Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (78)

X

„Веднъж да бъде начало!“ — повтаряше умолително Софроний, когато неговото дело — първата печатана книга на новобългарски — му се беше чинило непостижимо. Той заложи в него цялата си страст към езика, а се терзаеше, че Неделникът пак ще излезе твърде мъртъв, недостатъчно свой.

През дългите месеци в Римник Добри си мислеше, че старият се притеснява за парите или са го замъчили отново болестите му; Добри не разбираше Софрониевите мъки, защото си оставаше преписвач, не съчинител.

Ех, трудно е да проумееш тревогата на съчинителя! Някои считат тая тревога, нестихващо раздразнение и разсеяност за честолюбие: съчинителят се бои, ще рече, да не остане неоценен, искало му се да смае света, ама не успял, та сега се яде. Пък работата е друга — творецът винаги бива жертва на съмнение, дълбоко, изгарящо. Той го чувствува още от първите тръпки на творбата в подмислите си, та до самото и раждане — докато тя попадне у хората. През всичките тия месеци или десет години той нито за час не е убеден, че ще успее да облече мисълта си в ясни думи.

Неделникът бе разпродаден невиждано бързо. Идеха да го търсят от разни градове и мошии; един купувач навдигаше по няколко наведнъж за съседи или роднини. И макар майстор Тодор да се радваше, че купчината Неделници се топи от ден в ден, и макар скоро всички борчове да бяха покрити, Софроний все още бе неспокоен. Не го напускаше съмнението.

„Всички тия хора — мислеше си — идат за каква да е книга, но българска. Прокудените се задържат о всяка нищожна частица родина като българската община в Букурещ, като българската църква — камо ли о нещо, каквото е книгата: отнесеш си я дома и я разтваряш, остане ли ти свободен миг, и заживяваш изведнъж с цялата родина, която вече те брои за отписан.“

Но още не означаваше, че ония, за които Софроний бе писал, търсят тъкмо Софрониевата книга, че я приемат и обичат.

От деня, в който из типографията на майстор Тодор бе изнесен последният Неделник, до другия, в който се яви някакъв непознат опърпан поп, Софроний изпита най-големите си тревоги. Писателят се боеше, че така и ще си остане: никога не ще научи какво мислят българите за труда му.

Беше страшно мразовит ден след Василий, когато в типографията се намъкна попът. Добри видя (нали той го въведе) как гостът засия от възторг и се смали от страхопочит пред Софрония; видя го как трепетно поема владишката ръка и я допира до челото си. А Софроний стоеше, неловък; не знаеше къде да се дене от нямото уважение на своя гост.

После попът заговори. Веднага пролича, че беше книжен. Той се запъваше и приказваше едно през друго, сякаш уплашен да не пропусне нещо; изливаше пред Софрония благодарността на българите от подбукурещките мошии. Стотици били те там, казваше, главили се аргати при болярите. А той им бил йерей и служел в четири села, защото едно не можело само да изхрани поп. Преди два месеца, каза, някой си купец от Букурещ подарил на църквата им Неделника. Оттогава книгата обиколила мнозина писмени из мошиите с български аргати. Затуй че нямали търпение, докато един я свърши, пък и колко ли им оставало за прочит време, събирали се вечер да си я четат на глас.

— Сетне — продължи попът — намериха ми пари. „Една книга за четири села не стига доникъде, попе, рекоха. Вземи барем десетина, колкото стигнат парите. Друго е, като си имаш раздумка: като четеш нещо, дето и децата чак разумяват.“

— Ето — заразвива възела попът, — петдесет и повече гроша са. Колко книги прави то, отче Софроние?

Тогава Добри, вдаден в обърканите думи на госта, погледна наставника си. И не повярва на своите очи: Софроний грееше в тържествено умиление. Добри си рече, че нимбите, дето рисуват около главите на разни светии, може и да не са измислени — Софроний наистина заливаше със светлината на тесничкото си лице тъмната типография. Откъде да знае Добри, че в този час учителят му се отърсва от съмнението, което бе го яло две години…

Сетне четирима плъзнаха из типографията да събират неподвързани листове от Неделника; някак си натъкмиха три непълни книги; подредиха ги и завързаха с канап. Попът — който отначало едва не се разплака, загдето не ще отнесе нищо — от радости не преставаше да хвали учения отец. А привечер, когато се застяга за път, Софроний се вмъкна зад пердето — там Добри готвеше вечеря — и му пошепна:

— Добри, нещо ще те моля.

