Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (77)

IX

За единствен човек лудостта, която днес тресеше Стамбул, гонеше го из улици и мегдани, караше го да таи дъх или крещи до посиняване — за единствен тази лудост бе изстинала. Беше оставила подир себе си само насмешлива горчивина.

Как ли би се търпял човешкият живот, ако на човека не бе дадена насмешката — способност в един върховен миг да се погледне отстрани и да се види — пламнал в червенина или блед, облещен, с треперещи пръсти и оросено чело, задъхан и запенен, — да види каква картина представлява.

Не всеки има тази способност; казват — само възвишените духом. А Селим хан бе именно възвишен. Дори историята, която е придирчива към владетелите, му го признава.

Но не изтънченият дух на Селим хан днес му помогна да се види отстрана и да съзнае нещо си, дето отдавна би трябвало да забележи.

За един владетел борбата — дори когато изглежда яростна, на живот и смърт — никога не е точно борба; тя е игра. Една прищявка в повече към всички владетелски приумици. А иде час, в който играчът се отегчава. Или се е напечелил толкова, че няма повече къде; или е загубил своята последна пара; или просто е уморен, та предпочита да се наспи, наместо да следи как скача зарът. Играта затуй е игра — подправено подобие на борбата, — за да можеш всеки миг я напусна; това ѝ е хубавото.

Двайсет години Селим хан си мислеше, че се бори; така бяха мислили за него и другите. Но за всичко, което бе извършил и което много напомняше борба, Селим хан нямаше причина, вън от своята добра воля. Затуй то лесно се връщаше назад.

Имаше свои причини борбата на Пазвантоглу. В неговата кръв се стремеше към мъст една насилена гяурка; в сънищата му напираше към разплата един пронизан в гърба бабаит; молеше за възмездие един умрял от самота старец. И Пазвантоглу се бори, а не игра, и умря победен, без да отстъпи.

Имаше свои причини борбата на Кара Фейзи; обидата на десетки поколения роби, гладът им, безвестните им страдания. Толкова могъща причина бе принудила Кара Фейзи към борба, че макар против него да се опълчи всичко човешко, дори надчовешкото време, той още не бе победен.

Трима мъже, родени в съща година, под съща звезда. Защо казват, че то означавало еднаква орис? Никога не е имало по-различно от живота на тия трима мъже, запълнили с имената си най-бурното време на балканската земя.

 

 

Селим хан се сети за връстниците си заранта на двайсет и девети май, когато го посети еничарският ага, за да го убеди — със съжаление, с неизказано съчувствие, — че всичко е загубено: ямаци и еничари определили днешния ден за поход срещу столицата. Едва снощи султанът все още се опита да им попречи; все още му се струваше, че ако спечели няколко дни, ще уталожи еничарската ярост. Но от думите на еничарския ага личеше, че тия надежди са били напразни — оджакът бе усетил своята сила и искаше да я осъществи.

Оджакът! (Селим пак кипна) — Тази разпасана сган, която не вижда по-далеко от казана и платата. За каква вяра в бащини-дядови закони говореха оджаклиите, когато едничката им грижа беше келепирът?

И на туй място Селим хан си спомни Пазвантоглу.

Видинлията също не бе вършил онова, което говореше, но успя да поведе раята от цял един край подире си. При размирие думата придобива велика сила. Ще успеят и стамбулските еничари, щом мамят тълпата със заклинания за защита на вярата, за гибел на гяурите.

Ще успеят…

На туй място Селим хан пък си спомни Кара Фейзи — отприщената стихия на гладника. Поведени от Кабакчи, стамбулските гладници щяха да се превърнат за няколко дни в кърджалийска глутница; в бунта срещу Топкапу ще се слеят обмисленото коварство на Пазвантоглу и безогледната мъст на Кара Фейзи.

Доколкото Селим хан си спомняше, отзарана той бе заплашвал и крещял с най-груби думи своята дълго сдържана ненавист срещу оджака. Разгорещен като пехливанин, тънкият, попрегърбен султан крачеше от ъгъл в ъгъл с такава бързина, че еничарският ага — за да следи трескавите му движения — въртеше глава, сякаш гледа играчи на топка.

