Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (27)

II

Мира с московците направиха в Яш през първите дни на новата година — хилядо седемстотин деветдесет и втора. Султанът получи такъв мир, дето не беше сънувал: русите очистиха цяла Влахия и земите по дунавското устие. Царицата бързаше да си подели Полша с австрийците; не можеше да отдели час повече за султановата империя, която я днес, я утре сама щеше да капне в ръцете ѝ. А че ще капне като зряла круша, в това никой не се съмняваше.

„Такива ми ти“ — би рекъл Вели, веселият беглец, разбойникът с широко сърце, ако беше жив. Но Вели го нямаше и орлите бяха нахранили децата си с месата му преди две години някъде в Пазарджишко, стига из тези краища да живеят орли.

Въпреки че изминаха две години, въпреки че забрави много нещо — кажи-речи, всичко, което не се вместваше в лудите му кроежи, във все по-неутолимата жажда за надмощие, — Кара Фейзи, най-големият главатар из Тракия, често си спомняше беглеца. Нямаше вече кой да се обърне към страшилището на тракийската земя с весела дума, с анадолска приказка; нямаше кой да му напомни, че съвсем се е халосал по грабеж и препускане, а злото има толкова дълбок корен, та никакви кланета не могат го изкорени. Нямаше кой да придърпа с разсеяна, приятелска ръка до скъсване изпънатите юзди на волята му.

След вечерта, в която уби приятеля си, дружината взе да гледа с други очи своя главатар. И дотогава мъжете (вече бяха над хиляда, а всеки ден прииждаха нови) усещаха, че Фейзи не е като тях: по-силен, по-безпощаден, по-устремен към някаква цел бе главатарят. Защото имаше мигове — по-чести или по-редки, — когато всеки от дружината се досещаше за нещо като бог, като съвест или като отплата. Страх, с една дума. Само за Фейзи такива мигове сякаш нямаше. Тъй поне вярваха мъжете. Навярно едничко туй, дето понякога го виждаха да говори с беглеца, да дава вяло ухо на приказките му и му отговаря като на равен — едничко то ги беше убеждавало, че е все пак човек като тях.

Но дойде убийството на разказвача. Видяха как главатарят тръгна срещу Вели, как го повали с един удар, както стотици преди него. Човек не можеше да свърши това — самият дявол живееше у Фейзи.

От онази вечер, вярата им в него стана суеверие. Някои (които ходеха с главатаря от най-отдавна) говореха, че през всичките тия години не са го видели да старее, да се мени, както що е дадено на човеците; други казваха, че можел седмица да не заспи и все такъв си бил — не го ловяла умора, не го сваляла болест. И му служеха, както никой не служеше през размирното време ни на аян, дето плаща и надплаща, ни на сераскер, ни на султан. Не само защото не губеше никога, не само от сляпа вяра. И от страх. Струваше им се, че вдън земя ще ги намери мъстта му, дори заради помислена измяна.

Страх…

Някога, в Слаковския чифлик, когато трепереше от всеки правоверен, бил той най-дрипав и прост, от сайбията и хората му, от побирчиите и техните сеймени — когато трепереше от целия зъл, жесток и враждебен свят, — момчето си мислеше: „Ще има ли такъв ден, дето не аз ще се боя от хората, а барем един ще го е страх от мене?“ Нали страхът бе едничкото нему познато (ако не влиза в сметка гладът).

Сетне, отстъпи ли от рода си, надяваше се, че поне раята ще му се бои. Но то не се сбъдна — зъбеха му се чак децата в Брезник: „Дьонме!“ Остана му едно — широкият път. На широкия път научи как се взима страхът на хората. И го тласкаше вече само стремежът: „Да ми се боят! Всички, от раята до султана, всички!“

Е добре, бояха му се. Сега в Тракия нямаше по-страшен от Кара Фейзи, може да нямаше и в цяла Румелия. Пред името му опустяваха селата; стигаше да спре керван, за да изсипят пред коня му всички кесии и товари; аяни се свиваха в градовете си, паши отвеждаха войниците си в крепостите, цяла Тракия затихваше, щом дочуеше тропота на дружината му. Откак довърши Вели, боеше му се и дружината. Сякаш невидими ръце редяха постелята му в най-богаташката къща на всяко нападнато село; невидими ръце оставяха на софрата му най-тлъстия къс и най-старото вино, отделяха за него най-скъпото от плячката — хората предпочитаха да не срещат лицето му. Няколко пъти, когато затваряха в наречената за главатаря одая отбрана жена, намираше я примряла, без дъх и свяст. И от страх се мре.

