Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (20)

II

В равнината пролетта иде рано, ветровете вече накъсаха тънкия сняг. Полето изглеждаше като разтоплено, пъстро животно, което дъхти пара. Жегата настъпи тъй бързо, че над Тракия влагата се издигаше да пропие разтопения сняг. Личеше си, и тази година ще е сушава. Парата не се събираше на облаци, а сякаш я всмукваше бездънното, жестоко синьо небе.

Конарци все пак издебнаха и изораха. Нивите отгоре бяха разкаляни и кашкави, на педя дълбоко още не бяха се размразили, а по високите места — вече изпръхнали твърде много, чак сухи. Някак ги поразчоплиха плитко, та засяха султановия ориз.

 

 

Тази вечер Марин се прибра от сеитба рано, много по-рано, отколкото трябваше. Той не влезе направо в собата, говореше с някого навън. Стамена не се стърпя, излезе и тя. Свечерило се беше, дошло бе онова сивосиньо време, когато не можеш да различиш лицата и цветовете, хеле ако някой стои под ореха — там стояха сега. Млъкнаха, щом видяха Стамена.

— Много рано си дойде, Марине.

— Ти се радвай невям, че дойдох — необичайно рязко отвърна Маринчо. — За малко не се напъхах на вълка в устата.

— Какво, аскер ли има къде Кричим?

— То да беше аскер!

Настръхна: никой не я гледаше в очи, мъжете стояха със сурови, затворени лица.

— Кажи де, какво е станало в Кричим?

— Кара Фейзията е в Кричим. От онази вечер.

Кара Фейзията, Кара Фейзията… Къде е чувала това име? Малък беше светът на Стамена — от Марица до Конаре, от нивите до вкъщи. И все пак като че това име вече е било в малкия ѝ свят.

— Кой беше пък тоя?

— Не помниш ли? Есенес, когато през село мина калугерът от Бачково по милостиня. Той разправяше за тоя Фейзи, сега Кара Фейзи му викат. Страшен щото.

— А той в Кричим що ще? — попита тя. — Да го хранят, а? Нали Кричим е богато.

— Богатството им изяло главата на кричимци, това е. Кара Фейзи влязъл с хората си в село и поискал погачи, кокошки, баници да му опекат. Също като кога минава аскер. Някои се опънали — зер какъв е той, та ще заповядва? Откъде да знаят, че така ще стане.

— Какво станало? — пак попита Стамена.

Другите като че бяха вече научили, гледаха встрани и мълчаха.

— Какво. Още там главатарят дал знак на хората си. Нахвърлили се като аждери да секат наред. Побягнали нашите къде очи видят, ама пеши пред кон бяга ли се? Петнайсетина души изклали. Писнало селото, наизнесъл кой какво има. Сваляли обеци от уши жените, пафти. Туй ми го каза човек, дето е видял.

— Е, а оня, Кара Фейзията?

— Нищо. Седял си на коня и дума не рекъл. Кога се скупчило всякакво, наредил на хората си да отберат среброто, а на другото — черги там, халища — огън да дадат. Изгорил си ягмата. Иди го разбери!

Нейсе, седнал да яде с първите си хора в най-богатата къща, на Панталей. — Сега вече Марин говореше към всички, сигурно дотук беше разказал, когато дойде Стамена. — Уловили хаирсъзите този Панталей и други по-заможни и започнали да ги мъчат за пари. Не зная колко е вярно, оня човек ми каза, пекли ги били на жар. Дали и това може, а?

— Всичко може — глухо издума един от мъжете под ореха. — Няма такова, дето да не може, паднеш ли на турчин в ръцете.

— Ама тия не били всичките турци бе! Кара Фейзи говорил като теб и мене. Та щом селяните чули, че ония не мирясват, почнали да се измичат в тъмното и уловили шушавата.

— А катилите останали в Кричим, така ли?

— Останали. Там са още. Снощи запалили долния край, двайсетина къщи изгорели. Тогова, дето срещнах, избягал снощи. Едва докопал драките. Викаше, страшно било, като ден светело полето, писъци, олелия, не ти е работа!

Всички мълчеха. Всеки мислеше: „Колко е от Кричим до Конаре? Днес са там, утре — тук.“

— Не може да седим и чакаме ей тъй на — рече един. — Нещо трябва да свършим.

— Разумява се какво ще е. Да си завиваме края, дорде е време.

— Още тази вечер, не ще и дума.

