Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1966 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aradeva (корекция и форматиране)

Издание:

Автор: Вера Мутафчиева

Заглавие: Летопис на смутното време

Издание: четвърто

Издател: Издателство „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 15.VI.1984

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Асен Гицов

Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394

История

  1. — Добавяне

VIII

Зимата, първата във Влашко, Софроний изкара зле. Тъкмо Добри си мислеше, че тук, на тихо и сигурно, наставникът му ще се отърве от своите триста и деветдесет болежки, излезе напротив; като изпрегнато добиче, дето дълго се е напъвало да не рухне върху браздата, така и Софроний се срина отведнъж. Болестта му започна уж с проста настинка, а едва не го отнесе в гроба, макар книжника да обикаляха най-прочутите букурещки доктори.

„До дъно е изчерпан негова светост — беше заключението им. — Чудно, че се е закрепил и дотук, щом е заболял още преди трийсетина години (за Софрониевата душевна теснота ставаше дума). Невероятно!“

Ако букурещките лечители бяха познавали стария, както го знаеше Добри, нямаше да се чудят; Добри започваше да вярва, че у учителя му живее незнайна сила. Преди десет години още, когато го завари в Арбанаси, Софроний му напомни вощеница с треперливо, замиращо пламъче. „Какъв късмет, че не се забавих още месец-два! — рече си тогава Добри. — Толкова навярно са му останали.“

А оттогава — десет години…

Добри виждаше как всяка божа заран Софроний се навдига бавно, на пресекулки; виждаше го как с мъка и болки (при все че си охкаше тихичко, без злоба) разкършва тяло; как цялата тази мълчалива борба със себе си, с немощта и старостта запълва поне част от всяка божа заран. Но щом усетеше, че се е размърдал, че и днес ще се живее, Софроний пъргаво подреждаше работата за през деня: какво ще направи той и какво — послушникът. Сетне сядаше, прекръстваше се и отхлупваше дивита, докато Добри още остреше перцата или гладеше хартията с хладка ютия.

Но както се каза, наставникът заболя, преболедува цяла зима, та по едно време Добри отчаяно си мислеше, че той не ще дочака пролетта. А Софроний сякаш само нея беше чакал. Щом през прозореца светна първото слънчице, старият се ококори. Преди две седмици Добри го завари да спуска плахо нозе от леглото — опитваше се да стане, без да го видят; след още ден-два зашари из стаята; след неделя беше на улицата.

Добри беше се надявал, че още месец поне наставникът му някак ще се удържи мирен, защото го е стреснала смъртта. Нищо такова. Неизминала неделя, откак старият се разшава, една вечер Добри чу познатото: „Утре тръгваме“.

— За къде пък сега? — попита го унило.

— До Римник само, Добри. Съвсем близичко. Нарочно не ти казах досега: една работа се отваря. Ех, ако стане!… Ако стане и то, Добри, ще знаеш, че умирам със затворени очи, не ще са били напусто страданията на грешния Софроний.

— Че какво е то, отче?

— Типография! Истинска. Наша.

— Как наша?

— Българи я държат. Тукашни. Помниш ли, на няколко пъти, докато болеех, идва един Тодор Стоянович, видинлия?

— Помня. Той още от вратата рече, че ти бил ученик.

— Е, ученик! Много дойде ред във Видин да изуча някого на нещо. Ама той така говори от почит. Та същият тоя Тодор е майстор типограф. Посъбрал пари, купил си чаркове и ги отнесъл в Римник, защото там митрополията си нямала типография. Прибрал при себе си още няколко наши момчета, бежанци. И това е, типосват си влашки духовни книги, изкарват.

— Затова ли ще се навдигнем на Римник, отче, за да видим как някои си типосвали влашки духовни книги?

— Че и затова само да бъде, малко ли е? (Софроний никога не разбираше липсата на любопитство у някого.). Ама не е само затуй, ки. Отдавна си имам аз нещо наум, Добри. То е такова голямо дело, че — ако да бях умрял зимъска, — щях да жаля, дето не съм го доживял: искам да типосаме в Римник първата наша книга на прост език! Неделника, дето го нагласих във Видин. А?

— Ех, отче, да можеше! — рече само Добри, забравил страха си, че утре Софроний ще вземе наново да се простуди.

