Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1966 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aradeva (корекция и форматиране)

Издание:

Автор: Вера Мутафчиева

Заглавие: Летопис на смутното време

Издание: четвърто

Издател: Издателство „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 15.VI.1984

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Асен Гицов

Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394

История

  1. — Добавяне

VII

Вятърът свиреше в ушите и минаваше през ризата, нищо че бе лято, биеше челото и страните, играеше с гривата на коня. Вятърът сякаш те подемаше на големи, хладни криле и те носеше педя над земята. Толкова, колкото да усещаш гънките ѝ, а да не те тегли тя и забавя. Вече бе чул песни за себе си — черни песни редеше народът за черната му кръвнишка слава. Казваше се в тях, че не жалел никого, че грабел, убивал и намирал радост в това да граби и убива, никой не отгатна, че не в златото и кръвта е голямата, дивата му радост. А ето: в този вятър, в препускането, в безбрежната и безименна волност. Стихията на волността — най-великото, до което можа да се добере един робски син.

 

 

Тази нощ прехвърлиха Балкана. За първи път Кара Фейзи минаваше отвъд, в Подунавето. Силни аяни владееха там, държаха си казите с големи дружини и нямаха сметка друг да обира тяхната рая. Поиска той да се поразшета оттатък, за да покаже, че кърджалийският главатар е не по-малко от аянина. И повече може да е — защото ходи, където му хареса, а не тъпче около някакъв Ловеч или Севлиево да си варди къра.

Потръгна на Кара Фейзията отвъд. Като гръм от ясно небе падна дружината му върху ловечките села, до шушка изгори три-четири, награби се, сетне възви към Етрополския балкан и слезе в Златица.

Снощи видяха сметката на Златица. Без палеж размина този път — вече все по-често разминаваше без палеж. Хората бяха научили обичаите на Фейзията. Почит искаше: като паша да го посрещат, да развържат кесии, да отворят сами кошари и хамбари. Може и да не вземеше нищо — за какво е на кърджалията зърно или стадо? Но обичаше да вижда, че му се боят, че той им е господарят — не Селим хан или разни аяни.

Заранта потеглиха късно от Златица — кой махмурлия бил, кой се залежал при някоя циганка. Натовариха конете и поеха. Преди пладне трябваше да догонят вододела на планината, оттам е все надолу, довечер щяха да са към Пазарджик.

Стигнаха билото. Склоновете на Средна гора, обрасли в гъст букак, се спускаха заоблено, като хълбоци на гледано животно. Тук-там ливади прорязваха гората. Чудновати са ливадите на Средна гора — с часове път дълги, пък тесни, поръбени с букак, чиито клони почват от човешки бой нагоре. И макар да наближаваше краят на лятото, макар тревата да бе съвсем прегоряла, букакът си стоеше тъмнозелен.

Дълго стоя на билото главатарят, загледан надолу: на катове, на катове слизаше пред очите му Средна гора към Тракия. Първом по-ниските ѝ вериги — тъмни, кажи-речи, черни; сетне — предпланините ѝ — вече бледозелени, та синкави. А отвъд полето като стена се издигаше Доспат. Яркосиня, почти равна отгоре. И най-после, вдясно, съвсем далеко — Рила. Тъй висока, че не можеш да отличиш докъде стигат върховете ѝ и откъде започват облаците над тях — сребърносиви върхове и облаци.

Долу — в широкото, равно, богато поле — нямаше по-силен главатар от Кара Фейзи.

И така, както си стоеше, загледан към Тракия, притегна поводи, юрна надолу. Вятърът бодеше очите и ги караше да се присвиват (колко много хора вече трепереха пред тия тесни и остри, светли очи!). Ех, да можеше препуска тъй до края на света, да води подире си не четири-петстотин, а всичките хора по земята! Да прегази всичко, което не би му отстъпило само̀!

Ето го, слизаше от планината най-силният главатар из Тракия, слаковският ратай, брезнишкото дьонме — Кара Фейзията.

