Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1966 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aradeva (корекция и форматиране)

Издание:

Автор: Вера Мутафчиева

Заглавие: Летопис на смутното време

Издание: четвърто

Издател: Издателство „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 15.VI.1984

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Асен Гицов

Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394

История

  1. — Добавяне

IX

Цели два дни се лута Добри из големия град, дано намери своите. За два дни претръска Филибе наред: катуните по мегдани и улици, по кръстопътища и църковни дворове. Ходеше до капване, а не намери Стаменини. Сякаш в земята бяха потънали.

Двете нощи във Филибе преспа между бежанците в двора на „Света Богородица“. Дворът беше препълнен — гледаната някога черковна градина бе се превърнала в утъпкан мегдан: под всяко дърво синееше и червенееше чергило, покрай зидовете пушеха огньове с котлета булгур или нахут. А цялото свето място сега приличаше на дом за прокажени и цигански катун наведнъж.

Тук, в двора на „Света Богородица“, Добри се поотпусна за първи път след разорението на Конаре, проговори с тоя-оня. И научи важни работи: Плесли Мехмед паша ял бой от размирниците, а на връщане изклал много свят в Белово — да покаже главите на раята за кърджалийски. Преди седмица пък в сами Филибе пламнало — някой Араб Юсуф подпалил Търговската чаршия, ограбил я до сламка и много народ изтрепал.

„Божичко, дали и моите?“ — свиваше му се сърцето. До последната си вечер в града не бе успял да попадне в следите им.

Тази втора и последна вечер Добри полегна за сън на сламата край черковния дувар. Душна, топла нощ бе притиснала бежанците, мореше съня и на конареца. „Какво те докара тук, Добри — мислеше си в просъница, — и какво ще те подкара оттук? Накъде? Не ще ли има повече полза от тебе, ако останеш в този двор, между овдовелите, прокудени бежанки, между гладните им боси деца?“

„Измама, измама — отговаряше, си сам. — С две ръце ще помогнеш най-много на десетина човека, не повече. А умът, словото ти ще достигнат до хиляди, ще им дадат вяра и сила за отпор.“

„Ще вървя, ще вървя! — беше последното, що мина през уморените му мисли. — Ще вървя като добрия пастир, който не подгонил едната овца, а останал при стадото си…“

Листата на ореха бяха като неживи — тъй тиха е южната лятна нощ. Целият катун в двора на „Света Богородица“ спеше дълбок, тежък сън. Само тук-там някой проплакваше в просъница, изричаше несвестни думи. Ако да не спеше, сякаш пребит, и Добри би чул много имена: Ветрен, Кричим, Стрелча… Насън бежанците се връщаха в родината си. Няколко часа път ги деляха оттам, а беше страшно далечна. Между нея и Филибе течаха водите на размирието.

 

 

На заранта потегли съвсем рано — върху филибешките калдъръми тежаха още плътни сенки. Но макар рано, из катуна в църковния двор излязоха да го изпроводят неколцина; за две вечери Добри беше им станал свой. Крачеха до него по утринните улици, утешаваха го, дето не успял да намери сестра си, обещаваха му, че ще я потърсят да ѝ обадят, какво Добри е жив и здрав и отива в Сливен.

Тъкмо това бе забелязал отец Игнатий у новия послушник, който дойде в Бачково през една от ония прозрачносини вечери, когато всеки монах тъжи, че не е останал между хората, че не е станал орач и баща, хайдутин или бакърджия — отец Игнатий забеляза, че новият послушник привързва към себе си всеки срещнат и застигнат. В манастира (както е било от векове) монасите живееха настръхнали един срещу друг, плетяха козни, крадяха масло от магерницата, чакаха те да хлопнеш вратата, за да те заодумват. Под измамната манастирска тишина шумяха безброй подземни реки и ручеи; изместени из руслото си човешки слабости тук заприличваха на чудовищни грехове или се израждаха в долни сметки.

„Гадост и гадост, прости ми, господи!“ — мислеше си често отец Игнатий, иже нарицаем Боньо от село Твърдица, Сливенска каза. И сам не усещаше, че е вече вплетен в тази дребна гадост, че и него вълнуват не на шега козните, а сам понякога злослови и се зли. Може ли човек да влезе между стените на Бачковския (че и на който да е) манастир и за седмица само да не затъне в тресавището на настръхналото братство!

Излезе, че може. Конарчето, което беше се изправило през онази синя вечер срещу Игнатий тихо и все пак твърдо, неуко и все пак с някакво голямо, чудно познание за света и хората, с познанието, което е дадено всекиму, родено с широко и добро сърце, — конарчето прекара в манастира не седмица, ами месеци, а не заглъзна в низостта.

„Плува като масло над водата! — често процеждаше някой брат. — Шмекер, изпечен хитрец!“ Само Игнатий (навярно защото все още усещаше мъка по хората, защото знаеше, че всички в Бачково живеят не някакъв по-висок, угоден богу живот, а просто се хранят за чужда сметка, та и жадуват за повече) виждаше, че конарчето не е никакъв хитрец. Просто покварата не намираше път към сърцето му.

Добри шеташе из магерницата и яхъра — нали се глави за послушник, — копаеше манастирските лозя наред с ратаите от Бачково, а все му оставаше време за книга. Вечер седеше с часове при отца Игнатий (Игнатий беше едничкият български калугер в гръцкия манастир).

Когато навлече расо и се отказа от дом и семейство, монахът си представяше работата съвсем другояче: манастирът ще му бъде дом, а учениците — синове. И него ще има кой да споменава не заради комата хляб, който всеки получава от баща си, ами заради една храна по-рядка, по-скъпа: заради словото.

Трийсет години… Игнатий нема ученик. Мъката бе така затиснала света, че никой не отиваше по-далеко от хляба. А как стана, че в най-големия въртоп някой се сети за слово и книга?

