Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (83)

V

Отново тътен от хиляди копита, отново облаци прах над пътищата на Румелия. Отново поход. Ама нали кърджалийството изживя дните си — дори последният свободен разбойник миряса! Вече четвърта година Кара Фейзи управляваше родния си край, доказваше на брезничани колко късогледи са били, кога отритнаха едно сополиво потурначе от своя град и така го принудиха — наместо табак, обущар или кафеджия — да стане Кара Фейзи. През хиляда осемстотин и осмото лято плътно, синор о синор покриваха Румелия аянски владения. „Да няма каза без аян!“ — с този неписан закон завърши размирието; узакони властта на довчерашните разбойници. Кой тогава вървеше в десетохиляден поход към Стамбул, кой пречеше раните върху земята на Румелия да зараснат?

Русчушкият аян, Мустафа Байрактар, отиваше срещу Стамбул.

Май през трийсетте години, докато размирието показваше на какво е способно, бе липсвало само това: един аянски поход. Та размирието, види се, не искаше да улегне, преди да покаже и него.

Ще рече, на довчерашните главатари, а днес законни управници на Румелия, Румелия бе станала тясна. Уверени в мощта си, аяните желаеха да я наложат и на Стамбул. Нека най-сетне се разбере кой управлява държавата!

А защо точно Мустафа Байрактар яздеше начело на големия поход?

Дълга е тя за разправяне и не съвсем ясна.

Могъществото на Байрактар бе донякъде наследено; през петнайсетте години вражда между Пазвантоглу и Портата Русчук спечели — единствено вярно на султана аянство в Подунавето. Селим хан обсипа с милости Русчушко, стараеше се всякак пред тамошната рая, за да не бият толкова на очи Пазвантоглувите милости към видинлии. Всичко туй Мустафа Байрактар наследи наготово от Тръстениклията. Но истинската важност на Русчук започна от войната с Русия, защото за Влашко се минава през Подунавето, а от цялото Подунаве Портата разчиташе само на Русчук. Затуй Мустафа Байрактар бе оглашен за сераскер на войските, затуй го и направиха паша. Така той стана безспорен господар на цялото Подунаве, аянът с най-голяма дружина в Румелия.

Дотук работата е ясна. Неясното започва с целта, която постави Байрактар на своите войници, макар никой от тях — дори бюлюкбашиите им — да не я знаеше.

Дълбоко в себе си, споделено само с най-близки приятели, Байрактарят реши да върне на престола Селим хан III. Историята не обяснява тази внезапна привързаност към един паднал султан, понеже Байрактар не бе съчувствувал на същия султан преди неговото падение. Наред с другите румелийски аяни, и русчушкият бе наричал новия ред и новите данъци опасна приумица, бе се старал Селим да не успее в своите начинания, които означаваха край на аянската власт над Румелия.

Историята изтъква разнообразни причини, за да обоснове хитроумния заговор, който движеше към Стамбул десет хиляди мъже. Тя изброява тия причини, после ги отхвърля една по една като невероятни и стига накрай до плахо предположение: може би Байрактар е бил толкова доблестен, че го е отвратило насилието над халифа. Може би безизходицата, в която изпадна Стамбул след свалянето на Селим, е пробудила у Байрактар болка за застрашената му родина, страх пред бъдещето. Може би Байрактар е разбрал, че само Селим — този неповторим, злочест и неразбран турски владетел — би закрепил империята на ръба.

Но и в това свое заключение историята се съмнява. Тя лесно приема низките човешки доводи: жажда за пари, за власт, завист или отмъщение. Но види ли се принудена да признае някому, че е бил движен от човешки подтик, историята губи увереност — твърде лошо мнение има тя за човека. Затуй (загдето не успява да обясни достатъчно разумно, сиреч достатъчно низко причината за похода на Мустафа Байрактар) тя просто заявява, че тази причина е неизвестна. Забулен с тайна, до днес неразгадан заговор — казва тя.

Така Мустафа Байрактар яздеше с неясни за историята подтици към Стамбул. Хубаво, че и за съвременниците му бе неясно кое подгонило Байрактар от Подунавето към Едирне.

Нищо не знаеха и Байрактаровите войници, а и не им трябваше да знаят. Те течеха в гъст строй, весели, загдето ще падне нова патърдия — беше ги налегнала скука след примирието с русите.

