Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (38)

IV

Цялата суматоха почна още заранта.

Петъчен ден беше, а през есента петъчният пазар е голям. В града бяха се стекли селяни от Гърци, Извор, Мусоман и Брегово. Макар от седмица вече да валеше из ръкав, този ден беше слънчев, с онова лениво, уморено, галещо слънце, което не грее, а сякаш те къпе с хладка вода — редки са такива дни. Съвсем рядък, забравено хубав се струваше той на селяните във Видинско: предусещаха, че есента им носи края на голямата суша.

Хаджи бей Булгарзаде излезе рано из къщи. Чирачетата със стомни и метли учудено оглеждаха еничарина по чаршията — никой не помнеше да е виждал тежкия Хаджи бей по ранина.

Като че ли не бързаше по работа еничаринът: отби се в кафенето срещу Михалбейовата джамия, заръча си кафе. Джамовете на дюкяна бяха откачени, та Булгарзаде държеше под очи половината пазар. Косите лъчи на слънцето преминаваха през купищата грозде, стоварено отсреща; лъскаха ябълки и сливи, белееше перушината на гъски и кокошки. „Ех, че хубаво!“ — радваше се погледът на агата, докато умът му беше другаде. А че е другаде, си личеше по туй, дето изсърба кафето набързо, без да му усети лезетя — щом правоверен изпие филджана си за по-малко от половин час, голяма грижа го е налегнала.

Навън навалицата стана по-гъста, прииждаха още хора, нямаше вече място по чаршията, та поокъснелите продавачи редяха стоката си зад първите. Пред кафенето се замяркаха и купци; из улиците се измеси всякакъв народ, а Булгарзаде продължаваше да седи пред празния филджан и сякаш не се сещаше да заръча втори. Кого ли чакаше?

„А, такваз била работата!“ — рече си кафеджията, когато забеляза, че към Хаджи бей се присламчват неколцина еничари. И тъкмо завря голямото джезве в огъня, та щом гостите поръчат, да бъде готов, видя ги как стават и един по един се измъкват от дюкяна. „Иди ги разбери!“ Хаджи бей поседя още малко, после подхвърли бакшиш и излезе без дума.

Навън го блъсна пазарската глъчка, замая го шаренията, тежката, сладко-лепкава миризма на зрял плод. Еничарят се совна в най-гъстата навалица и свърна към мегдана.

Повечето го познаваха — Хаджи бей беше от ония лихвари, които минават за мекосърци; не вземаше никога повече от едно на десет. „Парите трябва да се въртят бързо — обичаше да казва, — от това иде печалбата, не от голямата лихва.“ Та всеки селянин из края, закъсаше ли, търсеше него. Най-вече през последните години, през сушата, мющериите на еничаря нямаха брой.

Като че тази заран Хаджи бей бе чакал да зърне първия от тях: случи се изворчанин един. Под окъсаната капа лихварина оглеждаха плахи и хитри очици; едрият селянин сякаш изведнъж се сниши (нали ей сега трябваше да почне да се жали, че пазарлъкът не върви, та до Божик ще събере колкото за лихвите, а за майката ще има едва напролет).

— Петре ли беше ти? — Еничаринът спря засмян, но Петре хубаво знаеше, че тая усмивка не е на добро.

— Петре, ага. От Извор.

Поне двайсет чифта очи задебнаха лихваря: „Мале мила, загази го нашият! Тоя ще му дигне стоката като нищо!“

Но Булгарзаде не бързаше.

— Е, добре сте вие, няма какво да се жалите — заговори. — Вас купи Пазвантоглу, нали?

— Не се оплакваме от господаря, заляга за нас. Ако туй, дето го е намислил, стане, бързо ще си прибереш парите от изворци, Булгарзаде ага.

„Бре, много се развързаха устата на изворци!“ — помисли Хаджи бей.

— Ти за кое? — попита. — За махзара на видинските първенци ли?

— За него. Половин година все чакаме. Дано султанът ни опрости овчия и козия данък. Осман ага обеща, че сам ще пише да го моли.

