Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (6)

V

Зимата се стори безкрайна на мъжете от бекярските одаи; чак не им се вярваше, кога запролети. То тази година пролетта дойде наистина късно в Граово. По чифлиците отново окапаха деца и старци — всеки, който нямаше по две души.

Зиме пътищата и кърът опустяват, та скитниците не можеха да поминават от туй-онуй. Нямаше как, повечето заловиха някаква работа. Черкезинът, да речем, се глави у един касапин да му дере стоката; Мустафа — на бичкиджийницата.

Само Вели — затуй че беше сладкодумен — прибраха да вари кафе на гостите в хана и да ги угощава с приказки. Другите скитници му завиждаха, загдето си седеше на завет до оджака с джезветата. Покрай него се грееха затиснати в Брезник от виелицата ябанджии или закъсали султански пратеници, а Вели с една ръка стискаше дръжката на джезвето, с едно око мяркаше да не изври каймакът и разправяше, разправяше:

— Тая чували ли сте? В Малатия ми я разказа един дервиш. Някога затворили в лудница божи човек. Дявол знае защо, пазачът го нарочил и по цял ден ще го мъчи: ту го срита, ту го подкара да носи вода. Тогаз (слушай, слушай! — иде най-чудното) угодникът божи взел да му се вестява насън: улови го за краката, влачи го. Срахотии! Добре, ама пазачът…

Ябанджиите седяха, превърнати в слух, и преди да смогнат шавна, Вели вече бе подел нова приказка:

— Двама братя имало. Единът — султанов везир, другият — еснафлия. „Защо се не главиш при султана, брате, та и ти да прокопсаш?“ — попитал везирът бедняка. А оня му отговорил: „Ами ти защо не заработиш, та да се отървеш от слугуване?“

— Тя, тази не е за всяка глава — бързаше да добави Вели, нали между гостите имаше и султанови хора. После подхващаше сладкогласно: — Сега ще ви разкажа за езерото Сабанджа. На мястото му град имало някога, голям град. Ама един ден, не щеш ли, в града влязъл непознат светец. Предрешен. Никой не го пуснал в къщата си, понеже гражданите били стиснати. Преспал светецът как да е, хапнал какво да е. А на другата заран, кога оставил града, изкачил той баира и махнал с ръка. И какво станало? Кажи де, какво станало, а? Не знаете. Та ще ви кажа: из баира извряла река, текла, текла и заляла града. Само минарето му останало да стърчи някое време още — стари хора го помнят. Мдааа, така наказва аллах пинтиите.

Последните думи Вели изричаше натъртено, за да подсети по-заможните гости, които се излежаваха край оджака, режеха пастърма или суджук, затискаха мръвките с едри залци и пет пари не даваха, че разказвачът преглъща от скомина.

А средна ръка ябанджиите сърбаха кафе, сушеха еминии и чулове, дремеха. Но седнеха ли на трапеза, там беше и Вели — на видно място. Тогава за кратко млъкваше и сам се чудеше как може да погълне толкова нещо. Вярно, изкарваше си го с труд — понякога гостите искаха да им разказва до късно, плащаха си хората. Мъжете в бекярските одаи вече отдавна спяха, прохъркваше по някой и под масите в хана, а Вели едва държеше очите си отворени и говореше:

— За гроба на Гюл баба чували ли сте? Хубаво, ще ви кажа: кога султан Мехмед обсадил Стамбул, присънил му се Гюл баба. Добре, ама…

И все така, до петляно! Докато последният гост не речеше през прозявка: „Не доспа ли ти се бе, яху?…“ Чак тогава Вели сбутваше жарта в купчинка, засипваше я с пепел, изтягаше се на рогозката до оджака. Заспиваше бързо, като сито дете, и се усмихваше насън. Дали виждаше как Гюл баба му дава торба пари за строеж на чешма, дали му беше смешно за джамията, подала прогизнало минаре над водите на езерото Рашидедин-баба-Кастамуни? Тъй или иначе, на Вели беше весело дори насън — сякаш целият свят бе направен, за да го весели.

