Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (31)

VI

Вечерта бяха спрели в Татар Пазарджик, в кервансарая до реката. Ако питаха Първан, никога не би се съгласил да нощува в града, когато Конаре е вече на десетина часа път. Ама нали бяха дружина, трябваше да не се дели.

Кервансараят не даде хляб на конярите — бяха останали без грош. Опънаха се утрепани и захъркаха на гладно сърце. Не заспа само Първан, не го ловеше сън. След един ден — мислеше си — ще е у дома; ще слуша въпросите на стария, ще отпусне ръка върху рамото на жена си.

„Този път може и дълго да няма война — продължаваха да текат в просъница мислите му. — Турчинът съвсем я оцапа. Пък и ходенето на Стамбул лесно ще разминава, като как би наказал султанът всички непокорни в царщината си? Е, ще заседна и аз дома, къщата ще си оправя, ще си гледам челядта. До година-две може и внуци да дочакам…

— Първане, Първане, остаря, брате! Доскоро не би дал да ти се издума, че ще зарежеш скитнята, ще клекнеш на село при жена и дечурлига. А сега комай ти се прииска да свърши туй нагоре-надолу. Години…“

Но не само не съжали, че си е отишло онова време, ами дори се умили: „Колцина са мъжете, дето — попревалят ли годинките — могат се прибра вкъщи като нашата, при жена като моята, между такива свестни деца? Късметлия човек излезе, Първане! И жив се върна, и дом си имаш, и с челяд те наспори господ. Сполайти…“

Почти се развиделяваше, когато задряма за час-два. Събуди го Добрито, и то бързаше да види своите. Попротегнаха се сънените, неяли мъже, отръскаха сламата от абите си и излязоха из кервансарая.

Първите, които тази заран излязоха из кервансарая край реката.

Вървяха вече съвсем като насън — местеха нозе, без да продумат. Крачка след крачка, аршин след аршин… Преди пет години стигнаха така Оджак, а сега им се чинеше, че не ще извървят докрай обратния път, ами тук някъде, на край, ще се гътнат в хендека и ще останат да си лежат с отворени очи. Пък удържаха.

Привечер отбиха от големия друм и тръгнаха из конарско землище. Колкото и страшна да бе седмата година суша, и през тази пролет нивиците бяха, речи го, засети. Над зеленината на житото и между овошките вече се провиждаше долният край на селото. Напънаха сили, дано ускорят стъпка, когато Добри извика премаляло:

— Гледайте!

А тях ги достраша да погледнат. Всеки усещаше по бързите, неравни удари на сърцето си, че с Конаре, с къщата му, с неговите се е случила беда.

— Горяло е! — чуха да проговаря пак Добри.

Нямаха глас да отвърнат, тъй се сви гърлото им. Удвоиха крачка, утроиха я. Дишаха тежко, на пресекулки, вече не само гледаха, ами не откъсваха очи от крайните къщя. Там стърчаха опушени стени и овъглени диреци сред утъпканите като харман дворища.

„Скоро ще да е горяло — забелязаха. — Виж листата на овошките как са се свили, дето ги е близал огънят.“

Вярно, скоро е било… Тук-там над виранлъка още се виеха тънки струи дим. Между порутените къщя се мяркаха хора, като сенки от друг свят. Конярите почти тичаха, макар да не усещаха ни ръце, ни нозе… Еи ги накрай село. Оттук се виждаха гробищата.

Затущ ще рече, Конаре било пусто: та селяните били на гробища! Не тиха, тревясала градина, както бяха го запомнили — мегдан беше гробището, изпълнен с хора и шум. Близо до портата му, в две дълги редици чернееха поне двайсетина пресни гроба. Някои малки, други — необичайно големи.

Наближиха. Вече различаваха лица. Сега дойде най-страшното: кого от своите щяха да намерят между гробовете и кой лежеше под пръстта? Кой, кой?…

— Кой? — изкрещя несвястно Първан, докато отмалелите му ръце отместваха гробищната порта, а тя тежеше, сякаш от дялан камък с челичени резета.

— Кой? — изхриптя повторно, вече облегнат отвътре на дувара, замаян от всичко, което го бе налетяло.

— Първане, мигар си ти?

— Господи, върнахте ли се?

— Къде ги другите, Първане?

— Нашия де го?

Отвсякъде се запритискаха конарци, а не го доближаваха съвсем, като да беше вампирясал мъртвец.

После тълпата се втурна към дошлите — всеки търсеше своя. Повечето не намериха сили за плач. Стояха, отпуснали ръце, между гробовете.

