Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (82)

IV

Трета година живееше Замбин на руска трапеза, надяваше се на руска помощ. Но чак тази, своята последна година в Петербург, взе да разбира, че наистина (както бяха му казали при първа среща руските управници) избавлението на народа му не е близко.

Между Русия и България все още лежеше недоосвободена Влахия, Молдова; все още не бе сигурно дали в пазарлъка между европейските владетели Европа ще позволи на царя да задържи под покровителство дунавските княжества; още бе упорито оспорвана свободата на сърбите — трета година не стихваха боевете в Белградско, Кладовско и Шумадия. Можеше ли Русия, въвлечена в тъй много битки, настръхнала пред заплахата на Наполеон, да се натовари и с борба за българското освобождение?

Иван Замбин три години бе отказвал да го разбере, докато един ден му стана до болка ясно, че цялото негово измислено пратеничество, настойчивите му ходатайства пред цар, князе и генерали са безпочвени, смешно ранни. Това бе Иван Замбин от Враца — подранила птица. И както се случва с птиците, взели измамния топъл вятър за пролет и долетели на север, преди да си е отишла зимата, както се случва да ги скове мраз и паднат вкочанени под дърветата, така Иван Замбин бе вледенен от мраза на твърде ранното време.

Напразна беше жертвата му, напразни — страданията: една птица не прави пролет.

А дали съвсем напразно? Та малко ли хора в Петербург (от офицери и сановници до състуденти на Иля Василич) узнаха за първи път от Замбин, че на юг от Дунава живеят българите. Малко ли хора научиха от Замбина, че неговият народ също изгаря от жажда за свобода, готов е да се бие за нея в редовете на руската войска при войните между Портата и царя.

Вярно е — една птица не прави пролет. Но винаги преди пролетта на север идат такива подранили, нетърпеливи птици; по тях хората разбират, че истинската пролет не е далеко. Ще рече — не остава съвсем без полза безполезната смърт на една подранила птица.

Иван Замбин разсъждаваше тъжно върху това в стаичката си — ранна птица, която очаква своя край. Защото вкочанените ѝ криле едва ли щяха да я отнесат обратно.

Болестта не беше от вчера; започна още във Влашко, след като Замбин престоя цяла нощ в Дунава — за да натовари на каиците всички бежанци. Беше го тресло седмица; гореше в огън, а нямаше къде да легне и отболедува. Тогаз с Атанас тичаха насам-нататък, дано уредят бежанците за през зимата. Иван едва се държеше на нозе, та вечер другарят му го слушаше със страх как хрипти и стене, свит на пода в някой хан. Един букурещки лечител (Атанас го докара, без да пита приятеля си) отсече: „Пламнали са дробовете му. Трябва му много топло.“ Но Замбин не поиска да чуе, цял ден се суетеше около преселниците и само от време на време спираше, за да успокои ударите на сърцето в ушите си. То блъскаше глухо, задъхано, силеше се да надвие треската.

„Не мога да умра сега я — увещаваше себе си Иван, — когато пътят ми вече е открит, когато всички чакат моята помощ, плодовете от пратеничеството ми.“

И наистина за Русия Замбин потегли уж здрав. При все че усещаше небивала слабост, а гърдите му като да отесняха след болестта, беше я надмогнал.

После дойде кашлицата и взе да не му дава мира тъкмо когато Атанас се гласеше за обратния път; тя продължаваше и до днес. Лечители му казваха, че трябва да се махне, северът бил смърт за охтичавите.

Охтичав!… Първия път, когато чу тази дума, изстина: нима е пипнал охтика!

Че как не. Една нощ във водата и две руски зими споменаваше той нехайно пред лечителите, а защо подминаваше трите години глад, своите доброволни страдания, насилното си затворничество в спарена стаичка, стотиците дни без въздух и покой, стотиците нощи без сън?

