Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (36)

II

Абди паша, другият сераскер, изпратен срещу размирието, също не потегли преди есента. През ден-два пристигаха от него вестители с дълги писма — пашата нещо усукваше. По всичко си личеше, че има неприятности с Тръстениклията. Всемогъщият аян на Русчушко още не бе определил своето място в борбата между Портата и метежа. Макар досега да не накърни верността си, стръвта, с която заемаше нови нахии и градове, караше Селим да мисли, че Тръстениклията скоро ще му отвори работа. Ето, и през туй късно лято аянът се пазареше уклончиво с Абди паша; ту твърдеше, че ще му помогнел с дружината си (каква ти дружина — то беше стройна, многочислена войска, добре платена и хранена), ту — че не му трябвало да пропуска през владенията си поход, защото щял да опълчи срещу Русчук всички главатари, преминали Балкана.

Селим вече бе наредил да изпратят третия поред ферман до опакия аянин, а Абди паша все донасяше, че преговорите с Тръстениклията не вървели. Докога!

Най-сетне, малко след поражението на Хасан паша, вторият сераскер обяви, че постигнал съгласие с аяна, та потеглил с войска и топове към Севлиевско — там работите били се затегнали: съюзени дружини на трима главатари от Тракия били в Ловечка каза, с чийто аян имаха стари разпри.

Разбира се, никой в Дивана не подозираше как изглежда Ловеч през тия дни. От всички краища на казата към града се стичаха селяни. Кой с каруца, натоварена с деца и чували зърно, кой подкарал десетина овце и нарамил денк с дребна покъщнина, кой просто с празни ръце, сподирен от сюрия боси хлапета и съсухрена женица. Ловечко спасяваше голата си душа от хаирсъзите.

Няма нищо по-горко от скорошния преселник — селяните знаеха, че не ще изкарат ни пара в малкия градец, тук нямаше големи чаршии, тежки търговии. Седяха си хората, нанизани покрай всеки дувар и пред всяка порта, чупеха изсъхнал хляб, дъвчеха го дълго и преглъщаха, сякаш чакъл. Вече им се чинеше, че е по-леко да ги погнат хаирсъзи, пък който остане жив, нека се върне на село и никога да не помисля за приют в гладния градец.

Не чакаха много: след седмица кърджалиите на Кючюк Хасан, на Коджа Ахмед и Хаджи Манаф обградиха касабата. По също време (това донесоха последните бежанци) откъм Оряховица напредвала в денонощен поход войската на Абди паша. Сплашени от близостта на две страшни сили, ловчалии проводиха пратеници при пашата да го молят за помощ.

Един бог знае с колко страхове се измъкнаха нощем из града десетина души: наибинът и попът, два-трима аги, оставили чифлиците си на размирието, и пет-шест старци, българи. Коне не взеха, за да ги не усетят хаирсъзите, та трябваше да бият път пеша.

Като на заколение крачеха десетината; отдавна никой нямаше вяра във войската и началниците ѝ — понякога те бяха по-лоши от кърджалии. Но грижата, че в Ловеч е натъпкан хиляден народ, че брашното намалява, а главатарите държат града под обсада, караше старците да не усещат умора.

Бяха се приготвили за дълъг път, та се стъписаха, когато още преди мръкнало напреде им се зададе голям облак прах. Заникът го огряваше алено и на ловчалии се стори, че срещу им се носи змей, забулен в пушилка.

Хората отстъпиха от друма, цели настръхнали — срещата с такава хала може да ти донесе смърт. Старците българи смъкнаха капи, но не им устиска да се прекръстят — колкото размирието да изравни мирните хора, хич да не е, помежду им имаше аги.

Облакът почти се изравни с пратениците. Те различиха из него отделни войскари, когато очите им спря един от първите конници, салтанатлия; този ще да беше пашата.

— Пашамъз, пашамъз! — извика наибинът.

Навярно дето нямаше обичай да крещи, гласът му — писклив и треперлив — се давеше в трополака. Но пашовите сеймени забелязаха пратениците и един от тях рече нещо на големеца. Пашата се обърна към десетината души, спря кон, дори го поотби. А аскерът продължи да тече из пътя.