„Та тук трябва, не може да няма поне един от моите, не може невям всички да са избити!“ — мислеше си. И още не помислил, видя ги: Стоян, брат му с момчето си, Стамена и Маринчо, техните деца. И неговите, неговите! — четири негови… Това ли бе останало от рода му?

— Тате, тате къде го?… Невястата, Нонка, малките? Къде са?

От устните му едва излизаше звук: залитна, кога пристъпи към своите, а те стояха, стреснати и никой не се притече да го посрещне.

Миг трая това, сетне между тях излезе Стоян, застана пред брата си, подхвана го. Първан се отпусна в ръцете му.

— Снощи, бате… — чу Първан отдалеко — снощи ни нагънаха. Тате не щя да послуша, отиде да им приказва, да ги отвърне… Него съсякоха първи.

— „Най-после — урбулешки се гонеха мислите на Първан, — нека говори! Всичко да науча, най-после да зная!“

А Стоян продължаваше:

— Подир туй се хвърлиха на селото, бой захвана, истински. Ей, Маринча раниха. Щом стигнали мегдана, едно питали: коя е на Стано Мухтар къщата, нему най̀ имали зъб, види се. А щом чули коя е, турили и огъня…

Замълча, усетил как играеха плещите, че и гърбът на Първана.

— Дома мъж нямало — поде след малко пак, — буля се била скрила с все децата в плевнята. Ония като палнали, взели да тършуват къщата и двора, крещели, страшно станало… Дим влязъл в плевнята, а нашите не смеяли да шукнат. Децата понечили да се измъкнат, молили майка си да дойде и тя. Рекла тогава буля на момчетата да бягат и да вземат малката. А сама не поискала да излезе и голямата не пуснала. Напета беше Нонка, ти не я видя мома — убояла се буля хаирсъзите да не отмъкнат Нонка, да я осрамотят. Пък най-малките две не тръгнали, не могла да ги откъсне, щели да писнат и да издадат всинца. Тъй ги оставили момчетата и се измъкнали с триста мъки…

— Защо две? Кои две? — тъпо попита Първан.

— Право, не знаеш. Ти кога замина, Тодора доби още едно, момиченце. Поотрасло беше… Та тая заран се сбрахме. Това, дето оцеляхме нощес. Разбутахме диреците на плевнята, керемидите. Да ги намерим… Там заровихме всичко, що остана от тях. В един гроб… Лека да им е пръстта!

Чак сега Стоян заплака, да си речеш, че плаче дете — хлипаше И подсмърчаше. А наглед беше страшен: сълзите пълнеха очите му, но сякаш не можеха да изврат, връщаха се някъде дълбоко, докато лицето му се кривеше не в мъка, а в някаква закана, в безкрайно, безсилно озлобление.

Сетне смръкна шумно и обърса очи в ръкав, защото брат му проговори странно унесен, та Стоян се уплаши да не си е загубил ума.

— Викаш, напета мома станала била Нонка? Дете я оставих… А другото, малкото, как кръстихте? Не съм знаел, че седем деца имам… Четири артисаха. Без стопанка как ще е, Стояне? Къде жена като Тодора? Сама, все сама се оправяше — бял ден не видя с мене.

Тръгна, покрай редиците гробове, а хората отстъпваха, даваха път на мъката му. Изправи се до сестра си и Марин, между двете могилки: малката — на Стано Мухтар, и другата, по-голяма — на челядта му.

— Нема кой да напише кръстове, бате — заговори Стамена. — Не бива така, без кръст, без име да лежат. Ама нали заклаха попа катилите… Виж, другото някак, оправих, коливо сварих. От зърното, дето бяхме крили за зор заман… Дойде и зор заман, бате! Защо не се върнахте барем ден по-рано, може да не беше се случило…

Гласът ѝ пресекна, изглеждаше, че Стамена ще заоплаква, но тя само дълбоко въздъхна и стисна устни.

— Добри! — извика след малко. — Ей и за тебе работа!

Бяха забравили малкия брат, залисани с мъката си. Винаги биваше тъй: все забравяха Добрито. А то бе коленичило край зида, чуждо за всичко наоколо.

„Върнахме се — само това мислеше. — Доживяхме. Ето ни на наша земя, дома… Къде е земята ни, господи, къщата ни, нашите? Защо… докога?… Тате!“

А сълзите течаха по слабото му момчешко лице. Тихи сълзи.

Щом сестра му го повика, изправи се и той до своите. Никой не го заговори — бяха си излели приказката.

