Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (63)

III

Вече месеци къщата в Замбинови живееше непривично. Беше се свършило с тишината ѝ. Малките, скъпи за Иван домашни шумове бяха погълнати от непрекъсната гълчава: висок женски говор, трополене на дечурлига и противно неуморен плач на новородено. Мигар младият Замбин заряза скитнята из далечни земи и сви челяд?

Не. Просто от няколко месеца у Замбинови живееше старият му приятел — тетевенският търговец Атанас — с вечно залисаната, гласовита и припряна Атанасовица, с трите момчета (Иван продължаваше да ги бърка) и с онова, последното, дето се роди вече във Враца.

Спретнатият някога двор беше задръстен от денкове и кошове — Атанас бе успял да отърве доста стока, преди кърджалиите да нападнат Тетевен и го сринат.

Тетевенските гости не смятаха да остават дълго във Враца, но за връщане все не можеше да се мисли; Подунавето беше неспокойно повече от всякога. Само преди година Пазвантоглу не би пратил Гяур Имам да ограби и запали едно българско село като Тетевен — нали уж пазеше християнията. Но откакто Пазвантоглу си опече работата, много неща се измениха. Преди всичко — милостта на видинския паша към раята. Така си изпати Тетевен, така все по-често пропищяваше някое богато село в равнината или из Балкана.

А Враца продължаваше да се радва на тишина, понеже врачани имаха свои сметки с Пазвантоглу. Пък може би и врачанският владика, дето от три години седеше до коляното на новия паша, бе изпросил мира за Враца. Заради всичко туй Атанас не бързаше със завръщането си.

И тази вечер Атанас излезе из града: все не можеше да отвикне от търговските си привички: привечер да мине по чаршията, да размени някоя дума с еснафлиите и купците. Така се залъгваше, че размирието не го е откъснало от голямата челяд на работните хора.

За разлика от него Иван сякаш бе чакал размирните години, за да забрави съвсем, че някога е въртял търговия. През пръсти доразпродаваше стоката, оставена от баща му, вземаше по някоя пара. Повече не му и трябваха — гола душа хранеше Иван. Единственото, за което му бяха нужни пари — дългите странствувания, — бе пресекнало; вече две години Иван си стоеше във Враца, времената не бяха за път.

От ония, дето го познаваха, не убягваше, че Иван повече отвсякога сякаш е далеко от Враца. У младия Замбин напоследък те забелязваха нетърпелива досада — като че очаква нещо, което все не иде. Рязка, разсеяна бе станала и спокойната му преди обноска; Иван отговаряше едносложно на всички въпроси, бързаше да се измъкне от кръга на занаятчиите, все повече се затваряше в къщата на Кемера.

Едни си викаха, че не го свърта, защото е свикнал да шари по света, а сега пътищата към света са затворени; други предполагаха, че джобът на Замбин е твърде плитък, за да издържи замирането на алъш-вериша; трети знаещо намекваха, че Иван боледувал от карасевда или нещо такова — бивало ли е почти четирийсетгодишен мъж да ходи ергенин и да му се услажда ергенлъкът?

Но и трите тия видове пророци се лъжеха; просто човек събуден, умен и просветен би боляло заради онова, което ставаше в Румелия през хилядо осемстотин и четвъртото лято. На ден път от Враца един довчерашен ага, а сега видински паша преговаряше с царе и консули, готвеше се за османския престол; на ден път от Враца сърбите се съюзяваха с белградския паша или самата Порта и подготвяха своето освобождение. Всеки, усетил, че размирното време преваля, бързаше да извлече някаква полза из морето страдания. Само българите (това не излизаше от ума на Иван и беше най-честият предмет на среднощните му разговори с Атанас) дотук не спечелиха нищо. Впрочем Иван Замбин изпитваше нетърпелива досада, че родът му нещо пропуска и че той — Иван Замбин — до някой ден ще отговаря пред съвестта си, загдето не е предотвратил всичкото туй.

Атанас, вързан за ръце и нозе от дечурлига, се стараеше да отвърне приятеля си от такива угризения. Убеждаваше го, че българите не ще излязат без печалба из размирието, но не могат се сравни с едни сърби, да речем, които никога не са изяли и половината българско тегло. Затова и печалбата им ще бъде по-дребна.

Приказваше на вятъра — Иван не искаше да чуе: „Ако всеки, що-годе кадърен да свърши нещо — отговаряше той, — се успокоява, че и без туй българите много са се напечелили, кому тогаз да се надяваме?“

И най̀ му тежеше, дето няма кого да вини, че българските първенци не мърдали пръст, когато Иван Замбин клечеше във Враца, в къщата на Кемера, и се разговаряше с търговеца Атанас от Тетевен.

