Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (39)

V

— Аман бе! Я го къде е слънцето; тия хора измряха ли? От пладне без вода ни държат, без хляб.

— Щом ги няма никакви, все за нещо ще е. Кога са ни оставили гладни?

Трийсетината мъже — млади и стари — се подпряха кой на какво сварил. Сякаш думите (от часове никой не бе проговорил, а потта се стичаше на ручеи по тила и гърдите им) бяха знак за почивка.

— Какво сме се разбързали, до довечера все ще сколасаме — извини всинца им Ковача.

— Ще сколасаме, ами. И от утрешното ще закачим чак. Нека видят утрешните как се копае мъжки! Дай да поседнем сега, тъй и тъй спряхме.

Трийсетината изпонабучиха алеати в пръстта на насипа, смъкнаха се малко по-долу — тук склонът беше толкова стръмен, та нямаше къде да закрепиш задник. Нейсе, насядаха.

Сиромашко лято… Малко са нещата на божия свят, дето ти се услаждат като тия нечакани, откраднати, сетни топли дни. Малко неща ти се услаждат като тоя покой след усилна работа с дружина мъже, залегнали за голямо, важно дело.

Добри погледна, както си лежеше, през рамо към копачите: яки, чепати, тъмнолики хора. Макар да познаваше повечето от два месеца, сториха му се нови: в село всеки изглеждаше инак, затънал в дребни грижи, в труда на все еднаквите дни. Какво им придаваше тук, на Ветрила, тази самоувереност? Дали не туй, че строяха твърдина — своя твърдина?

Топлият покой го унесе… Два месеца — наистина толкова време седеше в Котел. Сякаш вчера мина по същия път, който се промъкваше долу край реката. Дойде да търси поп Стойко. Дори не се учуди, когато му отвърнаха, че попът отдавна оставил Котел, че бил в Карнобатската епархия, пък сетне се прибрал при децата си в Арбанаси, заболял нещо.

Така додея на Добри да гони вятъра (да върви подир недомълвени приказки за някаква си книга), че си рече: „Стига! Малко несвястна е тя, да преминеш през въртопа заради няколко изписани листа, дето я ги има, я не. Ще си завивам края и ще се върна. Ако доживея до мир, книгите сами ще излязат наяве. Тогава ще търся отново!“

„Ще се върна“ — едва помислил го, Добри осъзна, че връщане няма. Къде я широката им къща в Конаре, къде го баща му? Стаменини не намери, нямаше го и Първан, и той пое път без връщане. За другия си брат не помисли — всеки от мъжете тук му беше по̀ брат.

Така си седеше оная вечер пред вратата на котленската черква, потънал в безизходна мъка: напусто е било всичко, напусто… Поиска и той, нефелният, да свърши нещо за рода си. Не би.

— Не е нашенец, ябанджия момче — чу сякаш през мислите си гласа на клисаря. — Проводили го до поп Стойко, стария поп.

— За какво му е потрябвал Стойко? — попита непознатият, тежък, на години човек, навярно чорбаджия.

— За книга една, тъй рече.

Непознатият се изправи в тъмното пред Добри:

— Каква книга те е донесла в Котел, момче?

Дълго се запъва и черви Добри, докато епитропът на черквата проумее какво тъкмо било дотрябвало на ябанджийчето. А защо му е дотрябвало, и не спомена — посвени се.

— Ако наистина е имало такваз книга — рече накрай чорбаджията, — пак ще е тук! Поп Стойко остави много книги в черквата, все книги преписваше. Има да се хапят, дето се не стигат, тия, що прокудиха Стойко! — изруга.

Види се, беше приятел на попа.

— Дали ще позволиш да надзърна, чорбаджи? — запъна се Добри. — Само ще погледна.

— Не е за ноще тази работа. Все една нощ още дано изтраеш.

И остана Добри в метоха на Света гора да чака заранта. Остана цели два месеца. Защото най-после (колко малко е да кажеш: „Най-после!“) намери туй, което диреше.