— Да-а… — проточи замислено Хаджи бей и се загледа във върха на папука си. После внезапно, сякаш преброил някаква скрита мисъл: — И да не ви го кажа аз, друг ще бъде, няма да остане скрито.

Агата бе говорил достатъчно високо, пък и зорко бяха го дебнали селяните наоколо, та сега в този край на мегдана настана тишина. Знае си българинът: щом има вест, готви се за нови бели. А Булгарзаде като че се чудеше как да я обади, бърчеше чело и кривеше уста, сякаш смучеше зелена джанка.

— Вчера е дошъл отговорът на нашия махзар — подзе. — И аз бях ударил печат щото. Селим хан отказва милост на видинските селяни. Един бог знае какво са му подшушнали разните везири. Зер чували сте, че Пазвантоглу има душмани по високите места, а вие сте негови селяни. Та… какво да река… не само ще трябва да се плаща от тук на там, ами Диванът наредил да се вземе и недоборът за сушавите години, за цели седем… Много пари.

Хаджи бей млъкна, просто смазан, дето тъкмо той бе съобщил лошата вест. Напусто чакаше тишината да премине в ропот. Усети, че го чакат да обърне гръб, за да се разберат с половин уста и половин поглед.

Заговори пак той:

— Всички в града си викахме, кога Пазвантоглу купи отново бащината си земя: ще се отръска раята в края ни, ще цъфне Видин. Пък ето какво ни сполетя: сега и ние да теглим заради стар карез. Каква е вината на Осман Пазвантоглу, питам ви? Това, че бил син на Омер Пазвантоглу. А каква е вината на Омер Пазвантоглу? Това, че живя и умря за доброто на Видинско, че беше трън в очите на същите, които сега коладят сина му, че…

— Живял бил, умрял бил! — кресна високо някой. (Беше един от онези, що си шепнеха с Булгарзаде заранта.) — Не живя Омер ага, а гни в изгнание; не умря, ами го убиха изотзаде! Един първенец на място имаше в града ни, а отиде курбан за наше добро!

— Мери си думите, момче! — строго, ама не съвсем рече Булгарзаде.

И го остави да говори по-нататък:

— Кой, работни хора, взема душицата на Омер Пазвантоглу? Мелик Мехмед, старият мухафъзин на Видинската крепост! Кой сега клевети син му и подкокоросва султана да удвои данъците на Османовата рая? Изет Ахмед, днешният мухафъзин! Падишахът има зъб на целия ни край, че е родил пазвантоглувци, затуй праща серсеми да ни оправят. Не чува молбите ни, не ще да ни отърве от тегло!

„Какво нещо е да изкрещиш не по сметка, а наистина от душа!“ — помисли Булгарзаде; посред думите на еничаря той бе дочул очаквания отзвук — мегданът бръмчеше от стотици гласове. Из чаршията и улицата се стече толкова свят, че Хаджи бей и да искаше, не би могъл да се измъкне. Ще рече, селяните бяха зарязали алъш-вериша и подкрепяха еничарина с открит ропот.

— Било ли е един свестен да се пръкне помежду им, че да го не утрепят? — с все гърло ги надвикваше Петре от Извор, забравил, че говори и пред турци.

Сигурно бе го подвело това „работни хора“ наместо „гяури“. Но ни Булгарзаде, ни еничаринът се разгневиха от дързостта му, а Хаджи бей дори поде:

— Не е един, сполай на аллаха! Син остави Омер Пазвантоглу! В тоя син ни е надеждата! Дано сме живи да видим Видин отърван от султанови мекерета, дано дочакаме Видин без данък, без фермани и стамбулски бостанджии!

— Цялата държава е обърната надолу с главата, един Видин още почита падишаха и нам намери Селим хан махна. Не си гледа хала на всичката Румелия! — викаше тъй бясно еничаринът, та жилите на врата му се издуха.

