Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (51)

VIII

Край реката пролетните нощи не са като в Балкана. Тук звездите изглеждат по-далечни, прибулени. Първан се взираше в това чуждо, мътно небе и се чудеше с какво да залъже ума си, та да не заспи.

Ама пък и място ли му намериха да пази! Яхъра, в който умираха двайсетина чумави видинлии. „Изпадна, Първане!“ — щеше му се да каже, но се сети, че Пазвантоглу брои стражата при чумавите за много важна и я възлага на първите си войскари.

„Какво ще ги пазиш тия завалии? — рече си той. — Те ръка и крак не могат пошавна, та камо ли да побягнат. Страшно, ей!“ И пак дръпна гръб от стената на яхъра; струваше му се, че невидима зараза пронизва кирпича, абата и ризата му, опипва го с безброй студени пръсти. „По-страшна от куршум е сладката и медена. Дали ще ѝ надвием само с пазене?“

И без чума един обсаден град си има достатъчно грижи. Всички тях Пазвантоглу беше предвидил — никой видинлия не усети, че градът е откъснат от цял свят. Но Осман не бе се надявал на най-лошото — на чума в този град.

Когато преди два месеца глашатаи разгласиха, че всеки болен трябвало да се отправи към яхъра накрай крепостта, видинлии намериха заповедта нечовешка. Ще изтръгнеш ти от къщата си своя син, майка или сестра и ще ги проводиш в малкия ад на сигурна смърт — кой би събрал сили за такова?

Наистина първите дни на чумавото доведоха в яхъра само два-трима войници. Тях нямаше кой да крие — забележеха ли другарите му, че някого го тресе, та не може да се държи на нозе, че пламва, червен като жар, а очите му играят безсмислено, не ставаше нужда, да го подканят. По лицата им болният разбираше, че е осъден — ако не върви сам, ще го обадят и ще отиде насила.

Пазвантоглу заповяда: щом някой се упъти към яхъра, нека наметне отгоре си нещо бяло, та хората из улиците да се пазят. Десетки навярно бяха изминали такъв път, но Първан запомни един.

Беше привечер — една от чудно ведрите пролетни привечери с голямо слънце. В неговите коси лъчи червенееха белите къщи на Видин, къдравите филизи на лозниците. Нея привечер Първан премина по чаршията — току-що бяха слезли от Балкана. Беше му някак безпричинно весело, макар радостта му да си имаше скрита причина: войводата за първи път от много време нямаше грижа за дружината си — сега за нея и него отговаряше Кондо Бинбаши.

Тъкмо прекоси стария пазар — почти пуст, защото видинлии сега возеха барут или лееха куршуми, — Първан чу викове, неколцина минувачи се пръснаха като пилета и хлътнаха в тесните улички.

Първан беше едва от вчера във Видин, та не знаеше заповедта на Пазвантоглу за чумавите. Озърна се — бе останал сам между празните сергии. Тогава насреща му се зададе човекът.

Беше топчия, едър, въздебел мъж. Върху дрехите му бе заметнато голямо парче бяло платно — от онова, дето цепят за гъжви, ново, чисто. Крачеше по калдъръма бос. (По-късно Първан се досети, че топчията е изул ботуши, за да ги подари някому от другарите си — мюсюлманинът гледа преди смъртта да свърши нещо угодно богу.) И така, както вървеше, залитайки, през пазара — изут, увит сякаш отсега в мъртвешкия си саван, с примирени, но страшно тъжни очи върху кърмъзеното лице — чумавият забеляза Първана.

Дали през неговия болен мозък премина нелепата мисъл, че ето, намерил се е човек, който не бяга, не отвръща поглед от страданието на брата си, ами иска да го изпрати с добра дума в последния му път? Защото, сякаш пожелал да отговори на човещината с човещина, топчията спря (и полича колко много бе му струвало това).

Двайсетина разкрача го деляха. Първан виждаше как тежко, като ковашки мех се повдигат и спадат гърдите на топчията. Сетне устните — и те подпухнали, пропукани — се разшаваха, но от тях не веднага излязоха думи:

— Бягай от пътя ми яху! — изговори хрипливо той. — Мене не можеш ми помогна…

Първан стоеше, вкопан сякаш в калдъръма. Чинеше му се, че сега вече би било грозно да побегне; би отнел последната радост на човека — нали онзи, кой знае защо, бе повярвал, че непознатият иска да му се притече.

