Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1966 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aradeva (корекция и форматиране)

Издание:

Автор: Вера Мутафчиева

Заглавие: Летопис на смутното време

Издание: четвърто

Издател: Издателство „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 15.VI.1984

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Асен Гицов

Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394

История

  1. — Добавяне

II

Макар гласовете, що преминаваха през вратата, да не бяха силни, Фатма ги чуваше добре.

Говореше Осман:

— … то трябва да стане на всяка цена! Преди султановата паплач да е заляла Румелия, ние ще заемем колкото може повече градове и паланки!

— Разумно ли е да пръскаме сили, когато Портата желае тъкмо това: да ни изтощи още преди обсадата?

По гласа Фатма позна Кара Мустафа.

Преди две години, когато главатарят на разбунтуваните помаци — Мехмед Синап — се смири, Кара Мустафа, един от дружината му, избяга при Пазвантоглу. Помак от филибешките села, бърз в мисъл и в действие, с някаква ярка чистота, която не можеше да приеме позорните пазарлъци на Синапа, Мустафа спечели Осман. Напук на мнителността си — Фатма трябваше да признае — син ѝ бе запазил остър усет за хората, способността с един поглед да отбере зърно от плява. Кара Мустафа, Кондо, Манаф Ибрахим, Велко, Еминджик, Гяур Имам… — Фатма ги познаваше по гласовете и думите им. И все повече се убеждаваше, че всеки от тия мъже носи по нещо ценно, неповторимо.

Кара Мустафа например умееше да влезе под кожата на раята, да проумее желанията ѝ и онова, което тя премълчава, но желае най-силно. Сам довчера ратай, помакът познаваше тъмните, задънени пътища на робската душица. Той сякаш бе мостът между света на робите и света на господарите, безценен съветник и оръдие за един честолюбец. „Защото е правоверен — разсъждаваше Фатма. — Никога един Кондо, Велко или Гяур Имам не биха служили като него.“

В това беше права. Тримата неверници от Дивана на Пазвантоглу — мъжете, на които син ѝ разчиташе твърде много (защото тъкмо те придаваха на делото му най-важното: вида, че не е дело на правоверните, а на целия народ в Румелия), тези трима държеха друг език.

Измежду тях Фатма най-малко се боеше от Гяур Имам — струваше ѝ се, че неговите думи са най-близки до мислите му. Разпопеният поп не криеше, че хората му не са приели прошката на Селим хан само понеже няма къде и на какво отгоре да мирясат. Без заобикалки Гяур Имам заяви, че предлага на Пазвантоглу дружината си срещу земя за дружината. И то не както би ѝ дал земя всеки първи спахия или чифликчия: срещу десятък и още много данъци. Просто — земя.

— Как просто? — бе чула Фатма да пита синът ѝ.

Дори гъвкавият ум на Осман не успяваше да настигне думите на попа.

— Както някога господ е дал на Адам и Ева — отговори онзи. — Саваотът ги накарал да му обещаят, че не ще берат плод само от едно дърво. Та и ти, викам, поискай нещо такова. Колкото да не е без хич.

Като всеки гяурин попът се правеше на по-загубен, отколкото е. Но тъкмо Гяур Имам наведе Пазвантоглу на стъпката, която сам отдавна бе замислял, без да посмее: отмяна на данъците от земята.

„Земя без данък… Невиждана милост, нечувана дързост: кога господар е раздавал земя току-тъй, кои господари не ще настръхнат срещу това нагло подстрекателство? Та ни един роб не би влачил данъци и ангария, щом някъде по света може да работи свободна земя!“ — мислеше си Фатма.

Наистина въпреки думите на Кара Мустафа и Гяур Имам тя не бе преминала моста, който делеше нейния свят от робския, не успяваше да види нещата от другата им страна: Пазвантоглу не бе раздал земя, както Саваотът, Пазвантоглу поиска срещу нея много повече от плода на едно ябълково дърво — той събираше не данък, а кръв. Всеки селянин на Пазвантоглува земя се превръщаше във войник.