— Ами то от нас зависи дали ще може — бодро отвърна старецът. — Ето, хората са готови да ни вземат половината от онова, що взимат за типосване. Хартия дал господ, мастило — също. Какво друго?

— Пари — каза късо Добри.

Но сега Софроний не се омърлуши, както винаги, когато се споменеше тая дума.

— Туй да ни е грижата!

Ученикът се разсмя: цял живот парите бяха най-голямата грижа на Софрония, а току-що те му се видяха нещо дребно, дето ще оправиш за ден-два, ако си речеш.

На другия ден гавазинът ги събуди още в тъмно да им обади, че колата била готова. До обед стигнаха в Римник и Софроний, нехапнал, неподвил крак, щръкна в типографията на Тодор Стоянович.

 

 

Щрап… щрап… щрап…

Чарковете падаха и се вдигаха, водени от умелата ръка на майстора; момчето сръчно подпъхваше под тях белия лист; другото момче го поемаше — щом калъпът с буквите го отпечата — и отмяташе върху широкия тезгях.

Щрап… щрап… щрап…

Софроний следеше тази равномерна, безпогрешна смяна на белия лист с типосан, а от лицето му не слизаше щастлива усмивка: доживя да види истинска типография книжникът! Въртеше мършав врат, за да следи работата на чарка, стихнал, погълнат от зрелището.

Двама зяпаха до тъмно, защото майстор Тодор не обичаше да отпуска момчетата си преди време за щяло и нещяло. Без да го притеснява старият, почитан гост, той си изкара работата до сами края. Вече съвсем по мрак Тодор Стоянович заглави високо калъпа с буквите; прибърса с мазен парцал разните нарези и сглобки; метна върху чарка голямо, кърпено и омазано в мастило зебло. Разкърши ръце, та ги кръстоса така, че изплющяха чак зад гърба му, и изгледа засмяно владиката.

— Хайде! За днес стига!

Беше се изплескал с мастило по едната буза и тъмната му брада изглеждаше крива-крива, смешна. Дебелата риза лепнеше на плещите му — вир-вода беше майсторът. После обърса ръце в мазната кърпа, но чернилката си остана.

— Здраво държи мастилцето, майка му! — мърмореше си той. — Немска направа!

— Я кажи ми ти сега, майсторе — подхвана Софроний, — туй, дето мислихме ние с тебе, колко пари горе-долу ще излезе? Оздравях вече и му е време да започнем.

Майсторът позапря.

— Ама ти наистина ли, отче Софроние? Пък аз си виках, че ти само тъй. Зер, къде се е видяло типосана българска книга? Кой ще я купи, виках си. Мигар ще я отнесем в Турско и ще отворим сергия на Узунджовския панаир?

— Не — отсече старият. — На панаир няма да може. То, ако щеш да знаеш, всичката и тук ще се изхарчи, Влашко и Молдова гъмжат от наши бежанци. Ама от това няма полза; тая книга трябва да премине отвъд. Нека види родът ни, че и ние вече сме наравно с другите — имаме си типосана книга. Веднъж да бъде начало!

— Кое? — не разбра майсторът.

— Начало. Какво да е начало. Нищо си нямаме още, нищо! А така, от един път: типосана книга на наш език.

— Защо говориш тъй, отче — почтително го поправи Тодор, — намират се из Българско и типосани книги. Руските калугери, дето носят от Московията.

— Не разбираш ти за какво говоря, Тодоре. Не църковна, викам аз; кой отбира църковното? Българска книга на прост език. Както си говорим сега ние с тебе, на такъв.

— Бре! — само каза Тодор.

— Та? Колко ще ни струва една книга от триста листа, да речем?

— То си зависи… — проточи майсторът. — Зависи колко броя ще типосаме.

— Най-многото, дето си типосвал. Хилядо броя! А?

— Хилядо! Отче Софроние, че то ще струва торба пари. Аз печалба ти не искам, държа си думата. Ама пак не ще бъде долу от десет хиляди гроша.

Добри, който слушаше пазарлъка, свирна през зъби; за такива пари бе чувал да се говори само във Видин, при Пазвантоглу, дето грабеше три земи.

— Вярно, много… — посърна владиката.

