Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (11)

V

Пред кафенето на Ариф и тази вечер имаше навалица: пътници и скитници, побягнали или изостанали подир похода войскари, дребни търговци.

Разказвачът, седнал направо върху плочите пред кафенето, говореше невисоко, но гласът му се чуваше чак до последния кръг сеирджии — сладък като шербет глас… — В Стамбул има мегдан, Фазъл паша му викат, а под мегдана се намира Бинбирдирек. Знаете ли го? Нищо не знаете: това е пещера, иззидана и подпряна на хиляда и един стълба — оттам е името ѝ. А на мегдана над пещерата живеела Гевхерли ханъм, пашовска щерка. Хубава била тя като месеца, ама бог я наказал с ненаситна страст. Примамвала момчета в дома си, радвала им се по една нощ, а на утрото — знаете ли що ставало на утрото?…

Хората пред кафенето стояха като омаяни. Игла да изтървеше човек, би я чул как пада. А когато приказката свърши, мина доста време, преди сеирджиите да се размърдат. Един по един те се промъкваха напред; върху проснатата на плочите салтамарка затупаха — сякаш едри капки дъжд — сребърни грошове. Пък разказвачът уж тъпчеше чибук, а успяваше да погледне всеки свой дарител, да му се усмихне с много бели зъби: „Бог да дава, бог да дава!“ — благослови поне трийсетина пъти.

Щом заключи, че никой повече не ще се бръкне, разказвачът се намести и пак поде:

— Друга една зная, чувал съм я от човек, дето ги е видял тия работи. В махалата Бедредин, в Стамбул, живеели мъж и жена. Хубава била жената, като месеца. Един път я видял един бей и му вземала сърцето. Хитър бил беят, та ѝ рекъл: „Жено, ако обичаш бога, ще ме оставиш да те целуна!“ Вярвала в бога жената, затуй вдигнала яшмак, а онзи дръж! — нацелувал я до насита. Прибрала се жената дома и — нали вярвала в бога — разказала всичко на мъжа си. А той… той…

Захласнати, сеирджиите пропуснаха кога измежду им се провря и застана до разказвача някакъв мъж — възтънък, плещест турчин с атлазена салтамарка. Без да почака оня да завърши разказа си, сложи ръка на рамото му и рече късо:

— Върви!

Слушателите си помислиха, че разказвачът ще трепне като пробуден от сън, че дори — не дай боже! — може да му призлее: тъй унесен изглеждаше в своята приказка. Пък той съвсем със същия глас отвърнал:

— Потрай малко! Ей сега свършвам. „Та, мъжът ѝ веднага затичал при кадията. Така и така, рекъл…“

— Твоите край нямат. Върви! — повтори непознатият.

Разказвачът май разбра, дето не ще се отърве. Стана, отпусна дъното на чеширите си.

— Добра ви нощ, агалар? — наклони се към слушателите. — Пък прощавайте, ако има нещо. А за оная жена не берете кахър, оцеляла накрай и казала: „Който вярва в бога, не го сполита зло!“

И се потътри подир непознатия с атлазената салтамарка.

 

 

Двама свърнаха по уличката зад кафенето. Вели, разказвачът, видя, че не поемат към хана, и спря.

— Накъде си се упътил? — попита.

— При нашите. Хайде!

— Че ханът е на оная страна.

— Не отиваме в хана. Трябва да уговорим нещо важно, а ханджийските гости имат дълги уши.

Крачеха мълчаливо в южната посока, към планината. Стъпките им отекваха из почти мъртвия град, докато взеха да не се чуват — двамина бяха излезли на коларския път към Курубаглар. Хълмът, облечен в лозя и накичен с тополи, тъмнееше напред под среброто на месечината.

Там някъде спряха. Вели отначало не забеляза, че край чешмата бяха насядали шестима — техните.

— Нека свърнем по-встрани! — нареди им Фейзи. — Оттук минават хора.

— Че какво толкоз тайно има да уговаряме? — Черкеза говореше през зъби, без да помръдне.

