Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (54)

I

Три години изминаха от голямата обсада на Видин, цели три. Отново нивята зеленееха пролет и жълтееха лете — видинската рая ореше и сееше срещу една пара на дюнюм земя. Във Видинско владееше измамен мир. Защо измамен — никой не би казал, дотолкова приличаше той на истински. Но българинът си знае, че многото добро не е на добро, и това му помага да проникне в неща, дълбоко скрити. Така на селянията бе достатъчно да забележи, че господарят ѝ с една ръка раздава грамоти за строеж на църкви, а с другата тика в хапуса християнския владика (заради някакво негово мнимо предателство), за да прозре сложната, уж неразгадаема игра на Пазвантоглу.

„На нас ли? — бе заключила раята още преди доста време. — Де да видим!“

Туй „Де да видим!“ не беше заплаха — какво ще стори раята на Пазвантоглу. Тя наистина само гледаше, правеше си сметки, не по-прости от неговите, чакаше.

Кой знае дали острото око на господаря съзираше някаква промяна във Видинско. Това например че в дружините му все по-рядко се срещаха видинлии. Нима случайно раята току реши, че много ѝ е домилял чифликът, и се прибра по селата си, но (но!) без да върне пушките и барута?

Може би Пазвантоглу взимаше тия дребни промени за естествен развой на нещата — за отлив на мирния човек към мирния живот. Макар че като на мъдър държавник трябваше да му е известно: истина бива най-често онова, което най-малко ти се ще.

 

 

Три години изтекоха от голямата обсада. За света те бяха години на Пазвантоглувото тържество.

Едно след друго Пазвантоглу отхвърли блестящи предложения: пашалъка Енишехир, пашалъка Карс, везирски сан. „Не и не! — отговаряше той. — Аз искам пашалъка Видин!“ „Видин не е, никога не е бил пашалък“ — възразяваше плахо Селим хан. „Щом Видин вече има паша, трябва да стане и пашалък!“ — невъзмутимо настояваше Пазвантоглу. Докато след още един поход Портата бе принудена да признае поражението си и провъзгласи Видин за пашалък, управляван от Осман Пазвантоглу, паша с три конски опашки.

Към тия преговори бяха насочени през последните години погледите на посланици и наблюдатели. Те пишеха през ден до своите дворове, докладваха, предричаха крайната победа на този „оглу“ (името на видинлията бе твърде сложно за тях).

През тези години и Пазвантоглу пишеше много: до Портата, до княза на Влахия, до немския император, до руския цар и до първия консул (новото звание на Бонапарт). Всички считаха това за доказателства, че Пазвантоглу иска да се възцари и основе нов владетелски дом — на видинските Пазвантоглу. Тъкмо то наостряше големите и малки сили: какво ли може да се очаква от една подмладена Турция?

Векове наред старият свят бе залагал върху ограничената нетърпимост на османците. Имаше неща, които един османец би свършил на всяка цена, и други — до които не би се докоснал на никаква цена; със столетия напред можеше да предвидиш пътя на Империята. А сега, на границата между две времена, бе се пръкнал османец — видинският отцепник, чиито стъпки бяха непредвидими. Колкото и странно, европейските владетели гледаха на Пазвантоглу като на един малък Бонапарт и за малко не станаха кривогледи — тъй двояха поглед между изток и запад, за да следят движенията на двамата самозванци.

Тежка е наистина короната. Особено ако искаш да я пренесеш през границата между две времена.

Такива разнообразни мисли вълнуваха през тия години владетели или селяния, но според всички Осман Пазвантоглу бе образец на честолюбие и воля за победа, беше цял изкован от студена пресметливост. Светът не откриваше никаква пукнатина в неговите построения. Умело, последователно бе изработил той своето дело — безупречно изглеждаше то.

И все пак.

Имаше един човек (във Видин при това), който със сигурност би доказал такава грешка. Той се наричаше Ламбро, а грешката — охтика.

За него знаеха, че бил левантинец, а то е все едно че нищо; левантинците не са народ — най-пъстрата и тъмна смес, изтърсена някога из женска утроба. Знаеха още, че бил лечител, знахар или дори доктор. Въпреки своята отблъскваща грозота, въпреки почти сивите си сколуфи той се носеше контешки, като подвижна златарска сергия. С една дума, приличаше на най-преуспяващия човек в крепостта.

