Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (14)

VIII

Хората бяха събрани пред яхъра — гъста тълпа всред мръсния сняг и гюбрето. Двайсетина крачки ги деляха от дръвника с каишите; на този дръвник наказваха с бой. Сега биеха Добри от Конаре.

Добри лежеше по очи върху чворестия дънер. Докато още нещо усещаше, бе видял по нея тъмни петна — кръв, сети се; подушваше мирис на дърво и смола, смесен с друг — мирис на човешки страх. Докато имаше мисъл, тя беше: да удържа!

От последните трийсетина удара насам нито усещаше, нито мислеше. Полюляваше се като нещо без живот. Встрани от гърба — неравно морава подутина — висяха ръцете, мъртви сякаш, с разкъртени нокти. Кръвта беше засъхнала покрай ноктите, но другаде бликаше още, най-вече из ъгъла на устата. Дали извираше дълбоко от премазаните гърди, или просто от устната, здраво прехапана?

Оставаха още четирийсет удара, цели четирийсет, а момчето вече беше без свяст. Все по-гъсто насиняваше подпухналото лице; над дръвника се виеше пара — толкова лют бе студът, та кръвта димеше.

Стотина бяха мъжете, наредени с лице към дънера. Преди час ги изведоха да гледат за акъл. На повечето от тях — тези, които с години бяха ходили в Стамбул — не им беше за първо. Те стояха, като че забили нозе в снега, с изтръпнали от безсилна ярост пестници, с очи, вперени далече напред „Ще удържи ли, ще оживее ли?“ — мислеха стотината. До вчера никой не бе забелязвал Добри, нездраво, слабовато, винаги тъжно някак момче. А сега за всинца им нямаше по-скъп от човека, проснат пред яхъра. Биеха Добри, понеже бе един от тях, с Добри щеше да умре един от тях. Трябваше да очитавее Добри, за да не останат с един човек по-малко.

Белята се случи днес по обяд. Някакъв чауш обади на Яхя ага, че двамина коняри били фукнали — бройката не излизала с две. Агата загуби ум и дума: в Оджак беше напечено, откакто русите го обградиха, та Хасан паша бе наредил жив беглец да не се добира до врага. Но нали извън стената имаше купни сено за конете, на два-три дни Яхя провождаше коняри за сено. Такава работа не е за гяури — най-малко те бива да излизат извън крепостта, — но как ще накараш правоверен на работа, кога наблизо има рая? И ето, двамина бяха пребягали — ще отиде агалъкът на Яхя.

Той влетя като вятър в яхъра. Вътре беше тихо и тъмно, конярите усещаха, че иде беда. Не вдигнаха поглед, макар агата да се разкрещя още на влизане:

— Кой, кои са, тяхната верица! Сами ли бяха, кога са побягнали? Нямаше ли друг с тях, свинската ви верица? До един ще ви простра и пак ще науча кой ги е скрил, та не е обадил!

— Аз бях с тях. Няма какво да търсиш от другите.

Всички се обърнаха към онова кьоше, където бяха окачени торбите за зоб. Там, залепен за стената, стоеше Добри. Припадничавото, що едва си стискаше душата и нямаше лице за два шамара. Сега туй лице беше още по-слабо и бледо, сякаш сетната сила на конярчето се е взела, докато беше се борило със страха си.

— Сто трийсет и седем, сто трийсет и осем — чуваше гласа си Яхя ага, комуто много се щеше по-скоро да рече: „Сто и петдесет!“ Макар да си повтаряше, че конярите не ще посмеят, знаеше — не е съвсем така. Спомнил си беше как никополския черибашия го пребиха за едната хубост; какво от туй, дето после отпратиха трийсет коняри на каторга.

— Сто четирийсет и два. „Скоро ще свърши“ — утеши се.

Не броеше само той. Всички — наум. Те се бояха не за Добри вече, той изглеждаше да е предал душа; страх ги беше за брат му, дано не сглупи нещо. „Още пет, Първане! — подкрепяха го с мълчанието си и с плещите си. — Още две, една само още.“

— Сто и петдесет! — рязко отброи Яхя ага.

