Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (44)

I

Оттук полето приличаше на някаква страшна приказка, където се говори за стан на върколаци. Мастилено-черната тъмница беше надупчена сякаш от безброй алени светлини — огньове. Види се, кладяха ги навсякъде: отсам и отвъд рова, под сами калето, покрай реката, между върбалаците. Затова изглеждаха различно. Едни — замрежени от гъстите, вече безлистни върбови клони; други продължаваха високо, високо в кърмъзена пътека — огряваха изотдолу крепостния зид; трети се разливаха в бляскав, неспирен трепет — те бяха до рова или до реката, Дунавът оглеждаше светлината им и ги превръщаше в най-големите огньове под Видин.

Дружината мъже, помамени от заревото, почнаха да се препъват; близките светлини им вземаха очите.

Смълчаваше ги най-вече умора; вървяха шести ден. А също и неясен страх: какво ли ги чака във Видин? Уж бяха питали и разпитвали, уж вървяха из пътя, изминат през тия последни седмици от хиляди като тях. Но черната нощ, стотиците огньове като че ги стъписаха.

— Първане бе — обади се един. — Да беше съмнало, пък сетне да излезем наяве.

— Вие какво? Страх ли ви събра?

— Хайде сега! Приказки. Ама нали трябва три пъти да премериш, че веднъж да отрежеш. Може и да няма връщане оттам, дето сме се упътили.

— Може… — Този, когото нарекоха Първан, сякаш отговори на себе си.

— А бе не ще ни лъже Гяур Имам! — помогна му да дореши трети.

— Гяур Имам! — недоверчиво подхвърли първият. — Срещу такива като Гяур Имам бяхме тръгнали, пък ето ни — ортаци! А раята кому оставяме? Да я колят хаирсъзите, както си щат, така ли?

— Не трябваме повече на раята. Няма, речи го, село из Румелия без свой ров, шарампол и кула. Размирието изучи хората. Свършихме каквото можахме. Не беше много, нейсе.

— Нейсе, дето викаш — отстъпи без съжаление гласът из тъмнината. — Само дано не се пишманим после.

И мъжете продължиха, мамени от светлините под Видин.

 

 

— Кой е?

Не бяха се надявали да им подвикнат на свой език. Първан се отдели от дружината и изстъпи в червения кръг на огъня — първия огън по пътя им.

— Първан от Конаре, Филибешка каза — изрече с достойнство. — Водя дружината си на Пазвантоглу.

— Добре сте дошли! — отвърна просто непознатият, още почти момче. — Нови! — подвикна през рамо към тъмното.

— Аман бе! — сънливо се оплака някаква черна камара.

Май онзи, комуто говореха, беше легнал да спи, завит презглава. Сетне камарата се разшава, подаде рошава глава и от нея се излюпи мъж за чудо: два аршина и половина, с мустаци като къдели.

— При Кондо ли да ги водим, при Велко ли?

— Пешаци са — съобщи стражата, като че то обясняваше нещо. — При Велко войвода.

— Велковите още отзаран изпълниха две хиляди — намеси се някой. — Пешаците стават и конни. Водете ги на Кондо, май са му земляци!

Стражата си остана да посреща и препраща новодошли, а големият мъж закрачи пред Първановата дружина.

Сега вървяха между огньовете и оглеждаха стана; гъмжеше от народ. Хората около огньовете бяха най-пъстрата сбирщина, която можеш да си представиш. Явно мирни до вчера чифчии, по които оръжието стоеше още чуждо; изпечени хаирсъзи, загорели и изсушени от годините под открито небе; бегълци от коя не султанова войска — еничари, спахии, че дори и чауши — продължаваха да носят дрехите, с които ги беше облякъл Селим хан. Всякакви хора и всякаква вяра.