Помисли си да подхване учението на Добри, както що му е ред: от псалтира към часослова, оттам — към дамаскините. Заговори му една вечер как крои да го изучи, но Добри срамежливо го пресече:

— Аз, отче Игнате, тия книги повечето съм ги чел.

— Че откъде си ги чел?

— От отца Милетия, беше поп при „Свети Димитър“ във Филибе. Когато ходехме на пазар от Конаре, отбивах се, та ми даваше книжка. Сетне му я връщах и друга взимах. Отдавна беше то, преди войната.

— Ами защо не обади веднага, че си бил книжен?

— Страх ме беше, че ще ме отпратиш, щом вече съм научил четмо.

— Та ти тогава можеш направо да се покалугериш. Не си за послушник, не си за аргатин — колцина помежду ни са книжни?

— Друго ми се щеше да намеря в Бачково, отче, затуй дойдох и все търся сгода да те помоля. Няма ли в Бачково някои книги за нас?

— За кои вас? — не разбра Игнатий.

— За българския род. Знаеш, песни съм чувал за цар Ясен и цар Шишман, в Средец и Търново съм гледал виранлъците на наши твърдини. Ще рече, имали сме някаква царщина. Каква е била тя, кои са я оправяли, преди колко време е паднала? Все някъде ще го пише, а?

„Виж ти — помисли си калугерът — какви му били мераците! Зер и аз някога, на годините му, съм се питал същото. Помня, още кога от време на време отскачах до Твърдица, минавах през Сливен, отбивах се при отец Серафим…“

— Такава книга комай има, Добри — каза той. — Не съм я ни виждал, ни чел. Ама разправяла за българските царе, чувал съм.

— Знаеш ли я къде е, отче Игнате?

— Не знам, Добри, ама познавам човека, дето я е чел. Че и да я е преписал може. Дано е жив, кажи-речи, беше на баща ми връстник.

— На баща ти!

Сякаш Добри току-що научи за смъртта на съвсем близък. Най-сетне, след толкова години лутане, да се добере до следа, а тя веднага искаше да му се изплъзне.

— Кой е този човек? — издума и се изправи, като че ей сега ще тръгне да го търси.

— Седи, седи, не е бърза работа! — притегли го Игнатий.

И двамина зашепнаха на треперливата светлина на свещта като заговорници, уплетени в опасно дело.

— Тоя поп го викаха Серафим — продължи монахът. — В Сливен живееше, в Клуцохор махала. Книжен човек, словолюбив. Що книги съм видял у него! Може петдесетина да бяха. А все нови преписваше.

— Кога е било то, отче Игнате?

— Повече от десет години има… Осемдесет и второ лято. Още беше жив попът. Ама стар, едва виждаше.

— Той ще да е умрял, отче Игнатие! — отчаяно изрече Добри.

— И да е умрял старият, все е оставил някому енорията си, книгите. Само в Сливен ще разбереш.

— Утре ще тръгна! Ех, да можеше и нощес…

Тази нощ, последната на Добри в Бачково, Игнатий дълго крачи из килията си. По какъв път отпращаше послушника? Не бяха ли това отдавна изстинали следи, засипани от времето стъпки? Не бе ли по-добре Добри да остане в Бачково, зад яките му зидове, да се покалугери и изчака края на въртопа?

„Не, не — размисляваше веднага. — За година време в Бачково той ще стане това, което съм аз днес, което са всички наоколо: лениви тунеядци. Друг е пътят на Добри и грях пред рода ни ще сторя, ако го спра.“

На заранта послушникът потегли най-напред за Филибе, а отец Игнатий (напук на братята, които му се подсмиваха, че е изтървал набързо едничкия си ученик) подели с него грошовете, събирани за черни дни.

— Не давай ми, отче! — опита се да го отклони Добри. — Гладен няма да умра, здрав съм.

— Ако вземеш да се главяваш по за ден-два тук и там, скоро ще стигнеш Сливен, няма що! — измърмори старецът, за да не издаде горкото си умиление. — Взимай, така по-скоро ще вървиш!

— Сполайти, отче Игнатие, за рода ни даваш! — можа само да продума Добри.

„Сполайти, отче Игнатие! — мислеше и сега, когато крачеше чевръсто вече из пътя към Йени Загра. — Сполайти, че ми посочи диря и дано ме отведе тя до извора!“

От Оджак до Конаре бе изминал Добри, та Сливен ли нямаше да догони? Стъпваше леко и сърцато, почиваше край чешмите, та да има с какво да разкваси сух комат, а нощуваше из къра — влезнеш ли в село, не знаеш как ще осъмнеш. Първата вечер преспа оттатък Садово, втората — след Поповица, а третата — в Чирпан, пак в един църковен двор между бежанци от околните села.

Този, четвъртия ден, до съмнало не извървя и половината до Йени Загра, та трябваше да отбие и се смуши във върбалака покрай някакво дере. Нощта беше светла, но между дърветата мракът изглеждаше съвсем дълбок. Със свито сърце се промъкваше конарецът от ствол към ствол, мъчеше се да не издаде звук — ами ако не е пуст върбалакът?

Избра си място за нощуване недалеко от пътя, ама затулено. Опъна чердже върху сухата трева, сви се, затаил дъх, и се помъчи за заспи — утре го чакаха поне пет-шест часа ход до Йени Загра.

Полека, полека умората надви страха му, мишците му бавно се разпрягаха, а тревожните мисли избледняха. Бе стигнал онези сладки мигове между бдение и сън, когато нищо не ти се вижда страшно и се гушиш сякаш в топлия скут на земята.

Но изведнъж прогърмя на дъжд, гърмеше продължително и грозно, все едно че някъде препуска чарда пощръклели биволи. Тътенът наближаваше и наближаваше — тъй бучи прииждаща река.

„Страшно, страшно!“ — ужасът пред нещо непознато го изтласка из просъницата.

Докато усети, залепна о някаква корубеста върба; сърцето му блъскаше, та изскачаше, виеше му се свят. Напрегна уши и очи да различи откъде идва опасността.

