Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (74)

VI

Друга заран Селим отиваше на Диван как да е — във фереджето си от тъмна вълна, с проста чалма, без украси. Но днес разпореди да го пременят. Под кубето беше и генерал Себастиани — искаше да му говори пред велможите си. Стига обещания на четири очи, които французинът след туй ловко отричаше.

Пейковете донесоха свиления бял халат, занадипляха чалмата. Прав пред огледалото, Селим хан разсеяно виждаше своя височайши образ — лицето на средна възраст мъж.

„Четирийсет и пет години… Кога минаха?… Какво може да очаква повече от себе си един четирийсет и пет годишен мъж? Да се надява, че ще започне отново? Смешно! Впрочем, не дотам смешно, ако би бил войник, търговец, учен или разбойник. Не започна ли отново едва преди месеци Кара Фейзи, моят връстник? Разбойникът има повече възможности; за султана те са предопределени…“

Двестате крачки между покоите си и диванхането Селим хан извървя между двама оръженосци. Допреди година над всяка негова стъпка бдеше Юсуф ага, бившият роб на майка му. Юсуф, който умееше да събира и носи слухове, да следи всеки султанов велможа, да наднича във везирски харемлъци и из пазарищата — бдящо око на султана. Но преди една година, когато умря валиде султан, велможите посъветваха Селим да се отървел от натрапения му неин любовник.

Селим, разбира се, отстъпи; пожертвува Юсуф. Изпрати го на хаджилък. Юсуф сега обикаляше светите места, а султанът се чувствуваше като разсъблечен всред столицата си — бяха паднали от плещите му хищните, но покровителствени ръце на едничките двамина, които истински бяха сраснати с неговата власт: Хадидже-султан, Юсуф ага.

Пред диванхането зурните пищяха нетърпимо. Започваше днешното изтезание: разговори, преговори, заговори. Безкрайни часове безсмислие, дето един човек като човек би използувал за нещо много по-разумно или приятно: да изпие две-три кафета под някоя асма край брега, зазяпан блажено в синевата над Принкиповите острови. Да се излежава на хлад в харемлъка на някоя тънко-кръста и мекоръка ханъма, да гледа как прозоречната решетка разбива светлината в ивици върху облата, покорна и сита женска гръд. Да препуска под майската зеленина на буките подир недоубит глиган…

Колко много не забелязва, че притежава простият човек, и затуй не изпитва благодарност, дето не са го родили султан!

— Реис ефенди — обърна се към везира на външните дела, — потвърди ли се вашето вчерашно известие?

— Напълно, султанъм. Източникът ми е сигурен.

— Така! Дойде ли генерал Себастиани?

— Тук е. Чака, султанъм.

— Да влезе!

Месеците, прекарани в Константинопол, бяха променили Себастиани. Генералът беше понатежал; на Изток човек лесно се превръща в чревоугодник. Затова пък гъвкави бяха сега умът и говорът му; генералът бе станал държавник. Неговите обиграни очи опипваха Селим хан и велможите му, подредени като ибрици върху миндера; искаха да узнаят преди разговора за какво ще бъде дума.

Тежка задача. Що ще прочетеш у Мехмед Челеби например? Строг, безстрастен, застинал в достолепие, той сякаш винаги подчертаваше, че е готов да падне жертва на гнева, насочен срещу султана му. А Себастиани отлично знаеше, че Челебията прави опити за сближение с еничарския ага. С една дума: че предава Селим хан, а може би го и продава.

Обезсърчен от тия наблюдения, Себастиани се обърна към султана — все пак едничко човешко лице между ибриците. Но то не предрече на Себастиани приятен разговор; Селим хан явно бе научил каквото трябваше да научи последен.

„Проклети сплетници!“ — изруга наум неизвестно кого Себастиани, без да отбележи, че сам много разчита на същите сплетници.

— Радвам се да ви приветствувам с добро утро! — султанът даваше да се разбере, че изрича това от чиста учтивост. — Наредих да ви извикат по наша твърде бърза обща работа.

„Както винаги, Селим ще скочи право на въпроса“ — почти се уплаши Себастиани.

— Вчера узнахме от сигурен източник, че са започнали мирни преговори между царя и вашия император. Защо аз не бях уведомен за тях?

„Господи! — рече си Себастиани. — Тук не ще се отървеш с увъртане. Той твърде точно знае и твърде точно пита. А никой не благоволи да ми нареди какво ще говоря, ако ме питат. Заповедта беше Селим хан просто да не узнае — просто, но неизпълнимо!“

— Налага се да заявя на ваше величество — започна с оскърбен вид той, — че от ваши уста научавам за първи път това събитие. И веднага се налага да изкажа съмнения: новината ми се струва невероятна.