През зимата, която мина, само момчето не се улови никъде на работа. Струваше му се, че би се признало за надвито: затуй ли остави Слаковец, своите, вярата си, за да стане наново слуга? Макар, право казано, нищо да не излизаше от господарлъка му, макар все по-често да отпъждаше такива едни черни, натрапчиви мисли: ще рече, не само християнинът тегли в султановата държава, ще рече, и всред правоверните има мнозина я чираци по чаршията, я слуги по хановете, я спахии без земя и хляб.

Всяка нова мисъл у човека се ражда от корен някакъв; имаха си корен и новите мисли на Фейзи.

 

 

Беше преди месеци, през късната есен. В Граово тя превръщаше пътищата в жълточервени реки, земята — в безбрежно тресавище, прошарено от криви храсталаци и самотни диви круши. Градът киснеше в това тресавище мрачен, премръзнал. Но най-лошо беше в одаите при джамията. В тях нямаше оджак и огън — нищо, дето да прогони мазната влага.

Оная заран другарите на Вели бяха се застягали, както всеки петъчен ден. Всъщност тук останаха за зимуване само шестима от скитниците, които Фейзи бе заварил — другите поеха на юг да търсят по-лека зима. Остана Вели, защото не искаше да зареже момчето; уж не му беше никакво, а се боеше, че то пак ще подивее, ако заживее като единак. Заради Вели пък решиха да карат зимата в Граово дългият Мустафа, Черкезина и трима бегълци; Вели лепеше хората, както медът — мухите. С приказките си за разни небивалици, с широкото си сърце.

Без да усетят, мъжете от бекярските одаи вече бяха дружина свои хора. Такива дружини сигурно изникват навсякъде, където някой благочестив подаятел е построил бекярски одаи. Скитници и бегълци — отритнатите от султановия ред хора, с една дума — нощуваха седмица или месец гръб о гръб и подир месец разбираха, че ги свързва не само петъчният пилаф или общият покрив. Ами нещо повече: едната орисия. И ето ти дружината готова. „За какво дружина?“ — ще питаш. За всякакво. За туй-онуй, както казваше Вели.

Та оная заран дружината пак пое да си дири късмета. Само Фейзи не се навдигна от сламата, сякаш не мислеше да тръгва. Черкеза го изгледа с бялото: отдавна му имаше зъб, все викаше, че Вели много го гевезял.

— Аз не ще дойда — отговори на погледите му момчето. — Няма подир туй да ви искам от ягмата, не бойте се. Сам ще си търся колая.

— Че защо да не дойдеш?

Вели и сега не го сряза. Знаеше, момчето довечера би легнало гладно, ама наистина не ще посегне, щом е рекло.

— Днес може да не се размине, да ни пипнат. Вашата е лесна, ще си вземете дърмите, къде очи видели. Пък и да ви позапрат ден-два в хапуса, няма вреда. А аз еничарин ще ставам, кой би взел еничар из хапуса?

— Негова воля! — Вели пак отстъпи без спорове, ако да беше уверен, че Фейзи се надява напусто.

Мъжете още не бяха се изнизали, а Фейзи чу как някой ги заговори: „Дьонмето тук ли е бе?“ Рипна като ухапан — него търсеха! Най-сетне! Щеше да стане султанов еничар, да забрави жалките бекярски одаи, човешката тиня, утаена в двора на джамията — нямаше вече да бъде дьонме!

Разблъска дружината пред вратите, не се и обърна към другарите си за сбогом — какви другари ще са те на еничаря Фейзи! Претича на един дъх няколкото улички до кадилъка. Струваше му се, че прекрачва самия праг на щастието (имаше и такъв в приказките на Вели).

Шемседин ефенди седеше, както всякога, до мръсното прозорче. Държеше сгънат от четири лист хартия: писмото!

— Писмото, а? — попита със суха уста Фейзи. — Видя ли, че отговор дойде?

— Дойде… — премяташе листа кадията. — Туй, да ти кажа, е твоето писмо, същото, дето ние проводихме.