Не можеше да се каже — ехтеше сякаш от всички страни, все по-силно. Докато тътенът се разпадна на рой дребни, тъпи удари.

Явно, задаваха се много конници. „Кърджалиите! Мамо мила, къде се насадих! — помисли си отчаяно. — И какъв дявол търся из къра нощем, посред размирието? Какъв дявол ме подкара подир някакъв си, сигурно отдавна гиберясал, поп Серафим? Книжка имало в Сливен за царете български! Акъл, акъл! Да тръгнеш заради книжка, когато наоколо тряска и святка размирието!

Божичко православни — примоли се, — тази нощ само да оцелея, не мърдам отвъд Йени Загра! Нищо друго ми не трябва, божичко, само дано ме не съсекат катилите, да не ме пекат на огън и дупчат с ками!“

Докато тропотът прииждаше с все сила, Добри си спомни всички приказки за мъченическа смърт на застигнати от въртопа странници. Мигар и той щеше да свърши тъй: можеше ли да загине за нищо, когато бе на косъм от целта си?

Целта си!… Ще рече, дори ужасът не успяваше да заличи у Добри жаждата, която бе го запратила всред размирна Тракия.

„Спаси ме, господи — помоли се отново, вече по-спокойно. Като че не се молеше, а искаше. — Спаси ме, ради рода българскаго! Не за своя полза тръгнах, а за братята си.“

Пътят беше още пуст. В синята нощ бялата му ива като че светеше пряко полето. Тук над реката имаше мост, зидан мост с три гьоза, извит в кобилица.

„Само дано им не скимне да разседлават и поят коне!“ — рече си. Нали ако се разшаваха наоколо и го забележеха, то щеше да му бъде краят.

Зърна ги още отдалеко: не конници, сякаш облак се носеше из пътя. Добри не смогваше да различи коне и ездачи, пред очите му играеше мътеница от прах. Тук-таме из нея се провиждаше конска шия, проблясваше нож, местеха се като вихър конски нозе. Това беше то — облак прах със стотици крака и много глави, конски и човешки — това летеше срещу Добри като в страшен сън.

Дружината стигна моста. Конарецът видя как не премина, ами сякаш прехвръкна над трите гьоза първо главатарят (тънък мъж, едва превит на седлото, салтанатлия и гологлав), а след него един по един се заизнизваха хората му. Може да бяха петстотин, май че половин час над моста прелитаха сенките им, понесени напред, във вихрушка от бързина и дръзка сила. Копитата чаткаха по плочите, силяхът тъпо просветваше в нощта. Не се чуваше друг глас, нямаше друга светлина вън от този всепоглъщащ тропот, от лъсъка на ножове и пищови. Нямаше нищо в тази нощ извън лудия бяг на стотици мъже, понесли безсмислена мъка и смърт.

Добри стоеше, слят с върбата, и не откъсваше поглед от пътя; трепереше в тъмната сянка долу, а над него, през открито поле, летеше със замайваща волност победилото и побеждаващо размирие.

Грохотът се стопи далеко на изток и във върбалака пак се стаи покой. Конарецът седна между дърветата, обгърна колене с ръце. Вече се боеше и от съня си — негли насън можеше да го връхлети размирието. Тъй дочака зората с отворени очи, отръска се, похапна, възлезе на моста и закрачи. Вървеше по следите на хаирсъзите.

 

 

Не знаеше, че на това, през което минава сега, сливенци викат Дебела кория. Едра дъбова гора. Дърветата ѝ бяха стари, нашироко разперили клони, та всяко държеше сянка на двайсетина-трийсет разкрача околовръст и не даваше слънце за дребни фиданки и храсталак. Само трева — висока, пролетно зелена въпреки лятната жега — покриваше земята. Чудна гора, тиха и празнична посред умореното от пек поле.

От Йени Загра Добри избягваше пътя — струваше му се, че по всички пътища на Тракия препускат конници. Та щом видя отдалеко минаретата на Сливен, сви през гората — знаеше ли кого ще завари в града?

Пристъпваше между дъбовете. „Като в църква — помисли си. — Такъв хлад и сумрак бива само в църква…“ За първи път от много дни насам конарецът чувствуваше как страхът му отстъпва на безпричинна радост.

Дали му се стори, че с дъхавия мирис на гората се смесва друг, добре познат и противен? Леш! Спря като закован, чудеше се накъде да свие, та да избиколи; страхотията пак заставаше на пътя му. Сетне закрачи, все бързо и по-бързо — веднъж да се измъкне из незнайния лес.

Не поглеждаше уж, а надуши, че приближава. Да, там беше. На полянка край ручей лежаха двамина, по-нататък още един и още един. Навярно не скоро беше ги спряло тук размирието, та вече не приличаха и на трупове. Върху полуогризаните им кости висеха късове прогнила плът, едва прикрита с парцали. Парцали имаше и из тревата — изглежда, зверовете са ги разнесли, за да оголят плячката си.

Добри извика. Тъй му се щеше сега някой да е наблизо, пък бил той убиец; да не бъде насаме с ужаса на безвестната смърт. Олюля се и претича през полянката, напред. Бягаше като безумен из празничната гора под песента на птици и пъстрата сянка на вейки, бягаше и бягаше.

Най-после (видя му се — след часове) сумракът излиня и пред Добри се просна полето. А отвъд, на половин час път, изскочи Сливен. „Божичко мили, дали наистина стигнах Сливен?“ Прекръсти се, упъти се към града. „Какъвто ми бил късметът!“

Сливен растеше пред очите му с всяка крачка, сякаш изплуваше над зеленината, подаваше се измежду ниските хълмове, които го ограждаха от две страни и го притискаха към Балкана. „Ей, хубост, хубост!“ — отново забравил страха, си викаше Добри, докато нещо необичайно привлече погледа му: Сливен имаше стена!

