Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (70)

II

Студът ставаше по-търпим, ако вървиш бързо, затова Иван Замбин не спираше нито миг — крачеше насам и нататък пред оградата. Все по-дълбоко свираше ръце в джобове, все по-дълбоко потъваше брадата му в протънелия шал, усукан три пъти върху вдигнатата яка на кожуха.

А часовете бяха безконечни, при все че се съмняваше дали чака часове, или пък само един му се е сторил вечност. И други път бе изпитвал такова чувство — сякаш в Русия, където всичко бе нашироко разлято, необхватно, неизмеримо, и времето течеше другояче. Може би това идеше от цвета на петербургските дни — от сивия сумрак, който държи пет-шест часа, без да просветне в пладне, без да доловиш над тия ниски облаци слънце. Бледо, слабо, измъчено и все пак — слънце.

— Слънце! — запря Замбин и вдигна лице; не се отучваше да търси слънцето. Постоя така едва миг и отново потъна до уши в кожуха; мразът успя да го захапе здраво. И пак закрачи покрай желязната ограда като часовой.

Знаеше, че по туй време генерал Горич си иде от колегията. А в колегията Иван не смееше да стъпи от дълго. Беше го срам.

Впрочем, от кого трябваше да се срамува Иван Замбин, загдето не бяха пристигнали още неговите пълномощия; какво беше крив Иван Замбин, че светът се е обърнал, та от Букурещ до Петербург не стига писмо, а ония, които тръгват от Букурещ за Петербург, пропадат някъде из пътя? То такива обяснения си даваше сам Иван, понеже не намираше други.

Две кръгли години очакваха двама с Атанас писмо от Софрония.

Две години в чужд град, с пари, които им стигнаха едва за първите десетина месеца. Беше ли предполагал, когато преминаваха Дунава, че ще преседят толкова време в руската столица, без да свършат нещо? И за какво, за какво! Заради една книга — това тетевенецът не можеше да смеле.

Преди две години Атанас тръгна подир Замбин, за да му помага в една бърза и проста работа; ще я свършат, ще се приберат. Всяка нова пречка по техните дела (колко повече пък стотици пречки) отчайваше до дън сърце тетевенеца, караше го да ругае наред и най-вече акъла си, дето го бил довел накрай свят.

За Иван тия жалби бяха нетърпими. Чинеше му се, че Атанас му натяква, дето го е откъснал от семейството му. Пък и приятелят му с право се тревожеше: две години изминаха без вест от Враца или Тетевен.

— Ти тръгвай! Върви, да го вземе дяволът! — викаше му неведнъж, доведен до лудост от Атанасовото тюхкане. — Каква полза, че клечим двама в Петербург? Докато не дойде Софрониевото писмо, все едно сме без ръце. Поемай, тебе казвам!

Приказваше на вятъра.

— Та за какво търпях и мраз, и глад, ако се върна, както съм тръгнал? Работа чакат хората от нас да свършим, пък аз да си ходя, ами! — говореше тъй, сякаш никога не се е вайкал.

— Е, хубаво — ядосваше се Иван, — щом така и така ще търпиш, не може ли барем без патърдия да е?

— Тя е за друго — отговаряше приятелят му. — Вдигам патърдия, за да ми олекне.

На Атанас май наистина олекваше за по час или ден. А Иван, при все че си мълчеше (с всеки ден повече, по-тежко и затворено), чувствуваше как отчаянието го подяжда.

Вечер, легнеше ли си Атанас, Замбин подпираше топло чело върху дланите, а лактите — на голата маса; угасяше свещта (пестяха дори от светлината) и се унасяше в мисли.

„Да, аз поех не както Атанас, от приятелство към някого. Аз тръгнах по своя воля, убеден, че българите не бива повече да чакат. Сам… Неизпратен… Без онази книга, която, види се, е страшно важна…“

Един къс хартия, нашарен от десетина подписа и печати… Не само пред руските митарства бе необходима тя; трябваше и на Иван Замбин.