— Какво е то, отче?

— Добри, у тебе има една книга, нали си запази една…

— Та?

— Моля ти се, Добри, дай му я! Нали за хората я правихме, Добри, нали на тях трябва повече… Нека върви при нашите и тази, последната.

— Защо последна, отче? И у тебе има една.

— Няма. Моята аз вече му дадох.

Когато потеглиха двама за Букурещ след още десетина дни, в типографията на майстор Тодор Стоянович не остана листче от Неделника — нито едно. Софрониевата книга отиде изцяло при българите. В хиляди ръце лежеше новата българска книга; хиляди българи мислеха сега, че навярно много нещо се е променило, щом на езика, който всички те говорят от деца, може да има книга.

Софроний — щастлив, се е издължил пред своето паство, погълнат вече от своята следна творба (житието си, което бе отложил на два пъти) — май не забеляза, че Неделникът измени много неща и в неговия собствен живот. Владиката бе сега — за българите в чужбина, за отците, за всички консули и наблюдатели в Букурещ — не само духовник, изгнан из родината си, а просветител и духовен наставник на своя народ. Нямаше по него време в Турско и извън Турско българин с по-уважавано име, с по-тежка дума.

Когато във владишкия букурещки конак се появиха гавазите на разни големци да канят Софрония тук и там; когато занавестяваха Софрония самите тия големци, за да се поучат от словото му; когато към Софрония почнаха да се обръщат като към неоглашен представител на едно войнство, дето се биеше и при сърбите, и при Мустафа Байрактар, и по неизчислимите шарамполи на румелийските градове — при всички тия посещения, разговори, послания Добревото сърце се свиваше болно.

Тази необяснима наглед болка Добри усети най-силно днес; днес чак си обясни и причината ѝ.

Надвечер пред владишкия конак настана суматоха. Гавазите отвориха големите порти, въведоха някаква карета. Върху капрата ѝ седеше руски войник. Явно, идеше някое руско началство.

Откак царските войски навлязоха във Влахия, Букурещ гъмжеше от руси. Сераскерът, въпреки стохилядната войска, която държеше в Подунавето, не посмя да премине реката, та Влахия и Молдова се намираха в руски ръце. Портата уж не даваше да се издума за мир, но не вършеше нищо. Тя си имаше по-тежки грижи: в Стамбул управляваха еничарите на Кабакчиоглу, новите везири на Мустафа хан IV пълнеха затворите със свои врагове, трепереха за властта си и откъм недоизбитите приближени на Селим хан, и от разпасаната столична паплач, и от походната войска, която всеки час можеше да зареже Подунавето, да се изтърси пред Стамбул и да вземе дял в метежа.

Очакваше се, че Русия ще използува безсилието на Портата, но и Русия не смееше да отдалечи от границите си своята най-добра войска. Царят не вярваше твърде в красноречивата любов на Бонапарт, беше нащрек.

Така враговете бездействуваха. Турският аскер вилнееше в Подунавето, изкарваше злобата си от раята, а раята му връщаше тройно; русите пък държеха Влахия, напук на беззъбите заплахи на Дивана.

Тъй или иначе, вече половин година из Букурещ като у дома си вървяха руски войници, та в посещението на някое тяхно началство при букурещкия владика нямаше нищо особено.

Добри си работеше — преписваше на чисто Софрониевото житие, — когато зад прозореца преминаха сенки.

— При тебе идват, отче Софроние!

— Мигар? — сепна се книжникът.

Стъпките вече тропаха в тъмното преддверие; Добри излезе да посрещне госта.

Русинът беше посивял и натежал мъж с проницателни светли очи.

— Вкъщи ли е негово светейшество епископ Софроний? — попита той.

— Вкъщи. Сега… — запъна се Добри.

В това време очите на руския полковник, които досега сдържано бяха оглеждали владишките покои, се втренчиха във вратата. Добри се обърна и видя на прага ѝ Софрония; беше облякъл своето ново расо. Спокойно, с онази неподражаема смес от достойнство, смирение, простота, мъдрост и човещина, Софроний пристъпи към непознатия:

— Добре дошъл, ваше благородие.

Русинът целуна владишката ръка:

— Благослови, отче!

Приветствията бяха свършили, а гостът сякаш не пристъпяше към своята работа; поглеждаше с крайчеца на окото към Добри.

— Пред него може да говорите, ваше благородие — разбра го Софроний.

— Ще бъда кратък, ваше светейшество — поде гостът. — Трябва ни вашата благословия.