— Какво ви води? — гръмко изрева Абди паша, защото между него и пратениците имаше петдесет аршина.

Двете страни стояха тъй и се надвикваха с грохота.

— Пашамъз, провожда ни населението и раята на Ловеч. Молят те!… (Наибинът прекъсна, за да поеме дъх.) Молят те да им помогнеш срещу душмани на държавата! Трима главатари нападнаха града ни и го държат в обсада, отглади ще измрем.

— Ловеч ли рече?

Пашата подкара коня си по-наблизо, а онези се дръпнаха, видяха го страшен такъв, че и сърдит.

— За каква помощ моли Ловеч? От колко години Ловеч не е предал на държавата ни зърно? От пет. С какви пари и с какъв хляб ще храни Диванът войска да ви помага?

Е, не бяха предвидили такъв въпрос. Ами че кой плащаше данък през кърджалийско? Защо тъкмо Ловеч трябвало да се издължи?

— Пашамъз — захленчи наибът, — лош ни е халът! От пет години наш аян е Чокадар Хюсеин, двайсет главатари са по-малко от него. Разори казата ни, града ни съсипа, не за данък — за хляб не остава, пашамъз, вярвай бога!

— Вярвай, пашамъз! — проплакаха подире му старците. — Страшна напаст ни е налегнала с Хюсеин Чокадар.

— Тоя ага да каже! — нареди Абди паша.

Сякаш приказките не на пет, ами на петстотин гяури не важеха, докато не ги потвърди един правоверен.

— Право говорят, пашамъз — окопити се агата. — Не е имал падишахът по-вярна рая от ловечката. Помогни на Ловеч, Абди паша!

— Къде е сега тоя ваш аян?

— В чифлика си беше, край Летница. Там живее винаги, ама от ден-два дойде в града с дружината си. Бяга и той от гадове, страх го е.

— Добре. Пазете Чокадар Хюсеин!

„С ума ли си е? — помислиха едновременно пратениците. — Ще пазим аяна, дето може да изколи за една нощ цял Ловеч с катилите си!“

— Вардете го да не избяга! Пък аз ще ви назнача нов аян и ще го докарам пред кадията. От хаирсъзи не се бойте! Двайсет хиляди саби водя. Вие вардете Хюсеина, ще ми потрябва!

И сви дизгините на белия кон, отиде, та се не видя.

Аскерът придърпваше своите добичета, за да му даде път. А пратениците почакаха да се изниже походът, та тогаз да поемат подире му.

Стъпиха на пътя чак по тъмно. По лицата и плещите им, дори в очите и между зъбите се наслагваше ситен, гъст прах. Влачеха се, дано стигнат някое село и утре да продължат.

— Комай… — обади се по някое време един ага — комай я свършихме като кучето на нивата. Как щяло да вардим аяна, та да го предадем на тоя кучи син?

„А, станаха ли и пашите кучи синове? — рекоха си старците. — Някога все туй ти беше в устата: на кадията ще те дам, до никополския паша ще пиша, с румелийския паша сме достове… Дойде ли време и вие да пропсувате вашата си власт?“ Ама си замълчаха. Утре агата ще им го изкара на носа.

— Стари сметки има с нашия аян пашата, зная аз — продължаваше оня, макар то никому да не влизаше в работа. — Шуреят на Абди паша, Исмет бей, капуджибашия, измоли Ловечката каза за Чокадар Хюсеин. А Абди паша се скара с шурея си, защото паряса сестра му и взе балдъзата на Мустафа паша, кубе-везир.

И още много се наслушаха пратениците за шуреи и баджанаци. Приказките на агата нищо не им говореха, защото не познаваха те разни велможи. А че в султанската държава всичко се реди от шуреи и баджанаци, си знаеха и без тези приказки.