„Внемлете ви, читатели и слишатели, роде болгарски…“

Измежду десетките книги, които прелисти, тази го прикова още с първите си думи. Не към цялото христолюбиво паство или към духовните му пастири се обръщаше тя — говореше на българите.

Само тя трябва да беше книгата, заради която Добри прекоси българската земя, за която през нощите на страх и съмнение си викаше, че може и да я няма никак. Ето я! Лежеше между пръстите му: тъничка, почти жалка всред дебелите, среброковани евангелия и дамаскини.

Размести купчините книги, да си отвори място за раклата; тури я пред себе си — ръцете му трепереха, та трябваше да ги отпусне, докато се съвземе. Посегна, пак ги дръпна, сякаш се боеше, че щом разгърне страниците ѝ, ще се събуди.

Накрая се престраши.

… „Внемлете ви, читатели и слишатели, роде болгарски, кои ревнуете и усърдствуете по своего рода и по свое отечество болгарское и желаете разумети и знати известно заради своего рода болгарскаго и за ваши отци и преотци, и царове, и патриарси, и светих, како са испрво поживели и преишли…“

Отпусна чело върху раклата припадничавият, а ръцете му не изтърваха книжката.

„Господи, доживях, достигнах!“

 

 

Прочете я още до вечерта, цяла. Когато в олтара стана мрак (Добри тъкмо беше я започнал за втори път отначало), чак тогаз се изправи, отиде до прозорчето, дано смогне да прехвърли на сивата дрезгавина още някой лист.

„Истина било, всичкото е истина: и царете български, и градовете ни. На своя земя седим ние, не сме били отвека роби… И няма да е довека, бога ми!“

Премина на пръсти през пустия кораб, захлопна вратата. Както снощи, епитропът оправяше някакви сметки с клисаря.

— Чорбаджи Христо — стресна ги Добри (не бяха чули тихите му стъпки). — Ще моля епитропите на църквата „Апостоли Петър и Павел“ за голяма милост…

Чорбаджията го изгледа с досада: „Пуснеш ли някого в село, вземе да пита за поповата къща! — рече си. — В такова време никому не е до милостиня.“

— Не е добре с парите храмът — побърза. — Ей това виках и на клисаря: западат апостолите Петър и Павел.

— Не ща пари. Позволете ми само да препиша една книга от вашите.

— Че защо да не препишеш, друго нали не щеш? В метоха спи, празен е, не смеят калугери да ходят по милостиня. Пък иначе сам си търси колая.

Занизаха се дните — едни и същи. Заран Добри идеше в църква, залавяше се за работа. Излизаше вечер, по мръкнало. Беше си мислил, че е книжен, ала не бе писал досега, то било мъчна работа. През първите дни я смогваше да преписва лист, я не — прехапал език, с омазани в чернило пръсти. След седмица почна да му спори. Тъкмо по туй време привърши парите.

Опита да се глави някъде, някому да води тефтера, но не му потръгна; Котел мъчно даваше хляб и на свои, замрял беше алъш-веришът. Добри вече се чудеше как ще смогне да допрепише книжката (оставаше му около месец работа), котленските чорбаджии обявиха нифрам: всеки през ден ще копае, носи и зида, та да затемелят Котел. През този ден ще го храни селото.

Котленските чорбаджии бяха изпечени хора, та узнаха, че султанът е направил голямо мушавере в Едирне, че половината главатари се смирили. Но точно понеже котленци бяха изпечени, знаеха си: от тая работа нищо не ще излезе. И макар че прочетоха всред село фермана за помилване на всички хаирсъзи, и макар че верноподанните първенци веднага пратиха писмо до Дивана да го поздравят със сполуката, все пак се сговориха с кадията на Осман пазар и обявиха нифрам. Взеха да укрепяват Котел…

Не едно село вече си имаше шарампол, ама Котел не е какво да е: ако Аквиран или Брестовица пазят няколко хиляди брави добитък и няколкостотин чувала зърно, Котел крие купища злато, суха пара. Тук шарампол не стига.