На по няколко крачки, край два съседни огъня се бяха натръшкали и арнаути (ситни, сухи, от глава до пети в силях — дори когато посягаха да прехвърлят съчка в огнището или да поемат комат, правеха го с бързи, по котешки отмерени движения); и власи (с влажни очи, с отпуснати, несръчни пестници — селяни, смазани от ангария и сплашени от болярски камшик); и сърби — веднага си личеха по високата реч, по смеха, който се носеше далеко (мъже, свикнали да не срещат султанов човек, защитени от планините и гората на Шумадия).

Все пак най-много като че бяха нашите — така заключи Първан. Не за първи път виждаше българи, размесени с други, и винаги си викаше същото: ако щеш тури на българина турски шалвари, влашка риза или бял арнаутски фес, пак ще го разпознаеш. По какво?

Навярно по лицето, макар да казват, че няма българин да си прилича с българин. Но в едно тези пшенично светли до синкаво мургави лица се схождат; то е някаква мъдра, горчива насмешка, едва утаена в злоба; улегнало недоверие, изпод което прозира любопитство. Лице с очи, дето забелязват всичко, и уста, дето рядко ще обади какво са забелязали очите. А цялата тази противоречива, векове забърквана, варена и подгрявана смес най-вече се крие под добре приправено простодушие: „Ние не ги разбираме, ние сме от село.“

Как да не се чудиш тогаз, когато, стигне ли до бой, българинът вземе, та се сбие по-свирепо от всякакви арнаути (зер, щом веднъж се отприщи онова, което векове е кипяло, прекипявало и било притискано да не изври — отиде тя!). Как да не се чудиш, когато същият този българин, стигне ли до бягане, побегне по-бързо от всякакви власи (защото от дълъг опит е научил, че не си струва да мреш на обречена табия; защото знае от опит, че едно поражение никога не е край, че и след най-страшното винаги остава по нещо, за което заслужава да запазиш дните си, децата си, по някоя нива, пара или вол).

Почти това си мислеше Първан, докато вървеше между огньовете. И не току-тъй: Първан усещаше, че българите отново се готвят да опитат. Хиляди мъже от българската земя, събрани под Видин — последната крепост, която османецът бе отвоювал от царщината им, — тези мъже, наглед равнодушни, залисани да сушат опинци и клашници, да въртят шишове или да се кърпят — напрегнато очакваха нещо. Не същото, дето бе извикало във Видин бегълци от турската войска, сърби, арнаути или власи. Ония бяха привлечени от жажда за плячка, от своята ненавист към султана. Ако Пазвантоглу не успееше, те щяха да се разпилеят, откъдето са дошли. В бунта на Пазвантоглу — човека, когото едва познаваха и комуто твърде малко вярваха — българите залагаха много повече: Пазвантоглу щеше да се бие, да победи или бъде победен на българска земя. Краят на Пазвантоглу Видински би бил равен на още едно (за кой ли вече път!) разорение на България. А никой не знаеше какво би означавала пък една победа на Пазвантоглу.

Първан почувствува огромна милост към рода си, към българите в стана под Видин, заети мълчаливо да се сушат, кърпят или да ядат. Що за тревоги, страхове и надежди се биеха без отговор зад затворените им чела?

„Ще опитаме, трябва да опитаме и това“ — сякаш се мъчеше да оправдае и себе си, и тях.

 

 

— Бинбашията тука ли е? — извика непознатият към мъжете, застанали под дълъг сайвант, направо до зида на калето.

— Тук съм.

— Нови водя.

Изпод сайванта излезе невисок, набит човек, с необичайно рунтав калпак. Кой знае защо, под навеса не гореше огън, борина или свещ, та не успяха да го разгледат в лице. Беше облечен просто. Би могъл да мине за средна ръка еснафин, а и заговори като майстор, който главява нови чираци:

— Таман повече хора ми трябваха. Моите отпуснах да се наспят, пък изведнъж излезе много работа. Кой се е надявал на такъв калабалък бе? — говореше не към новодошлите.

Първан мярна, че по-нататък, пред сайванта, стои хорска върволица. „Тия кои ли са и защо мълчат като риби?“ — рече си той; от върволицата наистина не се чуваше глас. Затуй пък изпод сайванта се носеше тих звек на желязо — така звънти оръжие.

