Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1966 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aradeva (корекция и форматиране)

Издание:

Автор: Вера Мутафчиева

Заглавие: Летопис на смутното време

Издание: четвърто

Издател: Издателство „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 15.VI.1984

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Асен Гицов

Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394

История

  1. — Добавяне

V

Макар и Димитровден, на юг есента се задържа до късно; слънцето все още хвърляше хладна светлина върху ивиците, отстъпени му от дългите сенки. В двора на тази някога чорбаджийска къща сянката заливаше лехите до зида, но най-плътно тежеше покрай самата къща; широките стрехи я задържаха кръгъл ден, затова беше студена, влажна.

На чардака човек усещаше не студ, а прохлада. Главатарят седеше в единия край на тоя чардак, опънал нозе.

Добре, че ония първи хиляда мъже, които напуснаха дружината на Бузлуджа преди три години, отдавна вече си гледаха работата, та бяха забравили какво бе значил в живота им големият главатар. Иначе (ако някой от тях би навестил Казанлък през есента на осемстотин и четвъртата година и би потърсил Кара Фейзи) имаше да се чуди — не приличаха на себе си ни главатарят, ни дружината му.

Никой от онези хилядо мъже например не бе запомнил Кара Фейзи така: изтегнат върху чардака на някакъв човешки дом, да посреща и отпраща дните, седмиците. Като майстор, пуснал чираците си на работа, главатарят се сещаше, че с нещо участвува в нея едва когато те му донесоха чистата печалба. Всичко останало — стотиците трудности и тънкости на занаята — вече не го засягаха, отегчаваха го. Припомняха му нежелано едно друго време: годините, през които бе живял като обсебен.

Нерядко в бой бе виждал как някой, ранен смъртно, крачи с вече изстиващи нозе, само и само да нанесе удара, за който е замахнал, преди да го ранят — това е да бъдеш обсебен. И щом нанесеш удара, сриваш се, сякаш подкосен.

Подкосен се чувствуваше от три години големият главатар.

Той взе да се застоява тук и там, почна да търпи стряха над главата си. Правеше го не защото с това се връщаше към мирния живот — за разлика от мнозина, понесени от въртопа, Кара Фейзи никога не бе познал такъв живот, та не можеше и да се върне към него. Цял, от глава до пети и навътре — до дъното на душата си, — Кара Фейзи бе рожба на размирното време… И сега, когато то улягаше бавно, този нов ред на нещата, това непознато спокойствие оставяха у главатаря бездънна пустота.

Той нямаше с какво да я запълни, къде да се дене, за кое да се залови и задържи.

Дружината, защо не за дружината? Но повече от всеки Кара Фейзи знаеше, че двете хиляди мъже (толкова останаха) могат и без него. Днес — мислеше си често той — те го търпяха и слушаха не от нужда, а от почит.

През последните седмици в Казанлък почти не ги виждаше. Досещаше се, че първо са обрали града от керемидите, та до зимниците, всичко. После дружината ще да е поела на бюлюци из селата и навярно ще се е връщала натоварена, щом още не му поиска да я прехвърли другаде. А главатарят през тия усилни за мъжете му седмици седеше (най-често на чардака) и пушеше, изтегнал нозе. Отстрани изглеждаше, че преживява спомените си — нали рядко ще се намери живот, пълен като неговия; навярно богати са и спомените на такъв човек. Но Кара Фейзи си спомняше само понякога. През останалите часове той мислеше разсеяно върху своята борба, победи и поражение, върху годините, които идеха. Кара Фейзи се мъчеше да затисне с нещо онази огромна пустота, която оставяше в битието му краят на размирното време.

 

 

— Пусни ме бе! Пусни ме, ти викам!

Гласът, уж непознат, стресна главатаря посред привичната му вече разсеяност.

