Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (29)

IV

Когато си на война, хеле ако си в бой, мислиш: само да свърши, веднъж да ме отмине умирачката! Сетне, ако оцелееш, наместо да благодариш на орисницата, че те е пощадила, вземеш да ѝ искаш отново: веднъж да поема към дома, повече ми не трябва. А ето, идва и мирът, разните му везири и пълководци са се събрали в някакъв град из Молдовата, спазарят се и най-сетне драснат договора: туй вземат русите, това задържа султанът.

Чак тогава, тръгне ли човек за дома, най-много иска от орисията си да завари колибата читава и нивите избуяли, да намери жената все тъй млада и захватна, ако да са минали пет или петнайсет години, а самият той вече да е посивял, децата си да види живи, всичките там три или осем, и отрасли вече, та да помагат. И какво още не…

Безброй мъже, брадясали и прашасали, повечето с продрани дрехи и продънени цървули, мръсни, недохранени, ранени и осакатени, се повлякоха през тази пролет от север към Дунава и сетне през Дунава — отсам. Поне половината от султановата войска не дочака мира, за да се източи обратно, а по един-двама на десет от мъжете, що бяха потеглили в поход, съвсем не се върнаха. Избиха ги. И все пак това, което остана от войската, приличаше на безброен, плъпнал на слънцето мравуняк. Много хора, много съдби.

Кажи-речи, между първите, що поеха назад, бяха войниците на онзи паша, когото сераскерът остави в Мачин с голяма сила. Голямата сила две години беше се излежавала в калето, крала кокошки и закачала булки, докато не заприлича на кърджалийска дружина, само че по-многолюдна. И русите можеха с един замах да вземат Мачин, ако не беше избързал мирът. Сега пашата яздеше на два часа път пред писаната си войска, защото го беше страх да се измеси с нея. От време на време нощем зад гърба му светваха пожари и той се досещаше, че пали не друг, а неговите войници, но се правеше на сляп.

Пуста и безрадостна се ширеше Подунавската равнина, сякаш без жива душа. Вдън земя се бяха сврели хората, докато се отлее султановият поход. А как ли щеше да изглежда Подунавето, след като се изтечеше целият аскер?

На края на пашовата свита, в плитка каруца, седеше средна пора човек. Якият впряг като нищо следваше конниците. Каруцарят (някакъв делиормански турчин) стоеше прав и с чудна ловкост се удържаше така, макар каруцата да играеше лудо по буците и трапчинките на друма. Сушата вече бе успяла да прегори плитката пролетна киша, та пътищата бяха неравни.

„Хубаво заварваме Румелия — мислеше си пътникът. — И в Анадола комай вече е по-берекетлия земята!“

— Докъде стигнахме, ага? — обърна се той към каруцаря, нищо че онзи не беше никакъв ага.

— Къде Шумен сме вече… чорбаджи.

Колкото и див да беше делиорманецът, спретнатият човек с умното лице му вдъхваше неволна почит.

— Откъм Шумен ако отбия, за пет часа съм дома.

— Че защо не отбиеш, чорбаджи?

— С пашата трябва да ида до София. Там ще ме отпусне. Първо да си взема платата, че тогаз. Зер, четири години стана, как служа.

— Какъв си му ти на пашата?

— Водя му сметките.

— Глей, глей! Учен човек си бил. Мигар и турско умееш, а? Виждам, гяурин си. Грък, а?

— Българин съм. Котленец. Ама умея и гръцко. И турско умея.

Замълчаха, като че ли траповете и бабунките по пътя, подрипването на каруцата скъсаха думата им.

— А ти къдешен си, ага? — попита след време българинът.

— От Козлуджа, минахте оттам. Голямо село е нашето, богато. Не гледай, че съм с кърпено дъно.

— Към коя каза пада туй, Козлуджа? Варненският или шуменският аян ви оправят?

— Бог знае, речи го: самият дявол! Чуй какво, чорбаджи, и ние вече се оплетохме. Днес един, утре други, вдругиден още два-трима. И всеки граби, коли, щом не дадеш. А за нас, простия народ — все то е дали султан, дали аян, или направо разбойник. Затуй, знаеш, някои наши селяни де, и те поеха с разни главатари. За какво да седят дома, чифчилъкът не върви в такова време. Защо да се не пооблажат хората? Само нас ли ще ни грабят, а?

