.

Кабакчиоглу отново опипа резето; увери се, че е затворил, както трябва, не ще го изненадат. Зер, какво ли би отговорил, ако го попитаха кой дявол търси в мазата на крепостта.

Едва седнал, усети, че се обажда старата му рана в слабините — случеше ли се разтоплен да застине, веднага го заболяваше. Но този път болката не върна Кабакчиоглу към спомена за разни битки, от които му остана и тази рана, че и немалко други. Кабакчиоглу напрегнато разсъждаваше.

Както преди години — по време на миналата война с Русия, — еничарят си беше пак прост еничар. Кой знае защо властта не цени ония, дето са ѝ истински предани. Те са вързани в кърпа, затуй тя обсипва с почести останалите — колебливи, пресметливи или лениви, — хората, които тепърва трябва да спечели. Така и Кабакчиоглу не прокопса, стоеше си редник.

Но не се промени и почитта на еничарството към Кабакчиоглу. Думата му се чуваше из стамбулските кафенета, из къшлите; той продължаваше да бъде съвестта на оджака.

При сегашната война някой, види се, бе подшушнал, където трябва, че Кабакчията насъсква еничарите против низама, та го отпратиха на нещо като заточение — да пази (заедно с още стотина) крепостта Румели фанар. А Румели фанар е най-отдалечената от столицата крепост по Пролива, при самото му вливане в Черно море.

Кабакчията беше ругал това назначение — всеки роден водител се чувствува ограбен, отделят ли го от хората му. Но еничарите не се отказаха от този водител. Нерядко, да не кажем през ден, в Румели фанар идеха стамбулски оджаклии. Те носеха вести на Кабакчи; питаха го какво мисли по едно или друго; съобщаваха му своите мисли, огорчения и надежди.

По риза върху чардака на къщата си (както му е ред, Кабакчията взе в крепостта и своето семейство) еничаринът излагаше просто и рязко, дори надменно своите отговори. А до вечерта в Стамбул вече се шушукаше какво бил рекъл Кабакчи по новия набор на войници, по новото мито върху вълната. Тъй Кабакчиоглу присъствуваше в столицата, изразяваше всичко най-тъмно и съкровено, с което бе зареден Стамбул през тия години.

 

 

Снощи, и то съвсем късно, в Румели фанар пристигна конник. Кабакчиоглу беше се раздрешил за лягане. Понеже нямаше къде да покани госта (къщицата, наета срещу половин еничарска плата, едва побираше двете жени и осемте дечурлига, та Кабакчи спеше до кухненския оджак), той наметна джубе и излезе на чардака. Беше тихо, селцето спеше. Двама трябваше да шепнат, за да не бъдат чути. Кабакчиоглу подозираше, че го следят; загдето си знаеше какво сам мисли на Селим хан, боеше се, че и Селим хан не му мисли по-добро.

Посред снощния затворнически шепот Кабакчиоглу изведнъж беше рипнал: новината на госта му изглеждаше невероятна.

— Има си хас! — рече, застанал по донове. — И това ли ще посмее, кучето му!

— Сигурно е — отговори оня. — Челеби Мехмед го съобщил на нашите.

— Челебията… — с подигравка процеди Кабакчи. — Откога Челебията взе толкова да трепери за нас?

— И той е човек. Бои се. Нали целият оджак вини него за бедите си. Пък и може да е изпращял вече, осемдесет и пет години са туй.

— Та, викаш, сигурно било.

— Утре заран Махмуд ефенди и още някои ще обиколят крепостите по брега и ще запишат ямаците в низама.

— Така… Добре, че ми обаждате. Тази няма да я бъде!

Гостът втрещено бе изгледал Кабакчиоглу.

— Как няма?

— Тъй. От вас искам едно. Навсякъде, из цял Стамбул, разгласете, че Кабакчиоглу е казал: тази няма да я бъде!

— Ами сетне?

— Сетне… отсега не зная. Утрешният ден ще покаже.

 

 

След като престоя върху кюмюра час или три, Кабакчиоглу вече виждаше по-хубаво и от котка. Цепките на вратата пропускаха острия̀ светлина; тя сякаш режеше мрака на дебели черни филии, та Кабакчиоглу — речеше ли да премине от една страна на друга — неволно отбягваше тия острия̀.