— Как? — не разбра Фейзи. Не искаше да разбере по-право.

— Твоето, викам. Не са писали нарочен берат. А върху писмото ти напреки, ето гледай, еминът драснал: „Да се дадат един кат нови дрехи на новия мюсюлманин Фейзи, син на Абдулла!“

— Само толкоз ли?

— Толкоз… Рекох ли ти аз да не се надаш, а? Рекох ли ти: тя не става, както я мислиш. От много време вече.

— Все не вярвах… — прекъсна го момчето. — Че тогава? — То вдигна очи и си пролича, че сега ще изрече туй, дето не му дава мира: — Тогава за кой дявол беше всичкото?

Няма що, редно беше да пита и се пита. А защо на Шемседин думите му не харесаха? „Мигар наистина няма вече за какво човек да се пише правоверен?“ — рече си кадията.

— Ама защо оклюма бе, момче? — заговори той почти гузно. — Да не живеят само еничарите в тая държава? Хич, бива ли кахър да си слагаш — ти ми дай годините си, младостта си: света бих обърнал!

— Може и аз да го обърна!

Момчето вирна глава и простреля съдника с отчаяно зли зелени очи. В тях още имаше мъка, но и нещо повече.

— Дай ми тоя лист! — рече то. — Някога, ако ме питат защо, ще им го покажа.

— Кому?

— Знам ли? Отде да знам кой я е наредил така? Ама нали все някой трябва да бъде крив за всичкото.

— Туй от ония ли научи, дето се сбират в бекярските одаи?

— Е, нека от тях да било! С какво са по-лоши от другите?

Като да забрави, че отзаран не им рече едно „Наслука!“, понеже се виждаше вече еничарин. Тръгна си, а Шемседин ефенди го спря:

— Парите забрави, султановите пари за нови дрехи.

Фейзи пое възелчето, не преброи грошовете. (Не знаеше, че на тия грошове са му били ортаци и татаринът, що ги е донесъл, и сам си високоученият кадия на Брезник.) Излезе.

„Ще рече, може и правоверен да не види хаир, разсъждаваше Фейзи в подмокрената, студена одая. — Ще рече, и от правоверния смъкват по две кожи. Ама не от мен, само от мене не, мамицата им. Продадох душата си на Мохамеда, и на дявола бих я продал, и пак не ще се потя за някого си, не ще си имам господар! Ще научат те кой е Фейзи!…“

А Фейзи не беше никой. Просто един човек, комуто бе стигнало до зъби.

 

 

От този ден започнаха новите дни на момчето. На бегълците, дето уж бяха свикнали с него, то се чинеше неузнаваемо: мълчеше с часове, не поглеждаше в очи никого — сякаш се срамуваше, че се е надявало да стане големец, пък ей на, остана да се търкаля върху мръсната слама на одаите. „Шаштисало се е, досущ е изтървало пусулата“ — викаше си Вели, а грижите му към момчето растяха. Но щом над Граово премина южният вятър, живна и то.

От тъмно до тъмно Фейзи някъде се губеше, а вечер, прибереше ли се, прекосяваше с гъвкава стъпка двора, сядаше при другите, разговаряше. Страните му червенееха, очите блестяха; новосъбудена, новоосъзната сила избиваше в плещите и ръцете му. „Май прескача някой плет — мислеше си Вели. — Че кво, време му е…“ И се хилеше с всички зъби, доволен от своя скитнически опит.

А никому не мина през ум, че момчето някъде се губи, защото се учи за мъж. Наместо нови дрехи беше си купило със султановите грошове пищов — нескъпо, просто оръжие. Всяка заран се измъкваше из града, заставаше на коя да е полянка, подреждаше върху салтамарката си, наземи, пунгия за барут и почваше да свива фишеци. Сетне стреляше, стреляше, стреляше. Мереше се. Залягаше. Прибягваше. Никой султан не е имал толкова прилежен войник, какъвто скоро щяха да имат широките друмища.