Затуй Фатма не би прозряла и че раята е не дотам потресена от милостите на Пазвантоглу; затуй намираше необясним смътния си страх пред другите двама гяури, бинбашии на сина ѝ — Кондо и Велко.

Бе споменавала пред Осман (при все че гледаше да не буди у него подозрения; и без това подозрителността му я плашеше), че голямата преднина, която дава на гяурските главатари, ще му излезе скъпо.

— Нищо не съм им дал аз, майко — отговори ѝ Осман, без да се замисли. — И Хайдут Велко, и Кондо войвода получиха във войската ми само мястото, което вече си бяха заели. Ръстът на един мъж по наше време се мери с броя на сабите, що води. Велко ми доведе над триста, а Кондо — петстотин. Оставаше ми да се откажа от тези близо хиляда изпечени бойци или да зачисля на войводите им по още колкото трябва и да ги направя свои бинбашии.

— Не са малко при тебе хората — меко бе възразила Фатма. — Би могъл да се откажеш от осемстотин саби, когато имаш десетки хиляди.

— Десетки хиляди, ама какви? Селяни, дето за първи път улавят пищов; бегълци от султановата войска, що са сменили по десет господари и утре ще сменят мене за първия, който им предложи повече. Пък и половината от тези десетки хиляди не биха прибягали под Видин, ако из цяла Румелия не се говореше, че от дясната ми страна седял Кондо, гяуринът, големият войвода.

Зная, ти си викаш, че до ден Кондо и Велко ще ме зарежат. Но то не ще стане пред боя, майко, нито по време на боя. Те ми са се врекли, а властта, която те имат над своите харамии, дължат едничко на честната си дума. Кой би им вярвал вече след такава измяна, а?

„Както и да боледува от подозрения, един мъж винаги си остава лековерен“ — беше премълчала Фатма; цялата реч на сина ѝ твърде малко я убеди. Но навярно Осман не грешеше в своето предпочитание към невернишките главатари — и сега Фатма се улови, че мисли пак за тях, спомня си техните думи, гадае техните бъдещи дела. Другите бинбашии на Пазвантоглу се разкриваха твърде просто: тези мъже бяха войници по занаят и умееха занаята си. Най-вече — Манаф Ибрахим. Нему Осман бе поверил кърджалиите, които не бяха дошли със свои главатари, а се стичаха по двама и петима към Видин. „Двуостър нож“ — бе ги преценил Пазвантоглу. Тия войници, а не оядените, разложени еничари можеш вкара и в огъня; окото им не мига пред нищо.

Гласът на Манаф Ибрахим рядко се чуваше в Дивана — бинбашията не обичаше приказки. Между един и друг набег той се явяваше пред господаря си, колкото да поднесе някоя победа, да предложи ново нападение. И Фатма го чуваше как непрекъснато настоява: нека му разрешат да хвърли дружината си срещу Влашко.

— Не! — бе винаги еднаквият отговор на Пазвантоглу. — Още не сме достатъчно укрепнали, та да печелим за враг и Русия. Влашко и Молдова са под руска закрила; защо насила ще караме Селим хан и царя да се съюзят срещу ни?

Тук Фатма чуваше как мъжете отвъд се смеят гръмко. Види се, разсмиваше ги дори мисълта за съюз между Портата и Русия. Само Осман не се смееше, защото единствен помежду им бе повече от войник.

Фатма често се питаше дали син ѝ не допуска в съвета си тия — войниците — просто за да следи какво мислят и да се чувствуват съучастници в неговото дело. Иначе Пазвантоглу не се оставяше да бъде отклонен от някой техен съвет. Той винаги слушаше само себе си, без да споделя с кого да било своите за и против. Но умееше да придаде на всяка своя постъпка вида, че е замислена и изпълнена от една голяма общност.

Майката мислено сравняваше сина си с древните и нови владетели; стараеше се да предвиди успеха или провала му. Да, Осман имаше качества, на които биха завидели ред именити мъже; Осман знаеше цената на хората, извличаше полза от всекиго и всичко, не беше роб на дребнавата суета, подринала делото на не един вожд. Той търпеше, дори търсеше значителни приближени, без да се бои, че техният блясък ще го затъмни.

