Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (26)

I

Откакто подписаха в Свищов мира с немците и започна примирието с Русия, султан Селим вече рядко идеше на Диван. Това не учуди никого: от много време турските султани отбягваха държавните дела. Ще рече, за година-две мина меракът и на младия падишах да управлява.

Но велможите се лъжеха: Селим хан не идеше в Дивана, за да не губи време. Работеше. Виждаше се краят на войната. Въпреки победите, въпреки че малко би им струвала и нова, още по-голяма победа, русите сами бързаха за мир. Наближаваше времето, когато Селим III щеше да се залови да оправя държавата си. Затова работеше тъй много.

Прехвърляше на нова сметка стотиците писма, изпратени от онези, които му бяха обадили истината за империята — вече забравени писма на забравени хора. Четеше доклади на чужди учени и оръжейни майстори: как да бъде подредена войската, какво оръжие да изработва терсането, какви началници трябва да има една нова войска, какво трябва да учат и знаят тези началници. То заемаше всичките мисли на Селим хан през есента на хилядо седемстотин деветдесет и първата година.

Днес султанът хапна набързо, пестеше всеки миг. Бе наредил да извикат Челеби Мехмед — везира, служил при петима султани, човека, който бе имал смелост да му пропъхва в харема своите дълги послания. Старият велможа бе държан настрана от държавните работи, защото всички познаваха омразата му към еничарството. Понасяха го в Дивана, понеже като никой друг знаеше военния ред на русите — два пъти е бил в руски плен и тъкмо поради това бе стигнал до мисълта, че еничарите не могат да бъдат равни противници на редовната и обучена руска войска. Тъкмо затова бе говорил тук и там (повече тайно, отколкото явно) срещу непригодния военен ред на империята, но еничарите имаха уши не само във всеки конак, ами дори и във всеки харем, та Челеби Мехмед успя да спечели само непримирими врагове.

Селим го чакаше в покоите си, пред масата, отрупана с книги и писма. Тук, между двата прозореца с пъстри джамове и бакърения мангал, под накачените стари оръжия двама положиха основата на онова, което историята щеше да нарече „низам-и джедид“ — новия ред. Нов той щеше да е дотолкова, доколкото създаваше съвременна, наборна, а не платена, обучена и не просто фанатична армия, водена от образовани началници. Защо простите и необходими промени във войската трябваше надуто да бъдат наречени „нов ред“ — това и тогава, та чак досега никой не разбра. Може би Селим III наистина се е надявал, че новата войска ще бъде само начало на дълбоки преобразования в държавата му. Може би наистина през тия дни с възторга на прилежен ученик е мечтал да превърне изостаналата, полудива, разложена империя в блестящо подражание на големите европейски държави.

Онова, което двама начертаха през този ден в Селимовите покои, бе бледо и дребно; няколко мерки, що трябваше да ограничат нахалния произвол на еничарството, да набавят средства за строеж на нови казарми, за издръжка на чужди инженери и офицери и, на края, да осигурят набора на няколко хиляди войници — първите войници на „новия ред“…

Дребно, но и то бе непостижимо трудно. Знае се, че не може да започнеш голямо дело без пари, а султанът бе разпродал дори скъпоценностите на Османовия дом, за да нахрани войската си. Същата, която продължаваше да бяга и нахранена, както бе бягала гладна. Трябваше да се измисли нов източник на пари, иначе „новият ред“ би умрял нероден.

Челеби Мехмед предложи да бъде създадена една „нова хазна“, отделна от държавната; от всяка ока вино и ракия, които добиваше селянинът, от всяка негова овца и коза, от кантар вълна и памук, от орехите и стафидите той трябваше да брои по една пара на тази хазна. Но защо Селим хан се надяваше, че раята ще плаща тъкмо тези нови данъци, след като от години не плащаше старите — това е неясно.

Следващата мярка, начертана през онзи ден, беше: да се намерят няколко хиляди души войници за „новата войска“. Откъде трябваше да ги вземат, какви да бъдат? Измежду еничарите? Пазил бог! Измежду аянските дружини? Но аяните плащаха, аяните разрешаваха на хората си насилие и грабеж и не им искаха много: да пазят казата за аяна си. Кой от тези мъже би зарязал аянска служба, за да живее под ред? Да бъдат набрани тогава от селата нови хора и да ги докарат в Стамбул, в новата къшла. А бяха ли останали по селата мъже, които да не ходят с аянските дружини или с кърджалиите, или пък да не седяха упорито вкъщи, за да пазят децата си от аянски дружини и кърджалии?

На Челеби Мехмед дойде друга мисъл: нека започнат новата войска с пленници, все биха се намерили няколкостотин души. А на края идеше най-трудното: „новият ред“ трябва да бъде въплътен, наблюдаван, пазен от някого. От кого? Та нали султанът най-вече се страхуваше от Дивана, от отпора на старите грешници под везирски и муфтийски кафтани. Именно те, овързани с еничарските обичаи и бакшиши, щяха да слагат не пръти, а цели греди в колелата на новия ред.