А Хаджи бей кимаше, сякаш отсича всяка опасна дума, сякаш удря печат под всяка закана на недоволника.

Не само Петре — забравиха страха си и другите селяни. Чинеше им се, че сега никой от тях не може да бъде познат и запомнен: нали всички те — селяните от Гърци, Извор и Брегово — имаха едно лице и се усещаха уверени зад него. Лицето на тълпата.

— Ще я видим тая…

— Ние пък да не сме сакати…

— Щом с добро не минава, иначе знаем…

„Сух барут!“… — рече си доволно Хаджи бей. Но още не съзираше искрата, която му трябваше. Не искаше да я пуска той, хубаво ще е да дойде из самата тълпа. Озърна се: докога ли щеше да съзрява метежът и кога — да презрее?

Най-сетне долови някъде издалеко:

— Щом за нас стана курбан Омер Пазвантоглу, щом са нарочили сина му за наше добро — едно сме с Пазвантоглу!

По туй, че навалицата пак притаи дъх, Булгарзаде разбра: беше извикал еничаринът, не някой гяурин. Те навярно се стреснаха, подозрели, че ги тласкат по начертан път, робията кара очите ти да виждат и скритото. Дали нямаше да изстине в миг отдавна гласеното и насила подклаждано доверие в Осман ага? А какво ще стане тогава с Булгарзаде и заговорниците — кой ще им прости хулите срещу султана?

Насъбра смелост, сякаш да нагази вода без дъно, но гласът му отекна невярно всред настръхналото мълчание:

— Право! Едно сме с Пазвантоглу! Само Пазвантоглу ще ни отърве от тегло и обида!

„Хе, това ли си измислил, Булгарзаде! — присмиваха му се стотиците отново отделни лица. — Повикахме, попсувахме — хайде сега да ни няма?“ И тълпата не приличаше вече на сух барут. Само Петре — навярно загдето подозираше, че него беят ще да е запомнил, та е натопен — застана до загубилия ум и дума големец.

— Вярно казваш, Хаджи бей — проговори той натъртено. — Щом в Пазвантоглу ни е надеждата, нека помолим Пазвантоглу да плати данъка на Видинско!

„Мамицата му, добре ме хлъзна тоя очукан гяурин! — не можа да не се удиви на чуждата хитрост Булгарзаде. — Сега или никога Осман ага ще спечели видинската рая. Или ще трябва да заплати верността ѝ с няколко товара грошове, или повече не ще накара видинлия косъм да прекъсне заради него!“

Рехавата тълпа (мнозина бяха се отлели обратно из улиците) застина: има си хас да излезеше нещо от цялата шашарма!

— Да вървим ли към Пазвантоглу? — попита някой; попита с насмешливо предизвикателство.

— Да вървим!

Играта започваше. Булгарзаде усети студена пот между пръстите си. Раите бяха го уловили като добиче за юлар.

— Стойте! Аз ще изтърча, ще помоля Осман ага да дойде! Не ще откаже милост на видинлии Пазвантоглу! — заизмъква се еничаринът и всички му струваха път.

А Булгарзаде остана, сякаш заложник на гяурското недоверие.

— Каква е тая патардия бе! Защо не си гледате пазара?

Сейменбашията на Изет Ахмед паша израсте като изпод земята. Май през цялото време беше се спотайвал наблизо, но се показа едва като забеляза, че навалицата изстива и ще се мине без беля. Подир началника на пашовата стража бяха се напоточили двайсетина сеймени, ама много не бързаха.

— Облог направихме с мющерията — свари Петре да залъже сеймените преди Булгарзаде. — Чакаме да видим кой ще спечели.

— Не са ти потрябвали триста сеирджии на облога! — изръмжа началникът. — Хайде, разотивайте се с добро!

Никой не мръдна.

— Разотивайте се, махайте се по-далеко! — повтаряше сейменбашията, а с едно око поглеждаше да не му запушат обратния път.

— Иде!