Маринчо не проговори. Страшно: тъй отведнъж да зареже къщата и двора! Посред нощ да юрне из горите. Сепна се — Стамена беше, дърпаше го за лакътя.

— Върви, обади на тате! Пък аз ще посбера едно-друго.

 

 

Преди среднощ се събраха у стария. Стано Мухтар сякаш не беше същият човек, въртеше се нагоре-надолу, нареждаше. А хората го слушаха, защото на всички беше взел ума — от побирчии са бягали, от войска, ама такова никой не помнеше.

Пред Становата къща отдавна се бяха скупчили хора и добичета, чакаха мухтаря, а той пък чакаше да се съберат всички. И друго вършеше, дето съвсем не му бе сега времето — разправяше се със сина си. Разправяха се за това, че Стоян не щеше да тръгне със селото.

— Рекох ти, тате — викаше, навел глава като бивол, — утре, вдругиден ако не засеем, свърши се. И сега е вече късно, а щом изтървем тия дни, отиде тя.

— А бе на глух човек ли приказвам аз? Като ти светят маслото, каква полза, че си засял? Коливо ли ще ти варим от максула?

— С триста мъки зачувах зърно, за какво беше, ако не засея, а?

— Върви! Върви, ти викам, из пътя ще се оправяме!

— Няма да вървя. Един като остана в празно село, никой няма да ме усети. Нощем ще засея.

— Карай! Всеки си тегли от акъла — изръмжа старият и излезе из къщи, без да си вземе сбогом със сина.

Хората се разшаваха, щом дойде мухтарят. Взеха да подвикват на децата в тъмното, жените ги скупчиха наоколо си като квачки. Стано улови поводите на кончето.

— Хайде — рече, — да помага бог! Читави да се върнем и читаво да заварим Конаре!

 

 

Седмица нещо останаха конарци в усойния дол под Оброчището. Всяка вечер два-трима от мъжете се изкачваха горе, на поляната, при стария каменен кръст. Няколко пъти виждаха из полето огън — пожари. Но не гореше Конаре, ами отвъд Марица. Натам, изглежда, бяха отминали хаирсъзите. Но конарци пак не се върнаха, докато полето не потъмня съвсем и не секнаха палежите.

Завариха селото, както го бяха оставили. Само земята беше съвсем изсъхнала, преминало бе времето за посев. Няма що, прав излезе Стоян, ако да викат, че Бежановата майка не плачела, плачела Стояновата. Тоя път щеше да проплаче майката на Бежан, ама как да познаеш отнапред кога — чия?

Два дни, след като се върна, Стано Мухтар тръгна за Филибе. Беше намислил да върви при кадията, да моли: нека обадят на султана какво става из Тракия. Така и така, такава напаст още не сме пащали — да види там какво ще измисли.

Вървеше и гласеше наум що ще каже на кадията. И се надяваше, че сигурно други села са проводили човек преди него, та неговата ще е по-лесна.

Отсам Марица видя да се задават из пътя хора, все пешаци. Попритули се, докато наближат (такова време беше, че да те е страх от среща и стига). Не бяха войска. След малко ги различи — помаци.

Конарци, че и другите българи от Филибешко, не обичаха твърде вземане-даване с помаци. Такива едни бамбашка хора — нали ни с тия, ни с ония я караха — бяха подивели, за нищо налитаха на бой и кръв. Но Стано Мухтар нищо не носеше; мюсюлманинът почита стария човек, щом няма за какво да го заколи.

Хората вече бяха близо, та Стано позна Алията — на Костандово мухтаря, — познаваха се от филибешкия кадилък, където от време на време се събираха всички мухтари от казата. Спряха се.

Помаците наобиколиха Стано, а той си каза, че са страшни за гледане. „Глад — викаше си — имало в Конаре, ама тия на каквото са дередже, ние никога не сме били.“ Наистина, сякаш излезли от гроба мъртъвци водеше Алията: хлътнали очи, изострени носове, жили и кости, що прозират под кожата. Боси бяха всичките и тъй опърпани, че да ти дожалее.

— Мерхаба! — каза Стано, а те продължаваха да се взират в него, без да мигнат.

Само Алията отговори:

— Мерхаба!

— Да не сте били при кадията да се жалите от хаирсъзи? — все мислеше за своята работа Стано.

— Нам какво е от хаирсъзите?