— Моята?

На Добри пак се сви сърцето. Винаги със същото недоумение приемаше учителят му всяка чест. Като да не вярваше, че някой може да го почита, да го сметне годен и полезен:

— Кому?

— На новите доброволчески команди.

— За първи път чувам. Руски ли са?

— Не, защо? Руските не са нови. Ще ви обясня: Преди месец получихме заповед да създадем във Влашко части от местните хора. Българи, сърби, власи. Руското правителство смята, че мъжете, показали такава твърдост при защитата на своята земя, ще се бият още по-твърдо, когато бъдат поставени под умело ръководство. Вече не безредна сила ще бъдат те, а войска.

— И какво, има ли ги тия дружини? — задавено попита Софроний.

„Замбин, Замбин! — помисли Добри. — Най-сетне, след толкова мъки, нашият глас стигна до царя!“

— Има ги — отговори гостът, сякаш бе дума за нещо най-обикновено. — Три пехотни и три конни дружини. А във всяка — по шестстотин българи, толкова сърби и власи. Борбата срещу султана е чест за поробените народи, та ги приехме по равно, никой не е предпочетен.

— Кога са се събрали, туй са хиляди хора! А ние си седим над книгите, Добри, и хабер нямаме какво става по света…

— Те си и бяха събрани. От месец вече напират, хиляди. Ако решехме да действуваме гласно…

Русинът млъкна; премълча, че заповедта е да не се вдига никакъв шум, иначе хубавият приятел на царя — Бонапарт — би обвинил Русия, че насъсква към бунт и въстание робите на другия му приятел, султана. „Каква каша!“ — мислеше си ядосано полковникът. Него, като човек войник, ядосваха пропуснатите случаи.

— Наша войска!… Българска…

Дали от умора, или от старческо умиление овлагнаха очите на Софроний?

— … и сръбска, и влашка — поправи го гостът.

— Войска от роби… Вие знаете ли, ваше благородие, какво ще рече то?

— Много, безусловно — съгласи се онзи. — Това са мъже, закалени в четвъртвековни боеве, настървени…

— Не, не… — клатеше глава старият. — То означава неизмеримо повече; робите имат своя войска!…

Добри следеше лицето на госта. В него имаше все още почит, но и загриженост. („Дали не е твърде изумял отецът?“)

— Ваше светейшество — заговори русинът, след като мълча достатъчно, за да изрази тия едновременни чувства. — Изпратен съм при вас с молба да осветите утре заран знамето на нашите шест доброволчески дружини. Вие сте най-изтъкнатият духовник и книжовник, прехвърлил Дунава; вие най-добре познавате душата на новите ни войници; вие стоите начело на българската бежанска община — няма по-уместен избор от този.

Докато русинът говореше, Добри с мъка удържа сълзите си. Най-сетне!

Най-сетне светът ще отдаде заслуженото на един мъченик. Хората, за които той бе страдал и които не знаеха това, щяха да го научат. Съзнаваше ли Софроний какво му носят сухите думи на полковника?

Май че да. В стаицата пак настъпи тишина. Русинът чакаше, види се, отговор. А отецът, стиснал длани между колене, бе потънал в мисли.

Добри бе навикнал да прозира всяко движение по туй бледо лице; Добри отгатваше, че през големия час на живота си учителят му се е изправил срещу цялото свое минало.

Срещу собственото си унижение — когато Котел бе гледал как през чаршията върви един млад, слабичък поп с наполовин оскубана брада и кървави страни; когато Котел не бе гледал — защото спеше — как попът се влачи покрай дуварите с пронизани слабини или пребита нога. Софроний си припомняше своя и отчаян, и смешен ужас: поп Стойко се препъва през нажеженото стърнище с примка на врата, а примката тегли пияният Гирай султан, тегли я, псува и гърми по завързаната си жертва, пък не улучва. Припомняше си Пазвантоглувите дивани: Софроний, вече смален и изсъхнал, седи в ъгъла, докато господарят на половин Румелия стъпва като дива котка между смълчаните си слуги и крещи, и заповядва, и заплашва. Софроний преживяваше отново нощите си на луд страх, когато лежеше болен из пещерите и в унес виждаше своята стократна смърт всред размирието…