— Затуй, викам аз — продължи Тодор, — да типосаме по-малка книжица, че и по-малко бройки. Стотина странични така, триста броя, а? Пак ще бъде начало, отче.

— Не — упорито поклати глава старецът, беше си наумил. — Ако ще е, да е! Ще ги съберем ние тия десет хиляди гроша!

— От кого?

— От словолюбивите българи из Влашко.

— Ама, дядо владика, ти барем знаеш как изкараха зимата на чужбина. Гладуват нашите, сушина нямат.

— Ще дадат. Гледай само как ще дадат! За тях е тая работа, нали?

— Дано, отче!… — не вярваше много майсторът.

Двамата приличаха на заговорници: мижавата светлина дълбаеше широки сенки по лицата им, та майстор Тодор изглеждаше вече не смешен със своята очертана буза, ами страшен, като върколак. Срещу него жалко вдъхновено примигваше старият владика, вторачен в осаждения великан, сякаш в икона.

— Господ ще ти въздаде за труда, майсторе! — рече той.

Добри се сети, че учителят не току-тъй призовава бога: щеше му се да има по-тежък свидетел на майсторовата дума.

 

 

От Римник се върнаха още на следния ден. До вечерта Софроний нещо писа, зачертава и пак писа, а накрай подаде на своя послушник ситничко изпълнен лист.

— Туй ще го препишеш петдесет пъти, Добри. Много е, вярно, ама трябва.

Беше писмо. До влашките българи. И простовато, и витиевато, както си умееше учителят:

„Благороднейши и честнейши търговци, духовните наши чада Хаджи кир Петко, кир Йовчо, кир Сава, кир Нягол, кир Димитри Карлович, кир Искрю Събович и прочие, вси християни, що се нахождате по Влахобогдания, любезни чада на наше смирение: благодат да бъде вам и мир от господа бога, а от нас — мир и благословение!

Вашето милостивонравие и великодушно достойнство, що е славно име ваше по далечни места, то ме повдигна да пиша до ваша честност, любезни мои чеда. И ако не съм имал щастие да видя вашите честни лица и да позная ваше благородие, но длъжен съм да почитам вашето достойнство и похвално име, що го имате у вас доволно. И заради това дръзвам да пиша до ваше благородие, като аз, смирений, с божата света воля се наканих и изписах за всичките недели четеното свето евангелие с тълкуванията и нравоученията им и за всички свети божи празници и житията и чудесата на всички светии през годината от славянски и дълбок гръцки език на български прост език, да се прочита на всички недели в църквите, като да разумяват и прости, неучени човеци, и жени, и деца закон божий. Понеже нашите книги са написани на славянски стар език, а не разумяват простите човеци закон божий, много и свещениците не разумяват. Заради това се потрудих аз грешния и преписах тази книга душеполезна на прост български език, какъвто хоратиме ний. Ето, провождам ви и предисловието на тая книга, да го видите.

Затова сега дадохме тази книга на стампа, сиреч на печат, да се напечатат хилядо книги и всяка книга по триста листа ще бъде. Но с много харч бива тоя печат: ще идат до десет хиляди гроша, а аз нямам толкова хал.

Заради това ви моля, зная, понеже имате вие милостива душа и добротворно сърце и желаете да сторите добро. Защото това е добро общо за целия български народ, моля ви да помогнете на това: защото това е по-добро и от хаджилък (Йерусалим), и от Света гора (Атон), понеже в хиляда църкви ще се споменат вашите имена, докато свят стои, и от това поучение колко човеци ще се наставят в правия път! И според това колко полза ще има за душата си такъв човек, който е помогнал да се типоса такава книга, защото досега такава книга не е било по света на български прост език!

Такива книги на прост език имат гърците и сърбите, и власите, и русите, и други вери; само нашите бедни българи нямат такъв дар. Затова са потъмнели с незнание. Но да се потрудим да извадим тази сега на свят, веднъж да стане начало и после, след нас, надявам се, много такива прости книги да се изпишат, но работата е веднъж да бъде начало.“

Както винаги, когато се случеше да прочете новонаписани Софрониеви слова, Добри се изпълваше с възторг: в какво се криеше заразителната им сила? „В страстта“ — отговаряше си сам, както онзи далечен ден, когато бе чел приписката към Паисиевата история. Сега Добри си мислеше същото, докато преписваше туй дълго, жалостиво писмо. А до него Софроний препрочиташе Неделника, шареше дребно из белите му полета, от време на време позапираше, за да изчете на глас някое място — да си го чуе, както му беше навик. Тогава Добри вдигаше очи; Софроний винаги бе му се струвал много особен в такива мигове.