Малко навярно са хората, на които съдбата е дала онова, що са мечтали, тъй обилно и щедро. Дали големият главатар бе сит от тържеството си?

Трябваше да е сит.

А не беше.

Чудно нещо е страхът, който будиш у хората. Донякъде те увлича: „Още! — викаш си. — Днес ми се боят две села, утре нека бъде Тракия! Днес е Тракия, утре да бъде Румелия!“ А после? Ако пред тебе побегне не Румелия, а сякаш цялата земя и престанеш да срещаш жив човек, защото хората не смеят да видят сянката ти и чуят името ти, тогава накъде трябва да уловиш и какво да поискаш? Още? За какво е туй още? И какво след туй още? Какво можеш да направиш от този огромен страх?

Можеш да направиш власт. Но над кого? Дали над изпепелената пуста земя, където не е никнало семе от години? Дали над градовете със слепи чаршии и прашасали дюкяни? Над кого тази власт?

Остава ти единствено да продължаваш. Тъкмо още и още. И да усещаш как някъде (дявол знае къде) големият страх се набира и сгъстява, расте и расте и се превръща в отчаяна воля за отплата, във воля да се отървеш или да те свършат. И да не можеш нищо стори, за да ѝ попречиш, защото тъкмо страхът, който си родил, ражда тази воля.

Точно затуй хората, които вдъхват най-голям страх — тия хора най се и боят, въпреки че не им личи. Познават силата на страха.

Бяха влезли в селото днес по обяд, в едно от многото села, опразнени от страха. Макар че вече седмици мраз бе сковал равнината, а горите бяха оголени до шумка, селяните пак улавяха планината пред Кара Фейзи. Из землянки спяха навярно, из пещери — размирието научи народа на нов, непознат довчера живот.

Та така, бяха влезли по пладне. Щом съгледвачите обадиха, че в село май няма жива душа, главатарят поведе дружината. Пръсна я в дълга верига, която се огъваше нееднакво из дълбокия корав сняг и полека ограждаше селото. На няколко пъти бяха налитали на засада — току-виж, из празните наглед къщи пропука и някой кърджалия се стовари. Затуй главатарят нямаше вяра на празните затихнали села и се взираше с вълчи очи във всяка диря.

Но този път наистина беше пусто. Не от вчера и завчера — отдавна бе секнал животът в Крън. Ветровете бяха успели да изтръгнат не една вратня и черчеве, снегът трупаше високо край стените на плевни и къщи. Дори кучета нямаше — бяха поели подир стопаните си или да търсят нови стопани.

Когато дружината обхвана покрайченските къщя, а все още не се чуваше звук и не се мяркаше сянка, главатарят улови широката улица към мегдана. Винаги ставаше така: Кара Фейзи вървеше отпред, ако ще да се пукаше из все прозорци и пролуки. „Знае си, че го не лови куршум, шейтанът му с шейтан, затуй е толкоз юнак!“ — си мислеха мъжете. Не подозираха, че всеки от тези десетки пъти главатарят е броил за свой последен път, че в края на всяка улица е чакал смъртта си.

Сега също: напрягаше очи в резливия мраз, остреше уши, изпружен, готов мигом да се извърне, по-бърз от мълния, да стреля или отскочи. Подире му беше се проточила старата дружина — двайсетината му първи мъже. Никой не смееше да отбие из дворовете, да грабне. Чакаха знак. Едва когато стигнаха мегдана, а Кара Фейзи се увери, че в Крън няма жив човек, даде воля на дружината. Само им рече да не палят безразборно, защото трябваше да изкара някой ден в селото, мразът беше съвсем стегнал.

