Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (84)

VI

И съвсем не за смърт напомняше този ярък юлски ден — денят, който Мустафа Байрактар избра за изпълнение на своята тайна мечта.

От седмици румелийските войски стояха под Стамбул. — Байрактар бе разбил стан около Еди-куле. С хладен ужас бяха наблюдавали похода му от Едирне към столицата везирите; никой не знаеше какви намерения има Румелия.

Убийството на Кабакчиоглу бе първият удар срещу противниците на Селим хан, непоправим. В една нощ те загубиха опора. Старият град бе уморен повече отвсякога — за кратко повярвал, че новата власт ще го увесели и нахрани, сега той изпитваше само презрение към нескопосните си управници, очакваше хладнокръвно края на Мустафовата власт. Кабакчиоглу бе едничкият, който можеше да тласне Стамбул към действие. Нямаше вече Кабакчиоглу.

На какво да се надържат везирите и шейх-ул ислямът? В Стамбул нямаше войска извън ямаците — посърнали и объркани след убийството на вожда (из Стамбул упорито се говореше, че сам Мустафа хан бил го наредил); извън няколко хиляди еничари, които високо заявяваха, че не ще изстъпят срещу еничарите на Байрактар.

Докато румелийската войска разпъваше шатри под Еди-куле, султан Мустафа се изтерза крайно. Той свикваше дневно по десет дивана, кълнеше се пред везири и придворни, че бил непричастен в смъртта на Кабакчиоглу, че не той е извикал войските от Едирне.

След като денонощия се съветва със своите приближени (без да подозира, че те вече са съвсем приближени на Байрактар), Мустафа хан стигна до мъдро решение: той обяви, че сам е заповядал да бъде изнесено из Едирне зеленото знаме на Пророка и бъде въведено в Топкапу с тържества, за които — о, чудо! — били необходими войските на цяла Румелия. Това ще рече да те поведат пред коня на сераскера — пленен и овързан, — а ти да разправяш с кървава уста, с прехапан език и разбити зъби, че тази войска води не сераскерът, ами ти.

Нейсе, Мустафа хан неволно услужи на Байрактар: никой стамбуллия не се усъмни в истинската цел на похода. Байрактар пристигнал — заговориха из града, — за да въдвори мир и ред, да постави на местата им самозабравили се евнуси и придворни готвачи. Байрактар, с една дума, иде в столицата, за да укрепи султановата власт — стига падишахът е бил кукла в ръцете на маскари.

Най-смешното е, че повярва в тази невероятна измислица Мустафа хан лично — нему много се щеше тя да излезе вярна. Яхнал алест жребец (май за първи път, откакто се възцари — нали все се криеше или го криеха), халифът се отправи към Еди-куле, за да приеме зеленото знаме.

Този път тълпата пред коня му не беше дотам гъста; Стамбул се отегчи от цялата година сеир. Султан Мустафа примигваше срещу юлското слънце и въпреки своите дарби на карагьозин не успя да изиграе благоволение. Нисък, слабоват, с дребни очи и рядка брада, трийсетгодишният падишах приличаше на преди време състарено от тайни пороци момче.

Щом пристъпи градските врати при Еди-куле, султанът закова кон: гледката би стреснала всеки владетел. Докъдето поглед стига, се белееха шатри — немирна Румелия бе обсадила столицата. „Не може да се мисли за бой…“ — съобрази Мустафа хан, а тия, които бяха наблизо, видяха как пребледнява.

Но нямаше време за разсъждения; срещу падишаха препускаше Байрактар. Като стена зад гърба му се носеха неговите хора. „Кърджалии!“ — изстина султанът. Ще рече, дойде часът кърджалии да влязат в Стамбул. Онова, от което дори Кара Фейзи трябваше да се откаже — тъй непостижимо изглеждаше то, — днес се сбъдваше: кърджалии в Стамбул!

Ами да. В първата редица зад Байрактар яздеше Гяур Имам с дружина, събирана из Еленско, Плевенско и Търновско. Дали рижият поп си спомняше Кара Фейзи и странния им разговор навръх Странджа? Дали усещаше гордост, че не големият главатар, а той (когото Кара Фейзи не би нарекъл и свой чирак) влиза с дружина в Стария град?

