Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (66)

VI

Отстъпваше от седмица. Два дни, след като в Казанлък го намери момчето (то се нарече Али, син на Фейзи, та историята го запомни с това име), съгледвачите донесоха, че към Казанлък напредвали съюзените аянски войски. А преди да потеглят в поход (Кара Фейзи научи това отпосле), изпратили писмо до Портата.

В него се казвало, че всички те, преданите слуги на Дивана, уреждали с триста мъки своите владения, разорени от размирието. В писмото се изтъквало, че за аяните било особено трудно да превият отново към работа раята си, защото четвърт век безредици успели да я отвикнат от мирен труд. В писмото се подчертавало, че отсам Балкана няма да настъпи мир до деня, в който Кара Фейзи, най-големият гад и бунтовник (не един аян беше се учил на мъжки работи тъкмо при Кара Фейзи, ама нейсе), не се махне от Тракия, не престане да пречи на аянския ред.

Това съдържаше писмото на аяните, за което Кара Фейзи научи по-късно. А през този ден просто му съобщиха, че аянските войски напредвали към Казанлък със знанието и съгласието на Портата.

Кара Фейзи си знаеше: такъв ден не може да не дойде. Навсякъде и винаги господарите (независимо от своя вид, боя и думи) са се разбирали добре в името на своето господарство. Нямаше как да се отложи часът, когато Селим хан и аяните ще забележат (всеки за себе си), че им е необходимо едно и също: смъртта на свободния разбойник. Оттам нататък работата би протекла по-бързо или по-бавно, но във всеки случай неминуемо. И ще завърши със здрав съюз между върховния господар (нека бъде дори Селим хан) и дребните, местни господари.

Нетраен ще бъде такъв съюз — господарите всякога имат нещо да делят, — но ще остане цял и опасен, докато срещу него стои общ враг: превърнатият в свободен разбойник поданик.

Така… Размирието можеше да си върви.

От него нямаха вече нужда ония, които го използуваха разумно. Всеки от тях бе постигнал своето. Донякъде или напълно, но по-често — донякъде. Къде му отива краят, ако току-тъй се постигат човешките желания! Пазвантоглу и Али Янински станаха малки султани: аяните — малки паши. Селянията плащаше и на едните, и на другите, но размирието за дълго я отърва от чифликчии. Гражданите наложиха в града свой закон, поддържан със собствена сила.

Вярно е, ще рече, че всеки получи своята печалба от размирието. Освен Кара Фейзи.

Кара Фейзи можеше да вземе аянство, когато главатарите вземаха аянства, но не взе: Кара Фейзи можеше да израсте в някакъв втори Пазвантоглу, но не свърши и това големият главатар: можеше да приеме придворен сан, но той не прие.

Много и много би постигнал Кара Фейзи от върха на своята мощ, а днес не един човек из Румелия (заложил или загубил в смутното време несравнено по-малко от главатаря) се питаше с право: къде е печалбата на Кара Фейзи?

Би им казал, че не печалба е търсил той в размирието.

Големият главатар се втурна в смутното време с някаква жажда, при все че самият той, пък и историята не намериха точното ѝ име. Навремени (когато туреше огън на голям чифлик, а дружината му набиеше чифликчията на кол, когато видеше опразнен пред стъпките си град или излезеше победител от битка със султанова войска) му се струваше, че тази жажда за малко стихва. Но никога не се усети наистина, докрай уталожен — нямаше нито един такъв ден през двете десетилетия на главатарството му.

Днес, когато всичко говореше за края на кърджалийството, Кара Фейзи би трябвало да чувствува своята жажда още по-остро. Чувствуваше той, но не точно жажда. Сякаш прекалено силният стремеж към разплата, пресилната ярост бяха се сринали от собствената си тежест, изгоряха в себе си и оставиха у него горчива пепел.

Но дори пепелта от големия главатар имаше блясък, за който всички по-сетнешни главатари, войводи, деребеи — заповедниците — из балканската земя биха само мечтали. Ето, и днес, щом узна за съюзения поход на аяните срещу му, Кара Фейзи — без да се навдигне от чардака на чорбаджийската къща — се разпореди. Кратко, уверено, сякаш между другото.

„Цели три години — от похода срещу Стамбул — помисли си — са се пазарили и надлъгвали, за да се сговорят против мен. Цели три години не намериха сгода.

Дворски псета! Лакоми, бъзливи и глупави. Не се ли досещат, че ако ме довършат, Селим хан ще се залови с тях? Останат ли само уседналите хаирсъзи, ще обещае казите им я на еничарски аги, я на кадии и отиде тя… Как го не виждат!“

Тия мисли убеждаваха Кара Фейзи, че победата на враговете му ще бъде преходна, но не носеха спокойствие: а как щеше да се оправя той? Ако успее да бие пет или десет аянски дружини, къде ще отведе след това своите хора, къде ще ги спре? Победата над аяните, опасността, че възкръсва кърджалийството, ще продължи да обединява срещу него нови и нови аянски сили. А Карафейзиевите ще се мятат като трескави от единия до другия край на Тракия, без спиране, без почивка — напред и напред.