Една зимна вечер преди петнайсет години. Наблизо някъде, в Крън. Така бе извикала на стражите онази едничка жена, която сама дойде да му се даде, подмамена от славата му, от всичко, дето означаваше по него време името Кара Фейзи… Напусто бе чакал да я срещне пак — нали тя обеща сама да го подири, когато из Румелия тръгне вестта, че големият главатар се е уморил.

А сигурен ли беше, че такава вест вече върви из Румелия? Не се ли стараеше — с цялото си разбойнишко майсторство — да не стигне истината за Кара Фейзи до работните хора? Как искаше тогава да дойде онази жена: защо очакваше състрадание и близост, щом се боеше да покаже, че са му нужни?

— Хайде, върви си в пътя! — хем лениво, хем с неизменната катилска жилка отговори стражът. — Какво ще търсиш Кара Фейзи, намери някой бюлюкбашия, той ще те оправи.

— Главатарят ми трябва, не разни бюлюкбашии — настояваше непознатият глас.

Дали на жена, или на момче?

„Тя е!“

Главатарят рипна, опря се на перилата и наостри уши. Разбра, че ѝ се е надявал повече, отколкото си признаваше. Че само тя (човекът, който бе го приближил без страх и алчност, който беше дал, без да вземе, едничкият човек, който го спря с човещината си) би могла да запълни пустотата, оставена у Кара Фейзи от края на размирието.

— Ха, друга манджа не ядеш! Само Кара Фейзи, а? И защо тъй?

— Само Кара Фейзи — упорито настояваше гласът. — Него трябва да видя, борчлия ми е!

— Бре!

— О-хо-хо-хо!… — едновременно се изсмяха двамата гавази.

Види се, дори мисълта, че Кара Фейзи може някому да е борчлия, ги караше да се превиват от смях.

— Не смейте се! — прекъсна го дръзко непознатият глас. — Да ви не излезе солено!

Преди Кара Фейзи да се окопити, портата се открехна, през нея на пресекулки (гавазите, изглежда, го дърпаха) се подаде едно момче. Отпърво се видяха краката му, обути в стари, твърде големи за него чизми; по-сетне — задникът (понеже напредваше заднишката), облечен в сини шалвари, ама и те избелели, вехти; и най-сетне цъфна цялото. Изскубна се из ръцете на стражата рязко, а главатарят го разгледа с един поглед, както си умееше.

На ръст непознатото беше невисоко, ама набито, та човек трудно би определил възрастта му — изглеждаше и недорасло, и някак състарено. Ала надали имаше двайсет, на горната му устна тъмнееше още мъх. Лицето на туй момче се видя на главатаря като че нестройно — така в него не се връзваше едно с друго.

Най-чуждо върху момчешкото лице стояха очите — едри, светлокафяви, едва-едва тъжни. А останалото (тесните устни, прекалено тежката челюст, прилепналите уши, твърдо очертаните, гъсти и събрани над носа вежди, полегатото, тясно чело) издаваше жестока студенина, свирепост, необичайни за още незавършен мъж.

Непознатото бе нахлузило върху ризата си тежка аба, много голяма за него. В ръката носеше торба. И толкоз.

Вмъкна ли се в двора, то спря. Личеше си как още тежко диша от боричкането с двамата яки гавази, а може би и от страх. Пъхтеше то и стоеше, сякаш никога не ще помръдне, заковало поглед в главатаря.

Веднага след него в двора се сурнаха и стражите, но не посегнаха. Тук, пред очите на Кара Фейзи, можеше да се разпорежда само той.

Затуй, дето преди малко главатарят бе очаквал да види другиго — жената, — му се стори, че непознатото с нещо я напомня. Можеше ли да има прилика между нейното лице — спокойно, топло, тъжно, а все пак ведро — и това затворено, студено-свирепо лице на мъж, който още не е израсъл, а вече е успял да озверее?

— Оставете го! — заповяда главатарят.

Двамата се измъкнаха.

— Ела насам! — подвикна му грубо.