Писарят не отговори.

„Грабете — мислеше си той горчиво. — Грабете, не награбихте се, не наклахте се! Карайте си зулума, пък ние ще заравяме деца под пожарищата, ще гледаме как влачите жените ни! Няма отърваване за нас, няма край теглото наше!“

Бяха влезли в някакво село. Из тревясалите дворове се мяркаха старци и тук-таме някоя коза; с подвита опашка прибягваха мършави псета. Делиорманецът разпрегна при чешмата, а пашовият писар скочи с изтръпнали нозе, поразстъпи се и се изтегна на скамейката пред нечия порта.

Забеляза, че селото е съвсем запуснато, като отписано. Върху много покриви керемидите или плочите бяха разбутани (знаеше, че обирниците ровят и под керемидите, нерядко човек там крие парите си), но никой не бе ги наредил отново. Други къщи зееха с отпънати порти, и през портите се провиждаше бурен около герани и пред плевни. На един прозорец с избито черчеве бе цъфнало мушкато; ярката му червенина крещеше чуждо и дори грозно всред пустоша.

„Какво ли ще заваря и аз дома? — мислеше си българинът. — Макар Котел да не е из равното и да го пазят дервентджии, не ще е минал без зулум. Пък и да е целеничка къщата, как ще се живее в Котел, щом тате вече не е там? Харно, той поне се отърва от чорбаджийски клевети, от лихви и страхове, а нас, челядта, кому остави?“.

Отървал се бил старият! Засмя се кисело на себе си: хубаво отърване… Нещо се сети, бръкна в мешинената торба, изкара кесия за книжа.

Писмото… Четири месеца беше пътувало от Карнобат до Мачин, минавало от ръка на ръка, докато дойде у Владислав. Пак му се дощя да го препрочете. Зачетеше ли бащините си писма, струваше му се, че до него седи старият — кротък такъв, сладкодумен. Каквото и да разказваше за себе си, като че говореше не за своя мъка и своя беда, ами все едно че се гледаше отстрани. И не само страшното виждаше в патилата на този, когото гледа, ами и смешното.

Бащата на Владислав, поп Стойко, бе оставил Котел преди година-две, докато син му служеше в Мачин. Уж да се отърве от беди, а на по-големи бе налетял, види се. В Карнобатско вилнеели няколко аяни и еничарски аги, че и един от Гираевци, преселените в Румелия кримски ханове. Тъкмо този Гирай бе подгонил поп Стойко и за него се говореше в писмото.

Султанът — пишеше там — хвърлил око на някоя българка, ама не могъл да я вземе за втора жена, че първата не му давала. Така я държал, а тя не смеела да се омъжи, да го не разгневи. Нейсе, престрашила се по едно време и поп Стойко я венчал — хабер си нямал каква е работата. Но султанът узнал и тръгнал да търси попа.

Владислав разгърна ситно изписания лист, зачете напосоки:

„… И аз тогаз се убоях и прийдох в голямо съмнение. След това пойдох на едно село, що се нарича Костен, само там има църква у целия Карнобатски кадилък, да служа литургия в деня на светите апостоли Петър и Павел. Прийде някакъв човек на име Милош, та ме позова за някаква бърза работа, и аз след обяда тръгнах. И вървяхме с тогова Милош по пътя си. Гледаме: на едно място, на малко от пътя, мъже и жени жънат нива и двоица турци стоят при тях. На коне. Като минавахме по пътя, позоваха ни да пойдем при тях. Като приближихме, рече Милош: «Султанът е.» И аз се затекох да му целуна скута. А той ме попита: «Ти ли си на тия села поп?» И аз отговорих: «Аз съм ваш роб.» А той ми рече: «Ти ли венча Кованджиевата дъщеря в Карнобат?» Отговорих: «Аз съм човек чужденец, наскоро прийдох и не зная коя е Кованджиевата дъщеря.» А той тозчас вдигна пушката и ме удари два пъти с тепеджика по плещите, после извади пищов на мене, а аз, като бях близко до него, хванах му пищова. А той повика на своя човек: «Дай скоро въже да обеся тогова пезевенка!» И той отиде и взе от моя кон юлара, що беше два ката, и хвърли го на шията ми. И имаше там една върба дърво и тозчас възлезе той на върбата и потегли ме с юлара, ала ръцете ми, като не бяха свързани, държа юлара и теглех го надолу, и молех се на султана да ме пощади, а той седеше на коня си, викна на Милош с голям гняв и рече: «Прийди и вдигни тогова пезевенка бе!» И Милош начена да се моли заради мене, ала като го удари с пушечния тепеджик по лицето, разкъса му челюстта. Тогава султанът се обърна към върбата, вдигна пушката си на своя човек и викна му: «Защо не теглиш въжето бе? Сега те свалям от върбата!» Той теглеше нагоре, а аз теглех надолу. И като вдигна султанът очите си нагоре, Милош, другарят ми, побягна и нямаше кой да ме вдигне. Тогава султанът рече на своя човек: «Слезни долу, да пойдеш на село и там да го обесим. Да го видят всите човеци!» И дадоха ми в ръцете юздата на коня да го водя, а оня ме повлече с въжето на шията ми, а султанът идеше след мене и псуваше ме и ми думаше: «Кога тебе не убия, ами кого да убия бе? Да венчееш моята жена с гяурина!» А аз мълчах, защото се бях отчаял от живота. Ала като ме водеше из полето, беше трева и бурен до колени и не можех да ходя. Колко пъти падах, а той теглеше въжето. За малко щеше да ме придуши. И султанът, като идеше след мен и псуваше ме, запъна пищова отзаде ми, ала не хвана огън. После пак запъна и хвана огън, ала или не ме сполучи, или не хвърли на мене, защото беше пиян. И като излезе на пътя, рече на своя човек: «Стой!» И ние застанахме. Тогава запъна на мене пушката си отблизо.

И рече ми: «Гяур, скоро влизай сега в нашата вяра, иначе, ето, този час ще си отидеш от тоя свят!» И аз какво да сторя? От смъртен страх ми изсъхнаха устата и не можех да продумам. Само това му рекох: «Ефенди, вяра с пушка бива ли? Ама щял си бил да убиеш едного попа — от света похвала ли ще приемеш?» И той немного държа пушката насреща ми и мислеше. После рече: «Разделяш ли оная невеста от мъжа ѝ?» И аз отговорих: «Наистина, щом ида в Карнобат, разделям ги.» «Закълни се!» — рече той, и аз що да сторя? От смъртен страх заклех се и рекох: «Вааллахи, биллахи, разделям ги!» Тогава ми помогна и неговият човек и рече: «Ефенди, що трябва да ги разделя? Той да ги афореса, тя сама ще побегне от мъжа си.» Тогава султанът рече на своя човек: «Щом е така, отпусни го да си пойде по пътя.» И аз, като възседнах, оттам за един четвърт час пойдох на село Сеймен, дето е оттамо на два часа, и тамо наскоро изпих четири чаши люта ракия. И като седнах, тогава ме съвзе страх и наченах да треперя като от тресавица. И до един час довтаса там и Милош и като ме видя, подиви се и падна в ужас. И хвана се за раненото си лице и рече: «Ох, отче мой, че жив ли си? Аз — рече — като побягнах много, гледах отдалече върбата дали висиш обесен и нямаше те. Ала като пукна пушката, рекох: отиде си от този свят сиромах поп Стойко!…»

 

 

Ето, такива нужди и смъртни страхове преминаха през главата ми; ето, така пострадах аз заради чужди причини…“

Тук Владислав вдигна очи от писмото и загледа, без да вижда, напреде си. Сигурно за двайсети път препрочиташе бащините си думи и всеки път наново преживяваше безмерна жалост към стария — какво ли не му се струпа; отчаяние — не ще ли има свършек българското тегло, черна, безпределна, задушаваща злоба — кога ще тръгнем да колим ние, кога аз ще поведа да беся бащата на Гирай хан, кога аз ще опра пищов о гърдите му и ще го накарам да се закълне, че ще отпусне кадъната си?