И срещу всички тия качества, дето трябваше да осигурят успеха на Видин, стоеше едно — Фатма не би го нарекла тъкмо страх, защото страхът предполага от какво се боиш. А у Осман тлееше просто някаква задържаща сила, смътна боязън пред неизвестното.

„То е от много ум — разсъждаваше майката. — Защо Манаф Ибрахим няма юзда на волята си? Защото за него нещата са ясни, а Осман ги вижда, каквито са в живота страшно, неразрешимо сложни…“ Не бе ли наследил тази черта от нея; та нали за Фатма хора и събития имаха по много страни и всяка от тях ѝ се чинеше достатъчно важна, оправдана, с еднакво право на живот…

 

 

Какво ставаше отвъд? Не спореха ли по-оживено от друг път?

— Ще се пишманите! — настояваше Кара Мустафа. — Не е разумно да изведем из Видин най-добрата войска и да я засилим на майната ѝ. Да заемала Враца, Шумен и кое не. Ами гърбът ни? Дунавът? Похода ще води капудан-паша, хич да не е, ще докара по вода половината си войска. Ще я стовари в Русчук (Тръстеникли повече отвсякога се прави на султанов човек) и ще ни удари в гръб.

— То се знае… — обади се Гяур Имам. — Нали се връщам от Габрово, от Търново и Шумен. За Плевен не говоря — Плевен е по̀ наш и от Видин, дето се вика. А знаеш ли какво ми заръчаха оттам?

Нека Пазвантоглу изпрати по един бюлюк във всеки град, казват, и ще се държим! Какво ѝ е толкоз на султановата войска, казват, ще се помотае под града някоя седмица, сетне ще се разпилее на грабеж, ще утрепе сераскера и туйто! Знаят си хората. Един и два похода ли се разкапаха в Румелия?

Сега на Фатма се стори, че вижда двамина от Дивана: Кондо и Велко. Те мълчаха; дали не претегляха доколко жертвите, които има да дадат българските градове между Балкана и Дунава, не ще бъдат твърде ниско платени?

Някой се окашля, като че печелеше време. Ето чу се Кондо:

— Искам да зная кои тъкмо бюлюци ще изпрати из Подунавето Осман ага.

Сега дойде ред на Осман да замълчи, докато Фатма мислеше: „На гяурите се ще Осман да повери в хайдушки ръце някоя и друга крепост. Български град, пазен от българска войска, с парите и оръжието на Пазвантоглу! Добре са го съчинили: нека веднъж удържат те против султана парче земя, пък върви им го вземи! Нима Осман не се досеща?“

Но Осман съобразяваше същото, дори по-бързо от майка си.

— На изток ще изпратим Кара Мустафа, Манаф Ибрахим и Еминджика. Искам хората на Кондо и Велко, които най-добре познават Видинско, да останат в защита на крепостта.

„Не ти е лоша сметката! (Фатма наистина не чуваше мислите на хайдушките главатари, но те си викаха тъкмо това)? Всякакви еничари и кърджалии ще напъплят Търново, Габрово, Враца, Шумен уж за да ги отърват от султана. А после не се знае какво ги чака. Докато ние браним твоята крепост — хем войници, хем заложници!“

— Ние не ще пръснем бюлюци из градовете, за да ги заемаме и държим — полека, като че решаваше едва сега, поде Осман. — Но преди в тия градове да е влязла султанова войска, гражданите трябва да усетят какво е пък войската на Пазвантоглу! Пред всички тях трябва да обявите моя закон; какво иска и какво дава Пазвантоглу. А щом ви обадя, че походът е излязъл из Филибе, ще тръгнете назад, без да спирате дори за нощуване.

— Ами нещо така ще събираме ли? — попита направо Манаф Ибрахим.

Той трудно си представяше набег без плячка.