— Гледай какво, Добри, само ти си писмен в Конаре — рече Стамена. Вземи, та напиши кръстове за умрелите, грехота е, християни сме. Че и молитва ако знаеш, кажи я. Неопети останаха сиромасите.

Надонесоха това-онова. Добри натопи клечка във вапцилката, заизписва. Трийсетина имена. Спомняше си хората, които до вчера ги бяха носили. Своите остави за на края: „Стано Мухтар — написа едро и едва сдържаше сълзите си. — Тодора, Нона, Иван, Невянка.“ (Тази Невянка и той не познаваше.) С мъка ги побра върху тясната дъсчица.

Кръстовете поби Стамена.

— Хубаво излезе — каза. — Добре, че си дойде, братко.

Повечето селяни бяха се разотишли. Около двата гроба остана Становата челяд — толкова, колкото беше останала. Тогава Добри зачете молитва, отче наш — тя му дойде наум.

Беше се свечерило съвсем — тъкмо в този час снощи Стано Мухтар тръгна с голи ръце срещу размирието. С дума само.

„… и ни прости нашите грехове, както и ние…“ — говореше Добри.

Това помисли Първан сега: „Само думи…“

 

 

Чудни са българските села. Един господ знае всяко колко пъти е палено и сривано със земята, колко пъти са клани и отвличани хората му. А селата си стоят, сякаш незнайна сила ги издига пак из провалата, сякаш избягалите, отвлечени и изклани оставят семето си в земята, та тя отново ражда българи.

Седмица-две не минаха от юруша на Синапа, и в Конаре започнаха да се вдигат къщя. По-ниски, по-прихлупени отпреди — като че хората нарочно зидаха жалки къщи срещу уроки. Но знайно е, че турският зулум е по-лош от всякакви уроки, та конарци бяха прави: само това, върху което свестен човек не би се и изплюл, само то е за раята, оттам нагоре всичко ти носи беля.

От Становата рода един Стоян с момчето си се залови да оправя тяхната колиба, другите така се и помайваха в двора на Маринчови.

Първан още не беше се съвзел. Не е лесно, откакто си станал човек, да си бил все чергарин, а после, кога речеш да заседнеш, да се видиш чер вдовец с четири деца. Но идваше на себе си Първан — бавно и тежко зрееше нещо у него.

Почти месец мина, откак си дойдоха конярите, а оцелялата Станова рода се размайваше, сякаш без глава. То така си и беше — като че смъртта на стария разкъса близостта помежду им, та всеки се гласеше да поеме свой, отделен път. Стамена първа поде приказка за това, което я мъчеше от седмици.

— Решихме — каза, а̀ко да беше решила сама. — Няма за кога да протакаме. Вдругиден ще се вдигнем на Филибе.

— Вдругиден не е пазар.

— Не на пазар. Завинаги. Ще се преселим.

Първан не повярва на ушите си: от всинца им Стаменини най-много залягаха, най-много бяха натрупали и нямаше човек в Конаре, който да им не завиди.

— Ти как? Премисли ли хубаво?

— Премислих. Няма вече живот в Конаре. Утре пак може да дойдат хаирсъзи. Ако не Синаповите — други. Не ще отмине току-тъй размирието, бате. Видя се. Кой е този, дето ще го спре?

— Кой? — повтори замислено братът. — Все ще се намери кой.

— Много са.

— Та ние да не сме малко? Ако всички, що се крият из землянки или вардят двора и плевнята си, зарежат и те селата, па уловят Балкана, вече няма да е размирие — война ще бъде!

— Война. (Като всяка жена, и Стамена не можеше да слуша тази дума.) А децата ни? А хляб за децата?

— Това е то, децата ни… Децата да не бяха, лесно… Ами, викам си аз, ако върви все тъй, какво ще остане от децата, за децата ни? Гробища!

— Ние затуй, бате, ще вървим на Филибе. В града е друго, не ще ударят градовете. Ще оцелеем.

— А във Филибе да не са те калесали? Чифчии хора сме, какъв хляб за нас в града?

— Където за толкова, там и за нас. Ще се намери. Златни ръце има Марин. Ще поминем, така е дошло.

„Санким, права е — рече си Първан. — Децата си гледа да отърве сестра ми. А хорските, всичките деца, всички ние какво ѝ важим? Всеки гледа себе си, затова ни е такъв халът.“

— Като си намислила, върви! — отсече. — Не бера за вас грижа, опечени хора сте с Марин.