Старецът произнасяше думите бавно, отчетливо, като че им търсеше глас за песен. „Сякаш гуслар, дето си наглася гуслата“; наистина така унесени очи имат свирците, преди да засвирят — те отначало изпиват песента вътре в себе си и тогава я пускат.

Седяха — всеки зает със своя работа — двамата книжници в приземието на букурещката митрополия. Някога, след много години, хората щяха да си представят кой знае как раждането на новата българска книжнина. А то бе тихо и просто, както става с всяко значително нещо в историята.

 

 

Работеха вече четвърта седмица — Неделникът беше цяла тухла изписани листове, а Софроний го премяташе за десети път. Добри бе започнал да преписва на чисто първите му страници, но старият току подхващаше някоя от тях И пак я нашарваше от горе до долу: за ужас на преписвача.

— Така не ще свършим и до втора тръба, отче! — обаждаше се Добри.

— Три пъти мери, веднъж режи! — казваше учителят.

Типосаната книга му се чинеше много по-голямо нещо от ръкописната — нали всяка нейна грешка ще се умножи хилядо пъти.

Дните си вървяха, двамина пишеха от тъмно до тъмно, а в митрополията запристигаха първите пари, дарени от този и онзи.

Не разните кир Йовчовци и Хаджи Савовци се отзоваха първи. Дори не и последни. Какво ли са си викали едрите букурещки търговци: „Защо да плащаме пешин пари за книга? Ще излезе тя, ще си я купим. На зелено пари не се дават!“

Но из Влашко се намериха други десетки българи — същите, дето Тодор казваше, че мрели гладни през зимата — и те взеха да изпращат по десет, по петнайсет гроша пари, пазени за зор заман.

Чудно нещо е мярката на българина за „зор заман“.

Друг да е, щом види, че децата му замръкват неяли, че майка му более или самият той посреща зимата бос, ще реши веднага, че е дошъл зор заман, и ще бръкне най-дълбоко, ще извади последната си пара. А българинът хубаво знае, че туй още не е зор заман; че има къде-къде по-страшно от такова; че винаги и от всяко лошо има по-лошо. За него тъкмо лошо — последното в редицата на земните злини — той стиска последните си пари. Но тъй като за никое не може да бъде уверен, че е именно последното, все едни десет-двайсет гроша остават непохарчени. Затуй, ако попиташ власи, сърби или турци, ще ти кажат, че по цял свят няма хора стиснати колкото българите.

Другото чудно на българина е това пък че тия пари, които пренася непохарчени през глад, болест и беди, той леко ще даде за нещо, дето нито ще го нахрани, нито обуе. За обща полза, както се казва. Така през късната пролет на хилядо осемстотин и пета година българските бежанци във Влашко събраха десет хиляди гроша, за да бъде отпечатана на прост български език една книга.

Десет хиляди гроша! Толкова нямаше по него време и най-едрият български търговец в Турско; толкова вземаше Юсуф ага, за да опропасти поход срещу размирна Румелия; толкова трябваха на Осман Пазвантоглу, за да изхрани цял месец многохилядната си войска, за половината от тия пари — майка и лихва, трийсетгодишни борчове — самият Софроний Врачански беше се излагал безброй пъти на смърт и поругание. А сега с една само хартия книжникът събра на честна дума десет хиляди гроша.

 

 

Беше през дните, когато майстор Тодор дойде из Римник да вземе Неделника. Хартията била купена, каза, та можел да започне.

Дълго огъва Софроний ръкописа, завързва го с връвчица, а все се бавеше. Сякаш се боеше да изпусне творбата си из ръце, неизпипана докрай. Сетне, забелязал, че и Тодор, и Добри го гледат с очакване, въздъхна, зави книгата още веднъж в чисто месалче и я подаде.