Тук, посред Румелия, където турците преди векове са сравнили със земята всяка твърдина и зид, за да не се залости зад тях бунтът на робите, където човек можеше да вдигне трикат дувар само с безкрайни разправии и подкупи — каква бе тази стена, опасла цял Сливен откъм полето, едничката страна, която планината и баирите не бяха заградили?

Добри забеляза, че полето пред зида гъмжи от хора. Копаеха. Цял Сливен като че беше наизлязъл, отдавна Добри не помнеше накуп толкова много мирен народ.

Жените копаеха дълбок хендек и стоварваха пръстта на отвъдната му страна — там правеха насип колкото човешки ръст. На места насипът бе утъпкан, а над хендека — проснати талпи да минават каруци и пътници. Отдалеко не личеше какво е отвъд насипа, но Добри съгледа там много мъже. Едни караха каруци с прясно отсечени и грубо окастрени трупи (ама що каруци, цял керван!), други ги разтоварваха, а трети подостряха с брадва двата им края. Вече стотици такива заострени диреци лежаха на купища пред калето, а мъжете возеха, разтоварваха и дялаха все нови.

Добри тъкмо минаваше по талпите над рова, заплеснат в трескавата работа на сливенци, когато един мъж тръгна насреща му.

„Мамо мила, ако ме запрат, тука ще е!“ — подплаши се пак Добри. Съвсем не беше премислил какво ще говори, случи ли се да го окошарят.

— Ей, ти! Пътник ли си, какъв си? — извика оня. — Тебе викам?

— Що? — спря на място Добри.

Не беше много страшно, онзи излезе българин.

— Откъде идеш?

— От Ески Загра.

— Там не е пътят от Ески Загра.

— Аз обикалях, не вървях из пътя.

— Защо, имаше ли хаирсъзи тъдява?

Към двамината надойдоха още хора; всеки искаше да чуе накъде се е понесло размирието.

— Не съм и влизал в Ески Загра, та да знам. И в Йени Загра не влязох. Но преди три вечери видях ги да препускат из пътя.

— Преди три вечери, викаш. — Мъжът май пресмяташе наум. — Тъй, преди три вечери са бастисали Йени Загра. Кара Фейзията. Право казваш.

Хората пак се пръснаха по работата си, пътникът носеше стари вести. Още завчера телялинът разгласи писмото на ескизарашкия кадия: съседната каза била нападната от Кара Фейзи, всеки аян на изток от Йени Загра да пази земята си.

— Тъй, тъй… — Мъжът не знаеше как да заглади негостоприемния си вик.

— Вие тук какво правите? — престраши се Добри.

— Сливен закрепваме.

— И дувара, и него ли вие градихте?

— Ние, ами. Още пролетес. Нали имаше ферман на Селим хан раята да си търси колая. На, намерихме го. Ама нали е кале, а?

Познаваше се, че се гордее със стената, като че ли му е бащина.

— Чудо! И на Оджак съм бил, бях с конярите, ама къде ти Оджак — на това се вика кале! Машала, машала! — повтаряше Добри.

Макар отблизо крепостта да не беше чак за машала; показваше си, че набързо са я струпали неуки занаятчии.

— Ей, чухте ли бе? — провикна се към хората мъжът. — Тоя нашенец ходил на Оджак, а казва, че сливенският дувар е къде-къде по-як.

Жените по изкопа и мъжете при колците вдигнаха наново глава от работата си, загледаха изпитливо Добри. Повечето май не уловиха вяра на думите му, но се виждаше, че пак им стана драго.

— Машала, машала! — не го свърташе вече и сливенеца. — Ама да знаеш какво ще е, като вдигнем и шарампола!

— Ша… какво?

— Ша-рам-пол! А? Учена дума, не е наша. То е най-доброто срещу конници. Ей, виж!

Мъжът се изкачи върху неутъпкания още насип и оттам продължи да обяснява на пътника:

— Тук, на най-високото, ще побием ония трупи, заострените. Помежду ще им уплетем въжета и пръти, само на места ще оставим митиризи. А?

Чакаше чужденецът да рече пак машала, но Добри не можеше да се опомни, толкова ново бе за него всичко това.

— Страшна работа! — издума най-сетне. — С топ не могат ви би!

— Топ, топ! За топа си имаме дувар. А шарамполът е за конете. Хендек, насип, остри колци — ела ни виж!

— Стига бе, Първане! Стига се хвали! Ще ти ръждяса брадвата! — подвикна една жена.

А Добри се озърна като събуден, беше чул името на брат си. „То и този ще да се вика Първан — сети се: — Къде го бате из тия краища?“

Мъжът слезе неохотно от насипа, защото му се искаше още дълго да разправя на чужденеца какво страшно кале е станал Сливен и как никакво размирие не може да го уплаши. Ето, за стражата из Балкана не каза, за това, че всеки сливенец вече има своя пушка.

— То и колко други чудесии има да научиш в Сливен! — рече само.

Добри отвърна пак „аферим и машала!“ и прескочи мястото на шарампола. Тъй леко, тъй весело му беше, че забрави да разпита за поп Серафим. Каква ти книга за царе и патриарси български — ето я българската твърдина!

„А ето я и войската българска!“ Това вече не смели умът му: отвъд портата седяха поне двайсетина мъже с пушки. Беше ходил на поход, та хубаво знаеше, че свиня в джамия може да влезе, ама българин човек да похване пушка посред бял ден пред очите на аяни и кадии — такова вече съвсем не бива. А тези тук не криеха оръжието си: кой прехвърлил пушката през рамо, кой я подпрял о зида, из поясите им стърчаха дръжки на пищови и ками.

— Дур! — извика му един; сигурно им беше главният.

И Добри спря пак, тоя път без страх.

— Що щеш в Сливен-калеси? — хем викаше, хем се подсмиваше стражникът.

Изглежда, и нему беше чуждо новото име на града.