Един бог знае колко пъти бе нападан и грабен Крън през последните години: между къщята зееха широки, неравни мегдани и само снегът закръгляше ръбовете на виранлъците — селото бе горено, та бяха проредели махалите му. А хамбарите и мазите — празни, с трън да завъртиш, няма какво да закачиш. Не само кърджалийска ръка се усещаше тука, сигурно бе грабил и аскер (нали е близо Шипченският боаз, какво ли не се изтича през него). Добре, че преди ден-два бяха ягмосали Казанлък — отгоре-отгоре, колкото да поминат през студовете.

Мъжете накладоха огньове в по-широките къщя, натръшкаха се върху голия под, едва застлан със слама. От черги — ни помен, на конските чулове останаха. И жени нямаше! Само тия, които влачеха от Казанлък. Десетина, не повече. А пък който е повлякъл жена отдалеко, не я отстъпва лесно, и до бой стигна тук-там.

В одаята гореше огън. Пак бе го наклала незнайна ръка. Кога главатарят влезе, лъхна го топлина. Ниска одая, с окаден, дървен таван. В Слаковец и такава се брои за много нещо, но из Тракия Фейзи свикна на по-хубаво. Навярно богатите къщи в Крън отколе са изгорени, щом му бяха нарекли тази.

Седна на голия одър, хвърли ямурлука, протегна вкочанени ръце към огнището. Избиха го тръпки, посегна към купчината дърва да прехвърли в огъня. Взе някаква дъска — тъмна, дебела и къса. Вече я прибутваше в огнището, когато очите му попаднаха върху ѝ. И я издърпа. Не беше проста дъска. Рязана, дълбана.

Дълго я занича, дълго прекарва пръсти по вдлъбнатините и завъркулките ѝ. Кой ли безимен майстор беше вложил целия си мерак и знание, за да издяла на еди-кой си стопанин от Крън люлка за първото му дете? И колко ли деца отпосле са заспивали в нея, колко колена? Прибирала я е стопанката в мазата, щом някое поотхвръкне и вземе да се търкаля до другите на одъра, сетне пак я е изваждала, измивала я е на реката и я е сушила, та всичко да бъде наред за новото дете. А туй сега, последното, са го задянали някоя нощ в цедилка и са го отнесли в Балкана, повито в кожи.

Пръстите все шареха издълбаната дъска, а Фейзи бе вперил очи в синьоалената жарава. Странни мисли пробуди потъмнялото рязано дърво. Деца…

Всякога и всички бяха имали деца. Животни, хора… Времената идваха и си отиваха — по-леки, по-тежки, нетърпимо тежки времена, — а хората винаги имаха деца. Столетия и хилядолетия бяха се раждали деца в Граово, оцеляваше по едно на десет, ядеше чер просеник и гризеше корени, растеше и раждаше свое дете. Раждаха се деца и в размирна Турция, там, където вече не никнеше трева; стотици гинеха под пожарищата и ножа, премръзваха из землянки в планината, а майките им вече носеха друго дете, ново… Ще рече, все някой щеше да надживее размирието. Ако не тези деца — техните. Макар — и внуците им.

„А нашите, къде са нашите деца? — парна го тревога. — Или размирието ще живее един човешки живот и не ще има кой да доведе докрай нашето време?

Къде са децата на Вели? — продължаваше да мисли неспокойно (Вели се месеше във всяка негова мисъл, тъй дълбока бе браздата, оставена у разбойника от едничката срещната човещина). — Света беше обиколил, пръснал е семето си от Белград до Йенишехир в Анадола; когато почнеше да се хвали с жени, край нямаше, а децата му къде са?… Вели умря и никой няма да продължи Вели, не ще има друг такъв весел разбойник по пътищата с торба анадолски приказки. Свършено, съвсем е свършено с Вели…