— Отсега да се разберем: никакъв грабеж! Запомнете добре своята цел из Подунавето: да покажете силата на Пазвантоглу и милостта му! Ако постигнем походът да се чувствува в Румелия като върху вража земя, стига ни.

— Да се стягаме, а? — попита Кара Мустафа.

— Стягайте се! Гяур Имам — също, само с петдесетина души. Ще трябва да намери Кара Фейзи. Към Едирне бил, викат.

Както всеки по него време, Фатма настръхна, щом споменаха Кара Фейзи.

— Щом трябвало било, да вървя — процеди след доста време попът.

И — гласът на Осман:

— Бъди спокоен! Зад гърба ти е Пазвантоглу! И четиристотин заложници; толкова саби ми отстъпи преди две години Кара Фейзи.

— А бе той нека ми смъкне главата, пък ти изтрепи после и четири хиляди, малко ще ме сгрееш!

Но този път никой не се засмя на шегата му. С всичко биваше шега, ама не с Кара Фейзи.

 

 

На одаята на Фатма някой похлопа. Не беше необичайно — през последно време, когато Пазвантоглу биваше зает в Дивана, обръщаха се към Фатма хатун. За всички бе станало естествено една мюсюлманка да се занимава от заран до вечер с мъжки дела.

(Наистина, признаваше пред себе си, каква жена бе вече тя? И на младини Омер не я криеше, както що е ред; жена му нерядко се вестяваше в селямлъка между мъжете, разменяше дума с Омеровите гости. „Ако да бях някоя хубавица — мислеше си тогава тъжно тя, — Омер не би търпял мъж да докосне с поглед върха на еминиите ми…“ Но старата болка отдавна беше прегоряла, споменът за мъртвия не тревожеше нощите на Фатма.)

— Кой е?

— Аз съм, хатун.

Беше Исмет, старият им слуга.

— Трябва веднага да обадиш нещо на сайбията.

 

 

Колкото и навикнала да не се стеснява пред мъже, Фатма дълго държа ръка върху резето. До нея като през сън стигаха спокойните гласове на мъжете. „Боже! Та те нищо не знаят, защо стоя като истукан, какво чакам?“ Привдигна по-високо яшмака пред лицето си и влезе.

Десетина чифта мъжки очи я измериха през тютюневия дим. Те я смутиха, та Фатма изговори с усилие:

— Чумата…

— Какво?

Осман сякаш първи схвана колко много означаваше тая едничка дума. С две крачки застана той пред майка си.

— Чумата… е във Видин — повтори Фатма с изтръпнали до студено устни.

За миг прочете в очите на Осман ужаса, който бе подкосил преди малко и нея. За миг тия очи не виждаха, а в следния лицето на Осман отново върна обичайния си вид.

— Новината не ни изненадва чак толкоз — все пак леко скриптеше гласът му. — От някое време се говори, че чумата пристигнала тук и там. Кой ще я спре на едно място, щом я разнася размирието?

Мъжете го слушаха, сякаш вкаменени. После Хайдут Велко, най-младият, проговори:

— Само това ни беше ексик!

И тежкото мълчание продължи. То притискаше Фатма, но тъкмо загдето тия препатили, изпечени мъже нямаха смелост да продумат, за да успокоят нея и себе си, Фатма се улови в ръце. Чинеше ѝ се, че върви срещу силен вятър, не ѝ достигаше дъх, а говореше и говореше:

— Да, трябваше да се очаква… както каза Осман ага: колко пъти е било обсада без чума? На пръсти се броят навярно; обсадата и чумата са близнаци… На чумата лекът се знае — бягане. Ще кажете, че скоро никой не ще избяга из Видин, ще бъдем обсадени за месеци… Но има и друг лек: болният веднага да се отдели от здравите… Ще подредим с постилки някой яхър край реката и там ще изпращаме всекиго, дето усети, че го втриса… Яхъра ще вардят еничари. Те ще оставят храна на болните, здрав човек не ще влиза там.