Не. Друго си мислеше Гяур Имам: „Господи, който отвърна лице от нас, та ни превърна силом в кръвници и обирници, виж ни днес, господи! От незапомнено време българинът преминава през Стамбул като каторжник, роб или осъден… Дойде ли най-сетне ред ние да разплачем мамата на Стамбул!“

Самото тържество премина чудесно. Шейх-ул ислямът благослови зеленото знаме; султанът нареди да разхвърлят няколко коша дребни пари на тълпата; Байрактар изслуша едното и насмешливо изтърпя другото, сетне скочи от седло, простря се ничком пред падишаха. И дълго лежа върху горещия калдъръм, докато Мустафа хан милостиво го подкани да се изправи, за да целуне края на златоткания му колан.

С това тържеството свърши. Тълпата пред Топкапу разочаровано изпроводи румелийските бюлюци. Има си хас Мустафа Байрактар да е бил път от Русчук до Стамбул само за да внесе свещеното знаме в сарая!

А Байрактар най-редовно си излезе из столицата, прибра се под своята шатра и се спотаи. Но не си и тръгваше. Ден, два, три.

Всичко досущ приличаше на обсада. И както при обсада, към шатрата на Байрактар се заточиха миротворци; по-досетливите бързаха да харесат на утрешния властник. Всеки път след такива разговори Стамбул узнаваше нова вест: сменен бил ковчежникът на двореца, главният конюх, кадиаскерите на Румелия и Анадола, шейх-ул ислямът.

Мустафа Байрактар управляваше Стамбул от стана си; чистеше ония първенци, които имаха пръст в миналогодишните работи.

Когато бе сменен шейх-ул ислямът, везирите настръхнаха: Байрактар несъмнено преследваше враговете на Селим. Стана толкова ясно, че го забеляза и султанът. Ни жив, ни мъртъв изкара Мустафа хан тия юлски дни. Струваше му се, че го съдят, а още не са му прочели присъда, но предугаждаше каква ще бъде тя.

А какво правеше Байрактар през същите дни; защо се мотаеше пред прага на победата си?

Кой може да разбере душицата на войника! (Нали хората го взимат за безразсъден, бързо убиващ чарк.) Войници са били чак дедите на Байрактар; с бойните си качества се издигна Мустафа ага до чин байрактар; с войнишката си вярност наведе Тръстениклията да го посочи за свой заместник. Нищо, освен бой и вярност не бе познал Байрактар през своите четирийсет и пет години — човек без семейство, без богатство, без живот извън войската.

Пак вярност принуди Байрактаря към този поход — думата, дадена на един вече забравен владетел. Някои сега искаха от Байрактар да действува като евнух от Топкапу; да убие едно султанче, подло изоставено от всички. (Съветваха го да прониже Мустафа хан при тържеството на зеленото знаме.) Това ли е доблестта на един воин, такава ли щеше да бъде победата му?

Цяла година готви Байрактар своя преврат, а в навечерието му почувствува нерешителност. Той знаеше, че открит бой с челядта на Топкапу би провалил всичко — първата жертва в този бой ще бъде Селим хан. А не намираше сили за коварство; то е толкова трудно за войника, колкото откритият бой за царедвореца.

Крачеше ден и нощ из шатрата си Байрактар — немлад, но още прав воин, — изпращаше до султана уж неизпълними заповеди (дано го предизвика), но султанът ги изпълняваше, снишаваше се все по-ниско пред новия повелител на Стамбул. Докато Байрактар поиска от Мустафа хан да го назначел за сераскер на всички войски в Империята и надзорник на всички аяни. Такъв чин държавата не познаваше.

Навярно не е имало тъй смешен ферман (Байрактар го получи в шатрата си на двайсет и трети юли) — ферманът, който премахваше сераскерите и пашите из Анадола и Румелия, като ги заменяше с единствен човек: Мустафа паша. Получи го, а не дойде на себе си половин ден — милостиви боже, каква стана тя! Караше да му го препрочитат, не вярваше на ушите си: може ли един султан да се превърне в панаирджийска маймуна!

Но ако Мустафа хан беше готов на последна низост, дано отърве престола си, нямаха какво повече да губят други двайсетина — везирите. Цели четири дни им подари Байрактар, та втасаха съвсем, за да създадат подобие на съпротива. Защото войникът не искаше победа без бой.