Кой знае защо, все едно дали вървеше из видинските улици и мегдани, или пиеше кафе под някоя асма, Ламбро винаги изглеждаше притеснен, преследван от натрапчива мисъл; нерядко прекъсваше думите си на средата, за да хвърли бегъл поглед през рамо; нерядко, тъкмо когато зарът му тръгне, прекъсваше игра, за да се прибере.

Тайната на тия му превращения бе не дотам загадъчна — Ламбро боледуваше от страх. Струваше му се, че всяка негова крачка е следена и невидимо ухо подслушва най-невинните негови хвалби или табладжийски шеги. Навсякъде и винаги Ламбро чувствуваше зад гърба си сянката на видинския господар.

Той не подозираше доколко страховете му са основателни: едва ли в цялата крепост имаше друг човек, наблюдаван тъй внимателно и неотстъпно. За никого Пазвантоглу не бе издал такава заповед: да бъде очистен при първата не дума, а сричка, която произнесе по своята работа.

А работата на лечителя бе здравето на господаря, това видинлии се досещаха. Само не се досещаха, че здравето на господаря отдавна го няма никакво и Ламбро всъщност се занимава с господарската охтика.

 

 

Всичко започна през онзи ден — деня на голямата битка от голямата обсада; тогава за първи път Пазвантоглу усети как гърдите му теснеят и го притиска задух. Отдаде го на вълнението си — та нали тия три-четири часа щяха да решат изхода от цялото му дело! Не се прибра. Не напусна стражницата, докато взе да му се чини, че диша не с гърдите си, ами с гърлото — плитко, до несвяст недостатъчно.

Господарят опря чело о зида — тъй и тъй нищо не виждаше; цялото бойно поле се люшна и разля в мътилка. Той вдигна длан към устата. Направи го несъзнателно, но съвсем навреме, за да спре топлия поток, който извря някъде отвътре — където, сякаш стегнати в обръч, гърдите се бореха за въздух.

Сетне, вече залитайки, отпусна ръка, мярна кръвта по нея („Откъде тази кръв… чия е… нима моя?…“ туптеше мисълта му) и се смъкна върху плочите.

Първото, което видя след онзи припадък, бе Фатма хатун. Пренесли го бяха в селямлъка му — безчувствен, с облени брада и риза.

Не можа да вдигне глава; лежеше с полуотворени очи и се взираше в лицето на майка си — то сега бе тъй близко, та закриваше всичко друго; мислеше си, че от целия свят е останало само това лице, майка му…

Щом забеляза, че син ѝ иде на себе си, Фатма нареди да извикат лечители, изтри челото и дланите на Осман с оцетена вода. Той я гледаше: през полуспуснати клепачи и го обливаше благодат — струваше му се, че не може да умре, докато за него се грижи Фатма хатун.

После дойдоха лечители — шушнаха дълго помежду си и с майка му, — после си отидоха. След тях един сейменин обади, че сераскерът бил отблъснат; появи се сам Кондо, който бе отблъснал сераскера. И накрая, вече през нощта, Осман остана с майка си.

През тия часове двама бяха се държали, сякаш нямаше нищо особено в туй, дето Осман е повърнал кръв и загубил свяст. Чак когато се видяха сами, а Фатма подви нозе до леглото на сина си и притисна буза о хладната му длан, рухна цялата ѝ игра.

— Знаех си — проговори тя трескаво, — знаех… Ще продължава да ни мъсти и от оня свят…

Синът превъзмогна вцепенението, извърна лицето ѝ към себе си.

— Кой да ни мъсти? Какво ти е, майко?

— Тя… Гяурката… От нея е охтиката.

— Никога не си споменала, че е умряла от охтика…

Отпусна се отново по гръб, новината го зашемети.

— А баща ми? — залови се за слабата надежда. — Той беше як като дъб. Защо…

— Защо!

За първи път споменът не я разнежи, а събуди непознато ожесточение.

— Баща ти живееше като птица. Никаква болест не може да се залови за такива като него, всичко минава над тях. Знаех си…

— Трябваше да ми кажеш по-рано — раздразни го еднообразният ѝ припев. — Бих живял другояче…

Чу я как се засмя; познаваше тази ѝ усмивка — мъдра и горчива.