Къде я одевешната глуха ручава! Мегданът вече кънтеше от викове, препълнен до задушаване — сигурно подир Пазвантоглу идеха още поне двестатина еничари и народ. Сеймените не смогнаха да се измъкнат из тълпата и тя ги сграби в задъханата си прегръдка.

— Бре, глей го, дойде — помъчи се да я увери началникът, че сам от сърце се радва на Осман ага.

Всеки, повдигнат на пръсти, надзърташе над глави и гърбове да зърне благодетеля на Видин. А пък не виждаха, понеже Пазвантоглу не беше на кон. Пеши.

— Яшасън! — откъсна се самотно ревът на Булгарзаде.

Този път съвсем непристорен; появата на Пазвантоглу спасяваше глашатая му от смърт.

Другите не припираха да викат „яшасън!“ Още не знаеха дали всичко, що чуха за сина на убития, е истина и най-вече — дали ще плати той недоборите им.

Още когато стъпи на мегдана, Пазвантоглу бе дал знак на хората си — гавази и еничари — да останат в улицата. Сетне се обърна към тълпата и тя се разцепи, отвори му проход. По него Пазвантоглу стигна почти досред мегдана. Изправи се посред малкия кръг отстъпен му калдъръм, вдигна ръка.

— Сус! Тихо бе! — завикаха предните, но докато гласът им стигне до края, мина време.

През туй време Осман разглеждаше видинската селяния. Повечето откланяха очи пред неговите; май че за първи път срещаха истински господар. Побирчиите и сеймените, които обикалят селата, какви господари са ми те? Слуги на господари. Селяните ги усещаха по-долу от себе си, в ненавистта им към тях се прокрадваше презрение. Сега един господар ги държеше не със страх — с някакво неизказано превъзходство, което няма нужда от крясък.

— Ще ми чуете ли думата? — каза Пазвантоглу.

Във въпроса му не полича ни заплаха, ни угодничество. Питаше просто.

— Говори на видинлии, Осман ага! — викна Булгарзаде.

Господарят го преряза с надменен поглед: „Не ми трябват глашатаи!“

— Видинлии! — захвана той. — Синове на този край! Навярно сте научили, че Селим хан отвърна лице от нас. Години вече Видинско е в немилост, едничко на Видин падишахът отказва законен аян. Защо всеки край на държавата да има своя защита пред Дивана, своя аянска войска срещу размирници и стамбулски натрапници, а Видин да няма? Защото Диванът се плаши да не би данъците от богатата ни земя да пресекнат.

Вие знаете, моят род плати скъпо, за да защити Видин от користни султанови управници. Без съд и присъда умря Омер Пазвантоглу, не го преживя баща му. Двайсет и пет години страда в изгнание родът ни, набеден пред Абдул Хамид хан. Селим хан милостиво опрости баща ми и мене. Но не върна на Пазвантоглувци земята им, тяхната рая. Трябваше да откупвам своето си. Разсипана заварих раята на старите ми чифлици и аз смирено просих милост пред Дивана — ако бях не просил, а платил бакшиш, щях да успея.

Но Пазвантоглу не желае да позлатява ръцете на убийци и обирници! Ако Пазвантоглу има имане, открито — не през задни врати и алчни пръсти — ще го даде за доброто на раята.

Видинлии! Осман Пазвантоглу заплаща на хазната целия овчи и кози данък от Видинско за тази година: два товара и половина грошове. Толкоз имам, давам ви ги!

Надяваше се да го засипят с похвали и благодарност, а защо немееха? Притече се пак Булгарзаде:

— Ами ако Диванът се разгневи на твоя милост, Осман ага? Ще рекат там: нещо се мъти във Видинско, не е редно господар да помага на раята. Няма ли тъкмо тогава да изпатим? Или още дозаран да осъмнем с нова вест: нощес незнайна ръка е затрила Осман Пазвантоглу?

Петре от Извор (той беше останал най-отпред) мярна как нещо пробяга по изопнатото лице на господаря. Страх! „На челичен се прави, а го е страх…“ Можеше ли Петре да знае, че кървавата сянка на Омер Пазвантоглу нерядко прекосява селямлъка на сина му?