Сам Добри преди малко бе усетил, че ще заплаче: светът възмездяваше страдалеца, справедливостта се разплащаше със Софрония. „Не! — би казал сега на почтителния чужденец. — Няма такъв дар, няма дума, нито сила, дето да възмезди изтърпяното! То остава; нещо, което веднъж се е случило, не можеш върна назад, не можеш изличи с почит, благодарност и награда. То остава и гори… Изгаря от срам Софроний, загдето е понесъл обида и не умрял още там, тогава; загдето е дочакал да му отплати времето, а не се е разплатил с кръв още тогава и там… Никаква утеха не е християнското смирение, вярата, че страданията ти ще бъдат възмездени. Само кръв за кръв, само мъка за мъка! — Само чрез мъстта забравяш онова, което Софроний не успява да преодолее, та възкръсва то из мислите му с цялата си грозота. Неумиращото унижение…“

Руският полковник беше си отишъл. Софроний уж се приготви за сън, а Добри продължаваше да чува през стената тихите му стъпки — насам и нататък. Сънят не влезе тази нощ и при двама им. Но въпреки безсънието, на заранта учителят нахълта при Добри отново светнал.

— Да ме постъкмиш малко, Добри, а? Викам си, такъв молебен още не съм служил. Знамето, разбираш ли, ще осветим наше знаме!

Това Добри никога не постигаше. Никога — налегнеха ли го тежки мисли за неговия род, за разплатата и за времето — той не успяваше да излезе из спомените си с такова светнало лице.

Когато потеглиха, пред каретата изникна протосингелът на букурещкия отец; той редеше работите по молебена.

— Послушникът ти при тебе ли ще се качи, твое светейшество?

— При мен ами.

— Не може. Не е посветен. Неприлично ще бъде.

Добри се дръпна назад. Но Софроний го спря.

— Че той не ми е само послушник. И гавазин. Всеки владика води гавази. Ей го моя.

Добри ги видя отдалеко, полето чернееше от хора. Но не просто хорска тълпа стоеше под Букурещ — то бе войска в редици.

Каретата спря настрана, за да се стъкми владиката. Добри му навлече златотканата одежда; нахлузи на шията му епитрахила; наметна върху калимавката тънко черно платънце; подаде му жезъла и среброобковано евангелие. Послушникът беше ни жив, ни мъртъв — искаше час по-скоро да срещне мъжете, дето отиваха в бой. А Софроний се разпореждаше; по детски радостно блестеше погледът му — не бе останал у него помен от снощната мъка.

По едно време Добри го забеляза, че застава на място, изпъва гръб. Някаква странна съсредоточеност овладяваше стария, откъсваше го от всичко дребно и житейско, за да го понесе по-леко вдъхновението, та да се изправи той пред бойците като жив образ на благословията.

Добри боязливо отдръпна пръсти от учителя си — счини му се, че е допрял не човек, а вдъхновен огън. Отстъпи (не биваше да го придружи по-нататък, нали Добри бе мирянин). И така, видя отстрани как Софроний необичайно леко тръгва през полето, сподирен от попове и дякони.

Учителят още не бе наближил дружините, когато Добри чу — отначало несмел, сетне по-силен и на края всепомитащ — вик от много гърла. То не беше приветствие, а боен зов, диво обещание за мъст. Хилядите мъже обещаваха на страдалеца, че ще се разплатят за него; хилядите бойци виждаха в Софрония не учен книжник и смирен духовник — за тях той бе живо обвинение срещу господаря отвъд Дунава.

Добри съзря (защото и той вече вървеше към редиците войскари, макар много встрани от учителя си) как Софроний залитна под този неистов вик. „Не за мене! — сякаш искаше да каже цялото му дребничко, крехко очертание всред широкото поле. — Не аз съм достоен да бъда причина за мъстта. Отмъстете заради другите — безбройните безименни страдалци на робията, — те са го заслужили, не аз!“

Но викът не разбираше от смирение; той се издигаше все по-могъщ, увличаше като че и Софрония със своя напор. И Софроний се преодоля, понесен върху крилете на човешкия глас.

За да се успореди с наставника си, Добри трябваше почти да тича. Той прашеше — още по-самотна точица върху прежълтялото равно поле — и приближаваше редиците, само че края им, не средата, където Софроний бе вече застанал.

Зад владиката се подредиха клириците; Софроний се губеше в черното петно раса, та само от време на време блясваше посред тях владишката одежда.

Гласовете на владиката и хора Добри чуваше едва — те се топяха под високото небе. Но по тишината, дето настана, по строгите лица на войскарите конарецът разбра, че молебенът е започнал.