Ще рече, баща ми — течаха мислите, — най-клетият човек, когото помня, баща ми е по-честит от Вели. Кой знае колко синове са му измрели, последният сам излезе из рода си, ама дъщери му останаха. Раждат тия дъщери, деца гледат. И няма да се свършат слаковските ратаи, а̀ко да оцелява един на десет. Ще се свършим ние, размирниците, защото ни е даден един човешки живот, не повече…“

Жаравата бе изтляла, та той вече едва различаваше тъмните шарки върху люлчената дъска. Напипваше ги още: кръст, два по-малки от двете му страни, звездички някакви по края, може и цветя да бяха. И две големи пилета, гургулици ли, гълъби… Въздъхна, опря я край одъра, улови друго дърво и го напъха в огнището. Загледа как го подлизват тънки пламъци.

И отведнъж избуя пак омразата, отмъстителната злоба срещу света: а в Слаковския чифлик децата нямат люлки, никога не бе виждал люлка в Слаковец. Там няма майки, които пеят над люлките, няма радост в никоя къща! Кой, кой е наредил така света, кой е крив за цялата човешка мъка, няма ли и него най-сетне да стигне отплатата, която Кара Фейзи разнасяше из Тракия?

— Ще вляза! Трябва да вляза, имам да кажа нещо на главатаря! — стресна го някакъв глас отвън.

Докато свари да се обърне, вратата вече хлопна, притвори се бързо и някой застана, опрян отвътре на нея.

Дълго беше се взирал в огъня, та сега очите му с мъка опипваха тъмнината. Сетне цепеницата пламна и главатарят видя оня, който беше влязъл.

Жена.

Немлада беше, но не и презряла. Едра, здрава жена, с широко, отворено лице. Бе скръстила ръце под високите си гърди; изпод наметнатото вехто джубе се виждаше гушата ѝ — небяла, закръглена. Шамията беше се свлякла (сигур от това, че навън жената се е сдърпала със стражите) и косата ѝ лъщеше на огъня.

Още веднага нещо у нея го порази, макар да бе срещал много по-хубави и по-млади жени. Бе свикнал да му ги водят — бледи, разтреперани, несвои от страх. Усещаше през меката им кожа ударите на сърцето, чести и неравни, като кога уловиш пиле за клане; виждаше как се попукват сухите им побелели устни, а под притиснатите зъби избиват дребни капки кръв. И снагата на такива жени е една особена — студена, тежка, като нежива, и уж се отпускат в ръцете ти, пък ти се струва, че лежиш върху дърво.

А сега му се чинеше, че за първи път среща жива жена. Тя стоеше, отметнала глава, подпряла обли рамене на вратата, гърдите ѝ се подигаха тежко (все пак — страшно!), а в очите ѝ като че ли играеше усмивка.

„Дали си е с акъла?“ — помисли.

Не беше се случвало срещу му да изстъпи жена, без да са я били и влекли.

— Какво щеш? — попита я, защото вече нямаше как да мълчи; жената сякаш би го гледала замислено до утре.

— Нищо. — И гласът ѝ беше като цялата нея, жив, топъл, незвънлив. — Исках да те видя.

Нима го взимаше на подбив? Нима в Тракия имаше човек, който би смеял да се шегува с Кара Фейзи? Не. Очите ѝ го гледаха все тъй. В тях имаше напрегнато внимание, но не насмешка.

— На, виж ме! Хубав ли съм?

Тя само вдигна рамене, като че ли бе изговорил нелепост.

— Защо ще ме гледаш? — продължи той рязко. — Още ли не сте ми се нагледали?

— Казват, че ти си направил размирието. Затова дойдох. Да видя тоя, дето направи размирието.

— Излъгали са те. Никой човек не може да направи размирието. То е от само себе си.

— Не е тъй, нищо не идва от себе си. Кой, ако не ти? Няма в Румелия друг такъв, макар да са много главатарите. Всички за тебе приказват. Ей и сега побягнаха, щом научиха, че си бил в Казанлък.

— А ти защо не побягна с другите?

— Няма за какво да бягам, всичко ми взема размирието. Затова исках да те видя, да зная барем кой ме остави без нищо.

