Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (21)

III

Тук, на брега между двете морета, пролетта има друго лице и иде по-рано. Започва с това, че сякаш някой изтрива тежките сиви облаци и небето лъсва — дълбоко, прозрачно, южно небе. Би трябвало така и да завърши пролетта над Стамбул — в града няма трева, та да зазелени, кипарисите и чемширът са си зелени кръгла година. Но тъкмо към края на март зеленината им става сочна, крещяща. Други стават и водите на Пролива, защото оглеждат новата зеленина, новата синева. Гладко като джам лежи морето в нозете на Стамбул и човек би могъл да види в него целия град: тънките бели минарета, високите тъмни дувари с нахлупени сивокеремидени покриви, изрисувани от лишеи и закичени с бурен (тъй много и разточителна е влагата край морето, че дори по покривите никнат треви).

И друго чудно има в стамбулската пролет: през нея звуците минават леко, без да ги намали далечината. Ако тръгнеш за града откъм изгрев и вървиш все покрай Пролива, още нестигнал Румели хисар, вече чуваш гласовете на града.

Нещо тъй безкрайно празнично, тържествуващо и обещаващо блика в стамбулската пролет, че и последният човек в града през тия дни светва: струва му се, че сега всичко ще стане по-леко, по-хубаво.

А през тия дни в Стамбул живееше един човек, за когото не бе дошла никаква пролет: шехзаде Селим все още чакаше присъдата си. Не виждаше и не чуваше нищо — чакаше.

Дни или седмици — бе казал преди време доктор Лоренцо, когато Селим го попита за чичо си. От часа, в който Абдул Хамид хан дамляса, изтекоха три месеца. Кой се надяваше, че в разкапаното, проядено тяло на султана се е залостила тъй жилава душа? Три месеца лежеше в покоите си падишахът, високо подпрян на четири атлазени възглавници. През тези месеци побеля съвсем, кожата на месестото му лице се отпусна сиво-жълта, вече мъртва. Лежеше неподвижно цели дни, загледан в лъчите през пъстрия джам, все едно че принадлежеше вече към друг свят.

Никой не бе му притрябвал, а все пак мнозина дойдоха. Бяха го отписали — разбираше по това, че не чакаха покана, ами се натрапваха, без да държат сметка, дето това му тежи. Защо идеха тогава?

Защото Абдул Хамид още един път през дните, които му оставаха, трябваше да бъде султан. За да реши съдбата на трона. И хората, които цял живот го водеха за ръка, блъскаха и дърпаха по пътя на управлението, нямаше да му позволят сега да вземе сам най-важното решение: то щеше да определи и тяхната съдба.

Идеха всякакви: везирите, мюфтията, еничарският ага. Сегашните му хора. Изглеждаха загрижени — как не? Удобен султан беше Абдул Хамид, мека парцалена кукла. Леко ли се разделяш с леснината? А би продължило все така, ако умиращият оставеше на трона десетгодишния Мустафа. Какъвто и да израстеше новият султан, докато израсте, би изтекла много вода. Затова сегашните хора настояваха за Мустафа, разточително хвалеха дарбите му — излизаше, че земята още не е носила такова дете.

И друго говореха те, не съвсем ясно, а между думите. За Селим. За странностите му. За това, че се увличал от писанията на неверници и най-близък човек му бил хекиминът гяур. И най-вече, че малко милеел за вярата и закона на дедите, бил склонен да приема нови неща. Нови, нови… Тази дума произнасяха със страх и отврата, както човек би уловил с два пръста гад някаква, пропълзяла в постелята му, и би я отхвърлил далеко, за да не усеща как вони.

Идеха хора и не сегашни. Повечето — изпаднали велможи. От първите се отличаваха само по това, че не те държеха кокала, бяха го изпуснали. Всяка смяна на властта можеше да ги извлече нагоре, да напълни техните кесии. Те също се прекланяха пред изключителните дарби на шехзаде Мустафа, но тъкмо затуй съветваха султана да дадял време на Мустафа да израсте, докато управлява Селим, иначе алчни сановници можели да употребят за своя корист властта и да съсипят един падишах-дете. А Селим (казваха тези хора) бил известен с кротък нрав и лошо здраве. Сиреч ще отгледа, както подобава, малкия си братовчед и ще му освободи престола твърде скоро. Повече за Селим не настояваха; бояха се, наместо да изпишат вежди, да не извадят очи.