Бе се надявал, че безрадостната му съдба на чужбина ще докаже пред русите жертвоготовността на отвъддунавските славяни. Но неговото страдание не бе подправено — истинско страдание беше то. А три години страдалчески живот бяха подровили здравето на пратеника, превърнаха го в състарен, изпит, охтичав.

Седеше той дълго, загледан през немитото прозорче; опитваше да се радва — тъй дълбоко бе мечтал за днешния ден: днес ще застане пред генерал Горича с пълномощие от българите, вече законно и редно ще заговори от тяхно име.

Но радостта не идеше. Прекалено жадно беше си я представял, та я изживя отнапред в мечтите си. Дори снощи, когато му донесоха дебелото писмо, запечатано на десет места с червен восък (бе пътувало само пет месеца от Влашко до Петербург), не посмя да се обади на Иля. Знаеше, че съседът веднага ще потърси върху лицето му радостта, с която следва да завърши едно тригодишно очакване. Знаеше също, че Иля не ще я открие и така ще разбере колко зле е неговият приятел.

Сега трябваше да излезе. Почувствува почти страх — от два месеца не бе подал глава. Повече лежеше, тъй поне му се струваше, че задържа за по-дълго живота в болните си гърди. С напрежение, което го изнури отнапред, Иван надяна сюртука си — оръфани ръкави, избелял гръб, протрити по основата поли. Не бе му дало сърце да си купи нов с парите, събирани от букурещката българска община.

Както и да е, стъкми се. Сложи в джоба дебелото писмо, а в другия — кръста; кръста, който бе съпровождал из труден път всички Замбиновци.

Потрябва му повече от час, за да се завлече някак до дома на генерал Горич. Стигна, а не посмя да позвъни. Ще се разтичат слугите, ще се разбута целият голям, многолюден дом. Не искаше. Прекалено дълго бе използувал доверието на генерала. Сега, когато идеше като оглашен пратеник, щеше му се да пристъпи с истинско достойнство, без да се натрапва.

Хубаво, че още беше почти хладно — не премръзна, както много пъти пред вратата на Горич. Рееше поглед към водите и ниското небе — с месеци не бе гледал нищо, освен насрещната стена и дворчето. Крачейки, прекара през ум новините, които бе му съобщил преди два месеца генералът: смъртта на Пазвантоглу и клането на видинските архиереи ден преди това, метежа в Стамбул и низвержението на Селим хан, българските доброволци и огромния труд на общината в Букурещ по изхранването и въоръжението им. Град от новини! Кой би ги предвидял миналата година! И нямаше ли малък дял в тия събития Иван Замбин, комуто междувременно не остана един приличен сюртук?

Остро скриптене, тропот… Ще рече, Горич си е бил дома, не се прибираше, а излизаше из къщи. А защо върху покрива на колата му се поклащаше камара денкове и кошници?

„Заминава!“ — примря Замбин; само това бе изключил, то би объркало всичките му постъпки.

— Ваше сиятелство! — изстъпи той пред портата.

Коларят спря. Вратичката на каретата се открехна и през нея лъсна широкото, червено лице със сиви вежди, по-сърдито отвсякога.

— Една дума, ваше сиятелство! — Нозете на Иван се огъваха от слабост и вълнение.

— Заминавам! — рязко го прекъсна генералът.

И забелязал отчаяния поглед на българина, махна му:

— Качете се при нас!

Замбин седна в своя отрит сюртук между дъщерите на генерала; чувствуваше изпитливите им очи, хлада на тяхната господарска любезност.

— За колко заминавате, ваше сиятелство?

— Бог знае! — Генералът беше ядосан до немай-къде. — Отиваме на село. Не съм за тия прекалено тънки дела, за прекалено тънката дипломация на негово величество.

— Нима завинаги… — разкри с две думи отчаянието си Замбин.

— Бог знае, казах ви. Ще трябва да се свържете с княз Куракин. Той поднася на царя всички книжа по войната във Влахия.