— Един поп диря, поп Серафим от Клуцохор — изчерви се до косите конарецът.

— Май си окъснял! — засмя се с все зъби мъжът, макар във вестта му да нямаше нищо за смях.

Чудно, Добри не усети мъка, макар да беше мислил из целия си страшен път, че най-лошото ще е, ако попът се е споминал, та не се намери онази книга.

„Окъснял съм, окъснял — рече си. — Щеше ми се да прочета за царете и твърдините ни, да разкажа и вам, и на други каква държава сме имали и каква сила. Да ви дам вяра в българския род. А вие сами си я взехте… Какво ви влиза в работа, че където е текло, пак ще тече? И да не беше текло, сигурно пак щяхте да направите, което сте направили — да изградите нова българска твърдина.“

 

 

Стражата го отпрати не към Клуцохор. Казаха му, че попът оставил син — чорбаджи Пенко някой; той живеел наблизо, ама трябвало да го търси в дюкяна му, на чаршията.

Вървеше трудно, едва след като се намери на завет, силите го оставиха. Седмица път — недоял, подплашен, без да знае какво ще срещне и случи.

В дюкяна се намъкна почти опипом, виеше му се свят. Обля го прохлада — кепенците бяха пуснати; насреща му излезе малко момче, зяпна го, сякаш кой знае какво.

— Що ти трябва, челеби? — попита то.

— Чорбаджи Пенко ми трябва, нося му хабер от Бачково.

— Тате бе! — викна детето и отиде, та отвори някаква врата в дъното. Тате, търси те човек от Бачково.

— Тук го доведи! Бъркайте бе, бъркайте, че стана на дамги! — чу се оттатък.

И докато Добри измина десетината крачки до вратата, сърдитият мъжки глас разпореди поне десет пъти:

— Сгъвай, Стояне, и гледай да го не бръчкаш! Бъркайте там! Кезап сипна ли? Отмери, отмери с черпака, да го не прегориш! На мен аршина подай, ти недей! Гледай си твоята работа!

„Леле, намерих и аз кога да дойда! — рече си Добри. — Само до мене му е на този сърдит чорбаджия!“

И прекрачи в голямата одая; после разбра, че не било одая, ами навес.

Покрай стената бяха наредени три казана, по-големи от тези, в които варят ракия. Единият беше подкладен; русо момче току подпъхваше вършина в огъня, а някакъв мъж стоеше на стълбичка, та бъркаше с дървена лопата това, що вреше в казана. По-настрана на дълъг тезгях двамина изпъваха син шаяк, навярно щяха да го гладят, защото в огнището бяха заврени две ютии с дълги дръжки.

По това, че един от всичките залисани в работа мъже държеше дървения аршин, Добри позна; той е чорбаджи Пенко. Посивял мъж, сух и смръщен, със запретнати ръкави и с кожена престилка. Приклекнали, две млади жени навиваха на топ дълго парче шаяк, а чорбаджията го размерваше.

— Осемнайсет… — измърмори и подвикна веднага: — Придърпвай го още малко бе! Та да има мегдан за мерене. Деветнайсет… двайсет и четири… Таман.

Тогава се обърна към госта, а Добри беше загубил дума. Знаеше си: когато попречиш на работен човек, ще те напопържа като нищо.

— Мене ли търсиш?

— Тебе, види се… Аз, дето се вика, баща ти търсех, ам бил се поминал…

— Бог да го прости баща ми — без да променя лице, го прекъсна чорбаджията. — От Бачково те е пратил Боне. Игнатий де, други приятели нямаше баща ми в Бачково.

— Той. Аз не съм от манастира — побърза да обясни (чинеше му се, че тук не биха погледнали с добро око на дембелите от Бачково). — За книга една дойдох, ще прощаваш, твоя милост. Големи заръки ми заръча отец Игнатий да не оставя да пропадне тази книга. Няма да я взема, ще остана седмица-две в Сливен, в хана, ще я препиша и ще си вървя.

Мъжът се почеса, остави аршина, седна върху стъпалото към дюкяна; показа на Добри къде да седне и той.

— Всичкото това е лесна работа — каза. — Не седмица, ами и месец остани в Сливен. Никакъв хан; да не е малка къщата на чорбаджи Пенко? Видиш ли ги — обърна очи към чираците и слугите, — всинца аз храня: синове, дъщери, зетьове. Ти ли ще ме подядеш? Ами да чуем каква книга ти е потрябвала. Че, знаеш, повечето останаха в църквата, в Клуцохор.

„Какво ли ме пита коя? — помисли си Добри. — Той навярно отбира от книга, колкото аз — от аба.“

— Че и името ѝ не зная — издума. — За царете български и някогашната ни царщина била. Важна книга, другаде не може да се намери.

— А, това ли е то — чорбаджията се оживи неочаквано. Зная я аз, тъничка една, зная я. Не гледай ме, тате ме гласеше за поп, ама аз не рачих. Поп!… Гладувал съм аз на попска трапеза, а тези видиш ли ги?

Добри беше принуден за втори път да огледа слугите, ще рече, челядта на чорбаджията.

— Не знаят те какво е глад. Само занаятлията яде в тази държава, защото на ръцете си се обляга. Та за какво беше?

— За книгата — още по-плахо изрече Добри.

— А, имаше такава една. Чел съм я аз, ама си виках, я тъй е било, я не.

Глей сега. Гърците са имали някога държава — днес си имат патрика; власите имали някога държава — днес си имат войводи, а̀ко да им ги помазва Диванът; арнаутите били имали държава — днес си имат аги и бейове, изтурчени, ама техни си. Пък ние какво, а? Нищо си нямаме ние, ще рече — не сме и имали никога. Тъй мисля аз де — донади.

Беше забелязал в лицето на госта си нещо затворено и чуждо. Добри вече не го гледаше в очи.

— Пък може и да не е тъй, както го мисля. Дано не е тъй!

Последните думи изрече другояче и Добри почувствува, че на този Пенко много му се иска някой да го разубеди.