— Сигур е тайно, щом казвам.

Фейзи заби между лозята, без да се обръща. Мъжете се повлякоха неохотно подире му. Най-сетне ги последва и Черкеза. Спряха на малка полянка, налягаха мълчешката и сякаш с всичко искаха да кажат, че пукнат грош не дават за онова, дето смята да им говори дьонмето.

— Тия дни ще се махаме от София, нали? — започна той. Беше останал прав.

— Защо пък тия дни? Кой ни гони?

„Пак същото! — помисли си със злоба Фейзи. — Винаги същото. Мразят да претеглят утрешния ден, всичко трябва да бъде днес за днес, иначе не могат…“

— Добре, нека не е утре. След седмица или месец — рече. — А накъде ще потеглим?

— Ами откъдето сме дошли. Като кога отнапред му правиш сметка бе? — обади се Вели. — Към Петрохана или Нишко, отдавна не съм бил из Нишко.

— А как ще тръгнем?

— Как, как! На куц крак, така! На ръце ще ходим, като панаирджийски маскари! Ти за такива приказки ли ни извика посред нощ бе?

Черкезинът чак заекваше от яд; нему очите се наливаха от нищо работа.

„Вай, ще падне пердах!“ — помисли Вели.

Но дьонмето не замахна. Измени се само лицето му — втвърди се не дори злобно, а много студено. Все по-често го виждаха такъв.

— Не съм те викал за това — каза той спокойно. — Само исках да ви кажа, че пазарих конете и тая нощ трябва да си ги вземем. Не е далеко, в Бояна.

— Какви коне?… Чакай бе! Тоя не е с ума си! — слисаха се мъжете.

— За нас конете. Не успях да ги платя сам, не достигнаха грошове.

— Какво за нас бе? Кой ти е заръчал? За кой дявол са ни коне из гората, на пусия! Ти да не поемаш на война?

— На война.

— Гледай го ти него, вчерашния! Като нямаш хабер, защо не питаш? Ние султанова чорба сме сърбали и повече не щем! Келеш!

— За друга война ви говоря — продължаваше все спокойно Фейзи. — Чуйте какво: не може, повече не може да се живее от днес за днес!

Млъкна. Бе искал да подхване другояче, но никога още не беше говорил пред хората, надълго. Не умееше.

— Чуйте!… — повтори. — Тия дни в София станаха големи работи. По дяволите се проваля всичко. Какво ще рече то? Ще рече: щом султановата войска е станала разбойнишка дружина, щом ни сераскер, ни кадия смее да попречи на зулума ѝ, дошло е времето на разбойника — нашето време!

— Ще ти се!… — и тихо, и тъжно се засмя Вели. — Ще я караме…

— Не може! — прекъсна го дьонмето. — Сами знаете: по-рано бастисвахме поне един купен на седмица, а сега месец клечим из драките и все нищо. Няма купци — кой ще тръгне из къра в такова време? Какъв данък ще понесат от Видинско или Плевенско, кога раята мре отглади и вече не плаща?

— Бе яху! — разубеждаваше го меко разказвачът. — Нашият хляб винаги ще излезе. Не сме търговци или чифчии, та да му мислим толкоз за времето. Нашата не се губи, то и такава приказка има: за един, дето…

— Стига с тия приказки, викам ти! — Фейзи наистина викна.

Стори му се, тъкмо тая нощ трябва да се пребори срещу приказките на Вели, срещу чародейството им и всичко, което то натрапваше: добродушна насмешка, вярата, че прокопсия няма по света, примирението, най-вече примирението.

— Приказките не се раждат сами — разпали се необичайно дьонмето. — Някой ги измисля. А защо? Защото му понася друг някой да вярва в тия приказки. Отсега зная какво ще ни разкажеш: как един много ядял, та кога го тикнали в хапуса, умрял от глад. Втори пък хич нищо не хапнал цял месец, а излязъл здрав и читав — свикнал бил на глад. Е, пък аз мисля, че е по-добре да ядем три пъти и всеки ден.