Замръкнаха край Саранбей. На една поляна разседлаха добичета, взеха да кладат огън. За всяка работа си имаше хора — без ред не е и при кърджалиите. Тези, на които не се падаше да вършат нищо, се натръшкаха — земята още грееше, сякаш опалена подница, — задрямаха до вечеря. Полегна настрани, все пак помежду им, и главатарят. Не беше проговорил, откакто спряха, сякаш още не опомнил се от препускането.

Един от мъжете, що се щураха около огъня, попита:

— Не ще ли наредиш кой да върви за овце до Саранбей! От Златица не взехмахме, далеко е, много път.

Вели да вземе двайсет души и да върви! — рече главатарят. — Ама да се не маят, че утре тръгваме рано.

Отново сложи длани зад тила си и се загледа в небето. Ако човек погледнеше главатаря, би казал, че той не вижда и не чува, унесло го е. Но както вълкът спи с половината си сън, чува със заспали уши и гледа с приклопени очи, така и Фейзи улавяше всяко движение на стотиците си хора.

— Главатарят рече да вървиш до Саранбей — чу. — Овце да докараш и едно-друго. Двайсет души вземи, рече. И да се не маете, че утре тръгваме рано.

Отговорът не дойде веднага, като че онзи събираше смелост и мислеше над всяка дума.

— Ибрахима да върви — каза най-сетне, — той да ги води.

— А бе какво приказваш бе? — Първият почна почти да шепне, но Фейзи чуваше и шепота. — Главатарят каза, думам ти. Трай и поемай!

— Няма да вървя, рекох! — Вели продължаваше не само високо, ненужно високо, но и натъртено. — Защо винаги Вели трябва да разплаква хорските майки? Хич да не е, два-трима ще пречукаме. Вели е още сит от Ловечко. Друг да върви, има мераклии за тая работа.

— Ти да не се наплаши нещо бе, яху? — обади се един от старата дружина (тъй се деляха те сега — от старата и от новата). Какво толкоз чак беше Ловечко? Бой като бой.

— Много свят затрихме в Ловечко, това беше. Не съм се изплашил, просто ми се не ще бе! Не може ли и мене нещо да се не ще?

— Мълчи бе! — зашепна и този от старите. — Наредил е главатарят, мълчи! Туй да не ти е по-рано: ще ми се, не ще ми се. Туй е на Кара Фейзи дружината, аскер все едно!

— Ако ми е харесвал аскерликът, щял съм да си стоя спахия. Ибрахима да върви.

И тъкмо мъжете се спогледнаха, като че се питаха какво да сторят (дали да му затиснат устата и го отведат настрани, че там да му склатят акъла с няколко пестника, или пък тайно да кажат на Ибрахима да тръгне за Саранбей), обади се главатарят:

— Не молете го, нека друг върви! Ако ще Ибрахим, ако ще — филанкишията. Щом на този му се щяло, а на онзи му се не щяло — ваша воля. Карайте я без главатар!

Не мръдна. Все тъй, — с ръце под главата, вторачен във вече тъмното небе. А и гласът му не беше, да речеш, сърдит — както винаги си говореше. Каза каквото каза и млъкна.

Мъжете не издадоха глас — тъй ги замая думата на главатаря. Сякаш някаква тъмна беда надвисна върху им. Майка да би зарязала посред къра едва проходило дете, навярно не би се стреснало така. Какво бяха те без Кара Фейзията? Една къса година бе ги водил главатарят и през нея година не узнаха несполука. А сега някакъв Вели — карагьозин, разказвач на анадолски приказки, — той се намери на Фейзията ум да даде.

Но докато седяха омърлушени, главатарят мислеше рязко: „Така! Един път за всякога трябва да си видим сметките. Няма да позволя никому да мъти акъла на хората ми. И добре стана, че започна той, инак щяха да мислят, че му имам зъб, че му завиждам.“

А какво беше, щом не завист? Не искаше ли Фейзи от много време да докара разказвача дотам, та онзи да му се озъби; да каже нещо такова, за което няма прошка във Фейзиевата дружина. Случайно ли, щом имаше да се довърши ранен керванджия, той нареждаше да го стори тъкмо Вели? Знаеше дьонмето, че разказвачът е от тези, които не обират или убиват, ако не са гладни.