„Изпратен ли съм наистина от някого? — питаше се все по-често врачанецът. — Наистина ли някой иска да говоря от негово име, да измоля и получа надежда? Къде ги тия, дето чакат на мен; защо не дадат знак, че съм им нужен; има ли ги?“

И колкото повече траеше мълчанието на Софроний (Замбин дори се боеше, че старецът — какъвто си бе хилав и грохнал — навярно се е поминал), толкова по-дълбоко ядеше Ивана неверието в самия себе си, по-силно го мореше страхът, че неговото измислено пратеничество не само не ще помогне на рода му, ами ще го направи смешен в очите на света. „Ето — ще кажат малцината като Горич, на които не трябваше хартия някаква, за да повярват в българските страдания, — ето, след толкова столетия стигна до Русия българин, а той излезе лъжец, изнудвач. И какви са тия българи? Има ли изобщо българи, или с това име си играят користно разни честолюбци?“

 

 

От странноприемницата двама бяха се изнесли още преди осемнайсет месеца; Иван бе намерил стая в някаква неугледна мещанска къщичка, в двора.

Иван си мислеше, когато — натоварен със сандъци и бохчи — се нанесе в новото им убежище, че мъчно може да се измисли нещо по-тъжно. Оскъдната светлина на север се процеждаше през едничко прозорче; скърцаше жално дюшемето, скърцаха стени и врати — цялата стара, тъмна, дървена къщурка. Широкото легло, застлано със завивка, която някой бе съставил от най-различни вълнени парчета, изглеждаше така, като че веднага трябваше да се проснеш в него и заболедуваш. Зиданата печка заемаше половината празно място. Иван ѝ се усмихна като на човек. Бе почнал да разбира тази чисто руска любов към печката, грижата, с която руснакът я заобикаля — тънко измазва, боядисва и рисува.

А тази си я биваше. Замбин сложи длан върху гладкия ѝ корем — от много мазане и замазване ръбовете на печката бяха се заоблили, та наистина приличаше на живо животно.

Колкото и тъжно, новото им жилище си имаше добра страна: тук двама бяха между простите, сиви хорица на големия град. В странноприемницата всички нанякъде бързат, не търсят приказка със спътника си. А жителите на малкото дворче сякаш само бяха чакали в затворения им, скучен свят да се появи нещо необичайно, за да заживеят с него. Още до вечерта през стаицата на пришълците се изнизаха един след друг и каруцарят Никитич — почти трезвен, в окърпен до яката кожух, — и бабичката му, и конярят на господарите от предната къща, и накрая студентът Иля.

Иван бе свикнал от Враца да минава за най-учения човек на града си. Затова тук, при съсловния ред (според който Замбин беше на повече от средна ръка еснаф), се усещаше подтиснат. Затова горещото поклонничество на Никитич, стотиците дребни внимания на хорицата от дворчето не го грееха. „Това ли са едничките руси, които те оцениха и са готови да услужат на делото ти?“ — викаше си. Виж, Иля беше друго, при все че живееше в Петербург и се учеше с парите на своя господар (някому просто бе дотрябвал образован крепостник за неговия театър, за украсата на имението му или за учител на дворянските деца). Замбин се радваше, че може да разговаря със събуденото момче, без да опростява своя разказ. Така школникът, който дори не принадлежеше сам на себе си, стана най-близкият човек за нашите двама.

Седмица след като българите се нанесоха в двора, Иля очакваше не по-малко нетърпеливо от тях раздавача; носеше слухове за събитията на юг, кълнеше бусурманите, сякаш сам е ял попарата им; горещеше се и се заканваше на общия славянски враг. С една дума, делото на двамата странни пратеници бе станало и негово. С Иля Замбин споделяше своите поредни несполуки, а Иля го увещаваше, че ще успее, че не може да не успее, защото Русия има една работа за вършене: да натика турците назад в Анадола. Само търпение, още малко търпение.