— Не думай така, яху!…

(Мислил ли е някога, че ще рече на поганец „яху“, че ще пожали от сърце турчин?)

— … не всеки умира от чума. С очите си съм видял и да оздравят? Дръж се само, планина човек си, ще изтраеш!

Топчията не можа и да отвърне; огънят го тресеше все по-силно. Направи отдалеко някакъв знак (Първан не разбра какво значеше: „бягай!“ ли, „сполайти!“ ли, или пък нещо друго, трескаво съвсем).

— Дръж се! — повтори.

А онзи с усилие накара нозете си да го понесат нататък към яхъра.

Много чумави видя отпосле Първан, а все този, първият, не му излизаше из ума.

 

 

Подплашени от братския гроб на живи още хора, видинлии отначало криеха своите болни. Тези десетина укрити отнесоха със себе си по цяла видинска челяд.

Преди обсадата видинлии все пак се опитаха да хитруват със смъртта. Много страшен им се чинеше яхърът, та не изпращаха болния си там, ами извън града. Дано стигне някоя кория, а там вече, каквото му е писано — ще полежи седмица, ще умре или оздравя. Но и да умре, не ще бъде между стените на яхъра, върху слама, посред викове и клетви на други като него, преживял стократно смъртта си.

Първан си спомняше и тези тъжни шествия по улиците на Видин.

Най-напред вървеше чумавият, заметнат с бяло платно. Подире му, на петдесетина крачки поне, го следваха неговите — ни живи, ни мъртви и те.

Туй беше комай най-страшното, което Първан бе срещал, откак се знаеше: наистина, тук нямаше попове и плач, нито жени в черно. Страховитото бе това, дето мъртвият крачеше със свои нозе към оня свят, жив-умрял в белия си саван, а близките му не издаваха звук. И пред безгласния ужас на осиротелите Първан си спомняше погребенията в Конаре като някакъв спокоен, тих празник.

При градските стени шествието спираше; чумавият преминаваше под стената, по моста над рова; поемаше през пустото поле. Рядко някой от тия обречени се обръщаше назад — дали поради треската и огъня, които размътваха ума им, или пък нарочно се стараеха да си спестят частица болка?

В тъмния ход под крепостната стена оставаха майки, деца, братя. Те чакаха чумавият достатъчно да се отдалечи, за да захлипат високо и заприпяват на смърт.

Колкото и чудно, някои отпратени се връщаха; не повече от един на двайсет. Случваше се пред градските врати да застане сух като мощи мъж или момиче; не можеше и да извика към стражата да го пропусне — от слабост не им оставаше глас. Гледаха нагоре, а на восъчнобледите им лица, в хлътналите очи блуждаеше щастлива усмивка.

Безумни се чинеха на видинлии тия, завърнали се от страната на смъртта техни близки. Те с дни седяха пред портите си, отпуснати, блажено уморени, сякаш все не съзнаваха, че живеят. А наоколо им се трупаха хора — всеки искаше сам да се убеди, че имало обратен път и от отвъд. То бе по-силно от всякакъв лек. Беше вяра.

И Първан ходи да гледа такава една. Млада жена, венчали я преди месец. Сега приличаше на сянка, изцедена, прозрачна. Първан не проумя защо тя седи пред къщата си в съвсем нови дрехи, като на сватбата си.

Най-странно му се видя, че жената се усмихваше непрестанно, сякаш изумяла. Беше чул, че — докато се губила извън града — умрели от чума баща ѝ и мъжът ѝ, вчера пък извели из Видин по-малката ѝ сестра. А жената светеше радостно със своето прозрачно лице — чужда на всички мъки, възкръснала.

Тъкмо чужди бяха хората, дошли от смъртта, толкова чужд е само мъртвецът. И Първан си рече, че е все едно дали чумата ще те вземе, или остави — тя завинаги те откъсва от този свят.

Когато султановият поход огради Видин, осъдените вече нямаха избор.

Всъщност бяха се опитали да излизат и след обсадата. Ако по полето между крепостта и войските би вървял здрав човек, би му се пръснало сърцето. Зад гърба му зееха дулата на десетки топове; извървеше ли половин час път, насреща му зейваха дулата на други десетки. Чумавият преминаваше широката ива, отстъпена от обсадители и обсадени, на смъртта — от нея не се завръщаше жив човек.

А чумавият се влачеше сам срещу бойната сила на цяла империя; вече сроден със смъртта, той нямаше от какво да се бои. Така го загубваха из очи — малка, залитаща точица всред зеленото майско поле.