И пак помисли: не молитва е то, а клетва. Отдавна бяха загубили дар за молитва тия мъже; не през размирието — още преди поколения. А човекът, който сега им я четеше, доказваше с примера си, че надеждата за по-добри дни започва тъкмо там, където свършва смирението.

Войскарите от първите редици едва подир своята мълчалива клетва съзряха непознатия във влашки дрехи, който стоеше пред строя им, разглеждаха го къде с любопитство, къде враждебно — какво се меша пък той! Никой от тях не узна, че — за да бъде днес пред дружините духовният вожд на борбата — причина е този невисок, несилен и с нищо незабележим средна възраст мъж. Незнайният страж, който бе изнесъл из пъкъла тялото Софрониево. За да запази в него словото и духа.

Беше го забравил в тоя върховен час и Софроний. Той говореше с непозната свобода, с неизпитвано вдъхновение; разливаше половин век таените думи, с които един вожд призовава рода си на бой. И мъжете, дето бяха дотолкова близо до него, та да чуват, като че израснаха над другите — настръхнали, страшни. Тях им се струваше, че за първи път научават какво са преживели и те, и майките, и дедите им. Бяха се били десетилетия отвъд Дунава, сами излизаха още опърлени из размирието, но сякаш едва сега — когато страданията им облече словото — те си дадоха сметка за своето битие.

Слушаха. Искаше да чуе и Добри. Полека — за да не наруши тайнството — той се хлъзгаше покрай редиците; стигна до хора, заслони се зад него. Тук гласът Софрониев ечеше като камбана, та Добри дори се уплаши — не ще ли разбие този глас стените на затвора си, не ще ли рухне Софроний, пречупен от стихията, която бе го използувала за свой вестител?

Но думите продължаваха да извират. Те зовяха и нажежаваха хилядите; превръщаха ги от слепи мъстители в зрящи стражи. После се издигнаха високо-високо в последен призив. И секнаха.

Между черните гърбове Добри зърна блясъка на архиерейското наметало — тесните рамене на учителя си. Очакваше да ги види как се отпускат, как рухва, изтощен от усилие, Софроний. А владиката стоеше все така прав, тънка, още трептяща при улучената цел стрела.

Хорът се раздели на две. Добри вече гледаше учителя си от глава до пети. Насреща му излезе един войскар. Със знаме. Едрият, мургав, посивял мъжага смутено заразвързва сърмената връв, за да освободи коприната — личеше си, че тия пръсти са чужди на тънка работа.

Войскарите го следяха бездиханно — искаха да видят своето освободено знаме. Беше се захласнал и Добри.

Знаменосецът разтърси дръжката и от нея плисна зелена коприна — ярка, извезана със злато.

Тъкмо щеше да зачете буквите върху байрака, Добри усети, че мургавият мъж гледа не владиката, а някъде отвъд. В Добри.

Оттук нататък конарецът пропусна много. Той не видя, че знамето потръпна в ръцете на байрактаря; не чу молитвата на Софрония, нито тържествения рев на войскарите; не забеляза как полека-полека все повече очи се спират върху тях двама — непознатия във влашки дрехи, щръкнал неуместно посред поповете, и знаменосеца.

Стори му се, че текат дни, докато покрай осветеното знаме преминаха доброволците за клетва; стори му се, че по едно време ще загуби ум от нетърпение и нежност. Като пиян се потътра Добри подир строената наново войска. Не си спомняше Софроний да го е повикал, нито кога владишката карета е потеглила без гавазина на владиката. Вече говореше с усмивка и знаци на байрактаря. И в един къс миг (войводите брояха хората си, та за малко настана суетня) Добри се совна до мургавия мъжага. Но не се притисна о него — нали онзи не беше просто човек, а дръжка на байрака.

— Бате! — мислеше, че вика, а сам не се чу.

— Добри, братко Добри!

Хубаво, дето заплака, та не забеляза каква бъркотия причини — мъжете от предните редове сега разбраха всичко, втурнаха се към братята, поеха знамето от Първан, цъкаха, псуваха и скритом бършеха очи. Поне половината от тях бяха изгубили своите из размирието; за тях тази среща означаваше, че не всичко, загубено из размирието, е загубено завинаги. А Добри, полусляп от сълзи, усещаше топлината на Първановите плещи под пръстите си, четинестата братова буза върху челото си.

Шумното, изпъстрено от хора поле играеше пред погледа на Добри, играеше в незапомнена, неподозирана радост. Не цялата Станова рода бе помело размирието. Тук, на далечна земя, пак размирието събра двамина от нея.