Кой знае дали нашите щяха да изтраят две години, ако не бяха хорицата от дворчето. Замбин изпращаше писмо след писмо до Софрония, обикаляше генерал Горича, успокояваше гневните изблици на Атанас, разпределяше пестеливо парите — от осем месеца вече българите живееха на вересия.

Това бе най-голямата мъка на Замбин: дълговете. Нали Замбиновци бяха първенци, та баща и дядо бяха раздавали, а не търсели заеми? Как щеше Иван да признае, че умира от глад; с кои очи ще гледа хазаина си, който чака плата за своята стаичка; съседите — дето виждаха у него и Атанаса пратеници на цял един народ?

Един господ знае какво разказваше Атанас на бакали и хлебари, но не се връщаше празен. „Ето — мислеше си Замбин и му догорчаваше кашата, — живеем вече за сметка на хорска милост… Навярно Атанас разправя жалостиви истории пред бакалите и те му пускат милостиня: за поробените славяни под Турско.“

И не усещаше как се старае по-дребни да са залъците му, че и по-малко — дано отложи часа на следващата просия. Иван отслабна, прибеля; дрехите се въртяха чуждо върху мършавото му тяло; излизаше само когато трябваше, а вкъщи повече мълчеше, излегнат върху широкото легло.

И Иля, и каруцарят Никитич често викаха нашите при себе си, да се сгреят, да похапнат. Атанас току се отнесеше отвъд, на топло. А Иван слушаше през дървените стени как приятелят му говори, смее се, отпуснат от топлината, сит; слушаше и злобееше.

— Не можеш ли да потраеш на студ и ти? — попита го един ден със злоба, дошла навярно от глада.

— Е, малко търпим такова, дето го няма никъде, ами и сами насила да се мъчим!

Иван не отговори — това се случваше все по-често: разговорите им да пропадат насред. Иван си викаше, че тетевенецът не е дорасъл за тежестта на делото, в което го беше увлякъл; че нещата разрешава с лекомислие, позволено само в личните работи на човека. Така, отначало несъзнателно, а после обмислено, Иван Замбин почна да желае завръщането на приятеля си в Турско.

Това е, бедата или променя човека, или пък кара да изплува онова, което той е в същината си. Още врачани имаха Замбин-младия за саможив, затворен, надменен. Но всичко то, само загатнато, сега се изяви. То го отчуждаваше от приятеля му: „Ако Атанас замине — мислеше си Замбин, — ще ми бъде по-леко да живея достойно, без да показвам своята нищета; по-леко ще ми е да понеса своето мъченичество.“

Същата онази неосветена досега страна у Иван Замбин го караше да намира и някаква наслада в мъченията си. Много време Замбин бе жалил, че българите нямат свои мъченици, герои, та напрегна воля, за да се превърне в герой. Но, види се, човек не може да стане герой, ако някому не е нужен такъв. И на Иван Замбин остана да бъде мъченик на народа си. Слаба утеха: мъченикът е нещо внушително, но излишно, затова народите забравят често своите мъченици.

„А дали наистина е излишно? — размисляше Замбин. — Та и Горич, и съшколниците на Иля — утрешни учители, ваятели, учени, — и дребните хорица от нашия двор ще знаят, че българите (защото за тях българите — това съм аз) са хора честни, достойни, готови на жертва за ползата на народа си. Ще рече, дори да не свърша нищо повече, аз ще съм направил немалко, само дето стоя в Петербург, дето страдам и не роптая…“

М-м-мда… — както би казал генерал Горич, — някак дребно излиза, поставиш ли го до Наполеоновите войски, до обсадите на Видин и вилнежа на Кара Фейзи. Но няма и как да бъде по-едро нещо, което не е дошло с времето си.

Така че Иван Замбин извърши действително най-многото, което позволява едно ненавременно дело.

 

 

А ето го и Горич. Откъм ъгъла се зададе познатата открита шейна на генерала; зави, спря пред вратите.