А призори на петия ден станът под Еди-куле бе разбуден от тревожна тръба — всички на крак!

 

 

Безброй сенки съпровождаха Байрактар през тия часове — ако е вярно, че умрелите за едно дело остават в редовете му; че живеещите (макар и вече непричастни) с едно дело продължават да вървят мислено с неговите стъпки.

Пристъпваше до сами Байрактар сянката на Пазвантоглу — човека, който две десетилетия бе събирал селяния и обидени войскари, за да ги поведе срещу Портата, но не намери сгода и смелост за това; яздеше от другата страна на Байрактар Кара Фейзи, който четвърт век държа султана без земя и рая, стигна Стамбул и бе смазан от величието му; пълнеха строя на румелиотите хиляди кърджалии, невидели вълшебния град, понеже сложиха кости из балканите и полята на Румелия, умряха с отворени очи — „Стамбул“, сякаш говореха те, надъхани от бълнуването на своя голям главатар; течеше през столицата измамената надежда на хиляди селяни — защитници на Видин; преминаваше през Стамбул най-сетне сбъдната робска разплата.

Никой не би разгадал приумиците на историята, тази истинска приказка, в която неделимо са преплетени железният закон с нелепата, смешна понякога, а по-често жестока случайност. Три десетилетия в земите на султана бушуваше размирие, многолико и разнопосочно. То бе единно само в едно: смърт на Селим хан! Кълнеше се, че не ще миряса, докато не получи главата на Селим.

И най-сетне, пред самия край на смутното време, Румелия изпълняваше своята трийсетгодишна закана: обединен, стохиляден поход срещу столицата.

Е, какво? Излиза, метежът е вървял по свой закон, преодолял е всички пречки и днес, на двайсет и осми юли осемстотин и осмата година, постига отдавна избраната си цел.

Ама коя именно цел постигаше днес размирието?

То се разливаше из стамбулските улици, за да разбие затвора на Селим хан и го възцари наново; за да си върне със сила владетеля, чиято смърт бе издигнало като свое знаме. Грешка на историята, а?

Не, все пак тия хиляди хора, немирясали вече трийсет години, бяха тук не за да избавят от затворничество Селим хан и извършат нещо нелепо от гледище на своята трийсетгодишна борба. Те не искаха да знаят как ще бъдат използувани от Мустафа паша и Байрактар; за тях днешният ден бе просто дълго мечтаният победен завършек на борбата.

Не близкото Селимово освобождение караше Румелия да ликува — то бе чистата радост на сбъдването, което трийсет години носиха в мечтите си десетки хиляди хора.

 

 

Шествието спря ненадейно. Мустафа паша Байрактар бе стигнал конака на великия везир.

Парливо нетърпение притисна хилядите: започваше! Румелиотите стояха наежени пред богатския конак, а Байрактар с три скока изкачи стълбата към селямлъка и потъна вътре.

Войските не изпуснаха много, вътре не се случи нищо неочаквано. Подкупени или подплашени, гавазите пропуснаха без дума Байрактар до сами Челеби Мустафа паша. Онзи — видял да нахълтва всевластният заповедник — се разтрепера с всяка своя част. Но Байрактар, без да посегне, изрева:

— Печатът!

Садразамът се бавеше или не разбираше: какъв печат, защо печат?

— Печатът на държавата! — ревна Байрактар все по-нетърпеливо.

Цялото последно действие от заговора трябваше да приключи за час; всичко друго би означавало краят на Селим хан.

Сега Челеби Мустафа проумя; разкопча халата, взе да шари по гърдите си — не успяваше да напипа връвта.

— Тебе ли ще чакам?! Ще ме заглавикваш ли, чучело!

И Байрактар тъй яко дръпна печата, че го откъсна от везирската шия. Онзи очакваше куршум, ала Байрактар вече слизаше през три стъпала на конака, вдигнал ръка: в нея тежеше чугуненият печат на Империята.

— Дръж, докато му намерим нов носител! — подхвърли го на чаушбашията.

— Ще чакаме тук шейх-ул исляма! — обърна се Байрактар към Гяур Имам. — Не можем без него. Върви! Доведи го жив или мъртъв!

Туй бяха приказки — на Байрактаря трябваше непременно жив мюфтия, за да подпише свещената фетва, с която Мустафа хан възвръща престола на Селима.