В този строй човек можеше да види познати лица. Тук бяха някои Карафейзиеви, да не говорим за Пазвантоглувите. Най-отпред, току зад жребеца на Байрактар, яздеше сам си Гяур Имам — разпопеният поп, който се отметна от Пазвантоглу, щом Пазвантоглу се отметна от съюза си с раята.

През Румелия походът премина без всякакъв зулум.

Байрактар показваше, че към столицата напредва не враг, а приятел. От всички възможности го плашеше само една: някой да не узнае преди време намеренията му — това би накарало Мустафа хан да удуши затворения си братовчед.

Когато до Едирне остана ден път, Байрактар изпрати там вестители: великият везир (който след края на бойните действия не бе в столицата) трябваше да бъде спокоен — Мустафа Байрактар идеше, за да върне на Стамбул неговия първи велможа и да внесе в Топкапу зеленото знаме, което прашасваше в Стария сарай подир примирието.

Великият везир прие вестта с облекчение; нему бе стигнало до гуша и заточението, и двусмислените писма на Мустафа хан, който по неизречени съображения предпочитал войските да не се прибират в столицата, и всекидневните метежи на еничарите в Едирне, и обидното всевластие на Кабакчиоглу. С една дума, великият везир Челеби Мустафа паша (още един Мустафа — това беше някаква година на Мустафовците!) посрещна Байрактар като свой избавител.

Цяла неделя остана в Едирне Байрактаровата войска, а за неделя време порасте пет пъти. Към нея се прилепиха дружините на други румелийски аяни — изпрати няколко хиляди мъже дори Тепеделенлията; заговореше ли се за поход срещу Стамбул, аяните бяха на един ум.

Каквото и да е, макар властта на Селим хан да се запомни с незапомнено размирие, никога Селим хан не я докара дотам: на ден път от Стамбул стоеше цяла Румелия. А след още два дни Байрактар получи вест, че отвъд Пролива стояла пък половина Анадола. Сега вече Стамбул нямаше накъде.

Тия трийсетина аяни, близо сто хиляди войници не знаеха точно какво искат от Стамбул. За тях бе важно да докажат на Стамбул, че вече не той, а те управляват държавата. То не означава, че трийсетината малки султани и сто хиляди войскари имаха една воля, не. Но в едно различните им воли се схождаха: Румелия и Анадола желаеха да живеят сами за себе си, да не им се месят нито султан, нито Диван. Как смятаха да постигнат тази небивала аянска свобода? Ами че те бяха я постигнали, оставаше да я подпечатат. Тъкмо за тази работа се надяваха на Байрактар, най-силния и почитания помежду им.

С една дума, ако преди петнайсет години Селим хан бе свикал в Едирне главатарите на размирието, за да се спазарят, сега дойде ред за пазарлък с аяните. Той едва ли щеше да излезе на Портата толкова евтин, както онзи — размирието през последните петнайсет години подкопа до темела султановата власт, превърна се от пръсната в стройна сила: аянството.

В стана си под Едирне Мустафа Байрактар приемаше непрекъснато нови и нови аяни; нови дружини — към войската си. Сякаш цяла Румелия, навдигаше заякнала в метежа снага, за да отърси от себе си болнавата султанова власт. А великият везир, глава на тази власт, примирено очакваше помощ от Байрактар, надяваше се и нему да подхвърлят кокал при делбата.

Към средата на юли русчушкият аян обяви, че тръгвал за Стамбул с аянските войски и с преполовените от бягство еничари на сераскера. За да върнел зеленото знаме в Топкапу, на мястото му. А през нощта преди похода към Стамбул из стана се измъкна неголяма дружина — стотина сеймени. Байрактар може би изпращаше съгледвачи.

Дружината препускаше стремглаво, май се боеше нещо да не ѝ избяга. Стотина арнаути начело с Хаджи Али ага цепеха равнината, преминаваха реките по бродове, отбягваха пътищата. На кърджалийски налет приличаше техният бяг; арнаутите не се помнеха от радост, че ще възкресят угасналото кърджалийство за някакво късо денонощие.

Тъкмо нощ и ден трая пътят им. Втората ги свари около Румели фанар, чудновато селище.