То идеше към чардака, като влачеше предизвикателно нозе в тежките, вехти чизми. Главатарят за малко не се изсмя — всичкото беше смешно. Туй, дето се дебнеха като за двубой с някакво вчерашно сополиво; туй, че вчерашното бе надянало чизми не за боя си, не за своя бой аба, а се държеше едва ли не важно, с онова непознало изпитания достойнство, което децата губят при първия шамар.

Главатарят пак се отпусна върху китеното; запали угасналия си чибук. Толкова му трябваше, за да заизглежда отново далечен, страшен.

Непознатото изкачи чардака, като все тътреше нозе. След малко — Кара Фейзи се криеше зад синкавата завеса на дима — то застана пред него. Първата му работа беше да хвърли торбето на миндера; искаше да каже, че разговорът им не ще бъде кратък.

Почака да го поканят, но понеже главатарят си мълчеше, само седна до него.

Беше се надявало, види се, Кара Фейзи да го сиктирдоса за дързостта му, защото мълчанието като че го сбърка. Беше си показало бабаитлъка и не знаеше какво повече.

— Е? — пусна по някое време Кара Фейзи вече обичайния си въпрос.

Студеното безразлично запитване, срещу което всички отговори изглеждат никакви.

— Е? — като че отрази въпроса му момчето.

В миг главатарят забеляза, че туй насреща, сополивото, сякаш му подражава, бързо и схватливо се превръща във втори, много по-опростен, та дори смешен Кара Фейзи.

Разбира се, можеше да му светне един и то да не се съсвести до довечера или да го срита като пале из стълбите надолу. Но главатарят се забавляваше, отдавна вече в живота му не бе имало нещо, освен огромната, досадна пустота. Кара Фейзи остави момчето под тежестта на своето мълчание, остави го да втаса и превтаса.

Това не стана толкова скоро, колкото бе очаквал. Момчето си траеше, но личеше как обмисля думите си в предстоящия разговор. Дявол знае какви трябваше да бъдат тия думи, та по лицето му пробягваше ту озлобена обида, ту студен гняв, ту болка. Ама и болката му беше немомчешка като цялото него — в нея имаше стръв.

Такова четеше със скритите си, къси погледи главатарят у момчето; четеше го чрез онова познание, което придобиват хората, работили дълги години с отчаянието, яростта и озлоблението на човека. Докато стигна до съвсем внезапно заключение:

Да, този още полумъж насреща не можеше да бъде друго — трябва да бе детето, осиновено от него преди раждането си. Синът на оная жена…

Навярно бе изгледал непознатото с нови очи (търсеше да налучка възрастта му, пресмяташе наум), защото крива насмешка се плъзна по момчешкото лице.

— Сети ли се? — отговори непознатото.

— Сетих се — отговори грубо той.

Още от първите му думи долови, че предстои не разговор, а схватка.

— Сетих се. И какво от това?

Наистина: какво? Нима го обвързваше думата, дадена през една странна вечер, през един-единствен топъл час? Та нали този син не беше негов, кой би могъл да му го натрапи?

— Това, че нямаше да ме има, ако не си бил ти.

— Е, и? — повтори той, за да спечели време.

Момчето беше изговорило една истина. Тежка, почти обвинение.

— Дето мене ме има по твоя воля — обясни то студено.

Сякаш искаше да разсее всяко съмнение, че се мисли за кръвен син на главатаря; сякаш искаше да подчертае, че правата му са по-големи от правото на кръвния син.

— А какво? Трябваше да оставя да те удавят, както толкова деца, що са се пръкнали от насилие, а?

— Трябвало е! — отговори онова, без да му мигне.

И втренчи в главатаря очи. Те вече не напомняха очите на жената. Бяха някак голи, видели твърде много, за да различават грозното.