— Не се знае — заговори Добри, без да ще, твърдо. — Лошото е тъкмо дето не се знае. Къде са ни книгите на нас? Гръцки — колкото искаш, в Бачково май всичките бяха гръцки. И влашки книги има, имат си свои и сърбите. Ако да сме пазили и чели българските книги, и ти, и аз щяхме да знаем. Ей за това са те.

Чорбаджи Пенко помисли, че гостът кори него; нали точно той не бе опазил важната книга.

— Кой ти вика бе, олум, че съм я хвърлил на боклука? Нашата работа е друга, абата и шаякът са ни работа. Пък татовите книги, когато се помина, дадох в църква. Зер, виках си, там хората ще имат повече полза от тях. Кой да ти знае, че след година Дели Кадри ще подпали Клуцохор, кой ти мислеше тогава, че ще мине огън над Румелия? Пък и до книги ли беше на хората? До книга…

— До книга ли им е сега, нали това искаше да кажеш, чорбаджи?

— Не го казах — отведнъж примирително отговори чорбаджията, докато разглеждаше пръстите си? — Всеки си знае работата: ние аба правим, твоята е да преписваш и пишеш — гледай си я! А това, дето размирно било, то е от него си. Все някак ще отмине. Пък и няма да го чакаме със скръстени ръце, ха! Шарампола видя ли?

И тук Добри забеляза същото: щом бе изговорена чудноватата дума, пет-шестимата под навеса веднага втренчиха очи в пришелеца, сякаш чакаха да ги похвали.

— Аферим ви на шарампола! — рече той, нищо че още му беше тежко заради книгата. — Да щат всички да направят като вас, свърши се тя с размирието.

— Е, не е лесно де! — На чорбаджията се щеше да покаже колко много е струвал шарамполът на града. — Двамина от челядта ми са там. Пък тия ще идат на стража нощес. Мислиш ли си какво е цял ден да се потиш, а нощем да климаш буден? Ама ще им стъпим на врата, само на кърджалии ще ми станат! Че един панаир като свят не можем направи в Сливен от две години бе! За Узунджово дума да няма, досущ го овършали на Емин ага мискините.

— Щем, щем, ще я оправим — обади се онзи, който бъркаше вапцилката. — Ще мирясат, щом няма в коя касаба да влязат, от кое село да изведат добитък. Кой ще ги храни, пустите стърнища ли?

Чорбаджи Пенко само изви очи към казана и мъжът там млъкна, започна да бърка още по-усърдно. Изглежда, старият не обичаше челядта му много да се обажда.

— Ще смогнем ли? — омърлушено продума Добри.

Беше си спомнил как размирието прелетя покрай него като непобедима хала, на която не трябва ни хляб, ни злато — хранена от незнайна сила.

— Ако не смогнем, то ще ни бъде крайчецът. Няма кому да се надържаме, само нашите си ръце могат ни отърва. Пък ако излязат къси…

Не доизрече. Всички и без това знаеха какво ги чака.

— Та не се сърди, момче! — поде след малко Пенко с друг глас, но в него бе останала бликналата от общата им мъка топлина. — Сега и сам видиш: не книгата ще ни оправи.

— Здраве да е! — въздъхна си Добри.

Стана, застяга се.

— Стой, стой! Тая вечер си у нас, пък утре ще видим. А за книжката не се кахъри, ще я наредим някак. Че аз зная от кого я беше преписал тате тази книжка.

Добри така си и остана, като ударен. Ето, ето! — дирята продължаваше, не свършваше тук, под навеса на чорбаджи Пенко. Беше му се сторило, че не ще намери сила да прекрачи отвъд Сливен, а сега разбра: не отвъд, още месеци би вървял през размирието, докато имаше още какво да търси, в какво да вярва.

— Кой той? — прошепна.

— Полека, полека — не бързаше онзи. — Как да го не помня, големи приятели бяха с тате: поп Стойко из Котел. Моя пора човек, може малко по-стар да е. Него вече ще завариш жив, момче, има късмет, че ми се обади! Ей го къде е Котел.

— Поп Стойко от Котел — повтори Добри. — Ще вървя.

 

 

И наистина тръгна. Но не веднага. Абаджията го насили да остане поне ден-два, да си вземе дъх, че тогава. А той преседя повече от ден и два — цяла седмица. Имаше нещо тъй хубаво да си зад стените на яко кале, между свои, когато наоколо беснее размирието, че на Добри не му се тръгваше от Сливен. През деня, за да не яде бадева хляба, помагаше на чорбаджи Пенко в работилницата, а вечер седеше между Пенковите на трапеза, разпитваше жак живеят сливенци.

Притиснат о Балкана и широко отворен към равнината, Сливен беше тъкмо градът, където трябваше да се изсипва често войската на размирието. Какво оставаше на сливенския аян Абди ага? Да събере дружина от капъсъзи и да удари самият той на грабеж към Йени и Ески Загра, към Хасково и Димотика? Навярно би го сторил, ако размирието би го сварило много по-богат. Но Абди ага не беше тукашен, изпратиха го преди две години от Стамбул, защото Диванът нямаше вяра на местните турски първенци.

Кому да се облегне аянът? Сеймените му бяха малко — колкото плащаше Портата, а тя не плащаше нашироко. И Абди ага взе да търси за всичко раята — и българска, и турска. Да извежда опълчения от нея, стража — от нея. Пазеше казата си от всички страни, неведнъж влиза в бой с разни главатари, но Сливен остана, кажи-речи, читав.

Заповедта на Селим хан, която нареждаше цяла Румелия да даде отпор на размирието — тази противоречиво измислена и мъгляво написана заповед, — била прочетена и в Сливен. А на другия ден при Абди ага дошли първенците от градския еснаф и му явили, че сливенци искат да си изградят кале. Такова във фермана нямало, та аянът доста се почудил дали да го позволи — случайно ли Портата не нареждаше да се строят крепости? Поискал време да пише до Дивана, а първенците само смотали нещо като „ама времето не чака“ и се измъкнали с ниски теманета.