— Не ме е страх — заяви Осман, сякаш уверяваше себе си. — Зад мен са видинлии. Не за спасението на империята трябва да мислим сега, това е работа на други. Нашата е да опазим Видин от разорение и беди. Имаме сила да го сторим.

— Свой аян нека има Видин! — извика одевешният еничар.

— Яшасън, Пазвантоглу! — съдра се да реве Булгарзаде, но май никой не повтори думите му.

А Осман се усмихна широко, топло, уж зарадван от бездънното доверие на видинлии.

— Може и да са броени дните ми — каза, — но всички тях ще отдам за нашия край, за работните му хора.

Макар гълчавата да приличаше повече на почуда, отколкото на преданост, Пазвантоглу потегли от мегдана с усмивки и поздрави.

 

 

Само след половин час мегданът изглеждаше, като че нищо не е било. Е, вярно — кошовете бяха пооваляни, чувалите — поутъпкани и на плочите тук-там се виждаше посипано брашно или разпилени ябълки. Ама голяма загуба нямаше. Но си полича, че пазарът вече не ще е пазар: мющериите бяха се разотишли.

— Е, хубаво де — промърмори на Петре един старец, комшията му по кошове. — Като е нагласил нещо тоя Пазвантоглу, в петъчен ден ли трябваше да стане?

— То за петъка е било и нагласено — обади се през ръка Петровица. — Не се ли сещаш, че баш на раята искаше да вземе ума Пазвантджията.

— Трай там! — сряза я човекът ѝ, а сам се обърна към стария: — То и празна работа може да излезе, ама не си ли викаш: щом дойде време да замазват очите на раята, все нещо ще става, а?

— Дявол ги знае! — отвърна онзи неохотно. — Омеша се светът. Мене ако питаш, по̀ ми харесва, кога псуват и бият. По-ачик така…

Петре се застяга.

— Къде, а? Тръгна ли? — попита старецът.

— Да придавам аз. Сигурно вече са занесли на пашата какво е било. Току-виж, тръгнали да запират. Не ще загази Булгарзаде я, Петре от Извор ще бъде.

Жена му го сподири мълчешката, но изворецът взе, че се върна.

— Ами за овчия данък, а? Барем то дано е вярно.

— Ще видим… Ако до ден-два не затрият Осман ага, ще рече, и туй е било лъжа.

— Че като го затрият, кой ще ни плати данъка?

— Никой, то се знае. Досега кой го е плащал? Ти и аз. По-голи няма да станем, нашата е все тази.

 

 

До вечерта Видин не видя покой; по улиците му на тумби, на тумби вървеше войска. Никой не можеше да разбере какво се гласи, та през комшулуците пълзяха странни слухове. Говореше се, Осман Пазвантоглу научил, че пашата му скроил клопка. Затуй не се прибрал дома, ами отишъл в изворския си чифлик, а подире му оставили крепостта повечето еничари, негови хора. И сега под Извор имало към хилядо саби. Изет Ахмед паша пък се канел до заран да изведе из Видин верните си сеймени и да нападне с тях стана на Пазвантоглу.

Тази нощ Видин замръкна обсаден от метежа, та никой между стените му не знаеше как ще осъмне. Хората така и не запалиха светлина дори зад спуснати кепенци. Вслушваха се в тежките войнишки стъпки, които от време на време преминаваха към градските врати; в колебливите стъпки на сейменска стража.

Някъде към полунощ улиците екнаха от небивал трясък, сякаш свети Илия прекара колата си по неравния градски калдъръм. „Дали Изет Ахмед нощем поема за Извор?“ — рекоха си, докато разберат: еничарите изкарваха топовете. Видинлии, които надничаха иззад пердетата, изброиха дванайсет тантурести сенки — дванайсет топа излязоха из топхането при Кулите, за да удвоят силата на заговора.