Алията, като всички помаци, говореше българския чисто и меко; в Конаре само песните имат такива думи. — Не видиш ли от нас що е остало? Шантав трябва да бъде хаирсъзинът, та да си оцапа ръцете с такова.

— Глад, а? Страшна суша!

Стано го досрамя от здравите му дрехи, от това, че и през неговата кожа не прозира гладната смърт.

— Затуй и ходихме, ха. Още една такава година няма да изтраем. Вие какво знаете? На вашето ли викате глад, а?

В погледа на костандовския мухтар святкаше вълча злоба, отчаянието на неял човек.

— Всеки себе си знае, Алия. Децата ни се спекоха, по шест месеца в годината сноват с бакъри и ведра до реката, така я караме.

— Сноват, сноват! Ама реката ви е на пол саат път. И земята ви друга, тлъста. Я ела горе да видиш! Вашите деца се спекли, а нашите съвсем не артисаха. Като мухи мрат.

— Ами във Филибе какво ви оправиха? — побърза да заговори за друго Стано.

— Преоправили са ни! Сит на гладен не вярва. Искахме ние чалтъкчии да станем, да садим султанов ориз. Като вас.

— Че къде по чуките ориз бе, Алия? Ниско му трябва на него, вода.

— Дано знаем какво му трябва. Та тъкмо такова искахме, да ни дадат от султановите оризища в ниското. За едно от пет сме каил да работим. Не може, вика еминът, така не може. Няма вече земя, вика, и ориз няма. Пък и какви сте ми оризари, вика, тая работа я не умеете, балканджии сте. Харно де, викам аз, да мрем ли тогава, а? Знаем я ние каква е тя, нямат ни вяра турците. За нищо не ни бивало — тъй мислят, — а на вас ориз дадоха, а?

— Нищо не са ни дали — излъга Стано.

— Ако за ориз си тръгнал, връщай се. Няма, вика.

— Не за ориз. На кадията съм нещо дотрябвал.

— Да искат, това знаят! Душата ни барем нека вземат, та да се куртулисаме!

Обади се някакво младо помаче, май най-младото. Слабо беше като другите, а пък личеше, че е жилаво за трима. Подхвърли думите с някаква безкрайна, отчаяна злоба, а очите му не слизаха от приличните дрехи на Стано, от здравите му цървули.

„На тоя да паднеш, жив те изяда!“ — рече си старият. За първи път срещаше глада с толкова отчаяно и свирепо лице.

— Чие е туй момче? — попита. — Не го зная.

— Мехмеда — отговори Алия. — Синапчето. Не е от наше село, затуй го не знаеш. Чобанин е. Като чу, че ще вървим при емина, и то поиска да дойде.

— Да го видя исках — процеди Мехмед Синап, — оправията му да видя. Санким, като мрем отглади, река знаем барем как изглеждат ситите.

Изплю се — дори това свърши рязко и зло, тъй се стори на стария. Завъртя се и пое, без да чака другите.

Алията огледа тъпо хората си, а те стояха сякаш насън, слънцето сушеше последните им силици.

— Хайде, мерхаба! — рече и тръгна, като люлееше костеливи ръце.

Ония се повлякоха след него.

„Да умра аз на султана! — мислеше Стано и крачеше към Филибе. — Ако е рекъл да измори до крак раята си, ще насмогне, малко ѝ е останало. Та глад, та война, та хаирсъзи, та аскер… Само чума няма още. Ами сетне, какво ще си прави царщината? Ако не сме ние да блъскаме и плащаме.“

Беше стигнал Марица, потърси брода, вгледа се във водата. Вир. И всред вира — въртоп. Надолу въртеше, към подмолите.

Спомни си… малко момче ще да е бил. Ловеше пъстърва, а го повлече въртопът. Бе чувал, че трябвало да задържиш дъх, докато те удари о дъното, да се отблъснеш тогава и изскочиш. Така и направи.

„Въртопът — рече си, — завъртял ни е въртопът. Сега трябва да изтраем, да си удържим душата, докато стигнем до дъното. Само ако ударим дъното, ще изплуваме. Няма изплуване отсред път!“

Умисли се. За къде е тръгнал? Искаше да моли султана да спре въртопа. Та Стано Мухтар и челядта му, и всички хора от Румелия да останат насред път — ни нагоре, ни надолу. „Карай, нека стигнем дъното! — каза си. — Нищо не може да се оправи, ако не се разбърка докрай.“

Слънцето се вдигна високо, играеше през върбите във вира. Стано Мухтар обърна назад към Конаре.