Дребен хаирсъзин си оставаше Вели, та му бе чуждо честолюбието на неговия стар приятел; смешна му се струваше цялата задъхана, непрестанна гонитба на някаква цел. И не само си го мислеше, ами го и показваше. С приказките си. В тях все по-често се явяваха едни големци, загубили ума си по злато и власт: катили, що продават майка и баща срещу сполука… Всичките тези нови приказки завършваха с жестоко наказание за големеца — наказание не от султана, а от хората.

Да — трябваше да признае главатарят, той завиждаше на Вели. Дружината вървеше на смърт подир дьонмето, не можеше да помине без страшното му име, без майсторството му в разбойнишкия занаят. Но свършеше ли золумът, седнеше ли тя около огъня, вече бе дружина на Вели. Слушаше, смееше се на всяка негова дума, водеше се по акъла му. Докато го имаше Вели, Фейзията усещаше, че дружината е с две глави.

Да, беше завист…

Но не само завист. Някаква стара сметка между двамата, глуха, дълбока борба: Вели сякаш непрестанно убеждаваше мъжете, че вън от зулума има друг един свят — простия човешки живот. А всички те са прогонени завинаги из него.

Защо го вършеше? Не ли, за да отмъсти на Фейзията, загдето му ограби вечерите по ханища и кервансараи, дребните скитнишки радости, без които Вели не беше Вели?

„Криво си е направил хесапа — заключи мислено главатарят. — Тая дружина е моя и ще я водя само аз!“

Продължаваше да лежи в тревите и да лови всеки шум. Само отблизо се виждаше, че устните му са бели — беше ги стиснал; усещаше как изстиват.

Мълчаха и мъжете, подплашени от последните му думи: „Карайте я без главатар!“ Около Вели се оголи широк, празен кръг; бяха се дръпнали от него като от чумав. А беглецът седеше кръстато, почесваше ходилата си и сам не знаеше дали все още го е яд на опаките заповеди на главатаря, или е доволен, дето се размина без грабеж и кръв тази вечер. Докривя му само загдето всички се оттеглиха. Мигар до един ще вземат страната на Фейзи?

Рече да ги подмами и приближи. Позасмя се на себе си — плахо, молещо, жалко — и подзе, пак като на себе си:

— Тя, моята, стана като оня, дето се изтърчал по терлици на снега… В Йени-шехир съм я чувал, там я разказваше един дервиш… Някакъв мъж седял на топло край оджака и отведнъж…

— Отведнъж!…

Дьонмето рипна и на три разкрача дойде до огъня.

Вели вдигна очи — напреде му стоеше Кара Фейзи, тънък, висок, изопнат като тетива. Познаваше го: така би изглеждал главатарят преди бой или убийство. Вели сам не усети как бавно се изправя и застава, без воля и сила, под тежестта на тия нечовешки зелени очи.

— Ти какво? — изрече едва.

— Каза одеве нещо, недочух.

— За оня ли, дето се изтърчал по терлици?

Как напусто се стараеше да придаде на гласа си привичната му лекота!

— Тоя, дето се изтърчал, го виждам аз, няма какво! Друго нещо като да каза.

Да, явно беше… Искаше да го принуди да повтори. Или да се отрече от думите си пред дружината, да се огъне, както всякога, между железните пръсти, още веднъж сам да стъпче себе си, да се остави да го води занапред жестоката ръка на главатаря.