Запрегъва изписания гъсто лист, а мислите му вървяха една през друга… „Сиромах тате!“… Спомни си стария, кой знае защо, тъкмо след като бяха го пуснали от хапуса в Осман пазар, кога се поболя не телесно, а душевно, и как място си не намираше, ходеше, сякаш луд, нагоре-надолу, а косата му всяка заран беше по-бяла.

„Тогава си викахме: може и да оцелее тате, ама ако още веднъж го сполети такова, свършено е — или умът ще му щукне, или ще му се пръсне сърцето. А той оттогава какво ли още не изтърпя. Ей го, за едно чудо убягнал въжето, а ти пише като че за другиго. Слаб уж, плашлив го гледаш, пък щом онзи катилин опрял пушка о гърдите му и рекъл: «Закълни се, папас!» — той пак премислил и не в своя господ се заклел, а в турския. Та сетне да не важи, съвестта си да не погази…“

 

 

Делиорманецът запрягаше — пашовите хора вече бяха поели. Владислав се навдигна.

„Такива сме станали българите — викаше си, докато се наместваше между денковете в каручката. — Нали всеки ден се срещаме със смъртта, научили сме се и с нея да хитруваме, все едно че деца играят на сляпа баба. Ако мине — хубаво, ако не — не. Санким колцина между нас умират от смъртта си?“

Готови бяха. Преди да опне поводите, каруцарят се обърна, щеше му се отново да подкачи приказка.

— Султановите сметки ли прегледа, дорде поседяхме, чорбаджи?

— Да — отвърна след малко Владислав. — Сметките. Моите сметки със султана.

 

 

Войската се изнизваше лениво през Подунавето, едва се влачеше през угари и стърнища под пролетното слънце. Само когато паднеше нощ, войниците забравяха умората. И бодри ставаха, че и пъргави. На коне или пеши, на дружини от по двайсет-трийсет човека, те поемаха встрани от пътищата, обикаляха селата, попреглеждаха ги. Призори в бюлюците се връщаха май половината — кой артисал някъде, кой направо поел шумата, кого пребили, когато делили ягмата своите си, или пък го затрил някой селянин с по-здрава ръка, скрит зад плевнята.

Връщаха се тази пролет и конярите. Виж, тях вече човек трудно би познал — като че не пет, а петнайсет години бяха изтекли за мъжете, които извървяха пеша безкрайния път от Оджак до Гюргево на Дунава, срещу Русчук.

Вървяха с месеци. Тръгнаха още докато над равнината тежеше люта зима. Отначало бяха газили преспи до чатала, под виелицата. По-късно, когато духнаха южни ветрове, снегът се стопи и реките излязоха из коритата си, бяха газили през тресавища и такава кал, каквато по нас не си сънувал — тежка, лепкава, сякаш те сграбчва и не пуска. Бяха газили през априлски блата до пояса във водата и плашили на минаване всякакви птици, сврени в тръстиките.

Историята не говори за това, как двайсетина българи от село Конаре, Филибешка каза, са извървели пътя от Оджак на Черно море до Дунава през късната зима и ранната пролет на хилядо седемстотин деветдесет и втората година. Две десетилетия по-късно Бонапарт остави в руската степ половината велика армия, изгнила от студ и глад. Това е то: ако хората са двайсет, а не сто хиляди, историята не ги отбелязва, макар да са извършили нещо непосилно и невероятно.

Как опряха до Влашко, почти обезумели от изнемога, един господ знае. Всеки си спомняше едва някакви ями в коравия сняг, където бяха спали, стари, голи дървета, между чиито клони нощуваха уж за сушина; риби, корени и треви, които ги бяха засищали. Когато накрай стигнаха Влашко, мъжете приличаха на трупове, гнили до четирийсет в клисава земя.