„Ама де! — мислеше си главатарят. — Мигар има и такова: да си сърдит, че не са те убили нероден? Та нали всеки (дори аз, дето обърнах наопаки живота на цяла земя), дори аз исках само да го изменя. И не ми е минало през ум да отричам, че трябва да се живее.“

— А… какво стана с нея? — попита той неусетно.

Като че коравата студенина насреща му още повече засили копнежа по онзи единствен час.

— Коя? — правеше се, че не разбира, момчето.

— Майка ти, коя!

— Майка ми!

Трябваше да се очаква, че и за нея ще проговори със злобата, която напираше от всичките му думи. Процеди го през зъби. И нищо повече.

— Къде е майка ти, какво стана с нея?

Това беше мястото, където трябваше вече да го шамароса: някой отминаваше без отговор въпросите на Кара Фейзи! Но главатарят продължи да чака, схванал, че момчето е от ония, дето можеш да сплуеш от бой, без да отворят уста, щом не щат.

— Умря майка ми. През чумавото.

— Във Филибе ли я зарови?

— Тц. В Димотика. Не аз, комшиите.

— А ти къде беше по това време?

— Из къра. Бягахме от чумата.

— Ами тя защо не бега?

— Късно беше. Не слушаше да не обикаля чумавите. Колко пъти съм и викал да ги зареже — учудващо подробно заговори то. — А тя, заран-вечер — при тях. Вода им носеше, наглеждаше ги. Докато се тръшна.

Главатарят замълча.

Да, така е било: тя не се е жалила, търсила е смъртта си. Какво ли ѝ е останало? Гибелта на къщата и близките ѝ; раздялата с главатаря след две къси нощи; лутането от град на град с това чуждо, омразно дете… Най-вече то — детето. Не е понесла.

А то през туй време е уловило къра, за да опази жалкия си живот, дано някак не се затрие тоя бисер. Катилът му с катил!

Усети как го напада гняв — тъй отдавна не беше се ядосвал истински, та почти му се зарадва. Изправи се с един тласък, както някога.

„На такова и тояга е малко!“

Искрицата човещина, която бе потъмняла у него преди дълги години — от смъртта на Вели, речи го, — отново просветваше. А той (навярно дето напоследък се плашеше най-вече от огромната пустота) сам почна да раздухва тая искрица.

„Как може жив човек да зареже майка си чумава, да не ѝ затвори очите? Та кого имаше тя? Него. Заради една честна дума го роди и отгледа — мигар щях някога да науча, ако би го очистила?“

Но не само човещината го караше да обвини сина, забравил своя дълг. Преди всичко: страхът на един остаряващ, бездетен мъж. Страхът от самотна смърт.

Той отдавна се провираше в помислите му, но Кара Фейзи го потискаше, предпочиташе пред него дори пустотата. На какво да се надява той, който сам скъса с всичко човешко; който за цял живот допусна до себе си единствен човек за единствени две нощи и отново го отпрати по-злочест от преди?

— Срам може да нямаш — заговори той гърбом. — Може да нямаш и господ. Ама у всекиго има капка съвест…

Ако не беше така потърсен, Кара Фейзи би забелязал, че и у момчето току-що проговори съвестта. Тя го прогони из злото му мълчание; принуди го да опише майчината си смърт и така да извика, чист и светъл, спомена за мъртвата.

Но съзнало, че тия думи нарушават жестокия образ, който само си беше нахлупило и се стараеше да поддържа, то процеди, пак без следа от съчувствие:

— Съвест!… Ти ще кажеш! Твоята майка кой заряза? Аз ли?

Сякаш стреля в гърба на главатаря.

Кара Фейзи се извърна с лице към чуждото момче — към плодовете на размирното време.

Трябваше да предвидят ония, които създадоха размирието и го храниха с цели две десетилетия: не само пожар и кръв, и разорение ще да остави след себе си то, най-малкото — кръв и пожари. Щеше да живее дълго след смъртта си, чрез своя плод — тъкмо такива хора, като полудетето насреща, закоравели, озверени, без нито една светла страна в съществото си…

— Да, аз ще кажа — подзе главатарят.