Но скоро видинлии научиха какво се случвало с чумавите извън града.

Новината донесе пак чумав, бяха го изпратили заранта от Видин. А той се довлече обратно привечер — цял ден бе плел нозе пред полето. Нататък и насам.

Стражата го видя отдалеко, оприличи го на пратеник — оттук се познаваше белият му байрак. Когато доближи, видяха, че не носел знаме; продължаваше да влачи бялото платно на всички чумави.

Над рова не беше пуснат мостът, та оня спря объркан. Като че поиска да вдигне ръка и покаже нещо, ама то не излезе никакво.

Стражите се засуетиха, за миг намериха бинбашията си — беше Хайдут Велко, — докараха го при рова. „Спускайте моста!“ — нареди той. А на чумавия подвикна: „Влизай!“ И сам се озова в хода под крепостта.

— Не припирай, побратиме! — заговори съвсем ненужни думи. — Сега си вече дома, няма защо да бързаш…

Онзи най-после влезе в хода. Стражата, че и Велко се изтеглиха на другия му край, та да са раздалечени от болния, а той не пристъпи към тях, не посмя и да се опре о зида, като че се боеше да не омърси Видин с болната си снага.

— Ще оздравяш, бас държа — с момчешко участие го зауверява Велко. — Дома ли да те водим, а?

„Не!“ — кимна онзи. И отпаднало додаде на глас:

— Защо ще запалвам къщата си? В яхъра ще вървя… Там ще се мре.

— А че улови полето!

— Нали го улових… — с все по-голямо усилие отговаряше болният. — И щях там да остана… ако не трябваше да ви обадя.

Гласът му пресекна, ненадейно, а от това човекът страшно се изплаши: не ще смогне да обади най-важното, заради което се беше влачил по корем назад.

— Побратиме, дръж се, побратиме! — извика му Хайдут Велко, подплашен не по-малко от него.

Сякаш добил сили от съчувствието му, болният изговори отчетливо:

— Никого не пускайте вече нататък… Бесят там!

— Що? — извикаха из едно стражите; тъй чудовищно прозвуча вестта.

— Бесят — повтори чумавият. — Видях…

Май че виждаше и сега.

В мътните му мисли израсте с целия си ужас днешната гледка: той върви из пътя към Извор. Върви и се надява да спре до някое дърво, до сенчица и вода; да дойде до лозята и да намери чичовата си колиба; да открие някъде най-сетне покой.

А там, сред полето, недалеч от стана на еди-кой си паша, вижда да стърчи бесило. Лъкатуши той край него — вече му е все едно че някого бесят, че има други беди вън от чумата, неговата чума. Готов е да отмине бесилото, но погледът му все пак мярва човека, който виси с боси, изопнати крака.

И спира, замира вторачен нагоре. Познава обесения, видял го е завчера — един от кърджалиите на Кара Мустафа, из Доспата, помак. Тъкмо завчера видинлии го отгледаха, заметнат с бяло платно през Стамбул-капия. Кърджалията бе минал самотно през града; подире му не пристъпваха жена и деца — неговите бяха далеко, ако не са изтрепани.

Навярно сераскерът бе наредил да го обесят на пътя към лозята като страшен пример за всеки, потърсил спасение или тиха смърт вън от града. Сераскерът не само пазеше войската си от зараза — той мъстеше на видинлии за непокорството им.

Всичко това чумавият премисли много по-късно. В оня миг го беше оттласнала назад едничко нуждата да обади на своите какво ги чака извън Видин.

Искаше да разкаже и го разказа. Объркано, една през друга се гонеха думите му, прекъсвани от безсилно мълчание, от видения и бълнуване. Огънят го заливаше все по-горещо; сякаш от цялата му кожа бликаше не на капки, а на струи пот. Вече облегнат о стената, той говореше и говореше, а мъжете не го прекъсваха — чувствуваха, че той сам е направил смъртта си стократно по-страшна, за да помогне на Видин.

— … да знаете: не пускайте!… По-добре… Тяхната няма да бъде… На жената кажете!…

Приказките му съвсем се уплетоха. Първан дори не улови стената, когато човекът бавно се сгъна по зида и остана сгърчен наземи. После гърчът разреди. Утихна. Свърши.

— Мискини! — процеди Велко след доста време. — И звярът не посяга на болно добиче. Ще бесят, а?