Докато чакаха мюфтията (а той не закъсня — не му държеше да се потрива), румелийските войскари преливаха от досада. Доведен пред Байрактаря, шейх-ул ислямът дълго се кланя и бъбра несвързани благословии — предусещаше, види се, че му се полага незавиден дял в насилието на двореца.

— Пред нас! — заповяда му кратко Байрактар.

Мюфтията се помъкна начело на войската. За туй, че той вървеше пеши, забави ход и тя. Все пак дойдоха скоро пред Първата порта.

За голямо удивление на шейх-ул исляма тя ги чакаше отворена. Чаушбашията беше се разпоредил, та Мустафа Байрактар влезе в първия двор като на султанов прием — ни глас, ни изстрел.

Средната порта също зееше без защита срещу насилието. Нея пък предаде бостанджибашията; никой придворен не залагаше днес на султан Мустафа, те се надпреварваха в предателство.

Гъмжеха вече от румелийски войскари двата големи двора, площадът пред Топкапу; румелиоти заобикаляха двореца; метежът го стегна в смъртна хватка.

Това е — размирието победи! Никой не се противеше на победата му, тя предизвестяваше за себе си цели три десетилетия, докато в столицата не остана човек, дето не я смята неизбежна. Днес стамбуллии присъствуваха на онова, което трябваше да стане. Бе неочаквано за тях само, че насили Топкапу не Пазвантоглу, не Кара Фейзи и не Али Янински, а един доскоро неизвестен, неотличен с успехи прост войник — Мустафа Байрактар.

Мустафа Байрактар стоеше пред Вратата на блаженствата — последната преграда към целта му. Да би го пронизал някой, Байрактар не би пуснал кръв — така изтръпна от напрежение. Той действуваше, сякаш бълнува, не на себе си. Сбъдването се оказа непосилно за войнишкия му ум — само воля крепеше още Байрактаря; водеше го само предаността: да спаси спасителя на Империята!

Разгърден, той разпореждаше войниците си. Целият дворец — освен султановите покои — беше в тяхна власт. Един подир друг при Байрактар довличаха овързани везири или готвачи, пленници на размирието. Не ги забелязваше; русчушкият аян слухтеше пред Третата врата.

Тя не се отвори.

Мъртва тишина изпълваше последния двор. Нейното величие объркваше войника: кой е той, та посяга върху дома на халифа? Насилието над Селим бе претворило Байрактар в Селимов защитник — не готвеше ли сега сам той насилие над друг султан?

Вече половин час Байрактар се колебаеше; губеше решаващи мигове. Бяха млъкнали и войскарите му, макар за тях задачата да не беше сложна: напред!

— Е-хе-хей! Какво ви е понесло пред покоите на всесветлия?

Гласът дойде изотгоре, та цялата войска вдигна очи. Там, над третата стена, се подаваше бръсната черна глава. Зъби и очи белееха в нея като пуканки. Така озъбен, арапинът изглеждаше, че се хили.

— Мерджан ага — подсказа някой край Байрактар. — Началник на черните евнуси.

Толкова бе нужно на Мустафа Байрактар: един иззад свещената стена да му се озъби.

— Я отваряй! — изкрещя той към скопака тъй яростно, че жилите на врата му се откроиха.

— Защо да отварям? Не е наредил султан Мустафа.

— Кой? — изригна войникът. — Кой, рече ти, скопена свиньо? Султан на скопците, това е Мустафа! Друг е нашият повелител, законният султан на Империята: Селим хан! Отваряй, твоята черна майка!

Безредни викове заглушиха гласа на Байрактар, войската се нажежи, дочула ругатни и псувня. Не един си пробиваше път напреде, мнозина обърнаха своите приклади към Вратата на блаженствата.

Изтълкувал другояче туй действие с пушките, Мерджан ага се досети, че е твърде удобен нишан с черната си глава върху синевата. И веднага се скри.

— Отиде да отвори! — изтълкуваха другояче пък изчезването му войскарите и отпуснаха приклади.

А Байрактар, с налети очи, с криво от напрежение лице, не изпускаше из поглед позлатената ключалка.

Тя не изскриптя.

Байрактар скочи от седлото, сграби през раменете шейх-ул исляма, помъкна го към малката вратца, вградена до голямата. Байрактар изкара пищов и взе да блъска с дръжката му по нея.