— Осман ага нареди и през нощта да раздаваме — заобяснява бинбашията. — Не се знае колко време ни остава, трябва да бързаме.

— А че бързайте… — съгласи се сънливо големият мъжага. — Аз нали да си ходя?

— Ето ви отмяна! — подвикна Кондо Бинбаши на мъжете под навеса и те се разместиха.

— Гледайте сега каква е работата — взе да обяснява вече на новодошлите: — От разни села идват хора за барут и оръжие. Ножовете и пищовите не са много, ще ги спастряте, на село по двайсетина-трийсет, не повече. А барут ще давате, колкото искат, барут има.

— Ами пушки? Свършиха ли вече пушките, бинбаши? — обади се някой от редицата.

— Който иска пушка, нека дойде след седмица, тогаз ще ги докарат. Хайде сега, новите да подхващат работа, другите да вървят да спят. А войводата им да дойде при мене!

Първан седна с бинбашията на един обърнат кош. Посегна към кесията тютюн. Кондо спря ръката му:

— Недей! Близо е барутът. Затуй в тъмница работим. Къдешни сте вие?

— От кол и въже, дето рекли. Аз съм от Филибешко там бяхме пет-шестима. Сетне минахме в Ниския Балкан, събраха се още момчета. Сетне — по Балкана, по Балкана, та къде не. Над Тетевен бяхме, кога ни намери на Гяур Имам човекът.

— Той, Гяур Имам, не е тук. Осман ага го прати из Подунавето.

— Да събира хора ли?

— И хора да събира. И да види накъде клонят градовете.

— Как да клонят?

— Май не знаеш: някои градове вече се съгласиха с Осман ага заедно да се опрат на султана. Плевен, да речем, Търново.

— Какво им е дотрябвало да си развалят рахата, занаятлии хора, търговци? Хайде, ние — друго; без земя ни остави размирието, уловихме гората и връщане няма.

— Тъй си е. Ама тяхната сметка е по-добра от нашата, знаеш ли? Осман ага най-много отърва на купците: плаща им по цените на пазара, вземе ли от тях шаяк, барут или овце, мито им не събира, кога продават във Влашко и Буда… А бе ти видял ли си купец човек да се излъже? Щом са се уловили с две ръце за Пазвантоглу, ще рече, има защо.

— Е, а тоя барут, дето го раздава бадева, и него ли е плащал? Да не му текат алтъни из крачолите на Пазвантоглу?

— Къде плащал, къде не — двусмислено отговори бинбашията и се надигна да огледа върволицата, защото дочу глъч. — Какво става там бе?

— Отдалеко сме, бинбаши! — Някой говореше с плачлив глас, види се, да умилостиви Кондо. — … Чак от Черепиш идем, не ще смогнем втори път се добра до Видин преди похода. Пък селото ни е важно, на боаза сме. Нам ако не дадеш едно петдесет-седемдесет пищова, кому тогаз?

— Хайде, хайде — тоя пък се обади рязко, май беше в правото си. — Ти като си на боаза, друг е на пътя или край реката — всички села са важни. Редът си е ред. По трийсет, каза бинбашията, иначе не ще има за всекиго.

— Трайте! — отряза Кондо и отиде при селяните. — Ти ли искаше седемдесет пищова?

— Аз. На боаза сме, та…

— Зная! Ами ако ти дам седемдесет пищова, ти даваш ли дума да запомните какво ще ви наредя?

— Жив да си, бинбаши, каквото кажеш — сторваме!

— Слушайте всички! — обърна се Кондо към селяните, които чакаха или товареха колите. — Срещу похода няма да излизате, нахалост работа ще бъде тази. Туй, дето султановата войска не бива да ви сварва в село, знаете си го без мен; знаете, че не бива и да намери нищо в село.

— Я ела, че намери!