— А войната? Нищо ново ли няма за нашите… за вашите войски?

— Войната! — избухна „екатерининският“. — Има примирие, днес ми съобщиха. Безсрочно примирие с Портата. За времето, което загубихме да гадаем дали Бонапарт не насъсква срещу нас султана, та да ни удари неподготвени, за същото време можехме да стигнем Константинопол! Портата е разсипана, не успява да събере войските си; Румелия и Сърбия кипят; към Влашко се стичат хиляди доброволци — защо не използувахме обстоятелствата, питам?

— Защото тъкмо това би искал Бонапарт: да отпратим войските си оттатък Дунав и да оголим цялата своя граница.

Беше прекъснала гневния поток думи на мъжа си генералшата Горич, суха, побеляла, със стиснати устни и щедро подправено лице госпожа.

Генералът я стрелна сърдито; жена му, види се, повтаряше онова, което се стараеха да му втълпят разни царски адютанти. А Горич бе израснал в друго време — когато покойната царица работеше със замах, не се оставяше да я отвръщат от целта ѝ опасности и подозрения.

— Бонапарт! — изръмжа в отговор той, сякаш би смачкал под нокътя си това нищожество.

Погледна Замбина вече без гняв, почти виновно:

— Малко можах да сторя за вас, Иван Афанасиевич, малко. Е, какво? Негодни излязохме ние за високата политика… Бонапарт и Селим, Тилзит, разни пълномощия — колко много неща се събраха, за да попречат на една съвсем ясна, проста и необходима работа: да изгоним турците, откъдето са дошли.

А то ще стане — заговори той увлечено, — вярвайте ми, приятелю! Всичко го подсказва: все по-честите бунтове на турските роби, растящата слабост на Портата, метежите на самите турци срещу техния султан, укрепването на Русия — всичко! Но кога? Това е, Иван Афанасиевич: кога? За историята няколко десетилетия са миг, а за нас — цял един живот. Както и да е, вие ще го доживеете, млад сте още.

И като забеляла болка в погледа на българина (нали Иван хубаво знаеше, че годините, които има да живее старецът насреща му, са повече от неговите собствени), Горич внезапно протегна ръка, взе Замбиновата.

— Сбогом, приятелю! Не губете вяра! Най-лошото е зад гърба ви; българите излязоха пред света. Със свои книги, със своя община, свои войници. И да си вървите, пратеникът, който дойде след вас, не ще обяснява вече кой народ живее отвъд Дунава и какво иска; свърши безвестният живот на българите.

Иван застана отвън, край каретата. Боеше се, че ще заплаче — колко слаб е вече, от нищо губи глас, изменят му ръцете, треперят.

— Сбогом, ваше сиятелство. Дано народът ми не ви забрави!

Каретата беше свърнала зад ъгъла, а Замбин продължаваше да стои пред генералския дом. Кой знае защо, след раздялата с Горича не само не почувствува тъга, ами, обратно — увереност, че едва десетилетия делят народа му от свободата.

Грижливо сгъна пълномощията си, прибра ги. „Дали вече да не се махам оттук и аз? — рече си ненадейно. — Какво остана повече да върша? Там, във Влахия и Подунавето, из Балкана, там ще се реши всичко…“

Да се върне! — Лесно беше да го пожелае. Между Петербург и България имаше не само хиляди версти и два месеца път — имаше и война, още незавършена, с неясен изход. Хиляди версти, два месеца и двеста рубли, които не би намерил. Молба до българския комитет в Букурещ? Как не! Сега, когато всяка българска пара е нужна за храна и оръжие на доброволците. За какво ще тежи и той на тия пари?

За какво наистина? Беше ли сигурен, че ще дочака пролетта (зиме не би посмял да пътува)? Може би много по-скоро щеше да завърши пратеничеството на Иван Замбин — подранила на север южна птица.