— Хаирлия да е дано!

Добри смяташе, че учителят ще заръча много работи — за Софроний нямаше по-скъпо от труда, който започваше сега. Но обикновено словоохотлив, днес Софроний мълчеше. Той изпрати майстора до пътната врата и се върна след доста време в стаичката.

Добри прибираше перцата и дивита, разчистваше — нали работата свърши.

— Чакай, чакай! — спря го старият. — Какво си се разбързал.

— Да посбутам, отче.

— Не бутай! Нищо не е свършило. От утре започваме друга книга.

— Ти за гражданското позорище ли, отче? Нали нея ще напишеш, когато видиш как се похарчи първата?

— Да, за нея така. А пък докато се типоса Неделника, искам да наредя аз друга една книжчица. За мене си.

— За душата си ли?

— Не, Добри, за тялото си. За всички митарства и тегла, дето претегли тленното тяло Софрониево на земята…

— Житие!… Аз, да призная, отче Софроние, все съм мислил: до някой ден ще ти напиша житието. Зер, кой светец български е изстрадал колкото тебе? Нека знае родът ни мъчениците си, нека ги споменава!

— Не, Добри — отговори му учителят, — не ще оставя ти да напишеш житието ми. Зная, мил съм на сърцето ти, ще ме похвалиш доволно, ще изпишеш златна нимба около образа ми. Ще стане житие, както всички жития: елейно, наставително, да служи за пример на паството. Пък аз не ща такова, Добри… Не слава искам аз с житието си, а прошка — да ми простят хората от моето време и от времената напред, дето не съм бил пастир на мястото си…

— Ти ли, отче Софроние?… — горещо се възпротиви Добри.

— Аз… Ти знаеш ли, Добри, на какво се вика пастир? Голяма дума е то, няма по-велико от истинския пастир. За един пример трябва да живее той и за нищо друго. И ако трябва да даде пример със смъртта си, длъжен е да приеме тази смърт като дар божи.

А пък аз съм още жив, Добри… Живея си, макар, ако исках да запазя чисто своето пастирско лице, трябваше отдавна да съм мъртъв. Гънах се, отстъпвах, бягах и се крих; цял живот се борих за година живот още, за ден… От слабост, от боязън. И за още нещо — туй казвам само на тебе: винаги мислех, че от жив човек родът му може да има повече полза, нежели от мъртъв мъченик, тъй мислех. Стига българите са имали само мъченици; работници трябват на рода ни! Това се и старах да бъда: работник за общото благо.

Ето, Добри, туй ми се ще да опиша в житието си, туй не ще направиш нито ти, нито друг някой. Искам да обясня на хората защо не бях пастир на място.

Послушникът не отговори. Беше престанал да раздига купчините хартия и сега много внимателно остреше перата. За да не забележи старият, че очите на Добри са мокри.

Тъкмо по туй време почука владишкият гавазин и предаде някакъв сгънат лист.

— За мен ли? — завърна се из мислите си Софроний. — От кого?

Старецът заразлепя печатите, зазанича. Сетне, все тъй мълчаливо, сгъна листа.

— Лоши новини, а, отче? — не се сдържа Добри.

— Не… — замислено отвърна старият. — По-скоро добри… Нашите, двамата ония, дето проводихме есенес, стигнали до царя.

— Замбин и Николов ли? Мигар!…

— Доживях, Добри! — едва не изхлипа, трепереха ръцете му, тресяха се тесните плещи; приседна, за да продължи: — Доживях да чуя, че родът ни е застанал пред света!

— Е? Там какво станало?

— Поискали им някаква книга. Да покажат, че са наистина пратеници, а не на своя глава…

— Ами такава книга веднага ще издаде букурещката наша община, от туй по-лесно няма.

— Не. Не българите в чужбина, българите от Българско трябва да поискат помощ.

— Че как ще бъде тази?

— Не знам… Ще видим… Нали до едно писмо стигна работата, все ще я нагласим. Утре ще обиколя нашите, може някой да премине отвъд…

— Нали утре започваш нова книга, отче? — подсети го Добри.

Софроний се засмя:

— Не ще бъде утре, видя се. Не е завършено още житието на грешния Софроний, Добри, прав беше ти: житие се пише за мъртъвците.