„Ха — рече си, — такава била тя! Изклали са рода ѝ я моите, я други някои, обрали са я, та сега е тръгнала да се жали и кълне. А пък, ако ѝ е мръднал акълът, може и нещо да си е наумила, какво ли не върши човек, когато му дойде до зъби.“

— Да знаеш кого да кълнеш, а? — озъби ѝ се по привичка.

— Защо ще кълна, тебе клетва те не стига. Ако те стигаше, жив да си се стопил досега.

Чудно. Боеше се, че тя ще си върви. Щом е дошла само да види лицето на размирието и вече го видя. Поиска му се да я задържи още малко. Не знаеше точно защо.

— Какво ти взема размирието? — попита. Чувствуваше, че това би я накарало да говори.

— Нали ти казах: всичко.

А в гласа ѝ нямаше горест.

„Може и наистина да е всичко — помисли той. — Само много загубил човек не усеща повече мъка.“

— Никой от моите не остана — продължаваше жената. — Есенес ни налетяха сеймените на Юсуф паша, тогава къщата затисна последното. Майка ми умря по Коледа. Свършиха се. Затова не бягам с другите.

— И стопанин ли нямаш?

— Нямам. Него съсякоха по-лани, кога Кара Халил подпали Крън.

„Какво пък? Да не е само тя — опита се да пребори той непозната жалост. — Има ли къща из Тракия, дето размирието да не е отнесло по някой друг. От нейната къща — всички. И такива къщи ще да има… Мигар фъртуната и градушката гледат къде минават?“

— Е, и какво ли си викаш? Ако не беше тоя, аз де, живи да са близките ми. Тъй ли?

— Тъй.

Не звучеше като укор и съвсем не като закана. Изглежда, и за нея големият главатар бе като фъртуна и вихрушка — една от безбройните злини, орисани на човека.

— А може и да не е тъй — каза Фейзи. — И мене, като всинца ни, влече размирието. Само че мене преди другите, това е различно. Нели си виждала как приижда вода?

Жената замислено кимна.

— Най-отпред върви челото, дето му викат; дърветата, които водата изскубва най-първо. А челото сетне вече помита всичко из пътя си. Кой е крив за поразията, ще речеш? Челото ли? Или водата? Едно трябва да проумее човек: пороят очуква най-лошо дърветата, които здраво се държат оземи. Другите понася цели и преминават те над съсипани бахчи, през сринати язове, къде не…

Сам не помнеше от колко време не е говорил толкова дълго. „Като баща си взех да приказвам — рече си. — Той така обичаше: уж едно каже, пък се разбира друго.“

А жената мълчеше, сякаш премисляше думите му.

И по-рано (нали отдавна из Тракия се носеше страшната слава на Кара Фейзи) беше си викала: „Не може да бъде шейтанът. И него е майка раждала, наш език говорел. Какво, че докарал размирието, мигар на мира прокопсахме?“

Тя не му обади истината — щеше ѝ се не само да види човека, който я остави без нищо. Друго я влечеше към него, но не умееше да го изкаже. Нали, откакто се помнеше, бе живяла между хора, що таяха някакъв страх: страх от бога, от султана, от всеки сейменин и войскар. А този тук се е вдигнал срещу цял свят и око му не мига. Е, чудно ли е тогава, че такъв един човек те влече?

— Защо не седнеш? — проговори пак Фейзи. — Страх ли те е?

— От какво ще ме е страх? Когато жена няма вече срам, и страх няма.

Огледа се — гола беше одаята. Подвоуми се, сне джубе, натика коси под шамията (и така, както бе вдигнала ръце, огряна косо от огъня, с права, яка снага и открито лице, му се стори много хубава), прибра поли и приседна до него на одъра.

Сега седяха двамата — двама сами хора край едно огнище всред безкрайната смълчана снежна земя. Топлината ги галеше и разтапяше, мракът ги делеше от всичко извън малката окадена одая: от ратайската мъка в Слаковец и стотиците нощи по широките пътища, от гробовете на децата ѝ. Размирието метеше Румелия, а тук за някакъв къс час беше се отпуснал топъл мир.