Не само в очите на врачани — и в собствените си очи Иван Замбин се виждаше като първенец. Кое ли му позволяваше това самомнение? Най-малко неговите пари, повече ги имаше всеки майстор бакърджия. Но Иван Замбин бе на равнището на своето време — все едно че не живееше в робска земя, между един и друг зулум, всред хора, които тъй дълго бяха се плашили да покажат имане, достойнство и знания, за да не бъдат посечени, та на края бяха загубили своя човешки образ. Иван познаваше света — от книгите и от пътешествията си; познаваше реда и устройството му. Иван говореше езиците на разни народи; черпеше мисли от чужди книги. Ала за зла чест Замбин се роди в навечерието на смутното време, израсте в него и май щеше да умре, преди да е дошъл краят му. Означаваше ли това, че трябва да седи със скръстени ръце и чака да узрее времето, да доузреят българите? Кой би чул тогава, дето на границата между две времена е живял Иван Замбин, човек издигнат, надарен, готов да заложи мило и драго заради рода си?

Това беше второто, което мъчеше Ивана: спънато честолюбие. Нима заради един видински отцепник, заради трийсетина разбойнишки главатари Замбин не ще покаже пред света на какво е способен?

Когато говореше с Атанаса какво можело да стане, ако се запретнели били българските първенци, Атанас си викаше на ума: „Ще се запретнем, ами! То светът се е обърнал, та по наша воля ще тръгне, само да сме поискали!“ Но не проговаряше.

Всичко си вървя така дълги месеци, макар Иван да чувствуваше как у него се надига все по-горещо нетърпение. Ходеше от стая в стая, току се препъваше о някое от Атанасовите дечурлига, взимаше книга, прелистваше я разсеяно и пак я оставяше, за да вземе друга, но мислите отскачаха от редовете и най-вече му се натрапваше една: „За кога? Отива си смутното време, отиват си годините ми — за кога да се чака?“

През вечерта, за която се каза, Атанас отново беше из чаршията. Иван Замбин започна да се радва на тия часове — по него време вкъщи оставаше един човек по-малко. Но не мина и час, откак Атанас приклопи портата, чу отново стъпките му.

— Чакай! — каза Атанас от вратата. — Чакай да си взема солука.

— Чакам — натърти Иван, комуто никак не се чакаше.

Атанас се изсмя не само весело — и зло някак, с подигравка.

— Ашколсун на нашите! На туй се вика работа.

Нали Пазвантоглу изпрати два бюлюка да помагат на еничарите срещу сръбската буна?

— Изпрати, това знаем.

— Та тия (Кондовите и Велковите били) преминали на сръбска страна.

Изрече го и се сепна; тъй бледо да обади голямата новина! „Не бива ме!“ — заключи. Но и тия няколко думи бяха накарали Ивана да настръхне; той улови Атанаса за ръкава, разтърси го, като че искаше да го събуди.

— Ти чуваш ли се какво говориш?

— Как не! Цялата чаршия приказва. Отзаран пристигнал някакъв купец от Ниш, та разправил. А ние си седим дома…

— Ти чуваш ли се какво говориш? — повтори Иван. — Сигурно ли е?

— Съвсем.

— Не може да бъде! Двете най-добри хилядни на Пазвантоглу.

Иван стоеше като вцепенен.

„Сега! Сега! Няма миг за губене!“ — крещеше някой в ухото му. Види се, Замбин — гонен месеци наред от нетърпение, потискан месеци наред от бездействие — бе чакал само един малък, лек тласък.

Застана, както твърде често, пред прозореца.

— Това означава много — чу той гласа си. — То променя всичко. Няма повече защо да се отлага!

С цялата си ученост Иван Замбин първо забеляза в новината онова, което щеше да забележи и историята: растящия успех на Сръбското въстание. Но за него не остана скрито не по-малко важното: отливът на българите от Видин. „Велко и Кондо при сърбите — запресмята Замбин, — това не са само Велковите и Кондовите. Видин събираше около стените си хиляди хайдути и аргати, защото до Пазвантоглу седяха двама наши войводи. С какво ще задържи видинският господар тия хиляди, щом Кондо и Велко отиват да помагат на сърбите? «Нашето място също е там!» — ще си помислят днес всички българи, заложили на Видин. Ще се отлеят от Видин към Белград и Ниш…

Опасната игра на Пазвантоглу, в която родът му се впусна, за да има подобие на борба, ще бъде изместена от самата борба, истинската…“

— Аз пък се надявах, че кой знае колко ще те зарадвам — малко разочарован рече Атанас.

— Хабер си нямаме ние — отговори Замбин — колко важна е новината ти… Не го проумяваме още.

Проумя го докрай по-късно, когато Атанасовата челяд се натръшка за сън.

Иван загаси свещите, вдигна пердетата, за да пропусне синкавия сумрак, и се излегна облечен до огнището.