Куршуменият писък застиваше в редкия, резлив въздух; куршумът пронизваше драките и младата тревица. А момчето чуваше само тия гласове, виждаше само къделките барутен пушек, усещаше само хладния приклад между пръстите си — най-после бе станало свободен мъж.

Но пролетта дойде не едничко за Фейзи — усетиха я и мъжете от одаите. Някак весело и неспокойно беше сега там: широкият път викаше хората си.

Един по един бегълците напускаха чаршията и се застягаха, макар още да не знаеха за къде. По цял ден клечаха пред одаите, препичаха се. Прибягваха за кратко под стряхата, докато отмине бърз дъжд, и веднага пак изскачаха, за да огледат нашироко небето. То, преваля неведнъж — дъждовете се задържаха до Гергьовден, ама за всеки говореха, че ще бъде последен; не им се търпеше.

Заранта потеглиха рано. Преминаха през чаршията с едра, бавна крачка, разблъскваха с плещи пазарската навалица и подхвърляха заядливи думи пред всяка сергия. Щеше им се да опре до бой, ама еснафите преглъщаха и си траеха — мир да е само.

Отминаха последните къщя на Брезник; между плевните се провидя бялата ива на пътя. „Пътят, пътят! — пееше нещо неведомо у Фейзи. — Ей го на̀ пътя към широкия свят. Той води и до морето, и към големите градове, из него ще срещна добри и лоши хора. Из тоя път ме чака всичко: късметът и смъртта ми!“

Когато градът остана зад тях, а напреде им светна полето — тъй зелено, та вземаше очите, — момчето изпревари другарите си, сякаш се гмурна в дълбоката зеленина. Бързаше да открие още зад първия завой великото Непознато. През протънелите си емении усещаше всяка гънчица на земята, между пръстите му струеше хладкият вятър — едно момче се галеше о света.

Бегълците вървяха надире, пак спореха. Този път за пусията. Вели — той винаги и всичко знаеше — рече, че трябвало да слязат много на юг; там нямало големи крепости, а минавали едри търговци. Пък скитниците не щяха да вървят чак толкова, мързеше ги.

Фейзи и не чу какво уговориха. Но едва когато завиха вкупом по оня път, който води южно, попита се: „Защо все така става, защо всички слушат Вели и се водят по акъла му?“

 

 

Вървяха вече от часове и вдигаха пушилка по белия път — насам беше съвсем изпръхнало. Ако човек би ги гледал отдалеко, щеше да ги вземе за султанови войници, тръгнали да се прибират подир последния поход.

Почти по мръкнало навлязоха в клисурата. На туй място реката ставаше тясна и дълбока, биеше се в стръмно корито; пътят мъчително се провираше по брега ѝ. От две страни се издигаха каменливи скатове. А отгоре, там, където скалите свършваха, захващаше гора — тъмна и гъста, сякаш не я е газил човешки крак.

— Ха стига! От това място по-добро — здраве му речи! Тъде, на височкото, ще заложим пусия. Двамина. Пък по двама ще стоят в единия и другия край над боаза, та да обадят, ако някой иде. И след туй ще вдигат патардия, сякаш в гората има барем двайсет души.

— Патардията е едно на ръка — мрачно се обади Черкеза. — Ами ти видял ли си подплашен кон? И такова съм пащал: понесе се оня ми ти ат, ни гърмеж го спира, ни дяволи. И да улучиш човека, конят го отнася — каква ти е ползата тогава?

— Виж, да имахме и ние коне, че да гоним, ако дотрябва… — намеси се непитано момчето.

— Ех, че го рече! — изсмя се Вели. — Ти чул ли си разбойник на кон? Разбойникът трябва да зарасне за камънака и драките, разбираш ли? Така че и пилците да кацат отгоре му, защото го взимат за пън. Туря той пътя на нишан, и толкоз: чака! Ако падне — хубаво, ако не — не. Целият майсторлък е да вземеш на пътника акъла, а подир акъла — парите. Дето ги мислиш ти — кон, гонитба, препускане, — празна работа! Стигне ли тя до бой, я пътникът, я ти. За някакви смрадливи два-трийсет гроша.