 

 

Язък за страховете и за пътя, който биха! Пратениците не успяха да се приберат в града, далиите съвсем бяха стегнали обсадата му. Отдавна щяха да са влезли вътре, ако не ги държаха надалеко сеймените на Чокадар Хюсеин. По двама, по трима, те бяха налягали зад покрайченските дувари и от време на време изпращаха по някой куршум; да се помни, че Ловеч не е село без кучета. Но онези отвън не бързаха; и без бой за седмица Ловеч ще капне.

Вестта, че аскерът наближава, даде сърце на ловчалии, а сякаш сепна обсадителите. Някои викаха, че привечер се виждало как хаирсъзите се дръпвали по-далеко и може би се гласели да офейкат съвсем, преди да са ги нападнали в гръб пашови войници. Но на следната заран главатарите пак стягаха пръстена около града, та ловчалии вече не знаеха какво да вярват: луди ли са хаирсъзите, та не дават пет пари за похода?

Тъй отмина и този ден. Пришелците все подпираха къщята; през улиците прибягваха разплакани от глад бежански дечица; никой гражданин не смееше да запали пещ, за да не разберат околните, че е месил хляб — ще го съсипят с молба и просия. Аянските сеймени продължаваха да пущат по някой друг сватбарски куршум из храсталака, а пред конака на Чокадар Хюсеин гъмжеше от гавази, пазеха аяна.

Вечерта слънцето залезе кърваво, ако да нямаше вятър, та някои стари порекнаха, че не било на хубаво това, сигурно хаирсъзите щели тази нощ да връхлетят. Никой не ги чу — през размирието смъртта бе много по-честа от всякакви кървави залези и морави звезди. Скоро Ловеч заспа неспокоен, гладен сън, стряскан от пиянски крясъци — както всяка вечер, сеймените на аяна бяха подхванали голяма веселба.

Нямаше среднощ, когато целият град сякаш подрипна в съня си — пробуди го нечуван трясък. По одри, в сламата или направо на пръстта се разшаваха хиляди сънени хора. И точно хилядите хора отново щяха да се отпуснат за дрямка, когато тресна нов гръм: „Трах!“ Някои вдигнаха очи към небето, а то ги гледаше с безбройните си кротки звезди, съвсем чуждо на ужаса, притиснал града. Не е гръм, ясно беше небето.

„Трах, трах!“ — зачестиха трясъците. Вече окопитени, ловчалии и преселници взеха да проумяват: стреляше се по града. С какво? Малцина бяха тези — ходилите на поход, — които знаеха, че тъй гръмко пушка само топът. По Ловеч стреляха с топове!

— Топове!… Топове!

Думата вървеше от уста на уста в тъмнината; подхвърляха си я един другиму свитите покрай зидовете и плевните бежанци, подвикваха си я от прозорец в прозорец смаяните граждани.

— Ниско лягай, на земята!

— Крий глава!

Някои по-сърцати даваха съвети на стадото хора, що се бъхтеше между зидовете. Но няма сила, която да удържи лудостта на събудена тълпа. Писък от хиляди гърла — суеверният страх пред топа, пред сляпото и безчувствено огнебълващо гърло — се издигна над Ловеч.

Като че ли идеше Страшният съд.

Първите гюллета паднаха извън града — топчиите не бяха нагласили мерника. Но десетото и от десетото нататък попадаха вече на месо; чу се грохот на сривани дувари, стонове на умиращи и проточен хленч на ранени. А ударите следваха начесто, не оставяха човека да се окопити: „Трах!… Трах!“ Никой не се сети да бяга — има ли спасение от летящата бързо и надалеко смърт? Всеки си остана, където го свари суматохата; прилепи се оземи или о някой зид, стихна. Ловеч изглеждаше натъпкан с живи мъртъвци. А над тези вцепенени, почти недишащи човешки тела се сипеше и силеше дъждът на смъртта: късове чугун, камъни, кирпич и буци пръст.

Не крещяха вече и умиращите — всеки като че бе умрял приживе, та леко се изхлузваше в истинската смърт. Само децата — заловени по-здраво за живота, — само техните остри писъци продължаваха да се вплитат в трясъка на гюллетата.