— Мамицата им! Верицата тяхна! — избухна несвястно и Първан. — Кого бесят? Защо бесят? Ако сме при Пазвантоглу, те ни докараха при него, катили! Аждери!

„Катили, аждери!…“ — Какво му напомни собственият му вик? Стано Мухтар… Винаги, когато синовете се завърнеха от Стамбул, а старият узнаваше, че пак няма вест от брат му, той бе избухвал така. Винаги с тия думи: катили, аждери!…

Не, нещо беше се променило: Стано Мухтар бе клел в одаята си, на закрито. А Първан сега ругаеше сераскера и султана в стражницата на Видин, между войскарите на Велко Хайдут, Пазвантоглув бинбашия. Нещо беше се променило.

 

 

— Водица!… Сторете севан, хора… Водица!

Първан се сепна. Някой береше душа, а не можеше да препълзи до казана с водата, дето оставяха до вратите на яхъра заедно с храна за чумавите.

Надникна отдалеко.

На сламата в ъгъла стенеше някакъв еничарин. Другите болни май че не го чуваха, а и да чуваха, или нямаха сили да помогнат, или не искаха. Първан бе забелязал: близката смърт правеше чумавите враждебни дори към подобните си.

А еничарят продължаваше да стене като жадно дете:

— … хора, водица!

За това, че току-що бе прекарал през ум всичко страшно и голямо, което преживя през чумавото, Първан не се и замисли. Натри ръцете си с чесън и оцет, пред вратата винаги стоеше пълна стомна, и прекрачи в яхъра.

Лъхна го мирис на човешка нечистотия и болест; Първан се помъчи да спре дъх; нагреба пълен черпак вода, подаде го на еничаря и се стрелна отново навън.

Чак там пое с пълни гърди; усети сърцето си в гърлото. И едва когато ударите му разредиха, хвърли поглед в яхъра.

Еничарят все още пиеше, сякаш няма да свърши никога. Подутите му устни, ръката на чумавия трепереше, та изля половината черпак по небръснатата си брада. Сетне изтърва черпака, отпусна се по гръб. Май предаде душа. Не, обърна се към вратата, поиска да извика, а из устата му излезе само шепот:

— Сполайти, яху! Бог на децата ти да го върне!…

„Къде ги децата ми?… Такива като тебе изпратиха децата ми в гроба или ги прокудиха бог знае къде. Такива като тебе… и като мен!

Господи, докъде искаш да ни докараш, какво искаш от нас, господи — да се запретнем, та да сринем по дявола целия ти свят ли?“

Еничарят стена още часове: на няколко пъти Първан го чу, че проси вода, че се моли и заклина. Но Първан повече не мръдна. Еничарят го заклинаше в децата му, а Първан нямаше деца.

Призори умиращият млъкна. Спяха тежък сън и другите чумави, Конарецът дремеше, уморен от спомени и мъка. Спеше нащрек, плитко, тревожно цял обсаден Видин.

В тръпчивия полумрак на разсъмването, се откроиха по-светло водите — сякаш Дунавът се пробуждаше преди брега. Една подир друга взеха да гаснат звездите; под млечно-сивото небе върбалакът изглеждаше още по-чер. Но най-дълго задържаха нощта крепостните зидове, в тяхната дълбока сянка догарящата борина разкъсваше кървави дупки.

„Тр-р-р-ах!… Тр-р-р-ах!“

Гърмежът бе толкова неочакван, че Първан скочи на нозе и се олюля.

Стреляше се по крепостта. Все по-често, сякаш срещу Видин бълваха огън и чугун стотици топовни гърла. „Защо не и стотици? — рече си. — Нали под Видин стои цялата султанова сила.“

По улиците, далеко от яхъра, заприбягваха видинлии, търсеха по-сигурно убежище. Първан гледаше как тълпата им тече към каменните мази край скелята — те бяха здрави. Високо над крепостните стени цъфтяха, с трясък малки бели облачета; миришеше на разсипан хоросан и изгоряло; между къщята се провидя дим.

Сигурно най-спокойната стража през тази заран беше Първановата. Откъм яхъра не се чу звук — чумавите никъде не бързаха, не им влизаше в работа кой гърми по Видин и що иска. Те лежеха с широко отворени очи, от време на време по някой пропълзяваше към казана с водата и хленчейки, се дотътряше до постелята си. После отново стихваха.

„И аз съм като тях — мислеше горчиво Първан. — И аз не бързам за никъде, нямам кого и какво да спасявам…“