— Ама ако няма? Колцина са ситите? Затуй поминавай с малко, та когато те окаушат…

— Яж ти триж на ден и не се оставяй да те запрат — това е! От твоите приказки излиза, че трябва сами да си метнем и въжето, нали?

Мъжете не се намесиха в спора между двамината. Те говореха рядко, че и рядко мислеха. Какво да му мислиш: свят! Май и тази нощ думите на дьонмето не стигаха до ума им, но ги смълча друго — самият Фейзи.

Толкова години го гледаха, та смятаха, че го познават. Е, вярно, не беше досущ като хората, все се дърпаше, мереше си думите. А иначе им беше верен, свой човек, макар да не ги заливаше със сладки приказки и смях като Вели. Веднъж не ги завлече с един грош, не бягаше от несгоди и опасност, никому не стовари своя работа или своя вина. И най-вече: никого досега не бе излъгал Фейзи.

Такъв го знаеха другарите му, затуй тази нощ се стъписаха — сякаш всичко това е било само ножница, а току-що пред очите им лъсва острието, режещо студено. Ще рече, и мълчанието, и затворената умисленост на дьонмето са си имали причина. През тия години Фейзи нещо бе кроил.

Какво пък? — Те сами отдавна усещаха, че времето се сменя, мъти се и тътне като пред буря. Как каза Фейзи? — Идело времето на разбойника.

— Говориш ги никакви, защото не си правоверен — промърмори Вели.

— Хубаво де! Ти като си правоверен, нека те тикнем в затвора и не храним цял месец. Та да оцелееш и размиришеш на мускус, а? Пък ние ще разказваме за тебе по кафенета и мегдани.

Мъжете се разсмяха. Вели горчиво си призна, че за първи път те слушат не него. А дьонмето сякаш усети двойна сила от това, дето надви разказвача и овладя дружината.

— Докъде бяхме стигнали? Дотам, че хлябът ни все щял да излезе — продължи Фейзи. — Цял живот ли ще я караме за едина хляб? С какво са по-добри от нас разни паши и аяни? Защо ти си хаирсъзин, измет някаква, а оня — Юсуф паша или Махмуд ага? Затуй че ние сме разбойници на дребно, а те грабят на едро, сила имат. В кое е силата им, ще питаш: в голямата дружина, в многото пари, та да плащат голяма дружина.

— Не е то така бе, човече! — не предаваше се Вели. — От друго тесто са аяните и пашите. Иначе всеки би станал паша.

— Как да станат, кога мислят като тебе? На тегло сте свикнали, толкоз! Колко са тия, дето ще рекат: или червен елек, или дълбок хендек! И малко ли от тях са прокопсали.

— Прокопсали са онези, които не са напълнили хендека. Ти какво искаш от нас, големство ли да гоним? Да си турим главата в торбата!

— Ти и тъй отдавна си я турил, яху, ти и всички ние. Знаеш, че за един обир човек отива на въжето, пък нашите комай са повече.

— Никого не са обесили, преди да го уловят! — пропя Вели любимата си мъдрост.

— Все някога ще ни уловят, ако смятаме за всеки десет гроша да затрием по човек. Но аз друго ви казвам и хайде, че осъмнахме: като сме се прежалили и ни майка ще ни оплаче, ни деца, барем да бъде за повече!

Я, колко просто и вярно беше наистина… На мъжете дори се счини, че и те отколе мяркат нещо такова. Те вече не поглеждаха към Вели — негласния им предводител, подир чиито приказки бяха се влекли седем-осем години.

— Ами как ще бъде тя, знаеш ли? — примирено попита разказвачът.

— Не зная точно — и тоя път не излъга Фейзи. — Затуй пазарих конете.

— Ти пак с тия коне. За кой дявол?