Отблизо се чуваше как отвъд говорят. Съветваха се.

— Отваряй! — ревна. — Мюфтията иска да посъветва Мустафа!

— Ами!… — измърмориха в отговор.

— Обади се и ти бе, пезевенк! — забравил, че се обръща към духовния глава, стръска го като коте Байрактар.

— Аз… аз съм де… Вярно, ще съветвам Мустафа хан… Пуснете ме! — изпелтечи мюфтията.

Мерджан ага полека открехна вратцата, колкото да се промъкне през нея един човек. Байрактар със замах напъха през отвора шейх-ул исляма, а тя веднага се приклопи. В суматохата оня бе изпратен без поръчение.

— Кажи на сополивия — викна, прилепен о вратцата Байрактар, — кажи му да се маха по дяволите! Нека подпише ферман, че се маха, така кажи!

Лек шум отвъд, бързи стъпки. Войникът се облегна о зида с лице към другите войници. Те не знаеха, че сега с всяка своя част той е при Селима, сякаш би могъл да го опази през страшните мигове, които течеха. „Аллах милостиви, бди над султана ни! — молеше се отчаяно. — Спаси най-достойния от Османовия дом, не позволявай да го сполети зло в часа, когато тържеството му е близко!“

Войскарите таеха дъх, дано отгатнат по шумовете отвъд съдбата на Селим хан.

Дали вече?… Стъпки идеха към вратата. За миг тя се разтвори, няколко чифта ръце изхвърлиха из нея тъмен вързоп и хлопна отново.

Вързопът плесна пред чизмите на Байрактар. Беше духовният глава. Проснат по корем, мюфтията се преструваше на примрял. Но Байрактар не се помнеше: грабна оня за фереджето и го изправи.

— Каква я свърши, а? — викна му в лицето.

— О-ле-ле! — отчетливо произнесе мюфтията; не успяваше да докара и жален глас към жалните си думи. — Боже всемогъщи… и всесилни…

— Другиму продавай тия! Говори!

— Не посягай! — противно изписка духовникът. — Не посягай на шейх-ул исляма! Смъртен грях…

— Аз мога ли?… — внезапно хладно прозвуча войнишкият глас, та мюфтията, досега болезнено замижал, се ококори.

— Мустафа хан ме изгони — заговори бързо той. — Накара да ме изхвърлят, „Ти си ортак на разбойници, рече, ти продаваш султана си. Да очистите Топкапу, рече, докато не съм започнал!…“ Той рече, не аз!

Сви се между яките длани на Байрактар, жалък до смях.

Байрактар изтърва шейх-ул исляма и пак заудря вратцата. Онзи се олюля, ама не падна — калдъръм е това. Шепнеше високо молитви, а войскарите го гледаха като ястреби — врабец. Личеше си, че слабо ги плашат смъртните грехове.

— Отваряй! — крещеше Байрактар през вратцата, докато тя пак се пооткрехна. Този път мюфтията се напъха, без да го блъскат. — Докарай работата докрай, иначе не ми се мяркай, чу ли!

Чакаха.

Чакаше изтръпнал Мустафа Байрактар и с ужас пресмяташе колко време трябва за едно убийство — твърде малко време. Чувствуваше, че не може да бави повече решението си. И все пак… а това е Вратата на блаженствата, свещен праг за всеки мюсюлманин!

„Дан… дан… дан… дан!…“ — силни, тъпи удари. Те изкараха Байрактар из вцепенението му.

Румелийците вече разбиваха Вратата на блаженствата. Размирието само помогна на своя вожд, само взе онова решение, което не бе по силите на войника.

Работа за няколко мига. Издънена, вратата поддаде: „Т-р-р-ах!“ — срина се тя под напора на цяла Румелия.

И в султанските покои нахълта най-сетне — най-сетне, след три десетилетия боеве! — размирието.

Повлечен от неговия разлив — защото собствените му нозе изведнъж омекнаха, — Байрактар прекрачи Блажения праг. Разливът потапяше хладния, засенчен двор, всяка педя калдъръм, цветните лехи; изкачваше се към покоя на халифа.

— Търсете султан Селим! — неистово викаше Байрактар. — Румелийци, войници на новия ред, не оставяйте султана ни на палачите! Намерете Селим хан!