Само един човек, който не принадлежеше към едните и другите, дойде през тези три месеца при Абдул Хамид: Хадидже султан, вдовицата на покойния Мустафа III. С най-скъпите си накити, пременена и изписана.

Навярно вдовствуващата султанка вече наближаваше петдесетте. Но както много богат човек, който години наред търпи несполука, все пак не опира до просяшка тояга — просто защото е имал преголямо богатство, — така и Хадидже бе запазила нещо от приказната си красота. Преди всичко — убеждението, че е красива. Напразно считат за смешни жените, убедени в хубостта си, когато вече помен не е останал от някогашните им прелести. Та най-трайната и непобедима част от женската красота е спокойното съзнание за тази красота! Това, което наричат чар. Тъкмо чар имаше още и Хадидже.

С Абдул Хамид, полуразложения труп, тя се държеше както в дните на своето величие, когато по-младият брат бе хвърлял тайни, завистливи погледи към скъпоценното притежание на по-големия. Отсетне, вече султан, Абдул Хамид неволно бе сравнявал собствените си жени (не по-добри от всяка изписана продавачка на любов край пристанището) с изящната, осветена от горещ ум и студена страст красота на вдовицата. Тя всъщност винаги малко бе го потискала, тази умна и властна, самоуверена жена, с това, че не молеше, а искаше; че открито бе натрапила на двора любовните си връзки с един роб; че възпитаваше сина си съвсем не така, както налагаше обичаят. Но винаги, дори сега, Абдул Хамид се радваше на срещите с нея, на живота и волята за живот, които тя внасяше в спарената му одая.

Хадидже започна направо, тъй и тъй двама знаеха за какво е дошла. Добре било, каза, човек да помисли за тези, които остават след него, защото никой не знаел кога ще му дойде краят. Попита го дали вече е решил кому ще остави властта над империята и без да дочака отговор, заприказва за Селим.

Вдовицата на Мустафа III усещала, че в Топкапу не обичат сина ѝ. Но в какво можел да бъде обвинен Селим? — попита тя и сама отвърна: — В това, че счита погрешни много неща в държавата. Добре, не потвърждаваха ли събитията, дето той е прав? От столетия насам империята само губеше; може би наистина са изплували на първо място в нея хора користни, дребни и некадърни. Те, а не Абдул Хамид (винаги знаеше да го поласкае) са виновни за слабостта на войската, за данъчните недобори, които вече са тъй големи, че ги не улавят числата; за загубата на Оджак и несполуките във Влахия.

Абдул Хамид слушаше уморено. „Лошото е, че Хадидже е права“ — мислеше си. Ако би му говорила така преди Оджак и руските победи, преди размирието в Тракия, би ѝ възразил: „Не може да има по-добър ред от реда на Османовци!“ Сега сам не би повярвал в думите си.

Лудост е, продължаваше Хадидже, да се остави държавата в детски ръце тъкмо по такова време. На какви везири би разчитал Мустафа? На същите, които я докараха дотук. Коя сила би ги изместила от топлите им места?

И после (тук гласът на Хадидже падна, в него имаше сълзи), пътят на Мустафа към престола би минал през трупа на Селим, друг път няма. Щеше ли да посегне Абдул Хамид върху сина на брат си, същия брат, който обрече своя наследник на петнайсетгодишно затворничество, за да управлява Абдул Хамид? А когато мъжът ѝ умря, Селим беше много по-възрастен от Мустафа, кажи-речи — зрял за престола. Винаги е разчитала, че султанът не ще забравя великодушието на покойния. Защото познавала безкрайната доброта на Абдул Хамид.

Повече нямала какво да каже.

Болният само отговори, че не виждал защо Хадидже е неспокойна за сина си. Султанът никога не бил забравил какво дължи на покойния Мустафа III. Повече — нищо. Не бе по силите му да изрече обещание, защото знаеше, че още десетки хора ще дойдат да му говорят, че всеки от тях ще бъде прав. Рано бе да се мисли и решава — най-после не всеки болник умира, защо всички го караха да вярва в близката си смърт!

Да бъдела спокойна, каза на Хадидже, а тя излезе от одаята му още по-тревожна — познаваше го. Едно спасение би имало за сина ѝ: Абдул Хамид да умре, преди да реши. Тогава Селим получаваше престола по ред и закон, като най-възрастен от Османовия род.