(Чувствуваше, че виковете и боят не ще му помогнат, защото всеки баща е по-слаб от своя син по силата на времето. И идва миг, в който всеки баща отговаря пред съда на синовете и винаги губи давията в такъв съд.

Но никого не осъждат, преди да са чули думата му — тази дума искаше да изрече Кара Фейзи. Защото пък — от своя страна — думите са всичко, което остава на осъдения, и единствената му утеха е, че с него си отива част от красотата на света. Защото — най-сетне — красотата наистина си отива от света с всяко човешко коляно; новото коляно печели по силата на своя по-голям ум и по-голямо познание, по силата на силата най-вече, но не и поради туй, че носи нова, по-съвършена красота.)

— … аз ще кажа — продължи. — Вярно е, зарязал съм майка. И баща — забрави да добавиш. Но ако съм го направил, то не е било, за да отърва живота си, не за себе си. Хиляди хора живяха покрай мене двайсет години без господар и ангария…

— … за да разплакват хорските майки — съвсем хладно вметна момчето.

И пролича, че го казва не от жал за хората или майките им, ами просто искаше да подчертае, че си няма смислено оправдание борбата на Кара Фейзи.

На главатаря трябваше да бъде отнето последното — вярата на всеки осъден, че отнася със себе си частица красота. Кара Фейзи отдавна прозираше: от цялото размирие ще остане жив само споменът за кръв и огън, нищо друго.

Сега този самозван син, синът на смутното време, синовете на смутното време щяха да използуват хладнокръвно черните спомени, за да натрапят на хората нещо по-черно от размирието. И много, много изгодно за синовете. Те щяха да припишат на бащите си кръвта и ужаса, а самите нямаше да колят и палят — техните ръце щяха да са чисти. С тези чисти ръце те ще наложат своя ред. (Ред, ред… — нали затова бе петимен целият народ на Румелия, той щеше да ги подкрепи в името на техния, на кой да е ред.)

Нямаше място за думи, никога думите не са били мост между поколенията, всяко е идвало със свой език.

Главатарят седна пак до чуждото. Беше се смрачило почти, та той по-скоро го усещаше, отколкото виждаше. Но долавяше и през мрака лицето му — доволно, жестоко, алчно. Така изглеждат победителите.

„И какво ли ме прихвана да му приказвам? — ядоса се на себе си той. — Откъде тръгнах аз, защо тръгнах, пък откъде идва то и какво знае… Хъшлак! Още докато се е подмокряло, си имало наум, че е син на Кара Фейзи, че до ден — дойде ли Кара Фейзи да миряса — ще седне да яде неговото имане, да взима страха на народа, без да е помирисало барут, без веднъж да е оцапало ръцете си в грабеж и бой.

Хубаво си е направило сметката!“

Изведнъж му се дощя да развали неговата сметка. Какво си мислеше онова с недораслия акъл? Че подплашен от самотна старост, той ще склони на всичко, за да си има син, както мъжете, дето напуснаха и продължаваха да напускат дружината му. Не, малко познаваше то Кара Фейзи.

— Хайде, поприказвахме! — рече внезапно главатарят. — Ако на това се вика приказка. Поемай, че окъсня…

Момчето се сви като от удар. Нима Кара Фейзи не смяташе да отстъпи и ще отпъди последния човек, комуто може да разчита?

— Ти… какво? — заекна чуждото.

„На̀! Яж! Разплаках ли ти мамицата!“ — протържествува нещо у Кара Фейзи и го накара сам да се отврати от себе си — дотам ли стигна: да мери сила с вчерашните! Не е ли по-достойно да отстъпиш пред грозотата, отколкото да воюваш срещу ѝ с нейното оръжие?

— Ти… наистина ли? — заекна пак момчето, загубило цялата си дързост. — Затуй ли, откак се помня…

— Млък! — сряза го той.