Чак се чу как конярите отдъхнаха — като лъх премина въздишката им. Тълпата се размърда, едва сега мъжете усетиха как са се вколили краката им. Тогава ги стресна гласът на началника:

— Още десет от мене!

Занемяха пак мъжете, а тази тишина бе по-страховита от предишната. Кого наказваше Яхя ага? Кървав леш, където негли по чудо още мъждееше животец. Или пък живите — робите. Те не знаеха, че началникът наистина има нужда от тия нови десет удара, за да докаже на себе си колко не го е страх от разплата; те разбираха жестокостта му другояче — безцелна и затуй много по-смразяваща. Сякаш у Яхя беше се събрала цялата неумолима сила, която от векове газеше и осакатяваше българския род.

Нещо тупна глухо и мъжете като че се пробудиха.

Един чауш бе отвързал конярчето от дръвника. Претърколил го беше в снега.

— Да ви няма! Махайте се и да не съм чул ни дума!

Конярите се заприбираха в яхъра. Яхя ага, застанал до това, което отзаран още беше Добри, побутна го с ботуш, усети, че се поклаща нацяло. „Комай е псовисал“ — заключи той, преди да се прибере в табията.

Зелено, зелено… Както през пролетите до голямата суша зеленееха върбите край Марица. Сребристозелени вейки се люлееха над бистрата вода, а в нея се оглеждаше небето — светло, подновено, с меки, раздърпани облаци. При плитчините се провиждаха обли, пъстри камъни, а там, където захващаше дълбокото — вирове и подмоли, — водата ставаше тъмна.

Той седеше на тревистия бряг над подмола. Запретнал крачоли, движеше нозе във водата. Наведе се да спусне и длани в прозирния хлад. Докато хладината премина в студ, а студът ставаше все по-нетърпим. С мъка отвори очи.

Видя сняг — утъпкан, мръсен — и купчина тор. Вдясно тъмнееше дръвникът, обагрен в червено. „Моята кръв!“ — сети се. Насили се да вдигне ръка, но се отпусна отново, почти с вик — тъй остро, парещо го болеше всичко. Мале мила!… Никога не беше мислил, че ще е толкова тежко да чакаш умирачката си. Лежеше по корем в снега, мразът полека пълзеше по разбитото му, сякаш изстискано тяло, а на Добри се струваше, че тъкмо туй е смъртта: отначало боли до писък, после хладенее, докато накрай те скове: отвсякъде.

Нямаше сили за плач, но сълзите сами извираха из очите му — еднички още живи върху неживото лице.

— Карайте! Яхя ага май си е легнал. На тоя мраз здрав човек ще се озъби, а момчето два часа вече е на снега.

Заизмъкваха се тихо покрай яхъра. С безкрайно внимание, сякаш товареха багдадски чаши, мъжете подложиха ръце на Добри и бавно го плъзнаха върху таргата. Двамина я поеха и запристъпяха — черни сенки в сянката на яхъра. Вече вътре, нахвърляха кожуси и чулове, та свалиха на тях пребития.

Жив беше. Дишаше шумно, с хрип. Бяха направили това, дето е в силите им. Оттук нататък — каквото рече бог.

— Ако рече бог, ще оцелее, Първане.

Чак сега се сещаха за по-големия брат. Той седеше като сляп и глух до Добри, от време на време подпъхваше кожуха под гърба му.

— Хубаво правиш. На пребитото най вреди студ.

„Хубаво правя!… Какво хубаво съм направил аз за него? На всинца ни тежеше, нали болнаво. И ей на, прежалихме го, та Стоян да си стои на нивите — писахме го коняр, макар да си знаехме, че е нефелно. И веднъж барем Стоян едно сполай да му кажеше. Късмет… Колко бой е видяло и сега от бой ще си умре…“

Погледна пръстите си, сякаш да се увери, че са чисти, плахо ги плъзна по коравите от спечена кръв сколуфи.

— Брате! Чуеш ли ме, Добри? — наведе се над него. — Продумай, брате!

Все тъй измъчено и тежко хриптяха пребитите гърди. Мъжете наоколо вече хъркаха, та всред сънния шум от хора и животни човек мъчно би доловил шепота на умиращ.