Навън изглеждаше спокойно. Чуваха се бавни стъпки, лениви гласове — войскарите бяха се разкиснали под майското слънце; чуваше се притъпеният разноглас и спокоен шум на всекидневието в една малка крепост. Кабакчиоглу взе да се унася на дрямка. „Вятър ще излезе снощният слух; стиска ли на Селим хан тъкмо днес, когато Стамбул научава за измяната на френците, да ни натрапи това, дето не смее от години?

Ама шашкънин ли съм и аз! — упрекваше се Кабакчиоглу. — Сега ще седя в мазата, докато се стъмни и моят човек ме изведе…“

Не, не! Вече не безразлични гласове идеха през вратата; в подземието нахлу тропот, викове на неразбория. Вън бяха пристигнали нови хора.

„Те са! Дойдоха…“

Дебнешком пропълзя той и залепна о вратата.

След мрака дворът му се стори облян в нетърпима светлина. Из тази бяла светлина притичваха ямаците от крепостта. Още преди да се сключи пред мазата човешката стена, Кабакчи мярна гостите на Анадолу хисар: Махмуд ефенди (прав излезе снощният вестител), Индже бей — надзорник на Проливите — и Халил ага — началник на крайбрежните крепости. По тяхна заповед, види се, ямаците от Анадолу хисар се събираха в двора, а Махмуд ефенди и другите прекарваха надменни погледи по опърпаната тълпа еничарски чираци.

Скоро тя стана тъй гъста, че Кабакчиоглу вече не виждаше големците. Но затуй пък в подземието напря силен глас и еничарят се превърна в слух.

— Верни синове на земята ни! — започна Махмуд ефенди. — От години вие чакате ред за оджака, надявате се да загине еничар, за да заеме някой от вас мястото му — едно място. Търпите глад и лишения, дано бъдете наречени един ден еничари. И то става, когато московците напират на северната ни граница, а на държавата е нужна всяка мъжка ръка. Нима халифът ще търпи още дълго това?

Не, синове на земята ни! Селим хан, осенен от мъдростта на Пророка, вчера взе решение: ямаците още сега да бъдат приети в низама! От днес вие не сте повече войнишки чираци, дрипава сган без плата. По грош дневно — това изплаща хазната на всеки низамин, облича го и храни…

— Със свинско, а? — прекъсна красноречието на Махмуд ефенди невисок глас.

— Трай бе, кьопоолу!

— Намерил кой да се обади!…

— Млък, че те убивам!… — ревнаха едновременно неколцина.

Тяхното съчувствие към думите на Махмуд ефенди му даде смелост.

— Няма защо да се бавим! — вдъхновено извика той. — Облечете ли веднъж низамски дрехи, почва да тече платата ви, превръщате се от чираци в истински войскари!

И обръщайки се към някого, дето Кабакчиоглу не можеше да види, Махмуд ага нареди:

— Нека донесат дрехите!

С това възторженото слово на големеца свърши. Тълпата ямаци забръмча със стотици уста. Прилепнал о вратите на мазата, Кабакчиоглу долавяше, че хората отвън са не съгласни, не и несъгласни — просто се колебаеха, та везните на решението клоняха ту насам, ту нататък.

Кабакчиоглу бе виждал и други път разбунена тълпа — преди двайсет години в София например. Знаеше, че такава тълпа прилича на тесто — уж докарано на гъстота и топлота, а не втасва и не ще втаса, докато не му притуриш мая.

„Сега! Сега или — край!“ — изпружи се еничарят.

Навън глъчката полека стихваше, Махмуд ефенди бе овладял тълпата, водеше я в престъпния път на низама.

— Един по един ще получите дрехите си! — чу го Кабакчиоглу. — От тази вечер сте на низамски казан, а след месец ще си получите и платата за този месец!

Сега (Кабакчиоглу отгатваше и без да вижда) първият ямак вече поема купчината скатани сини дрехи из ръцете на Махмудовата свита, поема ги смутено, отстъпва, за да се попритули и ги облече.

„Това е мигът!“ — трепереше всяко влакно у Кабакчиоглу, а ръката му — трепетна и тя — легна върху резето.

Ямаците на двора, захласнати в новите дрехи от синьо сукно (повечето еничарски чираци бяха в дрипи или пък голи до кръста), не забелязаха кога помежду им се запромъква един еничар с очернени от кюмюрен прах шалвари. Все тъй на ребро, за да процепи по-лесно тълпата, той се изхлу до първата ѝ редица; искаше да разбере докъде е стигнала работата.