Горич съзре просителя.

— Защо чакате на студа? — наведе се към него той. — Защо не ме потърсихте в колегията, у дома?

— Прекалих и с едното, и с другото, ваше високоблагородие. Всъщност, имам да разменя с вас не повече от десет думи.

— Влизайте, влизайте и тогава ще чуем! — смъкна се от шейната генералът.

Иван усети как бузите му пламват след мраза, как отмаляло го болят вкочанените пръсти; беше вече прекалено слаб, за да стърчи с часове навън.

— Как се чувствувате, приятелю? Не ми харесвате, заприличали сте на светец.

— Нищо — отклони Иван. — Просто през зимата всички сме изтощени. Какво става с нашата работа, ваше високоблагородие?

— Елате! — настоя Горич.

Упътиха се към стаята до входа. Иван се силеше да не проличи с каква жалка радост го изпълва топлината, как забравя и разговора, и делото си. Стори му се, че още малко, ще задреме; натежаха клепачите му. В туй време генералът изпитателно го разглеждаше.

— Не, не, не сте добре, каквото и да ми говорите — измърмори той. — Може би трябва да ви види лекар; мнозина не понасят въздуха на Петербург.

Иван поклати глава. „Безполезно е“ — искаше да каже. Сам знаеше какво му има.

— Да, за работата ви сега, приятелю… — май не бързаше да я разисква генералът. — Отговор по нея има, и нелош. Вашата молба е удовлетворена: ще получите сто рубли помощ от съкровището.

— Сто… — чу само числото Замбин. — Нали бяхме молили за двеста?

— Казах ви да съчиним заедно просбата, вие не послушахте. А аз познавам нашите митарства: трябва да молиш за четиристотин рубли, та да получиш двеста. Но и със сто може да отпътувате, дори ще ви остане малко нещо за из път.

Иван не отговаряше. Както винаги при смущение, той разглеждаше полата на сюртука си. Генерал Горич сега също се взря и в тая пола, и в ръката, която вървеше по нея.

Навярно си спомни как бе изглеждал преди две години гостът му… Смугла кожа, червена под своя загар; бляскави, вдъхновени очи; прилични дрехи, скърцащи ботуши… Като че някой бе изличил цветовете от Замбин, беше го изцедил. „Не, ще го убедя да отпътува, каквото и да бъде! — мислеше си Горич. — Страх ме е да остане ден повече в Петербург. Южняците не издържат дълго по нас; твърде суров е за тях северът…“

Сякаш доловил мислите му, Замбин обърна към него своето ново, болезнено лице:

— Ще замине единият от нас, ваше благородие. Приятелят ми.

— Но разберете, Иван Афанасиевич, лудост е да…

— Не!… — твърдо го прекъсна Замбин. — Не мога да замина, преди да съм получил пълномощия.

— А сигурен ли сте, че ще ги получите изобщо? Сам знаете: народът ви преживява такива изпитания, че навярно не му е до пълномощия, постъпки и преговори. Ако беше другояче, не виждам защо епископ Софроний досега би мълчал — поне едно от писмата ви го е стигнало.

— Тъкмо това ще проверим сега — светна упорито пламъче в Ивановите очи и веднага угасна, сякаш изчерпало силите му. — Сега Афанасий Николаевич ще се срещне лично със Софроний. Трябваше да го направим по-рано, но нямах средства, затова помолих министъра…

— Ето какво, приятелю — надигна се от мястото си генералът. Избиколи всички там масички, дивани и столове, та дойде до госта си и отпусна тежка лапа на рамото му: — Искам да ви помоля съвсем приятелски: заминете и вие!

Под очите му беше тъмният калпак на Ивановите коси — с много сребристи влакна в тях; здравата преди шия — вече твърде изтъняла за яката; яката — открита, овехтяла. Видя отблизо как остро се очертават ключиците на Замбин под сюртука, но видя и как гостът му се изпъва, като че тласнат от нетрайна сила.