Не може да се изкаже колко презрение имаше в последните думи на Вели — някой би помислил, че цялата хазна не заплаща капка от скъпата му кръв.

— Тия после му разправяй! Сега нека намерим къде ще се спи.

Изпълзяха горе, в гората. Оттам пътят се виждаше като на длан. „Същинска клопка!“ — рече си Фейзи и потърси с очи бегълците. Те вече потъваха в гъсталака, провираха се внимателно през потъмнялата вечерна гора.

Спряха на малка полянка, обрасла в ягодови листа. Тук набраха съчки и стъкнаха огън, нахвърляха върху скубана папрат чуловете си, хапнаха надве-натри и заспаха, докато по един седеше да ги варди и да прехвърля кютюци в жарта.

Преди да затвори очи, момчето огледа дружината: пред черната непроницаемост на гората лежаха в яркочервено мъжете — дишаха спокойно, като чифчии, които утре чака сеитба или копан. Срещу им беше се подпрял — гърбом към светлината, за да вижда по-добре — Мустафа. А над всички и всичко бе проснато небето, но не граовското: черно и топло небе със съвсем бели звезди.

„Бели и големи… такива едни, някакви… не като какви бяха… инакви…“ — блажено се отпускаше момчето, докато сънят го отнесе.

 

 

Убиваха, ох, че убиваха камъните под папратта! От съмнало момчето и Вели лежаха на пусия към средата на върлия скат, закрити зад трънки и глог.

Отначало Фейзи се мъчеше да си търси залъгалка: как слънцето измества онази синя сянка върху отсрещния склон или как гущерите изпълзяват и застиват върху плочите, а около им пълзят безброй ситни гадини. После, когато жега взе да пари темето му, май позадряма. Би заспало и съвсем, ако не го убиваха камъните — сега се сети защо Вели не ги разчисти.

А Вели, сякаш нищо, си лежеше бодър с часове. Види се, беше свикнал. Той проговори едва когато мярна, че на момчето съвсем додея (иначе е хубаво да мълчиш, за да не си урочасаш сполуката).

— Ти какво? Да не баялдиса? Чакай де, туй още нищо не е. Веднъж (тогаз бях самичък на Факийския червент, не го знаеш къде е) четири дни съм лежал бадева. И не че на четвъртия ми провървя, ами! Просто ми стигна до уши и се махнах, кутсузлия място, мамка му! Ама днес ще тръгне, бас държа. Има ли аджамия, винаги протръгва — лека е на аджамиите ръката. Та нека сложим на бас по два гроша.

— И един нямам.

— От тия бе, дето сега ще обереш. Ти само внимавай, отваряй си очите! Че може да минат ония, тримата.

— Кои трима?

— Тримата ахмаци. Имало едно време трима ахмаци. Срещнал ги някой и им рекъл „Кола геле!“ А ахмаците се скарали. Всеки викал: на мене рече! Не — викал другият, — на мене! Стигнало до бой. Ама оня човек им дал такъв ум: вървете при кадията, той ще ви оправи. Хубаво, рекли. И отишли. А кадията — хитър. На най-глупавия от вас се пада „Кола геле!“ — отсъдил. Че кой от нас е… Я, я, не се ли почука?

Чука някой, вярно!

Момчето прибеля, сякаш му се обърна сърцето. Идеше! Идеше из пътя незнайният още търговец с две дисаги злато… Фейзи се обърна и видя как Черкеза лази като гущер под шубраките — той беше дал знака. Свлече се при двамината, изкара пищов.

— Трима са — прошепна той. — Чорбаджия с гавази комай. Ще се обаждаме ли, а?

— Щем.

Вели беше се преобразил. По изпънатото му втвърдено лице не трепваше нищо. Очите му се присвиха като цепки, а под ушите се издадоха корави бучки — тъй яко бе стиснал челюсти. Сложи пищовите край себе си, разтвори с ръка трънката, без да усеща как бодлите ѝ го дерат до кръв.

— Дойдат ли при онзи камък, ще викна. И вие — по мене. После, както бог даде!