След този ден султанът не проговори почти никому. Както всеки умиращ, султанът бе се отчуждил от сегашното, живееше повече в миналото си.

Най-жив бе останал в спомените му харемът — четирийсетте години, прекарани между четири стени. Виждаше дворчето със стрехите над него; те се доближаваха толкова, че едва се провиждаше небето. Четирийсет години… В тях стопи всичко: младата си сила, младата си воля, младия си ум.

„А синовете ти? — питаше се. — Няма ли харемът да превърне в изроди и тях? Кой може да бъде сигурен, че Селим ще живее само десетина години? Ами ако бъде половин столетие? Какво ще остане през това време от Мустафа, от Махмуд? Та сега ти избираш между Селимовия живот и живота на синовете си?“

Синове, синове… По-добре от всички сплетници в Топкапу Абдул Хамид знаеше, че не са му синове. Петдесет и повече години не доби дете въпреки стотиците си жени. Как стана тъй, че на петдесет и толкова години успя да стане баща? Чия кръв биеше зад тясното чело на Мустафа, чия мисъл гледаше през светлите му, студени, жестоки очи? Кой бе претворен в детството на Махмуд — дете със старешки затворено лице, умно и хитро дори в игрите си? Някой от ония недоскопени евнуси (чувал беше, че в харема са не един и двама), някой от готвашките слуги или пейкове? Важното е, че една от жените му бе решила да роди, за да стане султанка. Все пак — утешаваше се — поне тя, майката, е била по-умна от другите, за да посмее.

Е, тогава, не беше ли Селим повече негов син от тия двамата? Не е ли тъкмо Селим Османово семе? Кой знае, кой знае — размисляше отново — колко жени преди неговата са родили деца на бездетни султани. Кой знае преди колко века е пресъхнала Османовата кръв. Кой знае кой е прав: великият везир, муфтията или Хадидже. Кое е правда и кое…

Влезе пейкът с яденето. Абдул Хамид спеше, тежко отпуснат върху четирите атлазени възглавници.

— Султанъм — пошепна, да го събуди (по обед трябваше да пие илач). — Султанъм — повтори тихо. И трети път — диво, уплашено, защото като куче усещаше, че вече няма господар: — Султанъм!

Абдул Хамид хан беше мъртъв.

Тези три месеца (между вестта за падането на Оджак и началото на пролетта) бяха преминали за Селим като тригодишен сън. Напразно си викаше, че преди всичко трябва да стигне до трона с ума си — това се е случвало на малцина османски владетели. Но да чакаш с ума си смъртта е непосилно мъчно.

С часове седеше над разтворена книга и не виждаше редовете ѝ; с нощи лежеше без сън. Слухтеше, а нерядко му се счуваха притаени стъпки. Джелатите! — мислеше си и скачаше от леглото. Тишина. „Спокойно, Селим, всички спят, и джелатите.“ Тогава го налиташе друг страх: щом чува стъпки и гласове, а ги нямаше, ще рече, започнал е да губи разсъдък! Така осъмваше — вслушан в собствените си мисли — дали бяха в ред; загледан в пръстите си — не трепереха ли. А на сутринта идеше Юсуф ага, кехаята на майка му, и му обаждаше кой бил вчера при султана и какво му говорил. Златото на Хадидже можеше да купи и повече от евтините сплетни на сарая.

Селим се мъчеше да застане на мястото на чичо си, да разсъждава като него. Дълго прекарваше в чуждата кожа и я оставяше с умора: нищо не носеше тази игра. Как да отгатнеш всяко движение на чужда душа, да пресметнеш силите, които я водят и разкъсват? Ако Абдул Хамид изобщо имаше душа.

Селим вече не поглеждаше дори писмата на френския крал, който съобщаваше за изборите на Съсловно събрание. Дразнеше го учтивият, лек език на тия писма. Но какво искаше всъщност? Искаше от един западен владетел да познава ужасите на източния двор. Сигурно за Людвик, като за всеки западняк, Ориентът бе в щастието на многоженството и изяществото на мавританското строителство, в плясъка на безброй водоскоци и вечната зеленина на кипарисите, в мечтаното покорство на народа и мечтаното всесилие на султаните. Можеше ли някой вън от Топкапу да почувствува нищетата на един османски принц, затворен като животно, сам и обречен?

Часове, нощи и дни. И отново… Цяла вечност. Какви трябва да бъдат блаженствата на властта, за да изкупят месеците в очакване на палача?