— Не мога да замина с дългове, ваше сиятелство — изговори с усилие Замбин. — Понеже не мислехме, че ще останем дълго тук, наложи се да направим дългове. С помощта, която получаваме, ще отпътува Николаевич и ще се издължим. Почти — добави той.

— М-м-да. И не подозирах… — смутено призна генералът. — А защо ви смущават някакви стотина рубли? Нима ще бъдете първият длъжник, отпътувал твърде късно вечер или твърде рано заран, без да се изплати на хлебаря и месаря?

— Не става тук дума за месаря и бакалина, ваше благородие — отговори Замбин. — Но моето пратеничество не принесе никаква полза на българите; не бих искал поне да им навреди. Ще остана като залог срещу дълговете ни. Николаевич скоро ще изпрати пари.

„Каква готовност за никому ненужни жертви… — мислеше си генералът. — Кого ще убеди той чрез своя глад, чрез болестта и нищетата си? Неколцина съседи и бегли познати… Какво е то срещу Турската империя?“

И Горич внезапно се ядоса. Яд го беше на себе си, загдето няма начин да помогне на приятеля си и на хилядите, от чието име той говореше; ядоса се на придирчивите руски канцеларии, на всички онези, дето цяла нощ играеха на живот, докато през една пресечка гладува човек като Замбин; доядя го на Наполеон, който бе намерил тъкмо сега да занимава света с болното си честолюбие, а не оставяше Русия да бие турците — как пък всичко беше се подредило наопаки, та да убие човека насреща!

— Знаете ли какво, приятелю — по-скоро изръмжа генералът. — Възхищавам ви се, трогва ме вашата чистота. Но мисля, че всеки на ваше място (че аз на ваше място) десет пъти до днес сам би си написал това проклето пълномощие!

 

 

Замбин се прибра у дома едва подир пладне. Получи от казначея стоте рубли, подарени на българите от руския цар; носеше ги, усещаше как приятно тежат в кесията му. Вкъщи се втурна, затръшна вратата, та приятелят му подрипна насън — Атанас умееше да спи по всяко време, така запълваше безкрайните часове очакване.

— А? Какво, кой? — попита той със заклопени още очи.

— Какво — пари! — подвикна му Замбин.

— Бре! Разпусна се господарят-бащица, а?

— Утре тръгваш, разбра ли!

— Ами ти?

— Оставам. Сега ти ще наредиш работите ни в Букурещ.

Чакаше и тоя път упорство, беше приготвил купища увещания, но Атанас не се опъна. Седна в леглото, разтри очи с цяла шепа и се замисли.

— Хубаво — отговори след малко той. — Ще поемам. Трапища ще прокопая, ама до месец ще имаш и пари, и писмо. А след още месец-два най-много ще си дойдеш и ти. В Букурещ ще те чакам. При владиката.

До вечерта стегнаха всичко, а на заранта осъмнаха пред странноприемницата.

Застанал край колата, Замбин уговаряше това-онова с приятеля си, стараеше се да не пропусне нищо.

Коларят вече се качи, затвориха вратцата. През мътния, отдавна немит джам Замбин все още виждаше лицето на Атанаса — щастливо, както бива преди пътуване.

Гледаше го ненаситно, сякаш току-що осъзнал какво се случва: заминаваше си едничкият му близък.

„Кому ме оставяш?“ — искаше да извика старата жалба на осиротели и овдовели. Вече не мислеше за туй, че приятелят му не ще принизява повече неговото собствено мъченичество; голям, парещ, нетърпим страх сви Ивановото сърце до болка — оттук нататък почваше истинското мъченичество.

Не чу кога коларят подвикна на конете. Само за кратко забеляза в Атанасовия поглед същия страх, който сега душеше него. После пред очите му се протътра задникът на пощенската кола, отрупан в бохчи и кошници, звъннаха с жестока веселост звънчетата и северният сумрак глътна на една хапка онази последна част от родината, която бе топлила Иван цели две години.