— Вижте хасковските разбойници! — някак несвързано отговори Фейзи. — Помните ли, кърджалии им викаха, от Кърджа Али двестатина мъже. По-лани се вдигнаха, грабиха из Филибешко и Пазарджишко, изкараха ума на разни кадии. А защо направиха такава беля? На коне били, туйто. Проумявате ли вие какво е то: да не се криеш по шумата, а да удариш през равното? Не да бягаш от султановите хора, ами ти да ги гониш! Туй вече не е прост разбойник, то е…

— Е, какво е, като не разбойник? — Черкеза продължаваше да се опира ядно. — Кърджалия да му речем, а? Разбойник на кон, дето коли не за да помине, а за друго там. И ти не знаеш за какво.

— Нека бъде кърджалия. Хайде да вървим за конете!

Сега вече не му се опънаха, сякаш беше ги уловил в шепата си. Навярно винаги бива така — хората поемат подир оногова, който първи изрече някоя дълго таена от самите тях мисъл. Пък и просто им се дощя да видят какво ще се случи. Зер, не само не могат те обеси, преди да са те хванали, ами и не могат те обеси два пъти. А ако е за веднъж, все някога ще бъде.

— С кои пари пазари конете, туй са барем хиляда гроша?

Четиристотин имам. Другите ще дадете вие.

— И аз ли бе? Че аз грош нямам. — Вели пак излъга, без да се замисли. Иначе би си спомнил как Фейзи го видя да прибира с шепи пари пред кафенето. — Отде у мене грош?

— Хайде, дай ги!

— Хубаво де! Не съм рекъл, че не давам. Душата си ще дам за тебе, нали аз те направих човек.

Такъв си беше Вели: прежали бързо и първенството си, и кесията. Той я измъкна из пояса — доста голяма.

— Такива били приказките ми, инакви били! Ама ще станеш кърджалия с парите от моите приказки.

Мъжете бяха наскачали, канеха се да тръгнат към Бояна. Тъкмо тогаз до Фейзи приближи Черкеза, улови го за лакътя.

— Забрави нещо, момче: да кажеш що стана с хасковските разбойници. Края им да чуем, а̀ко че го знаем!

— Краят им ли! Тях ги бѝ раята от Новозагорско.

— Виждате ли! Не е да не могат ги бѝ, тъй ли? Веднъж като излезеш на открито, по̀ духа. И те са били двеста, пък ние — осем.

— Осмина сме тази вечер, а ще бъдем хиляди. Хиляди са хората из тая земя, дето не знаят накъде. На някоя от тия хилядни ще те направя бинбашия — Черкез бинбаши, а?

— Ти кой си бе, та да ме правиш! — Черкеза плисна в лицето на Фейзи дълго трупана злоба. — Сераскер на разбойниците ще ми ставаш! Подуших те аз, че не си като свят, все нещо наяве сънуваш, големство ли, власт ли. Помниш ли се в двора на Пазар джамия, кога ни чакаше да те нахраним? Тогаз не викаше, че не се живеело от днес за утре.

— Да беше питал, и тогава щях да ти река: хляб има и в чифлика, не в хляба е работата. Пътя си търсех аз по него време, той ме доведе при вас. И продължава нанякъде този път, а ти искаш да спреш насред.

— Пък ние сме камъни из пътя ти, тъй ли? Върху ни ти се ще да стъпиш, та да стигнеш високо!

— Все някой ще стъпи. Първият сеймен, който те спипа; джелатинът, дето ти метне въжето. А речеш ли да мирясаш, вече ще те застъпят мнозина — от султана до чифликчията.

— Карам ли те насила подире си? — студено измери Фейзи Черкеза. — Хайде, върни се и легни на пусия в Ихтиманската гора. Ама като видиш из равното облак прах или град да гори, речи си: туй е дружината на Фейзи!

Черкеза огледа другарите си, сякаш диреше от тях подкрепа срещу много по-силен. Слепи ли бяха тези мъже, та не разбираха, че сами се вдават в ръцете на Фейзи? Не срещна ничий поглед.

— Тръгвайте, да вървим! — обърна се дьонмето към дружината. — Ей на, намаля ни масрафът, ще купуваме един кон по-малко.