Но във Влашко ги посрещна пролетта. Както и да бяха пропищели от султановия аскер, власите намериха хляб за своите, за християнска вяра. Седмици наред конярите се търкаляха покрай плетищата на разни влашки села, докато слънцето хубаво ги съживи и посъбраха сили от изпросен просеник. А щом нозете взеха да ги държат, тръгнаха наново — на юг, все на юг, дома. Ако да не би имало туй дома, биха оставили кости в снеговете на Русия, из крайречните тресавища. Но едно беше ги крепило, водило и тласкало, бе запряло душата зад зъбите им: да се върнат.

Дунава прекосиха по нарочно сглобения мост от каици, откъдето ден и нощ течеше аскерът. Конярите почакаха, докато мостът поостане празен, все не им се щеше да застигнат еничари.

По моста Първан мярна, че два-трима от мъжете се прекръстиха, та закрачи още по-юнашки, макар да усещаше чудна празнина под лъжичката. Дъските скърцаха и се полюляваха под тежестта на малката дружина, някои бяха разместени, дори трябваше да прескачаш немалки пролуки. Водата плискаше тихо между каиците, бялозелена, сякаш бездънна. На отсрещния бряг вече се виждаше заспалата на припек стража — само в султановата държава можеш да видиш от един поглед толкова нередни работи.

Когато скочиха на българския бряг и не смееха да повярват, че се е свършило теглото им — само мълчаливо се тупаха по изпосталелите гърбове и се стрелкаха със засмени очи, — стражата се надигна, ама не съвсем, колкото за лице.

— Вие пък откъде, гяури?

— От Оджак, ага. Не ни взеха с каравелите, че тясно беше, та ударихме пеши.

— Ти, какво, за ахмак ли ме взимаш? Или си търсиш белята, а? Пеши от Оджак! Друго?

— Вярвай бога, ага, преди три месеца сме тръгнали. Не виждаш ли ни хала? Ако не вярваш, да ти разкажа какво сме видели в Оджак.

„А, това ми е останало работа“ — помисли си турчинът. Беше се припекъл и не му се слушаха никакви приказки.

— Карай си из пътя! — рече. — Други да ти берат гайлето от кой чифлик си избягал и какво си дирил във Влашко. А пък туй с Оджак другиму не разправяй, че може и да не се случи човек като мене.

В Русчук влязоха по ранина, утрото блестеше в джамовете на богатските къщи. Подранили рибари, нарамили серкмета и весла, слизаха към брега, мяркаха се селяни от близките села — беше петък и идеха на пазар с кошници яйца или делва отвара.

Странниците излязоха на мегдана пред конака — голям конак със стари дървета и желязна ограда. Изведнъж Добри бута Първана: „Глей го пък тоя!“

Насреща им идеше възстар, брадат човек с дълга черна дреха и смешно шапче. Носеше запален фенер, макар слънцето вече да се показваше над чинарите пред конака; остави го наземи и се облегна о дувара.

— Защо ти е фенерът, байно? — попита Първан.

— Заповед има — късо отговори непознатият.

По говора му все пак пролича, че не е ни българин ни турчин. Грък, негли.

— Че то заповедта е за ноще: всеки, дето върви по тъмно, да носи фенер, та да го вижда отдалече стражата и го разпознае.

— Знам си аз. Един път по светло вече отивах в хаврата без фенер, че ме хванаха агите, че ми съдраха кожата от бой. Оттогаз в хаврата все с фенер ходя. Тъмно — светло, аз — с фенер.

„А, такава била тя — помисли Първан. — Евреин е.“

Както си стояха на мегдана, забелязаха, че той вече не е пуст. Бяха дотърчали някакви турци-фукари, гемиджии навярно, балъкчии. И те, щом стигнаха мегдана, спряха, като да чакаха нещо. Тъкмо Първан щеше да подвикне на дружината си да тръгват, откъм чаршията се чу глъч, идеха много хора. След миг само из широката улица се изсипа тълпа — повече турска. Тя се проточи покрай дуварите, а из нея изстъпиха пет-шестима пазванти и вързан човек.

Първан беше обиколил много градове в султановата земя, та знаеше: тъй става, когато ще бесят или посичат някого.