Селото от петдесетина къщи приличаше на малка крепост с кирпичен дувар. Никаква стража не стоеше при стената — от много време враг не бе стигал дотук: тъпия нос, с който Европа завършва при устието на Босфора.

Бедните, наполовина парясани къщи на селището биха изглеждали необясними върху тази изтвърдяла, препечена земя, ако посред тях не стърчеше кула — фенерът. На плоския ѝ покрив всяка нощ гореше огън; яркочервено петно в мастиления мрак над черните води указваше на корабите входа към Пролива.

Полека около фенера бяха израснали жалки къщички — за стражата. Тук властта отпращаше неугодни или без покровител еничари. Преди седем-осем години Селим хан се вслуша в съвета на покойния Юсуф ага и заточи в Румели фанар оногова, който бунтуваше Стамбул срещу новия ред: Кабакчиоглу.

Миналата пролет ямашкият вожд бе излязъл из Румели фанар, за да се разправи със Селим и новия му ред. Оттогава селището стана свещено място за всеки оджаклия или ямак — бе запален огънят на победилия бунт. Цял месец Кабакчиоглу не се прибра от Стамбул дома си, съдеше и присъждаше, отнемаше и раздаваше санове. Шепата жители на селото не вярваха, че ще видят вече съседа си, той беше най-големият човек в столицата.

Но Кабакчиоглу не забрави какво дължи на своята показна скромност. Той набързо осъди Селимовите съветници, заточи по-дребните велможи от низама, изпоназначи аги, молли и долни сплетници, успели да спечелят благоволението му, и една заран, сподирен от малка свита, се упъти към Румели фанар.

Двадесетината жители на селото недоумяваха — завръщаше се, за да заживее, както преди метежа, самият главатар на метежа. Недоумяваха двете жени и двете тъщи на Кабакчиоглу, навикнали с мисълта, че техният повелител ги е зарязал. Десетината дечурлига на вожда по ризка, босокраки и мърляви, се мотаеха пред конете на свитата — вдигна се шум до бога. А Кабакчиоглу, все в същите дрехи на редови еничар, се обърна просто към свитата си:

— Вие си вървете! Не е нужно никой да ме пази. Стамбул и Империята знаят какво ми дължат.

Вярно, че знаеха. Ако не Стамбул и Империята, то сигурно — поставениците на победителя. Те усещаха, че Кабакчиоглу присъствува невидим при всяка тяхна стъпка и следи с хиляди очи живота на столицата. Всеки миг, в който опасният вожд би решил, че е престъпена волята му, щеше да се озове под Топкапу начело на нов метеж. Затуй се стараеха да задържат неговото благоволение чрез вярност и покорство.

Невинаги успяваха. През тази година Кабакчиоглу десетки пъти беше се явявал незван в Стамбул, бе сменял провинен везир или посичал заловен подпалвач. Макар от бедната си колиба в Румели фанар, Кабакчиоглу продължаваше да бъде висшата власт в столицата.

Чудна и неповторима работа е Османовата държава! Не току-тъй всякакви чужденци, поискат ли да залъжат с нещо своята скука, потеглят към земята на султана; там ще видиш такова, дето не си и сънувал. А през тази година имаше на какво да се чудиш, ако би надникнал зад порутените стени на Румели фанар.

Пред сиромашка къщичка от одая (която се наричаше харемлък) и преддверие — с оджак, котли, стомни, котки и дечурлига вътре — направо на стъпалата седеше вождът. Обикновено по риза и бели гащи — жегата в Румели фанар е нетърпима, понеже върху чакълестата му земя не никне ни дърво. Лицето на Кабакчиоглу биваше винаги едно и също: надменно-строго, непроницаемо.

Прав като ученик пред босите стъпала на вожда стърчеше понякога първият везир от Съвета на султановото стреме, понякога еничарският ага и дори шейх-ул ислямът. Май само султанът не бе стоял пред стълбите на Кабакчиоглувата къща през тая година, но затуй пък твърде често му изпращаше за приветствие или съвет свои приближени. Та поредният велможа се препичаше, нетърпимо, не смееше да мръдне под погледа на строгите очи, пелтечеше молби, извинения, обяснения. А Кабакчиоглу отговаряше едносрично, прекъсваше напътствията си, за да нареди нещо на жените и тъщите, да заръча едно кафе за госта.