Решението на чорбаджиите беше дръзко: ще превърнат Котел в непристъпно кале. Не шарампол, а зид; не ров, а табии; не стража на прохода, а яки, високи врати. Това, което не бе по силите на многолюдни градове, трябваше да стори село от двеста къщи. Тъй наредиха чорбаджиите, а в Котел чорбаджиите са всичко.

Чорбаджиите, каза се, а трябва да се разбира един: Божил. Богат беше наистина, но не в парите е всичкото. Тъй както гъбата спи с месеци под пръстта и мъха, а плисне ли дъжд, за една нощ пръкне, та пробие и навири глава, тъй и Божил сякаш бе чакал годините без ред и власт, та да покаже какво е. Млад човек беше, още нямаше четирийсет, а само за дни сви в шепа всички побелели чорбаджии.

Друго време да е, щяха да го сръфат старите вълци. Но сега те усещаха, че около Котел обикалят като чакали на мърша всякакви главатари, та само загдето се боят един от друг, Котел беше още читав.

Старците помърмориха в брадите си, споменаха Божиловата майка, че и леля, но онзи им се озъби: „Ако не затемеля Котел като Йерихон, от мен си търсете парите, мене бесете!“ Е, какво ще отговориш на такива думи? Дадоха на Божил чорбаджи ключа от общинския сандък, и толкоз.

Оттам нататък работата тръгна по вода: всяка сутрин към Ветрила и под Града, по пътя към Осман пазар поемаха половината котленци с алеати. Там копаеха табии и набиваха шарампол. Други караха камъни и ги трупаха около село, където веднага ги подемаха зидарите. Женорята месеха и печеха, водеха натоварени коне из стръмните баири, хранеха работниците.

А Божил чорбаджи от тъмно до тъмно препускаше между баирите, крещеше и псуваше, увещаваше, заплашваше, нареждаше и нареждаше.

Чак из френска земя извика Селим хан учени мъже да изучели войската му как се строят майсторски крепости. Хабер нямаше никой в Котел от военни науки, пък гледай: джелепите и чобаните от Котел издигнаха всред Балкана някакъв малък Оджак!

Ето как: Божил чорбаджи заставаше на Града, да речем мяркаше на око цялата долина със селото, пътищата и реката, сочеше — „Ей там, така — табията, ама по-длъжка, чак в гората да влиза. Най на тясното по реката — портите. Ще избиете дупка в камъка направо, ще вбиете клин, голям. Сетне…“ — и прочие.

Къде ги изучи тези бе, Божил чорбаджи? Ами кой е учил кучето да варди овцете! Ония, френците, учат и им плащат, защото не своя къща затвърдяват, ами на султана царщината. Котленската е друга.

„Ама съвсем друга“… — отвори очи Добри, дочул първите удари на мотика. Рипна и той, пъргаво заизхвърля пълни лопати; винаги след почивката му вървеше така, но капваше бързо. Отначало му подвикваха да не се мотае — никой не подозираше, че нощем Добри едва крепи глава, преписва и преписва, по страничка на нощ. После научиха от клисаря, та вече не придиряха — книжен човек. Книжните може да не отмятат работа, ама пък и малко ядат.

Добри беше почти до гърди в рова, затуй не виждаше какво накара копачите да се заплеснат надолу; към Ветрила най-сетне идеха коне, хлябът и водата. А пред кервана пристъпваше жребецът на Божил чорбаджи. Щом го различиха, котленци така се запретнаха, че се вдигна дим.

Един е султан у Стамбул,

други — Божил у Котел…

Някой пропя под нос, хем да се подсмее на Божиловия салтанат, хем да угоди на чорбаджията; тази песен бяха изкарали преди месец и Божил не криеше, че ѝ се радва. Ей го, и сега излезе из гората с някак празнично лице.

— Да помага бог! — подвикна той, докато двама копачи уловиха поводите на коня му.