— Моля за извинение, ваша светлост. — Селим днес говореше твърдо. — Вие посланик на френския император при съюзен владетел ли сте, или (потърси по-прилично сравнение, но не го намери)… или една нула?

— Не разбирам… — почти искрено се обиди генералът.

— Разбирате добре! — това беше вече владетелски гняв. — Вашият император сякаш забравя, че заради него аз се оставих да бъда въвлечен в неизгодна за мен война. Забравя, че приех да ме вземат за сляпо френско оръдие; вие поне знаете какво означава това в Стамбул: оръдие на гяурите! Наполеон не иска да си спомни, че ми беше обещал военна помощ в Сърбия и Морея — аз не я получих.

— Но, ваше величество! Наши офицери и строители участвуваха в отбраната на Константинопол срещу английската ескадра; без нашите артилеристи и строители столицата ви…

— Столицата ми би била заета от англичаните. Но признайте, че не мен бранеха френските артилеристи при Галиполи и Босфора! Това беше цялата ви помощ: запазихте Стамбул за Франция. А какво получих в Молдова и Сърбия, в Морея?

— Ваше величество — терзаеше се под справедливите укори Себастиани, — военните сили на Франция са пръснати на огромен боен театър; ние сме народ от няколко милиона…

— За това трябваше да мислите не днес, генерал Себастиани! Когато на Наполеон бе нужно да увлече Русия във война с Портата, всяка помощ изглеждаше възможна. Аз не роптах, не поисках от вашия император неизпълнимото. Но когато научавам, че Наполеон започва преговори с Русия зад мой гръб; когато този мир ще бъде за моя сметка; когато ми предстои да остана сам срещу цяла Русия — тогава аз напомням: ние имаме съюз с Франция, настоявам той да бъде спазван!

Селим хан млъкна, пламнал от гняв и обида.

А Себастиани изведнъж престана да се оправдава и хладно вметна:

— Договор за приятелство, ваше величество.

— Не ви разбирам! — Селим наистина не разбираше как нахалството може да има тъй спокойно лице.

— Договор за приятелство. Такъв е подписан между нашите две страни. В него не се предвижда, че Франция не ще преговаря самостоятелно с държава, с която Турция се намира във война. Ние нищо не сме нарушили, ваше величество.

„Не може да бъде! — падна от небето Селим хан. — Що за приятелство ще е то, ако Наполеон ме тласне в обща война и ме зареже насред път? За какви условия и за какво нарушение говори този; застрашена е самата ми държава!“

Везирите присъствуваха като глухонеми на разговора; цялата борба между две империи се съсредоточаваше у Селим и Себастиани.

Селим хан провлече поглед пред двайсетината кукленски лица и го спря на Себастиани. Генералът беше свел очи. Дори един вече изпечен дипломат се срамуваше от пресметливата студенина, с която отблъсна отчаянието на Селим.

А султанът се вкопчи в сенчицата човещина, която всеки умиращ може да събуди у всекиго:

— Искам да ме разберете добре, генерал Себастиани — заговори той без гняв.

С такова дълбоко достойнство човек се изправя едва пред края си — проумял безсмислието на цялата житейска борба, от която е съвсем все едно дали ще излезеш победител, или победен:

— Много възможно е вашият император да не смята приятелството за условие в един договор за приятелство. Аз смятах другояче и очевидно ще изплатя грешката си. Но съм принуден да ви обясня нещо, което императорът ви упорито недоглежда:

Почти двайсет години управлявам тази държава, макар тя да не прилича на държава; с тесния си гръб аз отстоявам онова, което ще ползува не само мене: една обновена Османска империя би била пречка за Русия към топлите морета. Но моите поданици вилнеят, уплашени от обновата; моите роби се бунтуват с подкрепата на руския цар; моята войска не ще да се бие, защото ме обвинява в прекалено доверие към вашия император.

Аз не мога повече!

„А с това как ли ще се справя? — обезпокои се за себе си Себастиани. — Толкова е неочаквано! Ами, неочаквано! Та светът от години се чуди как Селим още не е загубил ума си. Ето, дойде този час и ме завари неподготвен; човек винаги се надява на добрата възможност, колкото и дребна да е тя…“

— Повече не мога — тихо повтори Селим хан. — Моля ви, обяснете на вашия император, че работите ми действително вървят зле. Щом русите сключат мир с Франция, ще пробият прозрачната ни отбрана по Дунава, ще се съединят с неизброимите размирници из Румелия. Пък от Балкана до Стамбул, ваша светлост, са само два дни път.

Вярвате ли, генерал Себастиани, че такова развитие на нещата особено ползува Франция?

— Но, ваше величество, вие говорите вече не за поражение или победа; вие предвиждате края на османското господство в Европа!

— Това би трябвало да предвидите вие. (Селим сякаш се радваше колко много собственият му край ще обърка Наполеон Бонапарт.) Но във вашите сметки не е влязло най-простото: че Селим не ще може повече.