Сега това му се стори непосилна участ, макар допреди три години да беше едничкият пълнеж на живота му: напред и напред. Ненаситната стихия на движението.

Нямаше вече цел движението, нямаше и у Кара Фейзи вяра в някаква цел. Първата преграда изпречиха пред него стамбулските стени; втора — аянските съюзи; трета — сополивото Али с твърде големи за боя му чизми, хилядите като Али, които чакаха бащите им да мирясат, та да ядат по-спокойно техните кърджалийски пари. За какво тогава стихията? За да може Алито по-скоро да седне на имането ти, затуй.

„Не, няма да бъде тяхната!“

Кара Фейзи още не бе наясно защо и как не ще я бъде. Важното беше, че онази огромна пустота вече бе не тъй пуста; нещо я запълваше. Може би решението да не остави стария вълк за гавра на псетата.

 

 

Дружината се събра привечер. Главатарят ѝ нареди да се строи извън града. От много време не бе преглеждал войската си пред бой, минаваше и без това. Сега ги видя, своите две хиляди мъже, глутницата. Огънят на есенния залез лъщеше в конските задници, в среброто на ножниците и такъмите; златна изглеждаше сърмата по салтамарки и чепкени.

Кара Фейзи водеше бавно коня покрай кърджалийските редици и се мъчеше да си представи своята първа дружина: стотина мършави, изопнати лица (както бързеят измива камъните, изтънява ги и оглажда, така неспирната езда, вятърът, който брули страните ти, сякаш изветрят всичко излишно от човешкото лице, превръщат го в някакъв първообраз на стихията); стотина гърбове, еднакво жилести, с еднакво изпъната върху ребра и ключици кожа. Върху тая еднаква кожа на гладували роби и изпосталели бегълци всеки намяташе каквото намерил: аба, носена от баща и дядо; еничарско синьо фередже с разпран гайтан; задигнат от чуждоземски търговец сукнен кюрк.

А докато преминаваше край редиците, на Кара Фейзи се видя, че войската му днес е облечена сякаш от един терзия — тъй еднакъв беше каяфетът ѝ. Всеки от дружината уж се обличаше на своя глава, та гледаше дрехите му най да личат. А щом ще е най-най, то се знае и какво ще бъде: сукно, сърма, самур, поне сребро.

По едно време (едва сдържа смеха си) към края на третата редица забеляза Али, но и него едва отличи от другите. Али беше докопал и самурен калпак, и сукнена антерия с обшивки, дори и кон за чудо.

„Види се, прави борчове за моя сметка“ — съобрази главатарят; не само не се ядоса, ами загледа развеселен онова. Е, да. Така вече можеше да мине за негов син този почти готов разбойник.

И продължи между редиците.

Неслучайно не вдигна поглед над равнището на конските глави — знаеше, че видът на ездачите отново ще го върне към спомена за старата дружина, че отново ще трябва да заключи: „Други бяхме ние!“ Сити, доволни лица на мъже, наяли се и отспали си, колкото може да яде и спи един мъж, оставен на воля — твърде много, ще рече. Те не издаваха вълнение; боят вече не бе тайнство, разкъсване на робската плахост. Тези мъже отиваха на бой като еснафи, уверени, дето никой не познава занаята им по-добре от тях.

— Цяла нощ да сте нащрек! — заповяда им. — Ако нощес не ни налетят, утре заран ще излезем на бой ние!

Но бой нема̀.

Заранта Кара Фейзи разпрати съгледвачи на всички страни, а дружината ги зачака извън Казанлък. По обяд съгледвачите донесоха, че Абди ага спрял войската си тук, Емин ага — там, а Хюсеин ага — по-нататък. Стояли си и те и чакали. Защо ще се хвърлят в бой, когато може да мине и така?

„И ще мине!“ — беснееше отвътре Кара Фейзи; нали се боеше от това: да го държат нащрек със седмици, да не дадат мира на неговите хора. Беше явно, че аяните ще клечат на местата си, докато той не се измете съвсем.

Къде, по дяволите, къде искаха от него да се дене!

„Нейсе, нощта е бременна“ — бе последната му мисъл през тази първа вечер. И главатарят заспа плитко — каквото и да е, скоро щеше да му се види краят.

Но замръкна все така втора вечер, че и трета.

Усещаше — с всеки час — как дружината става неспокойна; всички се питаха, види се, защо Кара Фейзи не тръгва на бой. А можеше ли да ѝ обясни, че този бой, че трийсет такива боеве (дори всичките да завършат с победа) не ще доведат до нищо?

 

 

Три дни и три нощи — такъв срок дават твърде често приказките — Кара Фейзи седя в стана си под Казанлък. А тази трета нощ вече преваляше.

Главатарят чакаше утрото буден, не затвори очи цяла нощ. Съзнаваше, че трябва да посрещне слънцето с готово решение, нямаше за кога да протака.