„Какво ли става в Нишко, Зайчарско и Белград тази нощ? — мислеше си той. — Горят спахийски къщи и чифлишки кули; претракват напосоки гърмежи… Сега Кондо пие ракия с развеселени сръбски кнезове и заедно кроят своя следващ удар срещу Портата, а пред сборището им се разтъпква стража, сякаш вътре седи не някакъв сливенски хайдутин, ами сам Пазвантоглу… Сега Велко препуска всред дружината си от Ниш към Кладово, за да пресрещне помощта, която Пазвантоглу изпраща на белградските еничари, но тази помощ ще бъде ялова; Велковите не ще пропуснат войници на Пазвантоглу през Железни врата…

Каква нощ! — мечтаеше Иван Замбин в дядовата си одая, пренесен на много места, сякаш свидетел на огъня и кръвта, с които бе пълна тази кротка есенна нощ. — След няколко часа хиляди българи от Подунавето ще решат своето участие в борбата. Макар и безбуквени, те не ще сбъркат. Колкото трябва, ще останат при Пазвантоглу, а колкото трябва, ще преминат още нощес към сърбите.

Как става, че ония, които най-малко си дават сметка за историята, най-вярно намират мястото си в нея? И защо аз, окатият между хиляди слепци, опипом търся своя път?

Защото искаш много по-трудното — отговори си сам. — Не просто да участвуваш, а да водиш. Ти трябва да предвидиш и да избързаш пред предвиденото, за да го ускориш и насочиш…

«Трябва да докажете, че съществува български народ!» — спомни си думите, които често беше повтарял с огорчение. — Да, светът отдавна е забравил, че наред със сърби и гърци на султановата земя живеят българи. Не настъпи ли мигът за изява на българите, та и светът да се сети за тях?

Разбира се! (Иван Замбин скочи, сякаш още веднага ще наметне кюрка и потегли.) Толкова е ясно и просто! Пред света трябва да изстъпи един български представител, за да заяви от името на народа си намеренията му: българите биха помогнали всекиму, който поведе войска срещу Селим хан! Те, дето можаха да опазят десетки градове срещу размирието, да отстоят Видин против цял султанов поход — защо да не отвоюват нещо повече? Свободата си например.

Трябва само някой да отнесе решението им до високо място; владетелите на света и не подозират какво става в Румелия. Случайно ли руският цар бе проводил преди три години съгледвач във Враца?

Съгледвачът… Ще рече, някой надзърташе в Румелия, за да узнае как гледа раята на Пазвантоглу и Селим хан. Царят — следователно — би изслушал един представител на българите, който (наред с важни вести за събитията в Румелия) би изказвал волята на своя род. Руският цар беше покровител — по силата на писани договори — на християнията в Турция; имаше право да се намеси, за да я защити…“

„Чудна нощ!“ — От месеци вече Иван Замбин си биеше ума над големи въпроси, а му трябваше Кондовата стъпка, за да стигне до отговор. Светът бе искал доказателство, че българите живеят, борят се и могат да бъдат някому полезни в тази своя борба. Кондо бе дал такова доказателство.

Оставаше много по-лесното. Иван Замбин от Враца да замине за руската столица и да предяви пред царя желанието на българския народ.

Ама наистина ли Иван Замбин заспа с това заключение? Наистина ли реши да потегли от единия за другия край на земята през години, размирни не само в Румелия? (Всеки ден се сключваха и разтрогваха съюзи, започваха войни между три или пет държави, избухваха бунтове и въстания — менеше се времето.) И за какво? За да съобщял на руския цар, че българите отново живеят; че един български войвода е подкрепил сръбската буна; да говори за шарамполите на българските градове и отбраната на Видин; да изложи българските надежди в освободителната мощ на Русия.

„Не може да бъде!“ — казва си някой. Та човек се впуска в такъв път, ако има поне нищожен залог за успех. А какъв бе залогът на Иван Замбин? Един разговор с някакъв непознат русин, който не бе назовал дори името си. Пък и този непознат не беше нещо подмамил Замбина, да речеш; той ясно му обясни, че за българите е още твърде рано, че Русия има много по-близки, по-големи въпроси за решаване.

Ако би питал Замбина, той уверено щеше да отговори, че е решен на това пътуване, понеже един изпратен от най-високо място човек му е предложил да заговори пред света за бедите на българина. Той — Иван Замбин — не би намерил покой, ако остави такъв случай неизползуван.

Та кой от двамата (врачанският търговец или съгледвачът) щеше да излъже, спомняйки си своя разговор отпреди три години?

И двамата. Защото — от една страна, — напук на всички заръки от високото място, русинът бе допуснал в думите си съчувствие, бегло обещание. Защото — от друга страна — Иван наистина бе чул само онова, което му се искаше да чуе: съчувственото обещание.

Защото между двама души, седнали през една нощ всред размирието на приказка, надделяваше неминуемо нещо повече или по-малко от хладния разум: родената из страданието човещина. То беше от времето — самото време бе твърде горещо, за да остави място за хлад.