Този, когото водеха с вързани отпред ръце, беше млад мъж, едър и плещест. Както всеки, преседял в тъмница, присвиваше очи на слънцето. Облечен беше прилично, в селски дрехи. Най-личеше ризата му — нова, бяла риза, сякаш я е облякъл сега. На гърдите му висеше окачен надпис върху мръсна мукава. На турски.

— Какво пише? — Първан попита Добрито, без да маха поглед от човека.

— Георги пише — отвърна малкият, бял като чиния. — Георги от Червен. И нещо за хазната. Другите думи не чета.

— Хазната обрал — намеси се евреинът, а̀ко че не го питаха. — Хайдути обрали хазната, кога отивала за Осман пазар. Сетне турците уловили само двамина. Пари не намерили. Единият умрял от боя, а тогова сега ще заколят.

Георги от Червен крачеше вече през мегдана. Бавно, спокойно, все едно че наоколо няма жива душа. Първан го видя отблизо — дъвчеше този Георги. В една от вързаните си изкъсо ръце стискаше нещо, а с другата си взимаше и ядеше.

— Виждаш — обади се пак евреинът, — сухи сливи яде. Насам като го водеха, минаха през пазара, аз там ги застигнах. Тогаз хайдутът се спря и каза на един пазвантин: „Кога някого ще колят, има закон да му дадат каквото си избере. Купете ми сега, казва, сухи сливи, да си засладя. Ама да ги платите, да ги не грабнете току-тъй от човека!“ — казва. И пазвантинът купи. Няма що, обичай, закон.

Хайдутинът мина покрай конарци, а на Първан стана страшно: мигар с такова лице отива човек на смърт? Пет пари не даваше този Георги, дъвчеше си сливите и плюеше костилките им, сякаш нарочно, надалече.

Стигнаха до камъка — във всеки град има такъв, — където посичат. Без да каже дума или погледне наоколо, хайдутинът коленичи. Един от джелатите втъкна три пръста в устата му, за да държи главата да не клима; друг изтегли тежък, широк нож, стисна го между колене, докато усуче ръкави и плюе на длани, сетне замахна с все сила, ножът изсвистя в утринния въздух и главата на Георги отхвръкна на три разкрача. През вече безглавото тяло мина тръпка, от пресечения врат рукна кръв като из шадраван, а джелатинът огледа доволно сборището — на това се вика замах!

Тогава Първан се сети за Мануш войвода и за това, че ако речеш да живееш без господари, такова сърце ти трябва, като на Георги от Червен.

Само два дни след като конарци забиха навътре в Подунавето, по моста от сглобени каици се зададе голяма дружина. Три бюлюка, все еничари. Стъпиха на моста привечер, та слънцето ги огряваше полегато: отдалече се виждаше как блестят ножовете и пищовите им, кованите дизгини на конете.

Този път стражата рипна на нозе, без да се почеше дори. Обърна се назад, силно изсвири. Из храсталака на високия бряг изскочиха двамина, и те с войнишки дрехи. Заотупваха се, досега бяха се излежавали.

— Търчете да обадите на аяна, че идва голяма дружина! Само еничари. Ама бързайте, че няма вас да чакат!

Двоицата духнаха да ги няма.

Около час мина докато цялата дружина излезе на отсамния бряг. Еничарите, които първи стъпиха в Турско, слязоха от конете, насядаха. Явно беше, че чакат другарите си — не се деляха. Стража и не погледнаха. Така си е в държавата на султана: този, дето е по-слаб от тебе, все едно че го не виждаш. А стражът на моста беше сам човек.

Най-после той събра сърце, нали трябваше да ги задържи, докато дойде аянов човек.

— Агалар — рече, — добре сте дошли!

Някои, насядали по-близо, само се поизвърнаха, но не отговориха.

— Агалар — още по-боязливо рече стражът, — кой ви е главният?

— Всички сме главни, кьопоолу! — озъби се един с белег на бузата.

— Щом всички сте били главни, на всички ще обадя: русчушкият аянин, Тръстениклиоглу Исмаил ага, ще дойде да ви посрещне, има нещо да ви казва. Та да ви помоля да го дочакате, затуй питах.