Знаеше, че след малко ще му изтърси голям подарък — милостинята, която хвърляш, за да изличиш някого от съвестта си. „Колко са дребнички — помисли, — как са готови да понесат всяка обида, за да постигнат своето, да се налапат…“

— Ако останеш при мене (туй тъкмо беше подаръкът), ще трябва първо да научиш кое-що. Най-напред: при Кара Фейзи няма пазарлък! Тук нареждам аз, ако ти харесва. Можеше да бъде другояче; ти сам си постла така. Върви при Ибрахима да те нахрани. Тръгвай! — викна му, забелязал, че то ще се завайка.

Момчето намери опипом торбата си и се засвлича по стълбата. Сега, когато се отдалечи от ръката на главатаря, в бавните му, провлечени стъпки отново изби дързост.

Главатарят съзна, че то бе получило повече, отколкото се надяваше: да остане при Кара Фейзи, да се домогва неотклонно към близостта му. Засмя се на себе си — момчето му заприлича на тия цигани, дето ти искат по два гроша за тарга гюбре, а щом ги пропсуваш през зъби, свият се и веднага рекат: „Дай две пари и халал да ти е!“

Но съзнаваше и още: днешната победа на главатаря над синовете на размирието не е никаква победа. Един от тях, неговият син, се отдалечаваше с дръзка стъпка; той не отстъпваше от правата си, само отиваше на сигурно и удобно да почака. Щеше да чака месец, година, че може би и десет, и ще дочака, защото годините бяха пред него. Той, кадърният на всичко, разчиташе, че Кара Фейзи не е кадърен на всичко: не ще воюва с човек, когото не брои за човек.

„С какъв кеф би ми извил главата някой ден този (как ли му е името?). Ще яде хляба ми, ще се докарва или ще натяква бедите си — нали излиза, че аз съм крив за тях — и ще чака часа да ме наследи… Хитро… Други бяхме ние…“

Е, не чак толкоз други. Просто в днешната вечер, по-самотна от останалите, самосъжалението го караше да затвори очи за някои истини.

За тази например че преди четвърт столетие едно подобно момче се беше отрекло без бой от вярата си, за да прокопса, да заживее като човек. Тази например че преди двайсет и пет години онова друго момче — също тъй озверено, отритнато, стиснало зъби и готово да нагази не до колене, а до гуша в кал — бе срещнало приятел, едничкия приятел, който небето отпуска всекиму; че онзи бе научил момчето да живее, да се бие и се наслаждава от победата, а момчето бе яло хляба и пилафа му, докато набираше все по-остра злоба срещу него; че — вече мъж — бе многократно пожелало отначало смъртта на своя приятел, а по-късно и убийството му; че на края бе го убило с ръцете си — беше изпълнило присъдата на времето над дребния попътен разбойник, за да внесе в това време кърджалийството и го превърне в кърджалийско време.

Тази истина например че не само чуждото момче бе постъпило жестоко с жената, която умееше да дава, без да иска нищо за себе си — че и Кара Фейзи преди петнайсетина години срещна същата тая жена; че тя му бе дала увереност, дето някой ден ще има къде да се върне и на какво да се облегне; че бе взел от нея тази увереност, а жената захвърли назад в размирието да се бори сама с позора и отчаянието си.

Нещата се повтаряха. Безмилостно точно. Във всечий човешки живот има възход и заник. И всеки човек — докато възхожда — не иска да знае какво струва неговият възход на другите; и всеки човек — когато захожда — много иска другите да знаят колко тежко е това.

Нещата се повтаряха. Преди години Вели, веселият разказвач, дребният попътен разбойник, бе отстъпил от себе си, опита се да тръгне по стъпките на своя млад приятел и умря от ръката му — все пак неуспял да стане кърджалия. Днес Кара Фейзи, кърджалията, отстъпваше пред синовете на смутното време. Пред деребеите.