След малко се шушнеше на всеки комшулук: „Божичко, дано почакат поне до заран, та да се измъкнем из калето! Викат, нямало стража, очушкали я Османовите…“

Стража наистина нямаше. Или беше избягала и тя в Извор, или беше се спотаила в сейменските къшли. Видинските порти зееха беззащитно срещу метежа.

На заранта градът не бързаше да се събуди. Видин таеше дъх зад пуснати кепенци и залостени вратни. Само в къшлите беше суетня — пашовите войници седлаеха и впрягаха. „Бой ще има, ще се бият за Видин!…“ — вървеше от уста на уста. Наистина по пустите улици се източиха пет-шестстотин сеймени.

Едва излезли из крепостта, откъм мегдана се чу глъч.

— Булгарзаде — обади някой си — вдига нова гюрултия!

Не рекли още, той се зададе по Голямата чаршия, сподирен от навалица.

— Какво ще чакаме? — говореше високо, та да чуе всеки. — Още малко, ще почнат да гърмят. Ахмед паша кара Пазвантоглу да се брани, та сетне да го обяви за размирник. Много го е еня Ахмед паша, че Видин щял да пострада!

— Само Пазвантоглу милее за града ни, работни хора! — викна някой. — Нима ще оставим да загине последния Пазвантоглу! Кой ще ни опази тогаз, кой ще има милост към теглото ни?

— Вървете да вървим при Пазвантоглу! Да го турим за аян на града ни!

— Вървете!

Тук-там по някой се присламчи към тълпата, тя се наливаше, колкото приближаваше крепостните стени.

Макар че си личеха белите конци на цялата работа, ненавистта към султана бе по-силна от всякакви съмнения. Не вярност увлече стотици видинлии към стана на метежа — тласкаше ги именно ненавист, изборът на по-малкото зло.

Навалицата стигна крепостните врати. Булгарзаде уговаряше най-достойните българи и турци да представят града пред бъдния аян. Тогава тъкмо тресна първото гюлле.

То падна извън стената, навярно в рова, защото го чуха тъпо: „Дан!“ Тълпата се стърси, заотстъпва. Още миг, Булгарзаде щеше да я изтърве. Но той изпревари.

— Видинлии! — викна. — Ни стъпка назад! Не по града ни гърми Пазвантоглу, а по войската на Изет Ахмед, давам ви дума! Бързайте да прекъснем боя, нека обявим на Осман ага, че Видин го иска за аян!

Повечето граждани все пак се совнаха назад, към къщята си, ама стотина останаха. Те сега си помислиха, че Булгарзаде не бил съвсем за изхвърляне: не изгуби ум, не се стъписа.

— Вървете извън портите! — нареди. — Щом ни види Пазвантоглу, ще заповяда да спрат топовете!

Така и стана. Едва видинските пратеници подадоха глава из калето (о сами стените му бяха залепнали втрещените сеймени на Ахмед паша, готови всеки миг да побягнат къде очи видели, а отвъд рова чернееше от еничари и селяни — топовете бяха строени пред тях), Хаджи бей отново се провикна из цяло гърло:

— Спрете, агалар! Видин изпраща хора при аяна си!

Това май стресна сеймените повече от всякакви гюллета. Без ред и заповед пашовите войници се запрепъваха покрай стената, към върбалаците. Пушка не пукнаха; личеше си, отнапред са били уверени, дето работата им е загубена. А ония отвъд рова не ги подгониха — те юрнаха към градските порти. Докато мигнеш, сухият ров се напълни до ръба с народ. Наизскачаха из крепостта и видинлии: страшното се размина, оставаше единът сеир.

По отвъдната страна на рова бяха топчиите еничари. А на отсамната се изпъчи Булгарзаде, напъваше се да чуят вика му:

— Осман ага! При тебе идат видинлии! Коленопреклонно те молим да приемеш аянството на Видин, да ни браниш от султанови паши! На тебе гледа Видин, Осман ага!

Еничарите отсреща се разстъпиха, между тях излезе сух, дребен мъж. Той беше. Вдигна две ръце, умири тълпата.