На другата заран аянът бил събуден от непривично скърцане на много каруци. Сливенци возели трупи, камъни и вар — не дочакали думата на Селим хан. Абди ага ги оставил да вършат каквото ги глава учи: цяла Румелия не бръснеше за слива султана, защо ще пречи тъкмо на сливенци да опазят града си, а покрай него — главата и властта на Абди ага?

„Та тя толкова проста ли била?“ — питаше се Добри, когато от приказките на Пенко Абаджи и синовете му разбра как сливенци сами са се уредили.

Не само небивалият завет на крепостта задържа странника цяла седмица зад стените ѝ. Още първата вечер, седна ли на Пенковата трапеза и подхвана приказка с мъжете, Добри усети, че някой го гледа с такива очи, дето не беше свикнал да го гледат. Малката дъщеря на абаджията, Янка, слушаше захласнато как Добри разправя за Оджак и руското мурабе, за безкрайните мъки на завръщането и черната среща със своите в Конаре.

За първи път Добри узна какво било силата на словото: ето, говореше само, никой не беше той за всички наоколо (може и да лъжеше, и калпав човек да е), а те жадно гълтаха думите му, сякаш ги болеше с неговата болка и се надяваха с неговата надежда. Как става то, че човек предава всичко свое — дори онова, което още сам не е осъзнал — чрез словото? И защо то свързва хората повече от общ хляб и обща постеля, от една майка?

А не беше ли сам Добри зарязал дом и земя, за да поеме подир словото, и не търсеше ли го, за да го разнесе на свой ред между хората — да им предаде нечий спомен и нечия вяра?

Разказваше и разказваше. Мъжете бяха свили вежди, окашляха се от време на време. Но другояче слушаше момичето. То не теглеше всяка дума на чужденеца, за да търси в нея правда и кривда — момичето направо живееше Добревия разказ, като че превърнато в част от Добри, в някакъв слят с него втори, по-силен живот.

Приказките отдавна свършиха. По-старата дъщеря на Пенко Абаджи бе постлала ново китено за госта в одаята на горния кат, та Добри от много време насам за първи път си легна като човек на човешка постеля, а не заспиваше. Толкова нови неща през този ден: българското кале с българска стража, абаджийницата на Пенко и голямата му богата къща, Янка — сега си даде сметка, че мисли за Янка.

Някога, още момче, припадничавото беше забелязвало и онова, което момчетата отминават без внимание; Стамена гледаше със светнали очи Марин, когато го пременеше за празник; Стамена уж оправяше вратника му, а ръцете и някак твърде бавно слизаха по раменете и яките мишци на мъжа ѝ; Стамена седеше на софрата до Марина и ако пресегнеше през него, страната ѝ някак неохотно се отдръпваше отпред широката му гръд, косите ѝ задяваха брадичката му, а Марин и смутено, и унесено се усмихваше; Тодора, покойната Първаница, съсипана от вечно очакване, от копан и дечурлига, блясваше цяла, когато дочакаше Първан — горчивите ѝ бръчки се изглаждаха, друг ставаше чак гласът ѝ, пълен, такъв, галещ, дълбок.

Спомняше си и последния ден от пътя към Конаре. Бързаше да се прибере Добри, но Първан бързаше повече; той току поменаваше Тодора, викаше на малкия, че жена като нея не се намирало, златна жена била тая Тодора, търпелива, работна, кротка всякога. А като да преглъщаше най-важното нещо, дето не е за пред момчетии.

Всичко това бе забелязвало и отбелязвало припадничавото, защото всеки от тези много пъти се нажаляваше: „Мене, мене никоя никога не ще чака, не ще потръпва, когато се допра до нея, и се черви, когато я погледна.“ Нямаше си Добри нито ярката хубост на Марин, нито сдържаната, дива сила на Първана. Бледо и слабо — едни очи имаше в лицето му, — припадничаво, нефелно. „Дали и аз съм мъж като другите — бе се питало със свито сърце, — или ако река да посегна, ще се осрамотя.“

Голям, жарък срам го топеше, когато конярите, пленени в Оджак, вечер заприказваха за вкъщи, споменаваха булките си къде с груба, мъжка дума, къде недомълвяха, а чмокаха красноречиво, обърсвайки с длан мустаци, сякаш бяха напили нещо сладко и лепкаво. Сетне се изсмиваха като хора, които хубаво са се разбрали, а Добри червенееше, та чак му засълзяваха очите.

„Няма, няма за мене такова — беше мислил винаги и затова още по-упорито преследваше целта си. — Щом не съм за стопанин, щом не става от мене мъж, нека поне разнеса на хората слово. И аз нещо да свърша!“ А тази вечер в Сливен из ума му защвъкаха немислени мисли; топло безпокойство не му даваше мира.

Мигар може и това: думите, богатството на всичко, което си преживял, да те направят в очите на жена хубав като Маринчо и силен като Първан? Дали туй е чародейната мощ на думите, що свързват непознати до вчера хора, карат ги да поемат общ път и да стигнат до обща смърт? А можеше ли да бъде траен този чар — та нали из човека не безспирно бликат думи, нали веднъж млъкнал, хората ще видят разказвача и хилав, и невзрачен?

Не излезе то така. На следната заран, кога се плискаше на чешмата в двора, Добри пак улови погледа на момичето. Уж Янка беше захванала да тупа завивки на чардака, а ръцете ѝ лежаха отпуснати върху халищата — бели, тесни в китката и кръгли нагоре ръце. Очите ѝ търсеха Добри между високия чемшир, срещнаха неговите и Янка пламна, както някога Първаница, щом Първан я стрелнеше над главата на баща си. Ще рече, магията на словото оставаше и след като си млъкнал — тя пречеше на момичето да види тесните плещи и хилавия гръб на госта, нездравата бледина на страните му. Тя превръщаше нефелното в левент, извървял половината свят, за да се върне на земята си, провлякъл през цялата тази земна половина своя упорит стремеж, грижата не за челяд и дом — за рода си грижа.