И кафето пиеха така. Вождът — седнал по бели гащи на стъпалата; велможата — прав и напечен до несвяст. А всеки път по обратния път към столицата поредният сановник благодареше богу: бе отсрочил уволнението или гибелта си, беше се отървал от опасен съперник или изпросил по-висок сан.

Същите тия велможи за изтеклата година се наядоха до гуша от всевластието на Кабакчиоглу. Унизени, вечно заплашени, те не смееха да допуснат дори помисъл за гибелта му — ако на тълпата бъде отнет вождът, току-виж, спуснала се в метеж, по-страшен и от миналогодишния.

Тъй се разхождаха разни везири до Румели фанар, а Кабакчиоглу — убеден в своето призвание любимец на народа — им хвърляше в лицето скромността и простотата си, своята вяра, че не ще се намери правоверен, който би посегнал на живота му.

 

 

Стотината арнаути, водени от Хаджи Али, се изправиха на склона над Румели фанар, когато и последната светлина угасна в прозорчетата му. Само големият, призрачно висок, самотен огън от кулата показваше, че селото не е мъртво. Около огъня обикаляше стража — черни, несигурни сенчици.

— Петима нека се промъкнат тихо, да изведат език! Из първата къща. Внимавайте да не ви видят! — нареди Хаджи Али.

Петима арнаути оставиха конете си и се засвличаха бавно. Склонът беше гол, но нощта — тъмна. А навярно и огънят заслепяваше стражите горе, та не забелязваха как към селото пълзят няколко петна.

Дружината не чака дълго. Ония се изкатериха обратно, като влачеха нещо шесто, овързано на вързоп.

На върха го развързаха — беше ямак. Изблещен от ужас, той се надяваше, че сънува и ей сега ще се събуди.

— Ще ни водиш! — изсъска на педя от лицето му Хаджи Али.

— Ка-кво… къ-де? — едва преметна език езикът.

— Направо у Кабакчиоглу. И да не ти скимне да викаш; прерязвам ти гърлото като на пиле!

Ямакът едва сега проумя какво му готвят: да предаде вожда си, надеждата на простите войскари! Още неразмислил, той вече набираше въздух, за да излезе неговият вик по-силен. Но в същия миг две ръце вклещиха врата му.

Пред очите на ямака заигра, сърцето лупаше лудо, китките напираха в клупа въже — той падна като отсечен.

— Ще говориш ли? — без да изпуска шията му, съскаше Хаджи Али, а арнаутите гледаха двамината с кръвнишко безразличие. — Малко ти остава, ще говориш ли?

Ямакът беше се надценил; нали без мисъл се прежали, мисълта го разубеждаваше — неговата жертва би била напразна.

„Да“ — направи знак, та желязната хватка отмалко освободи гърлото му.

— Там… Първата къща вляво от фенера — прохърка той. — С един прозорец и четири стъпала.

Хаджи Али ловко напъха парцал в устата му.

— Двама ще останат при него. Разберат ли, че е излъгал, да го свършат!

Обърна се към дружината:

— Тръгваме! Дотам са триста аршина. Ако дебнем, може да ни усетят. Ще юрнем открито надолу. И без да ви казвам, знаете: един от нас не може се върна, не отнесем ли главата на Кабакчиоглу.

Всичко стана за броени мигове.

Арнаутите се понесоха из склона, като че се срива ронливият бряг — изсипаха се в Румели фанар и задръстиха късите му улички, преди кучетата да лавнат; колибата на Кабакчиоглу бе окръжена тяло до тяло, когато се чу лай, но още — нито един гърмеж; първият гръмна в мига, в който го заглушиха силни удари — арнаутите къртеха вратата; откъм кулата зачести стрелба, докато десетина убийци се намъкваха вътре и там под писъците на жени и тъщи преораха с ножове одъра, върху който спеше цялата рода Кабакчиоглу; вече започна бой, когато десетината извлякоха тежкия труп на вожда.

Двадесетте арнаути, незаети с тази работа, се отстрелваха — стражата бе сънена, стресната и сплашена, та не свърши много нещо. Цялата патърдия струва на Хаджи Али трима души.