— Приемам! — изрече тържествено. — От днес натам Видинско ще бъде за видинлиите! Тук всеки ще е на своя земя, няма да плаща на султана. Раята ще дава на господарите си по пара от дюнюм земя, нищо друго! Ако нещо потрябва на аяна ви — зърно, овце, — все едно че на пазара сте ги продали. А войска, ако му потрябва, вие ще му бъдете войската. На всеки видинлия — пушка. Веднъж в неделята ще работим по стената и табиите — всички: рая, граждани, еничари. Който не ще, ще се откупува — по три гроша за ден! На Видин трябва кале, яко кале. Защото Видин ще застане срещу Портата.

Не бойте се — добави, — Видин не ще бъде сам, още днес Видин има съюзници. Занапред ще станат повече. Сърце на Румелия, на Румелия против Стамбул, ще бъде Видин!

Едва го изчакаха да млъкне. Сякаш пиянство бе заляло сухия ров: половината от думите на аяна да бяха истина, и то е нечувано. По пара от дюнюм земя! Оръжие на раята! Край на султановата власт над Видинско! Преди малко никой не би повярвал, че съществува такова по света; сега всеки искаше да вярва, почти вярваше. Та какво имаха да губят те, селяните от Гърци, Извор или Мусоман? — Нели за много по-малко (за две години недобор от овчия данък или за крина ечемик) всеки от тях бе залагал глава срещу цялата султанова държава. И сетне, не те — хилядната безлика тълпа, — а той, Пазвантоглу, бе дал знак, беше поел върху си отговорност.

Чак да викат „яшасън!“ — не викаха. Още в много трябваше да се уверят, за да пожелаят дълъг живот на видинския господар. Но Пазвантоглу все пак долови — безкрайно доволен — как раята отстъпва под ръцете му.

Оръжие, хляб… Не обеща ли твърде много Осман ага? Не, беше обмислил хубаво: за по-малко от тази цена не би накарал един от тях да си помръдне пръста. Не той (твърде прозорлив, за да се лъже) празнуваше днес тържеството си; победата бе тяхна, на изворци и мусоманци. Тяхната упорита ненавист го принуди да надплаща, за да се облегне на тях.

До спомени ли му беше? — А все пак си спомни: София, кафенето пред Аладжа джамия… Еничарите шумят наоколо, а до Осман Пазвантоглу е седнал някакъв дребен хаирсъзин с прекалено умни за дребен хаирсъзин очи. И Осман му казва: „Ще дойде време размирието да изравни хората…“

Изравнило ги беше. Ако Пазвантоглу станеше сила — най-голямата сила в Румелия, — би било, загдето проумя тази истина преди другите господари. Той първи открито отстъпи онова, което от години вече не принадлежеше на господарите: правото над човека. Един човек през размирието означаваше един нож, една цев. Безразлично дали в ръцете на господар или роб.

Едва привечер се разотиде навалицата пред крепостта. Пазвантоглу бе влязъл в града начело на войска и видинлии. Сега конак изглеждаше не конакът, а къщата на Мустафа паша сокак. Пазвантоглу вече бе не размирен ага, ами стълб на непокорна Румелия.

Раите се оттекоха към селата си кажи-речи по мръкнало; препираха се с все глас, стъпваха нашироко, гълчаха.

— Петре бе — подвикна някой изворец, — днес от тебе в Извор по-голям няма. На аяна си братовчед, а?

— Хайде, хайде! Върви си в пътя! Не е Петре крив за резила на рода си!

— Вярно бе, нали Алемдаря грабна на времето бащината ти леля?

— Трай, ти викам, и не наливай масло в огъня! Няма бащина и няма леля. Друга кръв е вече то. Душманска.

— Е, ами като ти даде Пазвантоглу пушка да му помагаш, ще я върнеш, тъй ли?

Петре не се и замисли.

— Бре, ще я върна! — рече. — Той веднъж нека даде пушката, пък тогаз ще говорим.