И изведнъж, стигнал с яростна стъпка до прозореца, Селим хан се закова: това бе мигът, в който му стана смешно. „Как ли изглеждам отстрани — от мястото, където стои агата?“

Селим се видя: немлад вече мъж, с първи сребристи нишки в коси и брада, зачервен под жълтината на страните си, разкривил лице, да тича и крещи из султановите покои.

„То пък едни покои! — чак днес ги разгледа през насмешката си Селим. — Всеки паша в София или Босна има по-свестен конак. Кафез е Топкапу, и то прост, от дърво и недялан камък. Това ми било дворец за владетеля на една империя!“

„То пък една империя! — разпростря се върху цялата му земя султановата насмешка. — Бардак е държавата ми, панаирджийски мегдан, върху който се сменят (за да развеселят тълпата или я увлекат във всякакво безчинство) карагьози с джебчии, обсебени от верски бяс дервиши с конекрадци и кокошкари. Тази държава ли се опитвах да оправя, да ѝ възвърна мъртвото величие!

Какъв идиот съм бил!“

Тук Селим нарече себе си именно идиот, понеже наистина се почувствува европеец, запилян от съдбата всред Азия, пък европеецът бива идиот, не шашкън или серсемин.

Подозираше ли Селим хан през този съдбоносен час, че с подобно заключение бе изоставил делото на своя живот (труда върху личността на шехзаде Селим) друг един европеец преди двайсетина години: Роберто Лоренцо, единственият му приятел? Не, Селим не допускаше, че Лоренцо бе съжалявал за това приятелство, за своята вяра в просветения владетел. Затуй в своя съдбоносен час Селим хан III на драго сърце се постави в кожата на Лоренцо, погледна себе си, Топкапу и Империята през очите на европееца.

То не му струва труд. Ако Селим хан притежаваше някаква истинска дарба, тя беше тази: да изобрази нещо от себе си. Двайсет години султан Селим бе играл примирение или ярост, обреченост или дръзновение. Сега изцяло се вдаде в своя новооткрит образ: Селим хан заигра мъдрата насмешка на европееца, сблъскан с една варварска действителност.

Еничарският ага бе престанал да върти глава насам и нататък и наблюдаваше владетеля си. „Каква ли още глупост ще нареди Селим хан, дано опази чрез нови отстъпки и преговори своите смотани низами?“

— Ваша светлост — обърна се внезапно към него Селим, — наредете да ми внесат дивит и хартия!

Застанал прав зад гърба на също правия султан (Селим пишеше на крак с бързия си, неразбран почерк; задраскваше по някоя дума, замисляше се и я сменяше с друга; дори в този час Селим хан оставаше изящен писач от голяма величина — историята му призна отпосле и това, защото Селимовите творби продължаваха да затрогват, сякаш писани вчера, запазваха своето безсмъртно майсторство и сила), докато стоеше зад своя султан, еничарският ага с едно око надничаше в листа.

Беше чел често такива чернови на падишаха си, разчете без мъка и тази: фермана, с който Селим хан обявяваше края на низам-и джедид.

„Не може да бъде! (Два часа по-късно същото щеше да помисли и Кабакчиоглу.) Та той сам си нахлузва врата в копринения клуп! Една такава отстъпка доказва, че е готов да отстъпи още, съвсем докрай! С какво ще отстои вече престола, живота си?“

— Ваша светлост, моля, предайте го за препис и тугра в дефтерхането!

— Султанъм… — започна агата, без да знае какво ще каже, но Селим не го остави:

— Помолих ви за нещо, ваша светлост!

Така, свърши се!

„Каква история!“ — рече си Селим, останал сам. Каква, наистина! Да загубиш двайсет години покой, да се превърнеш във възел от възбуда и безсилна добра воля, за да се върнеш — след тия двайсет години — там, откъдето си тръгнал. Ако не и по-назад.