А тя беше стигнала до това:

Махмуд ефенди стоеше, обиколен от свитата си. Двамина капуджии отбираха от камарата дрехи по един цял низамски каяфет и го подаваха на поредния ямак. Защото ямаците вече се редяха в послушна върволица и едва стаяваха гладнишката си алчност: по-скоро да се пишат низами, да докопат кокала! Останалите, дето още не бяха застанали на ред, Кабакчиоглу усещаше зад гърба си, още нерешени, но сплашени.

Еничарят спря очи върху първия ямак; назул сини, стегнати около прасеца чешири, под тях се подаваха босите му ходила, широки като лопати, мръсни. Над чеширите израстваха голи гърди, плещи, прегорели от южното слънце. Ямакът държеше на ръце куртката с лъскави копчета, сякаш се питаше дали може да я облече на голо — риза си нямаше. Цялата тази безпомощност, овчето примирение на ямака като че бяха нужни на Кабакчиоглу, за да осъзнае докрай размера на еничарския позор и да премине от решение към действие.

Кабакчиоглу се откъсна от тълпата и застана лице в лице със султановите хора.

— Никой да не мърда! — изрече той думи, които съвсем не бе мислил.

Някаква ярка червенина се клабучеше зад челото му и се изливаше пред гледците така, че пред Кабакчи всичко червенееше:

— Никой да не мърда! Около Анадолу хисар дебнат стотици оджаклии!

Както винаги, когато човек се остави на вътрешния си тласък, Кабакчиоглу направи единствено уместното: взе страха на тълпа и водители. Заднишком изкачи той стълбата към ямашките одаи — седем-осем стъпала. Сега обхвана тълпата до последния човек.

— „Верни синове на земята ни!“ ви нарече Махмуд ефенди — прокънтя гласът му. — На какво сте верни? Кому служите вие, ямаци от Арнаутлука, от Анадола и Мъсър?

С години оджакът ви храни, дели ви от платата на еничарството, за да знае, че в тежък час ще му се притечете на помощ срещу ония, дето тъпчат свещените закони. Години наред същите ония не посмяха да посегнат на оджака и на ямаците му, не им натрапиха мръсни низамски дрехи. Защото във Видин живееше Пазвантоглу — видинският паша не би позволил гавра с оджака!

Сега Пазвантоглу го няма, мъртъв е закрилникът на еничарството. Неговата смърт развърза ръцете на всички вероизменници. Означава ли то, бойци за вярата, че ще забравим примера на Пазвантоглу и ще продадем честта си за кат сини дрехи, за черпак свинска пача?

Нито крачка назад, синове на земята ни! Да не пропуснем жив из Анадолу хисар ни един султанов слуга! Нека тръгнем към Стамбул, за да измием най-после позора от Османовия престол!

Докато бе говорил, Кабакчиоглу не виждаше нищо, а подсъзнато се чудеше, че още не са го смъкнали с удари и гърмеж. Щом млъкна, той се заозърта. И не можа да познае двора.

Ямаците бяха се разместили и застанали с лице към стълбата. А къде беше Мустафа ефенди?

Нямаше го. Бе се измъкнал из Анадолу хисар. Другите първенци и свитата бяха прилепнали о крепостната стена, бледи, умрели отнапред. (От един поглед Кабакчиоглу заключи, че с тия е свършено — оставаше да ги дозаколят.)

Цял вир-вода, но с вид на победител, Кабакчиоглу изпита с очи тълпата. Смирено виновни стърчеха пред вожда си мъжете, допуснали мисъл за измяна; мълчаливо просеха прошка от живата съвест на оджака.

Сетне самотни викове „Яшасън!“ разкъсаха мълчанието. Ямаците поздравяваха своя вожд, одобряваха настъплението срещу Стамбул. Гладнишкото озлобление на стотици войскари против владетеля, който бе глух към бедите им, а пилееше камари злато по разни френци и низами, след още малко се изсипа в псувни, отприщи се кръвнишката в удари.

Тях отнесоха султановите слуги, прилепнали о зида. Не се чу дума; бяха усетили, че думите вече са безсилни.

Кабакчиоглу наблюдаваше отвисоко салханата — триста души срещу десетина. Всеки от тия триста се блъскаше напред, за да стовари още някой удар върху вече мъртвите и да умие ръце в кръвта, която бликаше из камарата сгазено месо; сякаш искаше да докаже на своя вожд, че вече е възмъжал и убил, че застава без колебание в защита на оджака.