Страшно!… Страшно!…

Фатма сякаш видя десетките осъдени хора, които нямат сила да доближат съда с водата и торбите хляб; които се влачат — стенещи, изпосталели като мощи и лежат дълго, мълчаливо, мъртви много преди смъртта си.

Вкопча ръце до болка; бе впила нокти в дланта си. Не забеляза кога яшмакът ѝ се е смъкнал, сега стоеше с открито лице срещу мъжете, а и те май не забелязаха нищо нередно в това. Чинеше им се, че познават отдавна туй остро, неспокойно лице с некрасивите, а чудно властни очи — навярно Фатма цяла се издаваше в думите си, та всеки бе отгатвал зад плътния яшмак тъкмо такива черти: нейните.

— Ще преборим и тази беда, Фатма хатун — окопити се Пазвантоглу. — Не чумата ще предаде Видин на султана. Колко болни са намерени в града?

— Двама.

— До един час да оставят Видин! Не, това ще оправя аз — додаде той (бе видял, че Кара Мустафа понечи да излезе). — А до довечера ще мина между всички войници, събрани в крепостта и под нея. Ще им кажа, ще ги помоля… Нека, който се усети болен, сам остави Видин по своя воля. Ако милее за онова, което трябва да опазим всинца.

— Ами Коранът? — мрачно проговори Еминджик. — Вярата ни не позволява истинският мюсюлманин да се пази от смърт; неговият живот е в ръцете божи, недостойно е да пречим на божия промисъл.

— Който е истински мюсюлманин, не би бил под Видин през хилядо седемстотин деветдесет и седмо лято — отряза Пазвантоглу.

По Мустафа паша сокак Хайдут Велко уж случайно застигна Кондо, успореди се с него. Бинбашията му беше казал, че не е хубаво да ги виждат много заедно. Но сега всички се разотиваха като попарени, та едва ли би им скимнало да помнят кой с кого е вървял.

— Ще ни налегне сладката и медена, а? — по момчешки, се пошегува Велко.

Напук на цялото си перчене, струмишкото селянче, което бе събрало дружина от стотици мъже, преди още да са му клопнали трийсетте, гледаше Кондо като нещо много голямо — пример за хайдутин. Затуй не изпускаше случай да узнае какво мисли старият харамия, негласният първенец на християните в Пазвантоглувия стан.

— Тя, сладката и медена, навсякъде намерва човека — хвърли му поглед изпод око Кондо Бинбаши. — Не ще дума, в гората по-лесно щяхме се опази, ама хемен тук ни е докарала работата, тук и ще седим.

— Мен пък ме е страх — все момчешката си призна Велко.

— Ох! — без да му отговори, разпъна рамене и изтегли врат бинбашията. — Ох, гръб не остана, сякаш съм теглил каруца. Знаеш, кога излизам от Диван, всяко влакънце по мен трепери. Стягам ли се нещо, накриво ли седя…

— Как щяло? — ухили се, забравил чумата, Велко.

— Мъчна работа е то, брате, не е за нас работа. Кумиш се пред оная лисица, гледаш хем да не пропуснеш някоя дума, хем да проумееш какво има зад нея, хем и ти така да отговориш, че хем да не те усетят, що мислиш, хем да угодиш… — сам се заплете в словото си бинбашията и заключи: — Голям зор де, туй исках да кажа. Навярно от него и гърбът ме заболява.

— Е, право. Туй не ти е да пукаш и да прибягваш — охотно се съгласи Велко. — Ама нали трябва…

— Трябва! Ама знаеш, брате, най-лошото е друго. До ден ще рекат за нас хората: „Турски помагачи станали, отишли да правят ортаклък с Пазвантджията.“ Хабер не ще имат как се е цепила тая, простата глава да играя на котка и мишка с видинския господар, на какво съм залагал…

— Бре! — Велко не се и замисли. — Ти да не вярваш, че все такива като тебе и мен ще останат хората? Не, бинбаши, не туряй си гайле на сърце: всичко ще разберат те. Пък ако не разберат, плюл съм аз на такивата хора!