„Майната му!“ — заключи изведнъж не по султански и съвсем пък не по европейски Селим. Почувствува такова неизразимо облекчение, че се разсмя с глас. Добре, дето никой не чуваше; цял Топкапу беше се скупчил пред дефтерхането, за да се увери, че чудовищната новина е вярна. „Само идиот, който никога не се е отказвал от нещо, познава тая чиста радост: да оставиш живота да си върви, накъдето ще… И като помисля, че ми трябваха две десетилетия, за да проумея една проста истина!… Край!“

Лесно е да се каже „край“. Но какъв ще бъде този край, нали ги има най-различни? Краят на една двайсетгодишна мечта е едно; друго — краят на властта, с всичко сладко и тежко, което тя носи; трето — краят на един човешки живот. Кой от тия краища чакаше сега султан Селим?

Първия той бе наложил лично, над него не струваше да се разсъждава. Третият е немислим за всеки жив човек — никой не приема съзнателно своята смърт. Оставаше вторият: краят на властта му…

„То пък една власт!“ — Селим продължаваше да се радва на откритието си: великата насмешка, в чиято светлина всичко изглежда „едно пък!“

Какво бе донесла властта на Селим хан? Нима се наслади той през тия години на един залез, на едно пролетно утро, на един приятелски разговор или четене на умна книга, без насладата му да бъде отровена от грижи, страх, унижение и предчувствия?

„По дяволите“ — наслаждаваше се сега на своето забравено спокойствие Селим хан; радваше се, че му предстоят час или два за него самия — щом всичко бе загубено, можеше пет пари да не дава.

Те наистина бяха спокойни, тия часове. Изтегнат по гръб, в онази блажена отмала, с която се връщат към живота оздравелите от тежка болест, Селим хан се чувствуваше като школник, избягал от урок в медресето, за да мързелува под върбова сянка.

„На̀! Изиграх ли ги?“ — мислеше доволно и си представяше каква патърдия, блъсканица и пек е сега на Ат мегдан, където хиляди оджаклии и придворни се бутат с лакти в своето препускане подир изтърваната от султана, а още ничия власт. Тя се търкаляше по улиците, завиваше и понякога се скриваше зад някой ъгъл, подрипваше по неравния калдъръм, продължаваше нататък. А подире ѝ търчеха, каталясали и запенени, всички честолюбци, един от които допреди час само беше и Селим. Какъв леш ще падне в суматохата, какви рани ще довлекат довечера вкъщи неуспелите властогонци! А пък ония, дето догонят властта, има да се пържат години наред като Селим хан, има да си спомнят неговите мъки и да му завиждат, че се е отървал…

Отново се засмя с глас на своите прости истини. Свали чалма и разтърси коси. Двайсет години не бе усещал главата си свободна от гъжва дене. Хубаво. Леко. Изу емениите си, за малко помисли да се събуе до босо, но го домързя — и то вече му се струваше много. Така си и остана излегнат, гологлав, без емении, като блажено мърдаше пръсти в чорапите.

 

 

Беше рано за блаженство, макар на Селим много да се щеше то да почне без повече отлагане. Предстоеше му последното усилие. Свечеряваше се, когато пейкът обади, че искал да говори на султана сам шейх-ул ислямът.

„Е, да. Разбира се!“ — помисли Селим хан. (Впрочем, дали все още беше хан?)

Само шейх-ул ислямът бе властен да разговаря с халифа по въпроса, за който идваше.

— Да влезе! — позволи милостиво халифът, без да се навдигне.

— Смирено моля султанъм за прошка, гдето нарушавам покоя му — загъгна мюфтията толкова скоро, та Селим се досети, че онзи е стоял просто на вратата. — Не се ли чувствува добре султанъм?

— Ами! Защо? — изгледа го Селим под полуспуснати мигли, с онзи премрежен, златисто-кадифен поглед, който бе отличавал някогашния шехзаде. — Заповядайте, мюфти-ефенди!