— Войската навярно ще остане под Видин месец, два, може и три. Пашите ще разпращат нагоре-надолу бюлюци, да събират храна, така бива винаги. Ей тия бюлюци, те са за вас. Тях дръжте! Помнете какво ви вика Кондо Бинбаши: резил ще е един султанов войник да се върне под Видин, ако преди туй е преминал дори на час път от Черепиш, Медковец или там каквото било.

Откак свят помни (изведнъж сниши глас бинбашията, а този глас, макар глух, зазвуча с утроена злост), откак свят светува, трепе такива, замръкнали на никое място побирчии. С голи ръце, със сопи, с камъни. А сега силях ти дават, сами ти го тикат в ръцете, че и барут. Сега ако ги не очистим до корен, кога ще е?

Първан беше се промъкнал подир Кондо, та видя отблизо: най-напред го смая самият Кондо, той сякаш израсте над другите. А когато изрече последните думи — пълни с ненавист, — Първан не го позна: откъде извря тази рязка мощ, която се налагаше на хората?

„Ще рече, не за всички българи под Видин не е ясно накъде отиват и какво търсят — каза си конарецът и усети как му олеква. — Толкова е просто: каквото да стане, нали в суматохата ще изтрепем хиляди от тях, нали ще отворим страшна рана в снагата на турската царщина! Само то да е, стига…“

Селяните край каруците шумяха, пазаряха се и те за повече оръжие. Първан долови у тях нещо ново — увереност. Хората вече не просеха; те искаха, защото и обещаваха: сераскерът да не получи от България нито зърно жито.

— Почакайте! — спря ги Кондо и пак заприлича на загрижен търговец. — Не си тръгвайте, може да артисат. Ако не пищови — ножове. Ще ги поделим между всички села.

После дойде и отново седна на коша.

— Откъде взима Пазвантоглу толкова оръжие? — поиска да разбере Първан.

— А бе, щом има пари, другото се намира. Пък и белградските еничари опразниха тамкашната оръжейна, всичко привлякоха насам.

— Разпродават султановото, а?

— Барем да бяха го разпродали! Къде срещу бакшиш само, къде срещу гола дума; нали Пазвантоглу ги пази от Дивана. Заядат ли се с падишаха, бягат във Видин. То белградското оръжие отдавна потъна из селата, това е немско. За него вече отива суха пара.

— А парите? Тях — откъде?

— От тебе — втренчи бинбашията в Първан кръгли, уморени очи.

— Ти пък. Аз наистина питам.

— А аз наистина ти отговарям: от тебе. Някой там Катил Арнаут или Кара Халил опоскал селото ти (Кондо не допускаше, че говори самата правда), сетне, за да прибяга във Видин, кога му се стесни, вземе, та изпраща по двайсет хиляди гроша на Пазвантоглу всяка година!

Е, стотина главатари по двайсет хиляди гроша, колко прави?

Тия видиш ли ги? — Кондо посочи с глава селяните, дето шумяха, радостно около натоварените коли. — Армаган им раздал Осман ага, барут, пищови. Десеторно са си го платили те, и ти, и аз… Наша мъка е в чувалите. Наша мъка, че и наша кръв…

„Наша кръв…“ Първан изви лице, за да го скрие в тъмнината. Спомни си топлите ръце на Тодора; Нонка, голямата щерка — сигурно вече би имал внуци от нея; последното си дете, което и не видя…

— На моите кръвта — не усети как изрече.

— И на твоите — съгласи се Кондо, сякаш бе чул неизказаното. — Тях не можем върна: децата ти, братята ми. Остава да направим тъй, че да не са измрели съвсем напусто. — Кондо пак втренчи в Първана кръгли очи. — Разбираш ли защо викам на нашите да влачат кой колко може оръжие, да дойдат пак, да отнесат още: размирието ни ограби, борчлия ни е! Дойде време и ние да си вземем каквото можем от него!

 

 

Призори дружината дораздаде барута. Под стената на калето се застягаха кервани за близки и далечни села.