„Трах… Трах!“ Никой не броеше изстрелите. Безброй гюллета срещу кирпич, жени и деца! Що ли остана от Ловеч призори, когато топовете млъкнаха?

„Камара развалини и трупове“ — мислеха си очитавелите. Така е винаги — чини ти се, че страхотията отнася наведнъж целия свят, че не оцелява нищо, а то и смъртта избира. Много рядко смъртта кара наред.

От пръстта се навдигнаха хора, посипани с пепел и хоросан, изподрани и кървави, със сиви лица и налудничави очи. Но бяха живи, малко ли е? Оживели срещу топовете! Преполовената тълпа плъпна на всички страни и чак сега се чу плач — жените заприпяваха на умряло, приклекнали над нечий труп.

Но и то бе за малко, понеже от всички страни към града препускаха хиляди конници.

Защо тъй много? Нали допреди ден кърджалиите имаха едва петстотин саби около Ловеч? И как не ги е страх посред ден да нахълтат в касабата; недалеко са сигурно войниците на Абди паша?

Ами, недалеко! Та те бяха тук, войниците на Абди паша, че и самият той, тук бяха, здравата измесени с разбойниците! Под тропота на техните коне кънтяха ловечките калдъръми, под техните ножове падаха мирни хора. Техният паша яхаше като бесен към кадилъка, сподирен от главатаря на кърджалиите, — Хаджи Манаф, — за да накара с пищов в ръка кадията на Ловеч да избере за аян същия този Хаджи Манаф, съюзника му от снощи.

„Жителите и раята на Ловеч днес се събраха пред лицето на кадията и отправиха до всесветлия падишах следното: на петнайсети сафар, нощем, Абди паша с шест топа нападна града ни, като изстреля срещу му повече от двеста гюллета. След това заедно с главатаря на гадовете Хаджи Манаф той влезе в града и захвана голямо клане. Боят из ловечките улици продължи през целия следващ ден, докато бяха избити всички сеймени на законния аян Чокадар Хюсеин. Засега съдружните сили на Абди паша и Хаджи Манаф върлуват из казата ни, където вече са разсипали двайсет и четири села. Разбойниците водят със себе си близо хиляда глави ограбен добитък. Ловчанска каза, пресветли, всеславни султане, е разорена до дъно от голям брой беди и настоятелно те моли за помощ.“

Идеше му да се изсмее с глас — вече все по-често чуваха от него този рязък, налудничав смях, когато очакваха пристъп на ярост, крясъци или заповеди.

Усети как гърдите му поемат с труд, а към гърлото му се изкачва гърч. Напрегна воля да задави изблика. Но на везирите се стори, че в умореното му мълчание има нещо още по-страшно.

— От мен ли искат помощ? — попита внезапно, като че се пробуждаше. — Нима има още някой, който да се надява на Селим хан? Нима и за последния човек в земята ми не е явно, че Селим хан не води събитията, а се тътре подире им? Ето, опитах се да въведа ред. Какво излезе от двата похода, които струваха последните съкровища на моята хазна? Къде е Хасан паша, вас питам? Абди паша къде е? И можете ли ми показа един военачалник в империята, който да не е готов на предателство?

И мери ги всички с поглед. И тъкмо когато отново щеше да заговори, ненадейно стана и излезе.

Вечерта в покоите му имаше диван — Малкият диван. Избраните първенци го чакаха дълго. Не разговаряха. Лошите вести, днешните думи на Селим, необичайният час на дивана — всичко това ги караше да се виждат жертва на непобедимия метеж, на суеверния ропот, подклаждан от ходжите. Вече всеки тайно от другите правеше сметка как да отърве главата и кесията си.

Селим влезе с бързите си, нетърпеливи стъпки. Както винаги, пропусна всякакви встъпления и тържественост.

— Простете — рече, — че ви викам късно. Но ми трябва още сега да науча някои неща.

Пристъпът на отчаяние изглеждаше като да не е бил. Султанът бе спокоен, с някаква подчертана, макар и неубедителна бодрост.