— Нямам очи да се ползувам от гостоприемството на султанъм — изрида духовникът, при туй го направи съвсем лошо и едва не разсмя Селим. — Нямам очи да срещна очите му, нито глас да изговоря своето страшно послание. Но султанъм трябва да разбере в името на всичко свято, че аз съм оръдие на чужда ръка, че не аз…

— Спокойно, мюфти-ефенди! Моля ви, елате на себе си! Нищо земно (нали тъй учи Коранът?) не заслужава сълзите ни. И така?

Е, ами че работата се нареждаше чудесно! Топал ефенди не беше смеял и да се надява на такова: Селим хан, който години наред изглеждаше глух за гласа на разума, сега по чудо беше се превърнал в самия разум. Бе отгатнал и приел неизбежното още преди да го узнае.

Топал ефенди все пак се окашля (за да оправдае промяната в своя глас) и дълго пристъпя от крак на крак. Най-сетне събра смелост:

— Султанъм, Кабакчиоглу скъса посред мегдана твоята заповед. Каза, че било късно, твърде късно. Народът побуя съвсем, султанъм, цял Стамбул върви подир Кабакчиоглу към двореца.

— Странно. Не чувам шум.

„Е, ами той може да е мръднал!“ — изплаши се Топал ефенди. Изплаши се за себе си, нали бяха сами в стаята.

— Султанъм, покоите ти са в най-далечния ъгъл на Топкапу, оградени с три стени… — забъбра несвързано той. — Джамовете на покоите ти са непрозирни, иначе би видял тълпата по Диван джаде… Кълна ти се, султанъм, пред двореца стои цял Стамбул!

— Да, в покоите ми не се чува, от покоите ми не се вижда.

„Разбира се, че не си е с ума, завалията! Може и за добро да е“ — рече си Топал ефенди.

— … Дали това е случайно?

— Кое, султанъм?…

— Туй например че халифът не бива да чува и вижда? А?

— Има закон, свещен закон, султанъм… — поде с лекота своята песен мюфти-ефенди, но Селим не го слушаше. Наслаждаваше се на ново откритие: вече не ще срещне тази маймуна!

— Свърши ли? — попита, когато му се стори, че онзи е млъкнал.

— Да.

— Та каква е вестта ти?

— Стамбул ще отстъпи от двореца, ще запази живата и спокойствието ти, султанъм, ако… Ако и ти отстъпиш.

— Да? Кое?

От мига, в който узна, че не се касае за живота му (едничкото, дето помрачаваше неговото ново блаженство, бе това съмнение), Селим вече открито се увеселяваше с шейх-ул исляма.

— Ако се отречеш от престола.

— Защо? Аз вече отстъпих достатъчно, отмених низама.

— Това не им стига, султанъм, вярвай, кръв капе от сърцето ми!

— Вярвам. Но искам да чуя за какво, освен низама, освен гяурските ми наредби ме упрекват моите поданици.

Тук идеше най-мъчното. Топал ефенди преди час сам го предложи на метежниците, сам измисли непростимия грях на Селим хан. А сега му се чинеше невъзможно да го изрече — винаги си юнак, докато не гледаш в очи жертвата си.

— Слушам — подкани го Селим, без да допусне какво има да изслуша.

— Поданиците ти, султанъм, те обвиняват… в туй, че… дето… не си способен да продължиш… рода на Османовци.

Едва като го изпелтечи, Топал ефенди вдигна очи.

Беше очаквал нещо страшно, дори бой (да си признаем — съвсем заслужен). Но онова, което застана насреща му, бе по-страшно. В погледа на Селим хан блестеше такова безгранично, неизразимо презрение, такава гола погнуса, че мюфтията помисли: „До края на дните ми ще ме преследва този поглед.“

Преди малко шейх-ул ислямът бе изпълнил своя свещен закон. Из улиците на Стамбул Кабакчи говореше за друг — Османовия. Империята все още се управляваше по Сюлеймановите закони; Селим бе току-що отменил своя — низама. Но има още един закон, който никой не споменава, понеже така се разбира от себе си, че е излишно да го опяваш: човешкия. Човещината. Той забранява да напомниш на един мъж, че не можел да прави деца.