Миг… два… десет. Момчето чуваше равномерен тътен — блъскаше кръвта в ушите му; по тила му се стичаше хладна пот, ръката до болка стискаше пищова. „Само да не разберат колко ме е страх! — мислеше си. — Само дано не я обербатя! Ще гръмна в коня, така е по-сигурно, божичко, нека улуча!… Тоя път да улуча, пък сетне да става що ще!“

Макар че ги чакаше, стресна се, когато се показаха на завоя. Търговецът май беше грък — млад, голобрад, по риза. О седлото на черния му кон бяха закрепени дълбоки фунии, откъдето се подаваха дръжки на пищови, а калъчът му висеше на среброобкован каиш. Гавазите яздеха малко назад, мургави, мустакати арнаути с бели фесове. Ябанджията се оглеждаше неспокойно — невъзможно бе из тясното да няма разбойници — и не охлабваше юзда.

Всичко това момчето схвана набързо. Насетне нещата потекоха тъй, че не си даде сметка кой беше викал, кой гърмял и как стана цялата работа. Май най-напред бе чуло гласа на Вели — страховит като гръм: „Стой!!!“ Докато мигнеш, търговецът стегна поводите, а с другата ръка вдигна пищов. Стреля четири пъти, уж напосоки, а насмалко не улучи — по гласа. И веднага щом изпразни пищова, бодна коня, та побягна под крясъците и куршумите на дружината.

Другите — двамината гавази — още стояха. С лица към склона, те стискаха пищови и се вслушваха в гюрултията: искаха да разберат с колцина имат работа — трябваше да ги задържат, докато господарят отпраши.

Черкеза и Вели не напълниха отново — за какво, изплъзна се рибата из серкмето. И както накриво се споглеждаха зад глогината, чуха до себе си самотен изстрел. Единият гавазин изръмжа, наклони се и тупна. Тогава другият се сниши, та залепна о конската шия, и духна да го няма.

Стреляло беше момчето.

За малко над теснината стана тихо-тихо. Насред белия път лежеше арнаутинът, а конят му го душеше неспокойно, но без да мръдне.

— Ти пък защо стреля?

Лицето на Вели беше пак същото, познато лице. Момчето не отвърна. Не можеше да обясни, че е гръмнало от страх, уплаши се да не го вземат за плашливо; че беше убило, за да свърши най-сетне и това! Кръвта бавно се отливаше от челото му и Фейзи наново видя отсрещния скат и цъфналите драки, и неподвижното тяло на арнаутина; наново чу сладкия плисък на реката и тревожното пръхтене на коня.

Заслиза подир другите надолу. Застана с тях край убития. Вели беше приклекнал и с опитни пръсти шареше по мъртвия гавазин. Той нареди едно до друго в пепелака евтини пищови, стар калъч, пунгия за барут, кесия тютюн. Понечи да изхлуе салтамарката на арнаутина, но се отказа — не си струваше. А момчето стърчеше като замаяно до него, без да откъсва очи от трупа.

Непознатият бе паднал ничком, та така и не смогна да го разгледа в лице. Но видя затуй пък нозете му, обути в прости, продънени емении…

— Оглуша ли, Фейзи? Дръж да го пуснем в реката. Па хвърли две-три шепи пръст върху кръвта, че може да минат и други.

— Виж! — момчето говореше с усилие, езикът му бе се превърнал в грапава треска. — Съвсем са му продрани емениите…

Вели не го и погледна. Той сам някога беше убил за първи път, та знаеше какво усеща сега момчето. Затуй се наведе, сам повлече тежкия товар и го преметна във водата. Разтри с крак петното кръв. Сетне отиде до коня (животното се дръпна, но не избяга, беше се втрещило), смъкна от седлото почти празни дисаги. Развърза ги, надникна вътре.

— Пексимет — рече, — саде пексимет. И едно чердже. Нейсе, по-хубаво от хич.

„По-хубаво от хич… — помисли момчето. — Убих за половин дисага пексимет и едно чердже.“