— За мен е важно преди всичка да зная — продължи — какво искат те.

— Султанъм — пое върху си въпроса Челеби Мехмед, — чини ми се трудно да кажа какво иска размирието, нали за него питаш?

— Да, да, какво искат те: главатарите, всеки техен редник, отцепниците паши, непокорните аяни.

— А защо мислиш, че стотиците хиляди хора, подети от водовъртежа, трябва да имат еднаква воля, еднаква цел? Вероятно всеки от тях преследва нещо различно в мътната вода.

— И все пак те преследват нещо, нали? Какво е то, какви са многообразните цели на всеки главатар и редник?

Челеби Мехмед отговори не веднага:

— Султанъм, чрез размирието хората се стремят към онова, което търси всеки през живота си. Но с други средства. Ще рече, разликата е в средствата, не в целите. Власт, пари, имот, воля, чувство за мощ и собствена стойност — не са ли туй човешките стремежи? И не е ли най-човешко да не постигнеш нито едно от тях след цял живот мъка и труд? Сега, през размирието, тия цели изглеждат постижими. И са постижими.

Преди месеци, помня, ти спомена името Фейзи. Да, Фейзи… Говорят, бил дьонме, ратайски син и ратай. Ако не беше размирието, би ли стоял този Фейзи начело на две хиляди саби, щеше ли да е най-могъщият човек в Тракия? Ако не беше размирието, биха ли хилядите редници на метежа живели без ред и данък, без господар и закон?

— Пари, власт, сила, неограничена воля… Със средствата на размирието всеки главатар и отцепник се стреми към това. Исках да го чуя и от вас.

— Защо, султанъм? — обади се Юсуф ага.

— Защото (Селим обикновено не гледаше Юсуф, когато му отговаряше) днес си помислих: какво би било, ако същите главатари получат онова, заради което колят и палят, заради което ме оставиха без държава, без власт — ако го получат от мен?

Безкрайно недоумение последва тия думи. Наистина ли Селим хан ще стигне дотам? Да узакони метежа, да извърне лице от хилядите жертви и пепелищата на Румелия?

Ами че така ще постъпи, разбира се. Нали по привичка Селим хан тръпнеше пред дребните низости, а оставаше ведро равнодушен пред едрите. Навярно те с нещо му напомняха гъвкавата дързост на великите държавници — ненапразно бе чел история.

— Зная, недоумявате — каза той с чаровната си подкупваща простота. — Но с това трябва да се свърши на всяка цена! Каквото и да говорим, хаосът в държавата ми е плод от плачевното положение на войската. Как ще попреча комуто и да било да се домогва към човешките си цели — тъй ги нарече Челеби Мехмед — чрез всички средства, щом няма сила, която би го спряла? Ние трябва да имаме войска, а размирието не ни дава дъх да я изградим. Опитахме да го потушим и загубихме — размирието е по-силно от нас, най-сетне следва да признаем открито това.

И тъй, признаваме това открито. Ще съберем наесен първенците на размирието в Едирне, ще питаме всеки от тях какво му трябва, какво е тръгнал да търси. И ще му го дадем. Не без пазарлък, разбира се — ако им дадем всичко, което поискат, едва ли ще остане следа от империята. Тъй ще спечелим време; ще накараме главатарите да разкъсат усилията си; ще укрепим низама. Десет, двадесет хиляди низами ще победят размирието, кълна ви се! Тогава ще бием главатарите един по един.

— Султанъм… — щяха да подемат неколцина в един глас, но Селим не ги остави:

— Зная какво ще ми кажете! Но ние трябва да се спазарим с времето, да изпросим на всяка цена две-три мирни години. Всичко друго е празно бълнуване, ние сме по-слабите! Не ми говорете повече! На тази табия аз отстъпих, изтласкан в отчаян бой. Кого ще обвините, дето е загубил сражение със стократно по-силен враг?

Диванът трая малко. Селим хан бе съобщил на велможите си, че вече сам съзнава онуй, което те знаеха отдавна: размирието победи. Още по-отдавна от велможите го знаеха селяните в Румелия.