Дружината изкачваше склона, сподирена от редки изстрели, нарамила Кабакчиоглу. Спря горе, при първия храсталак, стовари трупа. Из десетките рани на вожда кръвта струеше, като кога изстискваш сюнгер. Един арнаутин приклекна, разкопча ризата на Кабакчиоглу и много сръчно отдели главата му. Толкова е от човека.

Нагодиха главата в чулена торба. През гъсталака вървяха бавно — конете се дърпаха. Но щом излязоха на открито, понесоха се като бесни. Още една кърджалийска нощ. Последната.

 

 

През тази последна кърджалийска нощ далеко от Румели фанар — на отвъдния край на света — умираше друг един. Неговата смърт не беше ужас, огън, изстрели и писък — тя напомняше тихо завръщане. Връщаше се в родината Иван Замбин.

„Във Враца е пак гроздобер — най-хубавите дни във Враца… Между лозите по Веслец и Джамбазки връх белеят кърпи, шаренеят ръкави, бляскат малки огънчета — обеци и гривни. Мургави ръце се подават изпод шарения ръкав; колко неизказано красива може да бъде една женска ръка, най-топлото, най-грижливо и ласкаво, което е създал бог!…

На мама ръцете… или на кака? Защо ги държи върху гърдите ми, защо притиска тъй силно? Тежи, много… Но то е завивката — тежки са завивките тук! Но мене са завили с шарения козяк: черно и бозаво; с широки огнени черти. Мятаха го отгоре ми в каруцата, когато се прибирахме от лозе, а аз спях с глава върху маминия скут.

Сега козякът е постлан в стаята ми… Няма по-хубаво от тази стая, от полушумовете на нашата къща. Лозницата пред прозореца е почнала да жълтее — леко-леко, само по ръба на листата… Тежи ѝ гроздето, гроздето тежи на цяла Враца и тя бърза да го стъпче по-скоро във вино…

Няма нищо по-радостно от първите струи гроздова кръв в бакъра — плиска и клокочи като водата в улея на воденицата ни по Згориградската река… Двата ореха над воденицата, стадото бели гъски — яркобяло върху яркозелено.

Няма нищо по-ведро от утрините на воденица — пъстра сянка под орехите, празничен клокот на реката, приспиващо ручене на мелничния камък… Лежа под ореха, унесен в утринна дрямка, а през клоните плиска в лицето ми слънце, провижда се небето, бистро и дълбоко.

Наше слънце, наше небе — няма нищо по-сладко от у нас…“

— Иван Афанасиевич, не искате ли вода?

„Иля… Кога дойде под ореха Иля? И защо е облегнал длани върху гърдите ми? Тежи…“

— Приятелю… Помогни…

— Иван Афанасиевич!

Иля плаче. Навярно е научил, че има примирие.

— Ще свърши, приятелю… Ще скъсат примирието. Не може да има мир между тях и нас!… Трябва просто… време.

— Иван Афанасиевич, поискайте ми нещо! — с подпухнали от плач устни говори Иля.

— Там (не мога да вдигна глава, кое тъй страшно притиска?). Там е кръстът…

Иля го подава: стар, позлатен кръст.

„С него баща ми потегляше на чужбина. Носил го е още дядо ми. Муската, която пази всеки Замбин на път… Сега вече зная какво ми тежи — моята ръка върху гърдите ми. А къде е мамината? Тя се провира между лозовите листи, пръстите и търсят… разгръщат лозата, искат да се доберат до сърцето ѝ. Ето го! — голям, чер грозд, посребрен с прашец, недокоснат… Мамината ръка ще го отдели от лозата, ръцете на мама винаги събират и прибират за нас…“

— Майко!

— Аз съм, Иван Афанасиевич! Иля.

— Изпратете, приятелю, този кръст… на епископ Софрония.

Иля не разбра кога свърши Замбин; изглеждаше заспал. Сетне се сети, че като за заспал е твърде студен. Дръпна завивката над лицето му. Преди да излезе в ходника — там от часове търпеливо чакаше кварталмейстерът, за да опише вещите на умрелия без наследници, — Иля пъхна в пазвата си стария кръст и купчина изписани листове. Писмата на Софроний.