Има такива часове поне по един такъв час във всекий живот, защо не и в разбойнишкия? Всичко застива — няма вятър и ярка светлина, няма мраз и шум в такъв час — всичко, що е било, остава далеко назад и не се взираш напред, в онова, което ще бъде. И както през някоя много бистра утрин виждаш далечните планини близки и ясни, тъй и в този единствен час усещаш изведнъж, че някой — чужд човек, срещнат съвсем наскоро — ти става свой.

Фейзи не можеше да се начуди, че някой го е доближил така леко и че сякаш чака нещо от него почти с доверие. Извърна се към жената (зачервена, затаила дъх, отпуснала ръце на скута, сега тя приличаше на момиче) полека, да я не стресне, тури ръка върху коляното ѝ. Тя едва трепна, но не се отмести, само в тихото спокойствие по лицето ѝ като че се мярна нещо напрегнато горчиво и тя го изличи с усилие.

— Каква си — рече — хубава…

Очите ѝ се откъснаха от огъня и тревожно се втренчиха в неговите. Помисли си, че я е разсърдил, че ще захване всякогашното теглене и викове, задъхана борба, клетви. Но жената не пошавна, а през коравия сукман пръстите му усещаха топлината на коляното ѝ.

— Каква си, наляна…

И тези пръсти плъзнаха нагоре, спряха се на гърдите ѝ, още неуверено, докато кръвта все по-диво блъскаше зад челото на Фейзи.

Едва видимо жената пое дъх, сякаш ще се гмурне:

— Трудна съм щото.

Мъжът се дръпна, без да ще. По лицето ѝ позна, че чак това я е наранило, а не можеше повече, не биваше.

Мълчаха. Това мълчание беше друго, пълно с горчивина и студ.

— По-лани, казваш, посекли стопанина ти? — обади се той след време.

— По-лани. Че аз не от него.

Пак млъкнаха. После заговори жената. С гласа, който бе чувал години у себе си — глас на бездънна обида, и безбрежна омраза към света.

— Не зная от кого. Този може би, що довърши децата ми. Или другия, къщата дето запали. Веднъж ли ме влачиха, един ли мина през боаза, през Крън… От размирното трудна, това да знаеш! Тебе ли догнуся от размирието.

Заплака тихо, отчаяно.

— Мълчи! — рече той. — Бог взима и дава. Тѐ, няма да си сама, дете носиш.

Плачът ѝ секна като прерязан. Вдигна очи. Сухи бяха и те, и думите, с които го шибна:

— Това дете ли ще ме сгрее, викаш? Катилин ли, викаш, да кърмя? Чуй, дявол ли си, какво си, нека ти кажа: много жени са трудни от размирието, ама едно дете няма да се пръкне от тях. Да не са плитки язовете по водениците? Там ще залюлеем децата ви, проклети да са! Семе няма да остави размирието, мен помни!

Уж още седеше до него, а му се чинеше, че помежду им има мегдан земя. Стърси се: нима накъдето и да посегне, ще напипва неживо? Язовете!… — звънеше в ушите му. „Кой вика, че били слаби? — помисли си. — Тъкмо те, жените, могат да свършат света.“

Какво ставаше тази вечер? Защо тъкмо тази вечер усети страх пред свършека? Дали защото за някакъв миг съзна, че сам той, че самото размирие бе ограбило не само хората, но и себе си?

— Слушай — рече по някое време, без да знае как ще започне. И сетне, съвсем направо: — Роди това дете!

Тя не отвърна, никак не личеше какво мисли.

— Ще ти дам пари. Много. Злато. Отчувай го!

— Защо? — попита спокойно тя.

Мъката ѝ отново бе заседнала някъде дълбоко.

— Тъй. Мое е това дете.

— Не е. С тебе съм сефте.

— Мое е — повтори той. — Нали сама рече, че било от размирието.

— А мое няма да бъде.

— Ще ти дам пари, слушай. Тук и да останеш, за какво? (Взе да я увещава, сякаш много важеше дали това дете ще живее, или не.) Кой знае какво още ще ти мине през глава… Иди някъде, в някой град. Предреши се на кадъна да не те закачат. — И като че се сети какво би я убедило: — Отчувай го, може някога да го подиря.