По дяволите новооткритото блаженство, облекчаващата всички болки насмешка, разбирането, че властта е бреме, а не благо! По дяволите! Има обида, която наистина нищо не може да разплати.

„И това ли, боже — мислеше Селим (напрегнал цялата си сила, за да не се срине пред своя презрян слуга и не издаде колко страшно го боли). — И това ли не ми остана спестено! Низка, гнусна паплач, която иска да подслушва пред вратата на харема ти как правиш деца… Би ли стигнало до съзнанието и че не можеш — че не искаш деца, на чието създаване ще е присъствувала цялата дворцова измет; че не искаш да присадиш кръвта си на такава една като майка ми — все пак рядко изключение, но дори не и на изключение като нея; че не искаш да разпознаеш у сина си чертите на някой от своите ортаци — недоскопен евнух или заплатен пейк, — някой твой ортак по жена… Биха ли разбрали защо си предпочел цял живот да крадеш — предрешен в купец или водоносец — своята любовна храна при някоя гяурка, само и само да си далеко от помията на техните любовни пиршества?

Животни! Не, дори за животното любовта е по-голямо тайнство, отколкото за тия навън, за този тук. Боже, как не се родих последния хамалин извън Стамбул!“

Да се свърши! По-скоро. Веднага. Още две-три думи, Селим — намери ги нарочно отровно-насмешливи; не оставяй на победителя насладата, че те е смачкал под кирливата си пета! Още едно усилие, Селим, и ще се намериш отново в харема, където премина младостта ти — само в толкова затворен затвор като харема при Топкапу човек може да избяга от грозотата, която внася в природата нейното най-висше творение, човекът…

— Наредете да отнесат в харема вещите ми, мюфти ефенди! И всичките ми книги.

— Не ще ли подпишеш ферман, с който отстъпваш престола на братовчед си, шехзаде Мустафа, султанъм? Това би направило добро впечатление на оджака.

— Напишете го и без мен.

Изправи се, нахлузи емении, тръгна гологлав към вратата.

И вече от прага:

— Пожелавам на Мустафа хан да ви наплоди триста Османовци! За да може един ден избраният за падишах да изколи своите двеста деветдесет и девет братя. В името на свещения закон, мюфти-ефенди. Ако аз бях се покорил на този закон, сега нямаше да има никакъв Мустафа хан. И щях да ви отворя работа: да заплождате някоя харемска юница от някого си, за да имам син. Кръвта на Османовци!…

Вратата тресна под носа на Топал ефенди.

— Чалмата ти, султанъм! — поиска да догони той Селима.

Отказа се. „Какво пък“ — помисли, — преди двайсет години Селим хан влезе в сарая, целувайки ръка на жена, покойната Хадидже-султан. И накара правоверните да го мразят, преди да са го видели. Сега пък ще излезе от сарая гологлав… Гологлав правоверен! Прави са дервиши и еничари; гяурин беше в душата си Селим хан…

 

 

С това завърши вторият и последен ден на метежа, отбелязан от историята като Първа константинополска революция. Никаква революция не бяха двата дни суматоха, търчане по крайбрежните крепости към столицата, по мегдани и чаршии; никаква революция не бяха обърнатите с дъно към слънцето казани, безразборните викове на войска и молли. Просто — още един сеир към стотиците стамбулски сеири. Но владетелите на света още не бяха се съвзели от ужаса, изпитан преди две десетилетия — при падането на Бастилията; още не бяха забравили, че с такива улични гюрултии започна нещо небивало — съдът над един крал, властта на един народ. И виждаха във всяка тълпа санкюлоти, във всеки метеж — революция.

Така двудневните безредици, които всеки друг владетел, освен Селим хан (комуто тъкмо този ден стигна до гуша и взе, че се отказа) би потъпкал за три часа с низамите си, така двудневните безредици бяха наречени Първа константинополска революция.