„Е, не! След такова признание човек няма как да остане султан, дори да не се случи нищо друго! — онемя от изненада Себастиани. — Та това не е Диван, не е разговор между посланик и владетел!“

— Ваше величество — продължи да печели време той. — Наполеон ще оправдае качеството си на ваш приятел, не ще отзове своите офицери и военни строители. Константинопол ще бъде удържан на всяка цена, вярвайте ми!

— Да, вярвам: Наполеон ще опази за себе си Константинопол… Но не забелязвате ли, ваша светлост, че вие, без да знаете за започналите преговори между Наполеон и царя, вече добре знаете какво се разисква на тия преговори?

Себастиани се поклони. Струваше му се, би дал дясната си ръка, за да се е измъкнал вече из Дивана.

— Моля, наминете към Топкапу привечер, ваша светлост — отговори на поклона му Селим. — Възнамерявам да начертая някои мерки по отбраната на Проливите, ще ми бъдете полезен.

— Боя се, че не ще мога, ваше величество. Разбирате ли, мадам Себастиани… ражда. Втори ден. От снощи е в несвяст. Мадам умира, ваше величество…

Себастиани забеляза какво усилие бе потребно на султана, за да осъзнае най-обикновеното нещо на света.

Някой раждаше; едно дете искаше да дойде на този объркан и дообъркан от честолюбието, задните мисли и скритите действия на световните господари свят; един баща бе напуснал мястото си край постелята на родилката, за да вземе участие в низка игра, чужда за жената, която раждаше, чужда за детето, което искаше да се роди. Ама и какво търсеха разни селимовци и наполеоновци от едва трийсетгодишния мъж, който не знаеше дали вече не е овдовял; дали преди да е станал, не бе престанал да бъде баща — така, докато траеха разговорите от висш порядък за бъдещето на Стария свят?

— Простете, Себастиани!

 

 

Ето заради това (заради едно новородено и една умряла при раждане жена) Селим хан обмисли без Себастиани своята решаваща, отчаяна стъпка по отбраната на Стамбул. Но от това пък не следва, че ако генерал Себастиани бе участвувал в решението му, нещата биха протекли другояче. Във всеки случай упрекът на стамбуллии и историята, че Селим III бил воден и този път от посланика на Франция, няма основание. През следобеда на двайсет и седми май хиляда осемстотин и седма година, докато Селим хан се съветваше с везирите и шейх-ул исляма в Топкапу, генерал Себастиани седеше във френското посолство край белия обезкървен труп на мадам, убит от мъка и някак непристойно облекчен, дето не чува повече нейния животински безумен стон — вместо него от съседната стая идеше гладен хленч. Така или иначе, Наполеоновият посланик през този следобед имаше по-важни грижи от отбраната на Стамбул.

Решението, взето от Селим, изглеждаше на първи поглед разумно, поне за оня, който знаеше следното:

През зимата — щом бе обявена войната между Русия и Турция — английската ескадра на адмирал Кейуотър (наследил великия Нелсон), която шареше из топлите морета още от времето на Наполеоновия поход в Египет и нападаше новите френски владения в Италия, по островите — същата тази полукорсарска ескадра премина завчас Дарданелите и наду платна в Мраморно море. Руси и англичани, последните читави противници на Бонапарт в Европа, насочваха ударите си срещу Наполеоновия съюзник Селим III.

За стамбуллии английското морско нападение беше гръм от ясно небе: откак Османовата държава е държава, никой не бе нарушил спокойствието на Мраморно море, сребристосиньото преддверие към столицата. Турците не бяха готови да бранят Стамбул откъм морето. А английските кораби имаха стотици нови топове, стотици изпечени в десетгодишно пиратство мерачи. Англичаните не биха превзели Стамбул с тия трийсетина кораба, но решително можеха да го разсипят с едноседмичен обстрел откъм морето. Стамбул е особено уязвим от тази страна, Стамбул е строен паянтово, лесно се срива и пали. С една дума, столицата се видя пред съсипията си.

Точно тук Себастиани показа на какво е способен един Наполеонов генерал. Офицерите, строители и оръжейни майстори, които бе докарал в Турция, за няколко дни извършиха чудеса: от две страни на морето и Проливите израснаха табии по нов образец, снабдени с по четири до шест далекобойни оръдия. Изучените Селимови низами оправдаха хляба си — те не отстъпваха по нищо на френските топчии. Така, разставени по бреговете на Стамбул до Галиполи, французи и низами отстояха Стамбул.