Никой не го слушаше.

За някакви къси седмици размирието се подчини на Мустафа Байрактар, за да достигне по-леко целта си: разправа над Стамбул, над Топкапу! Сега вече Байрактар му беше излишен — размирна Румелия празнуваше своята победа, а празникът поминава и без водач.

Като обсебени вършееха румелийците светото място.

„Тъпчем калдъръма, по който са отпечатани само султански стъпки; газим лехи, към които не е посягал дори садразамът; къртим и трошим, крещим и псуваме! Ние — тук!“

Кой знае колко време изтече, докато Байрактар съзна, че никой не го чува и не ще го чуе. Огледа се безпомощно. Срещна едни само очи. На Гяур Имам. Едничко Гяур Имам не бе пиян от радост и мъст. Прекалено много бе понесъл и прекалено много загубил (дори своя бог), за да бъде все още способен на радост. Нищо не би могло да го възмезди — не и това, че той е тук.

— Гяур Имам! Нека двама потърсим Селим хан!

Онзи се приближи, залитащ срещу пороя румелийци.

Вече посред тълпата бяха двама — стари, самотни, чужди на тържеството войници.

— Нека потърсим ние Селим хан! — повтори Байрактар. — Твърде много време пропуснахме, дано не бъде късно!

Твърдо се изопна лицето на попа.

— Не! — отказа тихо той.

Но пролича, че съвсем за нищо на света това „не“ не ще стане „да“.

И Гяур Имам се остави да го повлече отново разливът. За миг Байрактар видя гърба му — попът се отдалечаваше тежко, подчертано бавно.

 

 

Трябваше сам да изпълни делото, което бе замислил сам. Байрактар стисна пищови, с войнишки ругатни и ритници заразблъсква тълпата, проправяше си път. Накъде? Какво знаеше Мустафа Байрактар за султановите покои и приемни?

Струваше му се, че се лута от часове; всичко в Третия двор бе задръстено. С напън се измъкна из разлива към единственото празно място. Край зида, зад разбитото крило на портата.

В каменния зид досами Вратата на блаженствата бе издълбана скамейка — Байрактар я забеляза току-що. Някой лежеше там, чудно спокоен под победния вик на размирието.

Беше трупът на Селим.

„Не!… Не!… — извика Мустафа Байрактар с цялото си същество; тъй всичко у него се противеше на тази чудовищна нелепост. — Невъзможно е, не може да бъде…“

У Байрактар се бореха желанията да приближи или побегне, та тяхното равновесие го задържаше на място. Тази неподвижност бе толкова чужда за сегашния час, че сепна неколцина. Отрезнели, те се изправиха около Байрактар, зад тях — нови и нови. Мина време, докато метежът изстине пак във войска. Хиляди мъже пред Блажения праг слушаха нещо неслушано: плача на един мъж.

Всичко бе неповторимо през тоя ден — връхния ден в една трийсетгодишна борба, — но от него хилядите мъстители щяха да запомнят, да сънуват и говорят за това: плача на Мустафа Байрактар.

Прегърнал трупа на Селим, Байрактар искаше да отмие със сълзи грозните следи на насилието (синините, позорната рана от изтръгната брада, зверски пречупената китка); Байрактар развързваше грижливо сякаш да не причини болка на своя владетел — клупа копринена връв от шията му; Байрактар снемаше, скрил с тялото си трупа — неговия раздран в предсмъртната схватка халат, окървавената гъжва.

Байрактар ридаеше и завършваше делото си: да представи чист и гологлав, по едно само тъмно фередже своя тъжен, изящен владетел пред бога.

Напусто бе готвил старият воин отново престол за Селима. Не за престола на Османовци, не за Стамбул, империята и осемнайсетото столетие бе създаден той. Твърде късно за един мъдрец и твърде рано за един просто просветен, просто мечтателен, просто изпълнен с достойнство, добра воля, жажда за действие и любов към красотата човек. Такива щяха да живеят, без да бъдат удушени, по-късно. На следващата граница между две времена.

 

 

Вече със сухи очи се повдигна Байрактар от трупа. Страшен.

— Смърт на убийците! — чуха като тръба гласа му. — Смърт на палача, който и да е той!

Из дворовете на Топкапу пак се разля размирието. Продължаваше неговият победен ден.