„Стига! — рече си Вели. — Стига! Тъй и тъй някога не ще се размине. Не забравя, гяурската му вяра, не прощава. Карай, както е дошло!“

— Казах — въздъхна той дълбоко и пресрещна зелените очи на смъртта си, — казах и повтарям: „Стига все аз съм разплаквал хорските майки!“

— Стига! — изсъска онзи насреща му. — Лесно ти стигало на тебе! Твоята нали никой не е разплаквал, защо да ти не стига? А моята не съм запомнил сита. Братя съм имал, сам не зная колко, нямам сега брат. Измрели са, гладни са измрели! Там да си рекъл: стига! Кой е тоя, що ще ме спре, ще се изправи на пътя ми? Ти ли, карагьозин с карагьозин!

Съвсем се сбърка дружината — за първи път го чуваше да споменава майка и братя, да вини някого за смъртта на своите. Самият дявол да бе изскочил из джендема, по-малко щеше да ги стресне. Стихнаха край стихналия огън, а жарта едва огряваше само двамина — главатаря и скитника. Стояха, сякаш се измерват, преди да се счепкат.

— Е, хубаво — продума най-после Вели. Говореше и с мъка, и с някаква като че чак днес осъзната сила: — Хубаво: аз ти стоя на пътя!

Цели няколко мига бе съвсем тихо. Какво ли премисляше главатарят? Дали не се стъписа — нали разказвачът беше едничкият му свой човек?

— Сторете мегдан! — извика неочаквано, сякаш преборил себе си. Не към Вели, а на другите. — Отстъпете! — И вече към беглеца: — Изкарай ножа!

Кръгът порасте без шум, като че ли шаваха не хора, а се оттичаше тъмна вода. На празното място останаха двамата. Дебнаха се късо, нетърпеливо, сетне се вчепкаха.

Чудно, Вели, който все се опираше на главатаря, бе го послушал като аджамия. Да беше чул ума си, нямаше да мръдне: нека онзи го убие, ако му дава сърце, нека видеха хората, че главатарят вдига ръка на безоръжен човек. Но Фейзията искаше да го повали в бой, не да го убие, а да го надвие. И скитникът се подчини на волята му.

Послушно изкара ножа, послушно пристъпи и задебна. Макар да си знаеше, че това ще му е краят.

Той дойде бързо: камата на Фейзи проряза износената аба, хлъзна се леко по реброто и потъна до дръжката. Изтръгна я със сила.

Вели цял омекна и се свлече с обърната към огъня глава. Очите му не потрепваха от светлината.

Не погледна към хората си главатарят, тъй сигурен беше, че са с него. Но ги усети: разшаваха се, отпуснаха се, отдъхнаха. Закрачи нагоре по хълма, далеко от виделото. Мъжете се отместваха напреде му и чак към края някой проговори:

— Ще останеш ли с нас?

Спря, обърна се към дружината:

— Ще остана. Всички ще останем. Ей го и него, дето беше намислил да си върви, и той остана.

 

 

Тази нощ сънят не идваше. Фейзи не мислеше, а виждаше…

Пазар джамия в Брезник и някакъв одърпан скитник със засмени очи: „Това джамия ли му викат? Да видиш ти Султан Селим джамия!…“ — първите думи, които някой отправяше към отритнатото помаче, откакто бе изменило на рода си.

Бекярските одаи при джамията и Вели, който си иде от хана, а под клашника носи кърпа пилаф: „Яж! Дорде им разказвах, поотпуснаха се. Налапах колкото можах, че и за тебе артиса…“ — Вели го хранеше с веселите си приказки.

Първата пусия по Струма: лежат двама с Вели, момчето трепери и стиска зъби, а Вели го раздумва: „Тая знаеш ли я, за тримата ахмаци?…“

Дни, нощи, години… Той с Вели, двамата с Вели, заедно с Вели… Вели, който го научи да стреля и краде, да разбира човека и да убива човек, да се радва на хубавото ядене и лудата езда. Би ли станал най-големият главатар в Тракия, ако не беше Вели?

Стана най-големият главатар в Тракия. А Вели му пречеше да стане повече. Затуй умря. Но с него си отиде нещо, което нямаше да се върне.