Кейуотър беше твърде опитен военачалник, за да разбере, че се разтака излишно из Мраморно море, когато от всички страни гърмят по корабите му, а пътят през Дарданелите е почти затворен. Той изигра преговори със султана; обеща да напусне турските води, ако му бъдел предаден английският посланик (когото нищо не заплашваше в Стамбул); посланикът трябваше да се натовари, та светът да види как Селим хан изпълнява условията на Кейуотър. И една мартенска заран стамбуллии, накацали по скелите, съзерцаваха как се отдалечава към запад страшната ескадра с развети знамена.

За първи път от началото на властта си Селим хан бе постигнал нещо като победа. Тя беше дело на низамите. И сега ли Стамбул нямаше да съзнае колко необходими са те?

Само дни след победата Стамбул поднови своята стара песен: гладуваме заради френците, воюваме заради френците, търпим позор заради низамите! Но Селим хан вече бе спечелил почва: по табиите около Стамбул и на Босфора стояха низами. Еничарите, които открай време държаха старите крепости по Пролива — Румели фанар, Анадолу фанар, Румели хисар, Анадолу хисар и прочие, — продължаваха да ги държат; новите укрепления си бяха отделно. Но еничарството търпеше в отбраната на столицата и низами, не им правеше въртели. Селим хан взе да се надява, че низамите полека-лека ще бъдат приети от оджака и Стамбул.

Затова на двайсет и седми май следобед Селим обяви пред Дивана си нещо, което би се сторило всекиму опасна дързост, ако да не беше работата с английските кораби: султанът предлагаше разширение на низама за сметка на еничарския оджак.

 

 

Велможите от Малкия диван мълчаха дълго, след като изслушаха своя повелител.

— Султанъм, и без мерките, които чертаеш, стамбуллии ще се раздвижат достатъчно при новината за мир между френци и руси — внимателно, подхвърли Ибрахим кехая, един от най-просветените умове на държавата.

— Тъкмо затуй — натърти Селим. — Ще покажем на населението, че Диванът не е уплашен от тази вест и ще отбранява столицата.

— А как ще осъществиш тази мярка?

— Утре заран неколцина първенци ще заминат към устието на Пролива; ще тръгнат от крепост на крепост и ще убеждават ямашките части да се влеят в низама.

— Ще рече, султанъм, смяташ да вкараш ямаци в новата войска. Защо тъкмо ямаци, около Стамбул няма по-опасна сбирщина от тях?

— По две причини. — Селим хан явно бе подготвен за въпроси. — Първата е тази, че ние бързаме; не е време да набираме мъже от Арнаутлука и Анадола. Втората е, че искам да обуздая именно ямаците в редовна войска; те се държат като юруци, а не войскари. И после: ямакът не е потомствен еничар, той се е наел войник, за да чака място в някоя орта. Щом е така, защо да не използува случая — низамите са и по-добре платени, и по-добре гледани от еничарството.

— И въпреки всичко досега никой ямак не се е записал сам в низама. Ще рече, те се намират под влиянието на оджака; иначе не биха понасяли лишения.

— Просто не сме им предложили. Та кого да изпратим утре из крепостите по брега?

Мълчание. Повече от ясно беше, че дългата реч на Селим хан не е убедила никого; велможите считаха такова пратеничество за сигурна смърт, затуй не се и натискаха.

Когато мълчанието стана неудобно, отново се обади Ибрахим кехая:

— Султанъм, задачата е трудна. Да не кажем — опасна.

— Точно по тази причина търся доброволци.

— Да-а-а… — отзова се неопределено Ибрахим кехая, най-просветеният ум на държавата, и пак млъкна. Като бяха султанов Диван, не са самоубийци я?

— От Дивана ще отида аз.

Везирите въздъхнаха с облекчение: намери се балама! А той — Махмуд ефенди, новият началник на войските по Пролива — май сам не усети кога се излетя така.

Видимо се разкайваше: всички го мереха с такива съчувствени погледи, сякаш вече беше мъртвец.

— Хвала и чест на Махмуд ефенди! — тържествено произнесе Селим хан, за да уязви своите първенци и смекчи страха на бързорекия велможа. — Предоставям на Махмуд ефенди, като си подбере подходящи хора, утре заран — иншаллах! — да изпълни моята заповед.

Късно вечерта Селим хан излезе в кьошка пред покоите си. Беше без месечина, но през прозирната като черно стъкло тъмница се виждаха бреговете на Азия и Европа. Сякаш скъпи камъни, нанизани покрай водите, блещукаха крепостите отсам и отвъд; личеха ярко между по-дребните разсеяни светлинки на кьошкове и лодкарски колиби.

„Какво ли ще стане утре там? — мислеше Селим хан, надвесен над столицата си. — С какво ще завърши този опит да обновя моята войска? Плах опит… Може би тъкмо там бе грешката ми: че още в самото начало не свърших това, което ще опитам утре.“

Нощният хлад накара султана да се прибере в покоите си. Без да се сбогува с майската нощ над Стамбул. Един нещастен, влюбен в красотата слепец.