„Сега бате си дума — помисли Стамена: «Тяхната лесна! Не щат и да знаят каква мъка е по хората.»“ Досрамя я пред брат и че е жива и яка, че добър мъж има, а размирието не отнесе ни едно от трите ѝ деца.

— Чуй какво, бате — каза неочаквано за себе си, — аз премислих: ще взема на Филибе и твоите. Сам няма да се оправиш с тях, още не са отрасли.

Мъжът почувствува как нещо кораво започва да се топи у него. Беше си викал, че е останал самичък, че всички са сами, изтървани в злия, размирен свят, и никой не ще да знае какво търпи ближният му. Пък Стамена, дето във всичко знаеше сметка и мяра, изведнъж бе готова да се натовари с чуждо тегло.

— Сполайти — проговори дрезгаво Първан, а сестра му си рече, че не го помни такъв странен. — Сполайти, дето поемаш челядта ми, та ми развързваш ръцете. Няма да ти останат борчлии сиротинките.

Беше чакала той да каже: „Няма да ти остана борчлия!“ Защо не помена себе си Първан? Дали и той вече бе намислил своето?

— Ти накъде, бате? — попита го. — Нели ще ни спохождаш? Без хабер ли ще си от нас?

— Знаеш — не отвърна направо, — когато си идехме насам, видях в Русчук как посякоха едного хайдутина. Дружината им обрала султановата хазна… Та тогава помислих: „Да нямах челяд, щях и аз да надробя на Селим хан такава попара!“ Знаял ли съм, че след седмица време ще бъда без челяд, без къща?

Погледна Стамена в очи и каза късо:

— Само този път ми остана, сестро. Гората.

Първан ги изпроводи надолу, до Марица чак. Помогна им да преминат брода, отгледа ги. Чудновата дружина бяха: седем дечурлига, всяко натоварено като муле. Подире им — Марин, от неговия товар по-тежък нямаше. А пред всички вървеше Стамена: задянала грамадна цедилка, с две бохчи на ръце, тя крачеше все тъй пъргаво, като да не усещаше ни тежест, ни грижа.

„Ей затуй — спомни си Първан — тате най-много обичаше Стамена: няма товар, дето ще я превие и умори.“

Два дни по-късно се раздели с Добри. И малкият не щеше повече да остане в Конаре, нищо не го задържаше тук. Добри не бе свикнал да говори много с братята си — чужди му бяха и думите, и грижите им. Една заран каза просто на Първан: „И аз ще се стягам, бате.“ Първан си знаеше, че не бива да разпитва. „Навярно в манастир ще отиде Добри — реши по-старият. — Само за манастир е такъв като него, нефелен, пък писмен.“

Прегърнаха се, и двамата бързаха да се свърши по-скоро. Не си продумаха, както що е ред при раздяла, че ще се потърсят, че ще си пратят хабер. Различни пътища поемаха, а в едно еднакви: и от двата човек мъчно се връщаше назад.

Малкият беше потеглил, когато Първан го изгледа още веднъж. Добри притвори тихо вратника (всичко вършеше така — да не напомни за себе си), полека заслиза уличката, сетне сви към гробището. Някои отпосле казваха, че докъм пладне бил все там, седнал край неравнените гробове. Беше се прощавал с рода си.

Най-накрая Първан се раздели със Стояна. Често си мислеше: уж едно с едно си не приличаха децата на Стано Мухтар, ама със Стамена и Добри човек можеше да си разбере от дума. Яма сякаш бе го делила от Стоян. Като добиче живееше брат му: от сеитба до копан, от копан до жътва, до вършитба. „Такова май не е имало в рода ни“ — викаше си по-старият. Та му олекна, кога дойде до сбогом със Стоян.

— Тръгваш ли? — продума Стоян, щом видя, че брат му се гласи.

— Тръгвам. А ти защо оставаш? Ще сееш, та да има какво да палят; ще си пазиш нивите, та да има кого да колят, а?

Стоян го изгледа дълго, сякаш искаше да придаде нарочна тежест на думите си:

— Все някой трябва да остане, бате. Едни измряха, други си поеха пътя. Аз пък ще остана. Да се не затрие Конаре.

Не изпроводи брата си. Навярно пак му беше наум, че нещо не чака, че трябва нещо да свърши.

Първан не улови към Филибе, а къде Изгрев. „Сполайти — беше рекъл преди седмица на Стамена, — сполайти, че ми развързваш ръцете.“ Сега помисли пък: не само Стамена, и Стоян ги развърза. Нали даде дума да се не затрие Конаре, Становият род.