Макар Тръстениклиоглу Исмаил ага да не бе заел още мястото си в историята, вече мнозина знаеха името му. Спомена ли го стражът, мъжете се размърдаха; един се метна на кон и юрна назад по моста, сякаш бързаше да обади някому какво е научил. След още малко го видяха да се връща, отпуснал поводите, и да говори нещо на друг един еничар. Когато стъпиха на брега, стражът разгледа и този, другия. Около трийсетгодишен мъж беше, еничарски ага, личеше по знаците му; сух и дребен на ръст, с пшеничена коса и мустаци, сивоок.

„На керкенез мяза, същи керкенез“ — помисли си стражът, зазяпан в изопнатото, остро лице.

Сивоокият ага не слезе от коня, само спря, а насядалите по брега мъже се навдигнаха и го заобиколиха.

— Това пък какво ли ще е?

— По-добре хич и да не чакаме.

— Да не са ни скроили някой кюляф, а?… — долови пазачът отделни думи всред гюрултията.

Този, който приличаше на керкенез, поклати рязко глава: „Няма страшно, ще се оправим, майката му на Тръстениклията!“

Не бяха се помаяли и половин час на брега, откъм Русчук се чу тропот и високо горе, на хълма, осветени от залеза, застанаха петдесетина конници. Почакаха малко, сякаш се надяваха ония отдолу да се качат при тях, ама като не стана, заспускаха се те. Най-напред яхаше млад, мургав хубавец, много издокаран. Снежно се белееше диплената му чалма, гъсто извезана със сърма беше цялата му салтамарка, а под нея се подаваха дълги, обшити, пискюллии ръкави, сцепени от лакътя надолу, та да откриват другите — тесните и бели ръкави на свилена риза.

Тръстениклията.

Аянът застана на двайсетина разкрача от еничарската сбирщина пред моста, а веднага зад господаря си се подреди свитата му — все охранени, загладени мъжаги с нови дрехи и изчесани коне.

— Добре сте дошли в Русчук, агалар! — с достойнство каза аянът. — От Молдовата ли идете?

— Добре сте заварили! От Молдовата — едновременно се обадиха неколцина.

— Бити се върнахме този път от поход.

От тук на там Тръстениклията заговори плавно и бързо, сякаш повтаряше за стотен път добре заучени думи.

— Бити и опозорени. Преди години сте оставили богопомазаната ни държава и не знаете как ще я намерите сега, агалар. Навярно сте чули, че от три години си имаме нов султан — Селим хан.

Еничарите се споглеждаха; вече месеци не бяха слушали речи (откакто на сераскера взе да не държи да вдъхновява войската си за подвизи). Както става с всеки, който се завръща от бой, и ярките дрехи на аяна, и словото му, и спретната му дружина им се сториха смешни до немай-къде.

— Първото, що стори великият ни султан след мира с гяурите, бе да основе нова войска: низамите, ако сте чули. Няма да е тя като досегашната, наборна ще е. Ще я изучат изтънко френците, та дано с такава войска пожънем победи!

Знаеха, разбира се, че знаеха еничарите за новата войска. И бяха се досетили, че за тях вече не ще има живот; тия низами ще им доядат хляба. Само за това бяха говорили от Молдовата до Русчук. Та какво искаше да каже аянът със своите приказки?

— Туй за какво ни разправяш, твоя милост? — грубо попита еничаринът с белега. — Всичкото го знаем, няма да ни уплашиш. Ще си търсим колая.

— Затова ви го и разправям — не се смути Тръстениклията. — За да ви помогна да си намерите колая. Ето, аз съм аян на Русчушко. Държа дружина. Виждате ли тия мъже, агалар: нито са гладни, нито голи — Тръстениклията плаща богато. Който от вас поиска, може да остане в дружината ми, толкоз! Иначе не зная какъв ще ви е халът след година-две, агалар.

Последните думи уж трябваше да изрече от сърце, а прозвучаха като подигравка.

— Ами тебе дружина за какво е? За сватба ли събираш толкова войска, а?

Беше пак онзи, с белега.