Тук и там върху чувалите барут спеше по някое дете; жени подлагаха рогозки под ножовете да не се изтърсят из пътя, пристягаха с въжа скъпоценния товар.

— Е, няма що, днес сме на кяр — сам заговори Първана един селянин, навярно шоп. — Все си викахме, че тази ще излезе никаква, пък ей на…

— Тъй ами. Вече сте на Пазвантоглу аскер.

— Не говори ми ти за Пазвантоглу! — На шопа се стори, че е прочел подбив в Първановите очи. — Много нещо свърши за раята Пазвантоглу. От данък ни отърва, пищови раздаде. Туй едно, ама то не е най-важното.

Първан изведнъж поиска да узнае не как вижда боя за Видин Кондо — Кондо, комуто бе ясно цялото сложно време, дето им се беше паднало да преживеят, а този, сиво-русият селянин от Своге, чиито деца спяха между чувалите барут.

— Най-главното — продължи да го наставлява шопът — е, че Пазвантоглу не ни обижда. Глада, ние сме му алъщисали. Ама се не свиква, брате, на обида. А Пазвантоглу почита раята.

Ти из Видин поразстъпи ли се? Мина ли през видинските села? — попита той Първана.

— По тъмно минах. Дене все се криехме.

— Затуй нищо не си видял още. Преди месец време Осман ага заповяда от всички джамии в неговия вилает да свалят месеца.

— Чуй какво говориш! Правоверен ще посегне на джамия! Ни на тоя, ни на оня свят ще намери мира бе!

— Той, Пазвантоглу, е анатемосан от три години вече, не могат го уплаши никакви мюфтии него. Ами виж сега по-нататък: като свали месеца от минаретата, нареди да турят там сърце. Знак на сърце де. А какво ще рече то? Пазвантоглу го изтълкува на народа: сърцето — туй е всеки човек, защото всеки носи сърце. Хората са равни пред бога — каза Пазвантоглу, — няма християни, няма бусурманци; щом носят сърце, еднакви са!

„Лъжат ви, добри хора! — би извикал Първан (защото не успяваше да се отърве от Кондовите думи: «Наша кръв е армаганът на Пазвантоглу!» — Лъжат ви! Защо до днес никой правоверен не се сети, че човеците са равни пред бога, че и нас майка е раждала, и нас боли за мъките на децата ни? Защо трябваше срещу един правоверен да се опълчи цялата султанова държава, та да му дойде наум, дето бил наш брат?“

Това му се искаше да извика, а вместо него смотолеви:

— Такова не е било и не ще бъде.

— Няма какво, то стана вече — заключи шопът. И на тръгване додаде: — Ако не се случваше никога, дето не се е случвало досега, щях ли да карам аз от Видин за Своге съвсем явно, без криене, една кола барут бе?

„Какво ще му разправяш! — рече си Първан. — И да го лъжат, и да се лъже, не е ли доста, че този човек знае вече не само бой, страх, обида, че за няколко тук месеца хиляди такива селяни ще се научат да убиват?

А после?… После — човекът не е нож, та щом свърши боят, да го захвърлиш. У хиляди българи ще остане по нещо от боя за Видин. Опит, увереност… Право каза Кондо Бинбаши: дойде време и ние да получим своето от размирието.“

Съвсем по видело Първан влезе с дружината си (тя вече беше част от конницата на Кондо) в града. Имаше какво да видиш през тия дни във Видин, но Първан търсеше нетърпеливо първата джамия. Ето я.

Първан се закова на място тъй неочаквано, че препъна другарите си; стоеше всред потока на навалицата, сякаш не може да откъсне очи от минарето.

Високо горе, блестящ на мекото есенно слънце, се забиваше в небето невиждан знак: сърце.

Само допреди час Първан щеше да извика: „Лъжат ви, хора! Не вярвайте!“ Сега у него напря друго: поиска никой да не му пречи (никакъв Кондо и никакви спомени); да вярва, че всички на този свят са едно.