Кабакчиоглу не прекъсна това превращение на просто мъжете във войници. „Нека се оцапат в кръв — мислеше той. — Нека знаят, че трябва да победят или ще бъдат посечени!“

По някое време ония долу като да се умориха. Блъсканицата около десетината трупа стана рехава. Все повече хора се оттичаха към подножието на вожда. Чакаха нова заповед; полуживотинският им ум долавяше, че всеки застой в метежа е поражение.

— Оседлавайте! — нареди Кабакчиоглу. — До довечера ще обиколим крепостите по брега!

И от коня, който някой угодливо му доведе, вождът извика онова, дето всички очакваха със стаен дъх:

— Утре сме в Стамбул!

 

 

Вечерта на двайсет и осми май звездите огряха странно шествие по брега на Пролива; почти поход, макар да броеше около три хиляди човека.

Едва половината бяха на коне — еничарите. Ямашката сган вървеше пеша, та на похода потрябваха часове, докато стигне Буюкдере. Мястото на срещата.

Уж всеки от тях бе убеден, че отива на бой срещу враговете на вярата, а се държаха като разбойници — тихо, скришом, мълчешката. Но стигаше видът на Кабакчиоглу, за да им дойде смелост: „Той ще отговаря пред Пророка и вярата; ние сме войскари на Кабакчиоглу.“

От самата сутрин досега не спря, като да е бил цял живот заповедник. Щом пристигна начело на ямаците в Анадолу фанар, Кабакчи разпрати глашатаи до останалите калета. Те трябваше не само да отвърнат ямаците по крайбрежието от съблазънта на низама — щяха и да им обадят, че надвечер Кабакчиоглу ще бъде в Буюкдере (най-близката крепост до Стамбул). Там, след като обмислят работите, всички верни на оджака войници ще решат. Ще решат и ще направят.

Метежниците минаваха по самия бряг, из лъкатушния път между кьошковете на стамбулски богаташи, красиви, боядисани пъстро дървени кьошкове всред приказни градини, лозя и горички. Ситият Стамбул нехаеше за страданията на няколко хиляди ямаци.

В синята мрачина крайбрежието изглеждаше пусто.

— Да дадем ягма на кьошковете, а? — приближи коня си до Кабакчиоглу един еничар. — Веднага ще се настървят хората, още тази нощ можеш ги вкара в бой.

„Не!“ — поклати глава Кабакчията.

Беше след полунощ, когато трите хиляди метежници спряха в Буюкдере.

Тук, извън крепостта, ги посрещнаха други хиляда и повече. Те се впуснаха към новодошлите, обкръжиха Кабакчиоглу и едва не го понесоха на ръце.

Вождът изкачи с достойнство височината, а зад гърба му стихваше всеки шум: метежниците се надяваха на слово.

Онова, което Кабакчията говори, напълно повтаряше отзараншните му думи — еничарят не би могъл да каже нищо повече: законът на Османовци е потъпкан, нам се пада да накажем отстъпниците. После се заклеха. Кабакчи искаше да поведе срещу Стамбул не размирници, а войска. Глухо и заканително проеча между хълмовете на Буюкдере еничарската клетва; с такава стръв оджаклиите не бяха се клели от времето на Сюлеймана.

Всичко вече бе казано. Кабакчиоглу обяви, че утре заран поемали към столицата. Мъжете се пръскаха по баири и из горички. Нощта бе топла, можеше да спиш незавит под ясно небе. Скоро тълпата слегна наземи, изпод храстите се чу здраво хъркане: метежът си почиваше преди решаващия бой.

Още отзаран в Румели фанар ямаци и еничари бяха избрали своите вождове: Кабакчиоглу (без друго), Арнаут Хюсеин и Порязли Кара Али. Тук беше войнишкият съвет, властен да определя всеки ход на борбата. Щом войскарите се натръшкаха за сън, тия трима седнаха по-встрани и заобмисляха утрешното.

Никакъв огън не сочеше мястото на важния съвет; метежниците усещаха сякаш в бунта си нещо нередно. Кабакчиоглу (който сам по себе си не приличаше на паднал ангел) оглеждаше своите първи съветници — Арнаутина и Порязлията. И си рече, че попътните разбойници имат по-приличен сурат. „Какво от това? — утеши се той. — Такива барем не ще те предадат, не им стига ум за толкоз.“ И заизлага, като избираше по-прости думи, своите утрешни намерения.

Още несвършил съветът, откъм брега някой извика задавено:

— Пратеници! Кабакчията търсят.