Някога, когато тръгна с времето, дори малко преди него, та народът запомни, дето Кара Фейзи сам е довел кърджалийското, беше казал: „Няма човешка сила, която би спряла времето.“ И макар по-късно да повярва с хорското суеверие в своята неотменна воля, Кара Фейзи бе длъжен днес да си признае, че в крайна сметка дължеше всичко на времето. А то — неговото време — отминаваше. Бе живял достатъчно дълго, за да не се лъже сам. Нима и той като Черкезина, като Вели (които не успяха да надраснат дребния попътен разбойник) ще попадне под ударите на едно по-ново време? Нямаше ли изход?

Изходът беше аянството.

Но не остана град без аян в Тракия, просто не остана. Дори касаби като Казъл агач и Айтос си имаха аяни. Кара Фейзи би избил с един налет такъв аян от града му, би очистил и пет съседни града от аянски войски, но аянството си оставаше — оставаше съюзът на уседналото размирие срещу свободния разбойник.

Къде тогава?… Къде!

Дори да е напрегната една мисъл, щом я за прехвърляш през ума си безброй пъти, острието ѝ затъпява. Започва да те унася, носи и носи, докато се отпуснеш да те залюлее сънят.

Кара Фейзи наистина заспа само час преди утрото на своето решение; спеше наполовина. А другата му половина не бдеше. Тя виждаше.

Виждаше брезнишкия кадилък, където слаковското ратайче ходеше, кажи-речи, всеки ден, за да пита не е ли дошло неговото важно писмо; виждаше как се присмиват на детския му акъл ситните бръчици около очите на Шемседин ходжа. Виждаше и себе си — днешният мъж разглеждаше с цялата си горчива зрелост някогашното смотано шопче.

Не случайност, лекомислие, набързо взето решение доведоха ратайчето в Брезнишкия кадилък.

„А кое? — съобразяваше в просъница главатарят, пожелал да се върне съвсем до началото на своя път. До зародиша на Кара Фейзи и карафейзиевците. — Не това, че бях гладен — гладните са много, винаги са били повече от ситите… А аз можех и да не гладувам, щом се потурчих; все за двайсетина години щях да стигна до устабашия на табашкия еснаф или до градския кехая. Ако да не би било…“

Да, то беше! Корен на кърджалийската стихия, на неповторимото злодейство, което живя четвърт век, остана в спомена на земи и народи — коренът беше обидата.

„Дьонме!…“

Не беше се стряскал така от просъница; оборави се седнал. Целият стан още спеше; мирно спеше цялата земя, аянските станове, селата зад новите си шарамполи. Спяха спокойни, че дните на свободния разбойник са преброени.

„Няма да бъде тяхната!“ — повтори си за стотен път.

Изправи се, наметна кюрка, запромъква се между заспалите мъже, заоглежда ги, сякаш търсеше някого.

Види се, намери го: по-настрана от другите спеше Али, синът на Фейзи.

Сбута го с носа на чизмата си.

— Ела! — рече му.

Вече двама се заизмъкваха между спящите.

Спряха накрай стана.

— Ще вървиш в Казанлък — говореше Кара Фейзи, без да поглежда чуждото момче. — Ще потърсиш кадията. Ще му кажеш, че Кара Фейзи иска от Дивана брезнишкото аянство. Ето ти и печата му.

Али май не вярваше. Накокошинен сънливо, той зашепна. Сякаш двамина — главатарят и последният му човек — можеха да имат някаква тайна.

— Защо Брезник? — попита. — Брезник е постен, до немай-къде, току-тъй ли си стои без аян? Драма поискай, Битоля, Ксанти. Ще го вземем и ще го удържим, две хиляди саби са туй!

— Брезник! — отряза Фейзи.

Нямаше човек на този свят, когото би счел достоен да научи защо именно Брезник. Момчето се разбра; постегна се и пое към града. Подтичваше по-усърдно, отколкото бе нужно; така и така кадиите не осъмват в кадилъка. Види се, искаше да покаже, че работата на главатаря е и негова работа, че те двамата ще я наредят.

Кара Фейзи не го изпроводи с очи. Крачеше към своя огън между спящата дружина и една мисъл — някакво жалко доволство — не му излизаше от ума: „Ще видят те кой е дьонме! Ще ме запомнят.“

„Ама наистина ли заслужаваше да изпепелиш цяла Румелия, за да се върнеш в Брезник с няколко товара кърджалийско злато?“ (С подобен въпрос отпрати преди три години първите, които напуснаха дружината, но някак забрави да си го зададе сам сега.) За да докажеш пред петстотин гяури и стотина правоверни на какво било кадърно едно дьонме? Или Кара Фейзи се залавяше за тъжно ниска печалба, дано не остане и без нея?

Или пък — най-сетне — онова, което в крайна сметка остава да тежи в човешкия живот, то е обидата. То е — да отмиеш от себе си обидата.