Да бъдат сменени с други хора! Лесно се казва. Двама седяха от часове над белия лист (надяваха се да подредят върху му поне двайсетина имена), а там изпъкваха пет. Толкова.

Сякаш школник, който виси от дълго над объркана задача, Селим хан гризеше калема, а старият велможа за петдесети път прехвърляше зърната на броеницата си до пискюла и обратно. Мислеха. Или може би само се правеха, че мислят, защото всекиму от двамата бе тежко да признае пред другия, че не намира шесто име. Че едва петима са годните за работа, способни на безкористие хора в цялата султанова земя.

— Нищо, Челеби Мехмед — рече най-сетне падишахът. — Не ща много съветници, чисти хора ми трябват, убедени. Защото навярно ще бъде мъчно.

„Мъчно!… Как го рече! — помисли си везирът. Като да говори за строеж на чиниен кьошк или за лов на кошути. Какво знаеш ти за мъчнотиите, расло на завет момче? Какво знаеш за неизказаната сила на стария ред? Думи не се намират за борбата, в която тръгваш с петима верни хора. Нека, аз ще бъда между тях — на осемдесет и пет години е все едно дали умираш от смъртта си, или от еничарски нож. Но ако да бях на трийсет като тебе, надали бих заложил срещу еничарите. Аферим на тебе, султанъм, че сам тръгваш срещу гибелта си!“

— Още имена ли търсиш, Челеби Мехмед? — попита падишахът.

— Да — не призна мислите си. — Търся и не намирам.

— Нейсе. Чуй сега: Диванът си е Диван. А ние трима — аз, ти и Татарджик Абдулла — ще бъдем Таен диван на новия ред.

Завършваше първият пълен, първият радостен ден от две години насам — това си мислеше Селим хан същата вечер. Той стоеше, както всяка вечер по залез, в кьошка над Пролива. Подпрян о мраморния стълб, за първи път щастлив. „Не съм вече сам — мислеше си, — сам срещу злото. Пет души чисти хора, не крадци и не изнудвачи.

Не е ли късмет да намериш в днешен Стамбул цели пет души честни хора?“

Не усети кога е влязла. Забеляза сянката ѝ до своята — Хадидже султан можеше да идва всякога и всякак при него, за нея още не бе имал тайни. Но тази вечер нещо го учуди — Хадидже беше необичайно пременена: така се облича и гласи жена, която желае някому да хареса.

Будната чувствителност на Селим долови, че майка му е дошла не за да види дали той е отслабнал или трескав. Идваше да иска.

— Днес при теб е бил Челеби Мехмед — започна без заобикалки тя. — Сигурно сте решили нещо важно. В Топкапу вече се говори за мир.

— Да, мир ще има. А с Челеби Мехмед наистина разглеждахме важни дела. Веднага след мира ще започнем. (Не доизказа какво, Хадидже султан познаваше намеренията му.) Начертахме мерките, хората.

— Тъкмо затова ида, султанъм. Трябва да говорим за нещо, което е свързано с всичките ти кроежи.

Хора, каза… Тъй е: най-важното са хората. Верни, готови на всичко заради тебе. Пък невинаги тези, които се хвърлят в очи, са най-верните и невинаги верните се хвърлят в очи.

— И невинаги верността е най-главното качество.

Струваше му се, че вижда накъде бие тя, та започна да се брани отдалеко:

— Ако един човек е чист в мисъл и действие, верността иде от само себе си. От това, че той не може да бъде користен, държи на думата си. А верни хора има и в злото: наемните убийци… Нима наемният убиец не е верен на онзи, който заплаща удара му?

Хадидже султан помълча кратко — съвсем кратко, колкото да набере думи и сълзи; познаваше цената на майчиния плач.

— Чуй ме, султанъм — подзе тя с растящо и ненапълно престорено вълнение. — Допреди две години ти беше осъден затворник. През онези години нямаше човек в сарая, който да заложи грош за тебе, камо ли да ти служи. Един само пренасяше забранени книги и послания на недоволни първенци, само един заложи не грош, а главата си за тебе.

Е, добре! — събра дъх Хадидже. — Ти управляваш от две години. Чаках търпеливо сам да се сетиш колко дължиш на този човек.

(„Все още не споменава името му — помисли си Селим, — сякаш усеща колко чудовищно е това, което се кани да ми поиска.“)

— Ти го остави настрана, веднъж не го удостои с някаква милост. Днес те моля, майка ти те моли, Селим хан, вземи го в Дивана. Заслужил е! Няма и едва ли ще има в държавата ти човек, който тъй много е направил за тебе!