Еничарят наостри уши. Много нещо беше предвидял през днешния ден, но не и това: че Селим хан ще преговаря с един прост войник. Кръвта се отдръпна от лицето му; притегна пояс, поиздърпа чешири, тогава чак заслиза към брега. Другите двама понечиха да го последват, но той ги спря. Не му се щеше да застанат до него с дивите си лица; биха накърнили великото дело на възмездието.

Във водите край брега тъмнееше каик — пратеникът бе дошъл по вода. Кабакчи не разпозна дошлия, не би го познал и по светло, защото се срещаха за пръв път: простият еничар и най-главният на еничарите.

— Агата, нашият ага самси — прошепна в ухото му един стража, а Кабакчи би отговорил, че (макар еничарин) агата съвсем не е техен — Селим хан беше изкопал едничкия склонен да подкрепи щурите му наредби оджаклия и бе го направил еничарски глава.

— Нося вести от Селим хан — уверено рече агата.

— Ще ги чуем — отговори Кабакчи и поведе госта подире си.

Под китка смокини край брега агата седна, опря гръб о един ствол. Кабакчиоглу съвсем не можеше да следи лицето му — то беше цяло в черната сянка.

— Никой ли не подслушва? — попита агата свойски, сякаш са пребили заедно.

— Никой.

Кабакчи отговаряше дръпнато, за да покаже, че не му се е взел умът от някакъв Селимов слуга.

— Така… Утре ще потеглите срещу Стамбул, нали?

— Това ще видим. — Кабакчи се боеше от уловка.

— Ще потеглите, то се знае.

— Дошъл си да донесеш вести или да отнесеш?

— Да донеса. Селим хан ви обажда, че е заповядал на низамите да се приберат в Левенд-чифлик. И да не излизат оттам, докато не стихне метежът.

Кабакчиоглу не отговори веднага.

— Тъй както ме гледаш — рече след малко той, — толкова ли ахмак ти се виждам, а?

— Че защо? — нехайно попита агата.

— Искаш да кажеш, че Селим хан е обрал низамите си и ми го съобщава, тъй ли? Кани ме да дам юруш на Стамбул, а?

— Ами, не си ме разбрал. Това ти обаждам аз, не Селим хан.

Агата го изрече като нещо най-обичайно, та метежникът се погнуси: „Завалия Селим!“

— Хубаво служиш на султана си, няма що! — не се сдържа той.

— Че кой е карал Селим хан да се улови за гушата с оджака? И защо аз да сърбам попарата, дето я надроби, напук на всичките ми съвети, на предупрежденията ми?

Въпреки самоуверения глас изпод смокинята личеше си, че агата се оправдава. Бе усетил неловкост пред войника: Кабакчиоглу никого не мамеше.

— Едно исках да ви обадя — продължи големецът: — Аз съм с вас. Ако наредя, утре всички стамбулски оджаклии ще довтасат в Буюкдере и ще тръгнат заедно с вас срещу Топкапу.

— Те и без твоята дума ще дойдат при нас — отблъсна готовността му Кабакчи. — И после, защо мислиш, че ще воюваме с Топкапу?

Хм, наистина бе трудно да отговориш. Всички вестители донасяха, че Кабакчиоглу събирал войска срещу Дивана, срещу велможите — съветници на новия ред. Но за султана Кабакчиоглу още не беше споменал. Защо полекичка, уж случайно, го тласкаха нататък?

— Докато управлява Селим хан, победата на оджака не ще бъде трайна — проговори агата. — Не познавате Селим; той днес върши едно, а утре — друго. Само без Селим еничарите ще си върнат загубеното.

Кабакчиоглу мълчеше и си викаше, че комай се е заловил с непосилна работа. От утре, ако би победил, еничарят щеше да се оправя с такива като тоя, да затъне до уши в столичната кал. Него ще мамят после и от Селим хана, защото бе триста пъти по-неук от Селим; ще му плетат въжето и копаят гроба.

— Върви си! — каза изведнъж.

Онзи разбра, че не ще изкопчи повече (понеже смяташе да отнесе пък на Селим хан част от разговора с Кабакчи и така да си седи на два стола).

Кабакчиоглу го изпрати мълчаливо до брега. Вървеше подире му и си мислеше, че султан Селим е много нещастен човек. И че навярно не ще отстоява стръвно властта си, щом е трябвало да я споделя с такива като еничарския ага.

Край каика агата се обърна отново към вожда на метежа:

— Знай във всеки случай, че съм с вас. Ако нещо стане…

— Ако нещо стане, няма ти да отървеш главата ми! — мрачно отговори Кабакчиоглу.