А Първан не искаше да изтърве този шепот. Струваше му се, че едва сега е намерил брата си и той, Първан, обича с някак до болка силна обич този незабелязан до днеска брат. Полегна на хълбок до малкия, за да бъде по-близо, дано го оварди от смъртта.

Добри проговори много по-късно. Трескаво звучеше момчешкият глас, ту едва чут, ту нетърпимо висок.

— Из подмолите се совна… Хвърли си ризата, та наджапай? — Види се бълнуваше, че е за риба по Марица.

— Брате, на Оджак сме. Аз съм тук. Първан. Чуеш ли ме, Добри?

— Пипни ръката ми!… Не мога да я шавна. Що направиха с мене, бате? Гласът изви, сякаш ще се скъса в хленч. И продължи неочаквано твърдо: — Сакат ли съм вече, а? Ни ръце, ни нозе усещам.

— Не си сакат, мирувай! Ще мине, Добри. Вече мина.

— Може и да оживея, а? Татко викаше; от бой се не мре.

— Не мре се, ами…

Тук Първан си спомни, дето е виждал не един убит от бой.

Тъкмо помисли, че малкия пак го е унесло, а той се разшава. Тогаз Първан изрече упрека, който не му даваше мира от часове:

— Брате, защо си не мълча? Защо ти трябваше да се обаждаш?

— Че как? Други ли да изпатят на мое място?

— Може и да не изпатеха. Ако не изучат кой точно е крив, наказват всички с нещо по-дребно: три дни без чорба, да речем. Какво са три дни глад? — ще устискаме. Пък нашите нямаше да те изкажат.

— Де да знам аз… Мислех, ще вземат да бият наред. За моя вина.

В бедната светлина от прозорчето Добревите очи лъщяха трескаво. Първан почувствува велика жалост: „Сиромашкото! Втасало е, под ноктите се крепи душицата му, а все за другите бере грижа. Божичко, защо някои не могат живя просто тъй, като добитъка? Щом ти си я наредил да бъдем добитък, а не човеци, защо поне не ни остави без душа…“

— Нямаш вина ти! — изговори кораво Първан. — Ония трябваше да помислят за тебе, Йордан от Железница и Панагюрчето, дето са побягнали, кога бяхте трима. Или всички трябва да фукнат, или пък всички да стоят. Иначе един плаща заради другите, не е човешко.

— Че те ме и караха да побягна с тях… Молиха ме. Аз не рачих.

— Знам ли… — отговори не веднага Първан. — То си е твоя работа де, ама аз да бях на твое място, може и да отидех с ония. Къща нямаш, деца… Защо барем ти да не се отървеш.

Малкият мълча дълго, та на Първан се счини, че заспа. Когато отново проговори, по-старият не разбра дали брат му не бълнува. Не, Добри отвръщаше. Не само на Първан. И на себе си:

— Като излезеш над село, нали знаеш как се вижда равнината, Тракия. Балканът… Пред него — Средната гора. На Филибе тепетата.

— Какво се сети сега?

— Какво ли? — Отзаран, кога момчетата ми викаха да бягаме, рекох си: да тръгна подире им, да припълзя при русите. И туйто!… Не ще има повече робия, страх и мъки повече не ще има. Сам не знаех защо не отивам, нещо ме удържа… Пък сега зная: утре да умра, не ще жаля. Не бих могъл да пребягам отвъд, отсам ми се мре.

— Тъй е, камъкът си тежи на мястото… Къде да вървиш, къде да се денеш? — Първан заговори така, сякаш не малкият, а сам той е трескав. — Където и да вървиш, ще си мислиш как твоите се мъчат. Няма за нас никакво другаде, брате! Веднъж да се върнем на земята си. Каквото с нея, това и с нас.

— Някои от конярите тежко се обърнаха насън — беше ги стреснал високият говор. После стана пак тихо — гъста, смрадна тишина. Първан се отпусна по гръб, заслушан в дъха на малкия. Унесе се, а през съня чуваше прекъсван шепот: „Реката… на Филибе полето… върбите там…“