— Размирни са ми съседите, твоя милост — без да се запъне, отговори аянът. — Чували сте негли за Йълъкоглу и двайсетината разбойнишки главатари, дето му служат. Откъде Балкана пък напират харамиите на севлиевския Кючук Хасан, от Герлово през ден се навдигат дявол знае какви. Трябва да си пазя вилаета, нали съм едничката опора на Дивана в Подунавето.

„Ох-леле, хубава опора! — сигурно си рекоха мнозина. — За да браниш властта на султана ли, събираш капъсъзи? За да му помагаш ли подкокоросваш войската, че щяла била да закъса?“

Още много мисли от този вид стискаха зад зъби еничарите, но не се обаждаха. Все едно че някой трябваше да отговори от тяхно име, а той мълчеше. Тъкмо Тръстениклията щеше да продължи речта си, из тълпата мъже се обади рязък, невисок глас:

— Много ли оджаклии имаш между хората си, твоя милост?

Беше заговорил сивоокият ага.

— Не са малко — смотолеви Тръстениклията.

Не чакаше такъв въпрос, а не умееше да лъже неприготвен.

— Аз пък ти казвам: малко са! Че може и никак да няма. Гледаш ти как тече към Румелия войската правоверни и си викаш: гладни хора, без надежда хора. Защо да се не главят при мен? И навярно са се главили — от ешкинджиите, от спахиите без земя. Ама еничаринът не е също! Винаги, още от деди и бащи е бил господар еничаринът, не ще направиш от него аянски слуга!

Право е — сивоокият изстъпи пред другарите си, та Тръстениклиоглу го видя цял. — Право: зле ни обиди Селим хан с тия свои низами. Нима не се бихме храбро, нима лошо служихме на престола? И ако е имало еничарско непокорство, за това е, че на еничарина плащат-недоплащат. Трябваше Селим хан, наместо да хвърля луди пари по някакви си низами, да даде хляб на еничарите; нямаше да има тогаз по-добри от тях, по-верни. Но едно не е право, дето каза: път не ни оставал, аянска дружина да сме станели. Има друг път за нас, Исмаил ага! Щом еничарите са удържали цяла една държава цели четири века, дано смогнат да защитят и оджака си от нечиста ръка. Мъчно ще ги уплашат низамите на Селим хан.

А на теб, Исмаил ага, много здраве от белградските и видинските еничари! От нас. Пък не губи вяра, подире ни идат арнаути, от пешаците. Те са петимни за аянска ясла.

Зад гърба на сивоокия гръмна смях. Еничарите се смееха повече, отколкото им беше смешно.

— Добре нагласи аяна нашият Пазвантоглу!

Исмаил ага пламна като божур. „Пазвантоглу — знаеше, че няма да забрави това име. — Добре ще бъде Диванът да чуе на какво учи войската този Пазвантоглу…“

Наистина ли това бе Осман, синът на Омер Пазвантоглу — върл враг на паши и еничари? Омер, който загина, жертва на еничарски клевети и везирска алчност, би ли познал Омер в пламенния защитник на оджака своя син? Би ли го познала Фатма хатун — просветената, волномислещата Фатма, за която нямаше по-голямо зло от силата, що бе ѝ отнела Омер?

Макар да не биха го познали баща и майка, това беше наистина Осман Пазвантоглу. Времената се менят, менят се и хората.

Еничарите вече изкачваха баира, а Тръстениклията не даваше знак на хората си да потеглят. Усещаше ги неспокойни, шушнеха си нещо.

— Какво има там? — подвикна им през рамо. — Страха ли ви вземаха капъсъзите?

— Ами — отговори бюлюкбашията му, — страха щели да ни вземат! Друго виках: ще ни отворят до ден работа тия хора… Тогова Пазвантоглу чу ли, Исмаил ага?

— Чух. Еничар като еничар. Прост ага. Колко ги има като него!

— Не са тъкмо такива — заключи бюлюкбашията, а сам не би си отговорил какво толкоз особено бе намерил у сивоокия конник.

Продължаваше да се точи през моста на Дунава султановият аскер. Още седмици, месеци… Много хора, много съдби.