Ето че най-сетне беше произнесено. Отдавна предусещаше, че майка му бие натам — по намеците и недомлъвките ѝ, по някакво все по-голямо неспокойствие. Хадидже султан бе обещала на любовника си и трябваше да удържи дума или да го загуби. Да загуби Юсуф ага, най-красивия роб в Топкапу. Но как се е излъгала, как не бе предвидила, че иска невъзможното и че този път Селим хан не ще отстъпи — няма да омърси сам своето безкрайно скъпо дело.

— Знаеш, че не може — отговори ѝ късо.

И съвсем твърдо; така поне мислеше той.

— Кое не може? — правеше се, че не вярва на ушите си тя.

— Никога Юсуф ага не ще седне в Дивана наред с хора като Челеби Мехмед и Раиф ефенди, най-светлите умове на държавата ми.

— А с какво е по-лош от тях Юсуф ага?

Нямаше вече влага в тъжните очи, молба в топлия глас. Една стара самка, заплашена от самота, бранеше купената си наслада.

— С какво е по-лош, питам? Защото някога беше добър, когато пренасяше тайни писма и заговорничеше за твоя сметка!

— Юсуф ага е роб. Ти разбираш ли какво значи това.

— Не е вече роб. Аз освободих Юсуф преди петнайсет години.

„Щом започна да спиш с него — помисли той горчиво, — щом загуби ум по прелестите му.“ И — на глас:

— Можеш десет пъти да освободиш Юсуф ага, той си остава роб: човек, когото всеки може да купи, който няма свой срам и своя съвест. Едно време му плащах аз — да заговорничи за моя сметка, както викаш ти. Утре ще му плати друг: еничарите, ходжите, враговете ми. Не купена вярност ми трябва, казах. За какво е способен Юсуф ага изобщо!

Тя го изгледа с ненавист — бе взела последните му думи за намек.

— Роби и роби — хвърли тя последния си залог. — Това знаеш само. А коя съм аз, твоята майка? Робиня. А ти кой си? Син на робиня. От кръвта си се гнусиш, от себе си!

— Не! Не ми е той баща, нали не ми е баща? — разбра криво думите ѝ.

— Къде остана прочутата ти ученост, султанъм? — Жената беше се съвзела и го държеше в ръце със студената си ненавист. — Не можеш ли да пресметнеш, че Юсуф ага е бил десетгодишен, когато си се родил? А тебе добих по времето, когато при мен идваше Мустафа хан.

(Но не каза: „Тебе добих от Мустафа хан“ — знаеше, че плаши сина си с тайната на рождението му.)

— Да, права си, и моята кръв е робска.

Внезапно го налегна умора. Безкрайната грозота, на която бе способна майка му, винаги го смазваше. И се остави на думите ѝ, само защото се страхуваше, че тя ще хвърли пред очите му нова, още по-гола и страшна грозота.

— Защо спорим, валиде султан? Не е ли достатъчно, че не ща за съветник и помощник Юсуф ага?

— Не е достатъчно. Защото аз те моля. Никога за нищо не съм те молила. Кълна ти се, Селим хан, не ще те и помоля никога вече. Дали човек е чобанин, или султан, има една майка. Бяха тежки дни за мен и за теб, може пак да бъдат. Пак ще ти остана само аз. Не отблъсквай майка си, Селим хан, не ми отказвай!

„Няма да изляза наглава — мислеше уморено синът. — Веднъж си е втълпила, обещала е на онзи и не ще отстъпи, познавам я… Ето: моли и заклина, заплашва… Докъде може да стигне една стара жена, за да задържи последния си любовник, и докъде — един роб, решен на всичко и способен на всичко, за да се награби?“

— Добре — каза, — обади на твоя Юсуф, че ще седи в Дивана. И че не желая да го виждам вън от Дивана. Надявам се, това е наистина последното, за което ме молите.

Обърна гръб, за да не вижда нескритото ѝ тържество. Не остана повече и тя — бе получила своето и бързаше да го отнесе на Юсуф. Излезе.

Сякаш излезе и от живота му.

„Колко страшна е жената в жаждата си!… — мислеше синът. — Та да проси от своето дете да заплаща любовните ѝ радости!“

Защо, защо ѝ отстъпи? Как надви погнусата си от низката ѝ страст, отвращението си към един мъж, който се продава? „Човек има една майка.“ Тия думи го подчиниха на волята ѝ. Дори да си не султан, ами пророк, страх те е да останеш без майка…

„Майка. Майка ли?“ — продължаваше да мисли. Не изтръгна ли от него победа една чужда жена, заплашена любовница на някакъв тъмен роб?

„Боже, защо човек никога не вярва, че майка му не му желае доброто, че и тя може да се превърне в чужденец и враг? Защо чак до гроба човек се бори да остане дете на майка си?“