Дружините закрачиха. Пред тях пое с байрака Първан. Добри вървеше отстрани и все пак — почти в редицата.

„Господи — помисли той още замаян. — Дай боже мъртвите да виждат! Нека тате, слуга на султановите коне, нека чичо ми, смазан в каторгата, нека всички наши, умрели без надежда, видят сега; вървим под свое знаме!“

Двама стигнаха до владишкия конак чак надвечер. На прага Добри спря, потърси погледа на бате си — боеше се от това, което идеше. А Първан го побутна за смелост.

— Върви! — рече. — Софроний е, той ако не разумее, кой тогаз?

Влязоха. Старият седеше пред книжата си, както всяка вечер. Не пишеше. Облакътен между книгите, той сякаш още не беше се завърнал от полето под Букурещ.

— Отче Софроние! — извика го Добри.

— Ти ли си? Загубих те днес, ще прощаваш! Сбърква се човек в суматохата…

— Брат си намерих, отче Софроние, Първана. Аз съм ти казвал, тогава в Сърбия…

— Той ли? — понечи да стане учителят, но умората го дръпна назад и той само протегна ръка. — Байрактарят, а?

— Аз съм, отче.

— Виждаш, Добри — унесено заговори старият, — само планините не се срещат… Във всичко, на всичко мога да повярвам вече, никое чудо не ми се чини небивало… Днес пред хиляди очи, на открито и явно… Наше знаме!

— Наше, отче Софроние — бореше се с решението си Добри.

И изведнъж:

— Позволи ми да остана под него, отче.

— Къде? А? — проборави се старецът. — В дружините ли?

Добри отпосле не беше уверен какво прозря при тия думи у Софрония: дали страх, дали възторг, или примирение. Но то бе такъв ден, тъй издъно бе разкъртено спокойствието на Софрониевите последни години, че развръзката дойде съвсем леко:

— Та ти си свободен човек, Добри. Една дума те задържаше при мене и я спази докрай: изведе читав из размирието грешния Софроний, изведохме делото ни на широк път. Няма какво повече, Добри, аз и без туй реших…

(По-късно Добри узна, че старият още не е бил решил: че натам го е тласнала тази тъй лека наглед раздяла.)

— Реших да вляза в манастир. Българската община е в здрави ръце, откак я пое Атанас Николов; ако потрябва да напиша пак някой ред до царя, ще го сторя и от манастира. Знамето ни е вече осветено, Добри. И ти си вече изучен.

Моя ръка и очи беше ти цели петнайсет години, мой истински син… А днес, ако имах син като тебе, щях сам да го изпратя в дружините, Добри, щях сам да моля Първана: вземи сина ми със себе си!

Върви, Добри! Твоята стража свърши.

Мълчаха дълго, седнали около пръснатите книжа на Софрония.

„Защо и аз не намирам такива думи — мислеше си Добри, омекнал от жалост, — защо всичко, което се случи днес, което накара Софроний да заговори като апостол, не осени така и мен? Та това не е раздяла между баща и син — майка е за мен Софроний! Той ме роди човек, той ме изучи, както никоя майка не е учила детето си. Защо не намирам аз думи за раздяла?…“

Гледаше ненаситно Софрониевата ръка — тясна, уморена, почти нежива вече, отпусната в черния скут на учителя;близкото скъпо лице с горчивите гънки и вдъхновено чело.

„Отче Софроние — искаше му се да каже, — ако някога е имало на света обич и почит най-голяма, най-чиста и възторжена, тя е моята обич, отче, към тебе!…“

Но не го каза. Не можеше пред Първана. Не би проумял Първан как словото, преобразило днес хиляди корави мъже, служи и за нещо тъй просто като раздялата между двамина.

— Да бяхме тръгнали, а? — прекъсна мълчанието Първан.

Добри тихо премина оттатък, върна се с вързоп.

— Благослови, отче! — целуна ръка на учителя си.

И пак му се поиска да коленичи пред него, и пак не го направи.

Старият ги изпрати до прага. Стараеше се да говори за туй и онуй; разправяше на Добри къде да го търси, ако му потрябвал; обещаваше, че сам ще се обажда по разни хора. А Добри чуваше във всяка негова дума само: сбогом, сбогом, сбогом…

Първан крачеше твърдо из улицата, пък брат му току спираше. Отглеждаше още и още тъничката черна сянка на прага, докато съвсем я изгуби из очи.