Кръгъл ден под пруста на абаджийницата конарецът ловеше Янкините погледи, думите ѝ, дето само той знаеше, че са за него. Но колкото и неочаквано да дойде голямото щастие, че си мъж с мъжете, Добри не се надяваше, че работите ще стигнат дотам: последната му вечер в Сливен го заговори сам Пенко чорбаджи.

Връщаха се от абаджийницата. Вървяха само двамината и Пенко току спря:

— Утре си тръгваш, невям? Реши се вече, а?

— Ще тръгна. Тъй и тъй много останах. Нали знаеш какво викат турците: „Идвай рядко, та да си ни мил.“

— Такова не мисли, не си ми додеял. Пък и бадева хляба не ядеш, помагаш.

— Трябва да вървя, Пенко чорбаджи. Не свърта ме, като помисля, че Котел е на ден път, пък седя, та се кумя.

— Ти си знаеш, Добри — май за втори или трети път чорбаджията му говореше на име. — Аз само исках да ти кажа, че в моята къща си все едно дома. Четиринайсет души ядат покрай занаята ми, не ще ми дотежи петнайсетият. Затуй съм работил цял живот: да живеят охолно децата ми. Няма да насилям Янка, нейна воля! — завърши рязко.

А Добри се радваше, че е толкова тъмно, та Пенко чорбаджи не вижда свяна му.

— Гледам ви от седмица — продължи старият по-меко. — Е, и аз съм бил млад, проумявам. Зная какво ще ми отговориш: че си гол като сокол — то се вижда и без приказки. Нищо, и аз някога започнах с две голи ръце, пък се замогнах. Сговор трябва да има в къщата, сговор и работа, дорде ти пропукат ушите! Другото се нарежда.

На Добри чак му се замая от тия думи. Мигар биваше тъй: да заседне в Сливен, в едничкия негли мирен град всред размирна Румелия, да си има жена, деца, дом, да има и своя работа. Да не трепери по пътища и кърове, а някой да го чака и посрещне, да го гледа в очите и лови всяка негова дума — мигар и на нефелното бе отреден човешки живот?

„Измама, измама — повтаряше в туй време другият, скритият глас. — Как ще живееш ти, когато целият ни род е завъртян от въртопа, та няма незачернена къща в цяла Тракия? Ще изтърпиш ли завета на Сливен, всеки ден същата работа под сайванта на Пенко чорбаджи, ще се отречеш ли от целта, която тъй отдавна гониш и е вече съвсем близко? Та нали все някой трябва да се грижи за другите, иначе не би имало днес ни тебе, ни българското слово, ни приказката за бан Вельо, ни песента за Шишман?

Върви си из пътя, Добри! Ще добруваш, когато извървиш този път!“

— Сполайти, Пенко чорбаджи! — рече след малко, а устните му бяха сухи. — Няма да забравя какъв хаир искаше да ми сториш. Но не мога остана в Сливен. Трябва, дума съм дал.

Не лъжеше, вярваше си, че се е врекъл.

— Ами защо не обади бе, момче, че някоя те чакала? — Пенко го обърна уж на шега, но си личеше, че е докачен.

— Не това, чорбаджи. Врекъл съм се една работа да свърша, че тогаз ще мисля за себе си. Как ще карам дъщеря ти да ме чака, вървят годините. Пък и поеме ли човек из размирното, рядко се връща… Някога, ех! — някога, ако очитавея, ще дойда пак в Сливен, помни ми приказката! И да не ме е дочакала Янка, ще погледам челядта ѝ, ще ѝ се порадвам и ще си вървя.

Гласът му притрепера; Добри беше се трогнал от своята доброта.

— Живи да сме, ще видим! — отряза чорбаджията.

На конареца се стори, че в думите му прозира облекчение; сигурно искаше по-захватен мъж за дъщеря си.

Сега, из пътя към Котел, Добри прекарваше през ум тази последна седмица. И все повече си мислеше, че хубаво стори, дето не остана в Сливен. Макар, щом подмина последната стража, да го налегна отново страхът.

Втората привечер излезе вече от Градец. Ако не го чакаше доста път, не му се спираше преди Котел. Пътят вървеше съвсем ниско по реката, виеше с нейните криволици, минаваше под стръмни като стена урви. Понякога толкова се стесняваше, та Добри сякаш прекрачваше порта. В речния улей слънцето залязваше рано и пътникът стъпваше леко, по сянка.

Сигурно заради тази синкава сянка мъжете, насядали нависоко, не отличаваха твърде лицата на редките пътници. Трийсетина бяха ония горе, а носията им показваше, че са доспатчани и шопи. Налягали по скалите над реката, те мяркаха пътя отвисоко. Повечето бяха с пушки.

— Я го пък тоя! — рече един. — С кой акъл е тръгнал сам, че и без силях? Или съвсем щур ще да е, или много юнак.

Друг един се надвеси от скалата, впери очи.

— Ако не беше казал, че е много юнак, можех да го взема за брат си. На Добри мяза, цял Добри.

— Да го спрем, а? Тъй ли?

— Ами, какво ще стряскаш човека. Не може да бъде Добри, къде ти! На оня край на Тракия е Конаре. Брат ми негли сега е в някой манастир, на топло. Болнав е нещо, затуй от нищо се плаши.

Като че ли искаше да оправдае този брат, когото никой от мъжете наоколо не беше ни видял, ни чул.

— Що, Първане — обади се един отстрани, — стегна те мъката, а? Брат ти взе да ти се привижда. Овреме да си правил сметката, овреме! Хайдутин къща не гледа.

— Направил съм си сметката аз, не бой се! — сърдито го сряза Първан и се махна от канарата.