Минаваше обяд. Едва се насили да изяде няколко шепи пилаф. Само понеже Хадидже султан бе заръчала на евнуха да не излиза от стаичката му, докато не го види, че яде. Безсъницата и неохотата бяха го стопили съвсем.

Преглъщаше с болка, сякаш търлото му бе стеснено. „Дали няма отрова в яденето?“ — помисли и се надсмя над себе си: „Ето докъде водят гяурските книги… В тях има отровени или пронизани принцове. У нас ги удушват, за да не изтича свещената им кръв. Всяка страна си има обичай и нашият не е чак толкова лош: поне не те е страх от пилафа. Стига да ти се яде.“

Тъкмо върна сребърното блюдо, когато долови необичаен за това време на деня шум. Някой беше отворил голямата врата на харема, в дворчето бяха нахълтали хора, чуваше приглушените им гласове, звън и глъчка. Изправи се, по-бял от восък.

„Все пак дойдоха!… Не се размина.“

Всичко стана за миг: някакъв женски писък. „Не! Не давам!“ Нима беше майка му, можеше ли да бъде неин този рев на ранен звяр? И откъде се е взела?

Почти не дишаше. По дяволите древните мъдреци! Да умреш все пак не беше леко. Тогава чу друг един глас, мъжки:

— Бъди спокойна, валиде султан!

Валиде султан, владетелката майка… Хадидже бе станала майка на султан!

Сега не намери сили да остане прав, залитна. Подхвана го пейкът:

— Вода искаш ли, султанъм?

Султанъм!… Нима е вярно? Съвзе се, вдигна глава. Ръцете на пейка паднаха от раменете му и онзи застана смутен, като че извършил светотатство — беше допрял султана, халифа на Мохамед.

Вратата зяпна. Нахлу нетърпима светлина на пролетно пладне. Хора, цветове, звуци; светът живееше отново!

Изстъпи капуджибашията. Поклони се, колко ниско. Защо толкова ниско?

— Ще благоволи ли султанъм да премине в покоите си?

Едва пристъпи, излезе в дворчето. Нямаше дворче, а стена, гъста стена от лица и ръце, стотици очи и уста. Всичко играеше пред погледа му — чинеше ли му се, или хората наистина се движеха и блъскаха? Но щом излезе, замръзнаха: пред тях стоеше повелителят на правоверните.

Веднага между капуджиите се отвори пътека към портата на харема. И Селим тръгна. Пристъпваше с величие — така поне се стори на хората, — пък той просто не усещаше нозете си свои.

Вече приближаваше вратата, крачките му го носеха все по-бързо: ето, отворен е кафезът, ето, доживя да излезе на воля! Забърза и изведнъж я видя. Позна я, макар да беше прибулена, би я познал между всички прибулени жени. Хадидже султан — валиде султан — по-бяла от яшмака си, притисната до зида, още няма от ужас. Почувствува: имало е някой, който повече от него е треперил за живота му. Разбра го по погледа ѝ, все още неизбистрен.

Заля го жалост заради това, че тя, крехката, изнежената, само тя никога и за нищо не би го дала, не го даде дори когато повярва, че в харема нахълтват палачите; беше се хвърлила като вълчица да спечели с кръвта си още един миг живот за своя син. Спря. Човешката стена пред майка му се пропука и те застанаха очи в очи — пред очите на всички.

Сега да имаше една дума — голяма, топла и нежна, една милувка да имаше, някакъв израз на безкрайна почит и благодарност — за да ѝ ги даде тук пред всички, да ѝ заплати и я награди.

Сети се. Така правеха там, където и жените бяха хора, където ги почитаха и възпяваха.

Пристъпи. Взе ръката ѝ. Вдигна я бавно и я целуна. Неспокоен шепот — дворчето плискаше вълни на недоумение. Стотици езици цъкаха, като че безброй ездачи подкарват конете си. Смаяни бяха хората, смаяни и объркани — пред толкова мъже един мъж бе показал почит към жена!

А Селим вече прекрачваше позлатения праг на харема. Леко вървеше той по едрите плочи, макар че не знаеше дали вляво или вдясно трябва да завие — не познаваше нищо извън харема. Но не бе ли най-важното, че вече е вън от харема?

Не по-малко от петдесет крачки подире му остана свитата — на турчина винаги му трябва време да се окопити, а тези бяха съвсем замаяни.

Така влезе в живота Селим хан III.