„И туй ми било шейтанът — мислеше жената с тъжна нежност, — за дете го доболяло шейтанът! — Очите ѝ бавно го оглеждаха, сякаш го докосваше с пръсти. — Чуден човек! Челото на пороя, така ли каза? Той е челото на пороя, силен, защото нищо го не държи оземи. А защо му се иска сам да се залови за нещо?“

Навярно усети жалост, прастарото съжаление към мъжа и самотията му.

— Хубаво — каза съвсем неочаквано. — Ама не заради парите ти, да знаеш.

След един ден и две нощи (дълги, топли нощи, странни нощи, през които — за първи път — една жена заспиваше преди него в постелята, а не оставаше да слухти, будна и настръхнала, да чака ново насилие или смъртта си; нощи, през които големият главатар разбра, че може да има на този свят и друго, вън от глада, страха или разплатата) тя си отиде.

Даде и двамина да я отведат към Филибе. Кон ѝ даде и пари. Много, колкото да отгледа не едно, а три деца.

Кажи-речи, че бяха се простили. Току-що съгледвачите обадиха, че към Казанлък идвал Кючук Хасан, главатарят от Севлиевско, та Кара Фейзи веднага забрави двете нощи, новите си чудновати мисли — забрави всичко, встрани от своята цел.

Жената се стегна завчас. Тихо, замислено — тъй както всяка жена се готви за уж неголеми, не кой знае какви работи: за път, за къра или за празник. Мъжът не предполагаше, че сега тя пресмята какво не: как ще измине дългия път до града, как и къде ще се предреши, каква къща ще потърси и как ще я нареди, как ще нарече детето, какво ще му говори за баща му и още много… Мъжете са свикнали да мислят женската работа за проста точно загдето жените я вършат без шум. Така и така никой не може им помогна.

Вече беше се изправила (той не я забелязваше — кроеше: Селвили Кючук Хасан трябва да бъде пресрещнат из широкото, в полето, ще го ударят и гонят до боаза, за да не се окопити), вече беше се изправила и оглеждаше одаята — май нямаше повече какво.

— Сбогом — рече.

А не помръдна, сякаш очакваше още нещо. Но той като че ли се върна отдалеко: какво е част от един час, дори две топли нощи? Колко могат да натежат те срещу един разбойнишки живот?

Отдалеко дойде и гласът му:

— Сбогом.

— Сполайти.

Тръгна си. Тогава чак Фейзи се сети:

— Чуй — каза, — къде да те диря? До някой ден; не те лъжа, няма да е скоро.

— Сама ще те подиря, когато ти потрябвам.

— Как ще узнаеш кога?

Погледна го почти учудено.

— Как! От хората. Негли песен ще извадят! Ще се чуе до ден, че ти е додеяло, ще науча.

— А откъде знаеш, че ще ми додея?

— Щѐ.

Каза го толкова убедено, сякаш вече бе видяла как Кара Фейзи се отвръща от пътя си. И излезе.

„В полето е по-хубаво — продължаваше да мисли той, — в полето по̀ ще личи силата на дружината ми.

Какво каза тя на излизане? Щѐ… Как не! До Стамбул докато не опра, да се оправя с всичките му паши и везири, докато не оставя султана без земя и рая, няма да е! Пък за това не стига животът, и за син ми ще остане! (Син ми — в мислите му вече имаше някакъв син.) А тя май си рече: щом ми е дотрябвало дете, ще ми додея. Женски акъл!“

По пътя към Филибе зимният вятър гонеше трима конници: двоица мъже и жена. И едно неродено. Дали това неродено щеше да привърже към земята неукротимата стихия, големия главатар (тъй се надяваше жената), или ще продължи разплатата, кога Кара Фейзи нямаше да го има? (Тъй се надяваше Кара Фейзи.) Или щеше да тръгне по някакъв трети, свой път? Кой ли пък живее за туй, за което са го родили!