— Какво става долу?

Питаха го, защото Божил обичаше да разправя изтънко за всяка работа по котленските укрепления. Чудно, преди месец нямаше човек в Котел, който да рече добра дума за Божил: лихварин, изедник, косъма цепел. Но откак заживя с дуварите и шарампола на селото, Божил стана за всички стожер, яз срещу въртопа.

— Долу — почна доволно и нашироко той — днес турихме вратата. Като свършим тук, ще минем да видите и вие: страшна стана! Като щръкнали от двете ѝ страни ония гъсти, остри колци, по десет аршина високи — един до един, един до един. Ами портата? С ковани клинци и всеки, на̀ (показа палец) — толкова дебел! Педя дълъг. Бре, дорде я вдигнем! Половин село помага, тя — не шава. Хеле, накрай някак се изправи.

— Е, ами сега, чорбаджи, как ще е? За всеки пътник ще отваряме портата, тъй ли? Че то е работа за двайсет мъже от заран до тъмно. Не ти е плевня, с ритник да си отвориш.

— Няма да я отваряме — отсече Божил. — Друг дервент нека си търсят керваните!

— Ами войска ако тръгне?

— Няма войска. Не остана войска. Който е сега по пътищата, той не е човек като хората, хаирсъзин ще е.

— Ама хич, може ли, чорбаджи, някой търговец или друго, с триста страха ще стигне Котел, а ние ще го върнем.

Божил се позамисли.

— Е, хубаво де! — рече. Веднъж на седмицата ще я отваряме, пущината. Ще обадим още в Градец да казват на пътниците. Нашата си стража ще ги огледа що за хора са, тогаз ще ги пусне.

Ама проумейте бе — като че го ядосаха учудените им лица, — тоя дервент е вече наш бе! И вратата е наша, и зидът! Ако щем, ще отворим, ако не — не! Наша воля! Който е искал да има власт над Котел, да си го е вардил сам!

 

 

Не бързаше тази вечер Добри навярно защото туй бе последният му лист. Тъй си е: години се бъхтиш над нещо, злиш се на работата си, а свърши ли се, тогава чак разбираш какво е мъка. Опустее всичко наоколо, чудиш се с какво да залъжеш ръцете и мислите си. И ти се чини, че току-що си се разделил с близък човек, когото вече не ще срещнеш.

Нали нищо не остави размирието на Добри, а през тия последни месеци бе намерил дом при апостолите Петър и Павел, пък копачите и зидарите по котленските табии му бяха за баща и брат — ненапусто се плашеше той от последната, още неизписана страница. Хем свещ гореше, хем не си гледаше работата — мислеше все за новата врата на дервента.

Щом мръкна, Божил беше ги повел надолу. Месечина нямаше, затуй Добри не видя отдалеко портата. Внезапно се изправи тя висока, настръхнала с подострените си талпи, затлачила страховито гърлото на прохода.

Някой подсвирна тихо.

— Ашколсун! — процеди друг. — Да са ми казвали, нямаше да повярвам!

Докато котленци обикаляха шарампола, цъкаха и се звереха, Добри мълчеше. Мислеше си, че Крум Страшни навярно в такова усте и с такава врата е спрял гръцката войска, та я е смазал.

— Досущ като Крум Страшни… — продума.

— Кой рече?

До него беше се случил калфата на Ковача, имаха се с него, събудено момче.

— За Крума рекох, нашия цар.

Все туй беше мечтал Добри: как ще намери онази книга, ще научи всичко от нея и ще го разправи всекиму. Пък два месеца вече живееше, преизпълнен с неизречена гордост, а не смееше да отключи уста пред никого. „Свит си ти, Добри, свит! — викаше си. — Не е за тебе да сказваш. То и за туй трябва наука някаква: да знаеш как се намира път към човека…“

Но тази вечер събра смелост:

— Негли си чувал, и ние сме имали царе?

Отговорът дойде из тъмното:

— Разумява се, че сме имали.

— Защо да се разумява?

— За туй, че… — запъна се кратко калфата. — Не гледаш ли ги къде са турците бе, пък ние къде сме? На две магарета сено не разделят, опищяха света с фермани: помагайте, отървайте ни! И най-сетне падишахът им пиклив клекна, на̀! Тръгна на пазарлък. А ние, какво? Рекохме да затемелим Котел, затемелихме го. И пет пари не даваме! Е, тогаз? Как може те да имат цар, пък ние да сме нямали? Не един — сто са били, да знаеш, че тъй ще излезе!

 

 

Сега Добри мислеше над тия думи: „Е, що от това — даваше си сърце, — нали из българската земя са не само Сливен и Котел, нали между българите са не само Пенко Абаджи и калфата — малко ли са още смазани от робията, загубили човешко лице човеци?“

Фитилът изпращя, та го сепна. Добри подостри перо, оглади с ръкав чистия лист. Запреписва.

Свърши посреднощ, времето мереше по свещите — догаряше втора. А понеже му се щеше някак да разточи тази последна нощ, завзира се в буквите на следния лист — те вече не бяха слова Паисиеви, други, неважни.

„Във времето на епископа Гедеона записах тази историйка аз, многогрешния в хората Стойко Иерей през 1765 лято от въплъщението на господа нашего Исуса Христа, месец януарий. Тая история принесе Паисий Йеромонах от Света гора Атонска и преписахме я в село Котел, настоятел епитроп църковни Христо Поклонник, и поставихме я в храма светаго апостола Петра и Павел, кой чете да рече: бог да прости кой е писал и кой настоял! И кой я усвои или открадне, да е афоресан и проклет от господа бога саваота и от дванайсет апостоли и от четирийсет мъченици и от четири евангелисти, и туч, и желязо да се стопи, той — ни во век!“

Добри почувствува същото, както оная първа заран: неудържим трепет. Откъде идеше силата на Паисиевите и поп Стойкови слова, с какво те подчиняваха? Не витийство на перото беше то, друго се криеше тук… Великата тайна на страстта.

Само човек, който вярва до страст, който желае до страст, може да придаде на делничната дума такава чудодейна мощ — като стрела, отпратена от як, много изпънат лък. И само такава дума стига човека, удря на живо: думата, изречена със страст…

„Това са хора — тъжно си мислеше Добри, — силни и здрави, без страх хора.“ Отде да знаеше конарецът с тесните плещи, свит в олтара на равноапостолите, че писачът на историйката е бил точно като него, недъгав и болен, изпит човек; че преписвачът ѝ болееше често от душевна теснота, та по цели нощи не си намираше място от незнайни страхове? В мислите на Добри те се възправяха като войводите и патриарсите български: снажни, безстрашни, кадърни да стрият целия омразен свят със силата си.

„Такъв един да срещна — сънуваше наяве Добри, — той да ме изучи на слово… Един такъв…“

Та не беше ли на седмица път поп Стойко? В Арбанаси.

„Зер какво повече ще търсиш в Котел, Добри, и къде да се върнеш? При гръцките калугери в Бачково — да плевиш бостаните и наливаш бахчите им ли? В Арбанаси, ще тръгна за Арбанаси!“ — реши се и веднага мъката, че се разделя с дългия си труд, премина.

„Само че не утре още.“

А защо не още утре? Не можеше да си отговори, че му се ще да види краят на Котленското кале. Не би зарязал табията на Ветрила, преди да са утъпкали рова и да са го продължили в гората; преди да турят портите и на дувара около село. Много нещо вгради Добри в Котленското кале — сам до тази нощ не знаеше колко много! Почувствува го сега.

Добри искаше да застане поне един път на стража при котленските врата, да гръмне един път през мазгалите на котленския дувар. Толкова много бе загубил във въртопа Добри, че искаше веднъж да му се опре. Лице в лице. Заедно с Ковача, с Божил и котленските чираци.