— Ти не можеш да живееш другояче — отговори Фатма. Знаех си, а все се надявах… Та ти заплати с лихва злото, което ѝ причини Алемдар Ибрахим; всеки гяурин на твоя земя царува… Ти им даде свободи, оръжие, днес за тебе се биха и победиха гяури… Би трябвало да бъде доволна…

„Майка ми ли е това? — попита се Осман с тревога. — Нима е възможно един просветен човек да вярва в отмъщението на мъртвите?“

— Не разсъждавай така — помоли я, — не си проста жена. За никаква мъст не става дума. Просто, случва се с мнозина. И без охтичави гяурки за баби. Тъй било писано…

„Осман ли е това? — дойде ред да се запита майката. — Той ли говори за предопределено страдание? Осман, който считаше, че държи в ръцете си бъдещето на Империята!“

Винаги беше намирала момчешка вярата му, че направлява хиляди човешки съдби; сега бе готова да даде какво не, за да го види отново самоуверен. За да не са разменили тия няколко думи в мрака.

— Няма нищо писано, знаеш го по-добре от мен. — Гласът ѝ прекъсваше. — Ще трябва да живееш по-разумно, това е всичко. Не си втълпявай лоши мисли през своя най-голям ден, Осман: днес Видин победи султана!

Той се усмихна, трогнат от безплодното ѝ желание да го изправи на нозе. Не по силите ѝ напън — под него прозираше ужасът на майката да не преживее своето дете.

— Защо се смееш? Не един охтичав е дочакал правнуци.

— Да. Не един.

Личеше си, че той много иска да прекъсне разговора. И още нещо: че двама мислят за онази, която не бе дочакала дори внук. Заради същата охтика.

Оттогава много работи се промениха в къщата на Мустафа паша сокак. Преди всичко почти всяка заран, преди Пазвантоглу да излезе из селямлъка, там идеше Ламбро. Бог знае с какво лекуваше господаря, но господарят не получи нов пристъп цели три години. Само треската (тази тънка заплаха, която му напомняше за охтиката всяка привечер) не отстъпи пред церовете на Ламбро.

Пазвантоглу я чакаше, а всичко у него ѝ се противеше — това чувство познава силният и деен човек: досадата, че у самия тебе живее враг, когото не можеш да пребориш.

Противеше се и Осман: той така подреждаше делата си, та тъкмо привечер да бъде най-зает в разговорни срещи. Точно посред тях усещаше как го налита треската. Мислите му се разбягваха като подгонени, целият се сгърчваше от студ, та трябваше велики усилия, за да се завлече дома, без да познаят какво му е. А дома се сриваше на миндера, тръпнеше и се тресеше, докато Фатма трупаше отгоре му завивка върху завивка.

И този есенен ден Пазвантоглу беше се насилял да не мисли за треската. Прие вестители и пратеници; разпореди Еминджика да нападнел остатъците от войската на Плесли Мехмед в Никопол; излезе да огледа Мустафа паша табия. Тя беше над сами реката, а му донесоха, че есенните води се вдигнали тъй високо, та през зида ѝ сълзяло.

Огледът свърши, но господарят продължаваше да стои на табията. Свечеряваше се, над мътните води вееше резлив ветрец с мирис на изпрано. Пазвантоглу бе подложил чело на тоя ветрец; искаше да вярва, че хладът ще надделее тазвечерната треска.

А тя идеше. Уж заслушан в думите на Манаф Ибрахим (който разправяше за последните вълнения в Белградския пашалък и за опасността от тях), Пазвантоглу усети как треската го троши и гази, как нозете му сякаш залепват о плочника. Боеше се да мръдне (твърде късно, трябваше да си е отишъл досега!); би разкрил пред Манаф Ибрахим слабостта си. Замаян от напрежението да се удържи, Пазвантоглу процеди:

— Всичко това ще обмислим, Ибрахим бинбаши, утре заран. А сега си върви. И нареди никой да не ме търси.

— Ще простинеш! Вечерите са още студени.

„Няма!“ — искаше да рече с туй движение, което му струва много. И пак вторачи поглед в Дунава.

Манаф Ибрахим се обърна още веднъж, та го изгледа, преди да заслиза. Страшно сам, съвсем дребен му се стори господарят, облегнат на крепостния зид.

Еничаринът въздъхна, без да знае точно защо; малко разбираше Манаф Ибрахим от човешки съдби и още по-малко — от съдбата на един господар. Но самотната сянка на Пазвантоглу го преследва чак докато влезе в къшлата, докато шумна войнишка реч и мирис на овча чорба не я пропъдиха.

Дълго стоя Пазвантоглу на Мустафа паша табия. Чинеше му се, че сумракът никога не е траял толкова. Вече не се взираше във вълните (от бързия им бяг му се зави свят). Само рой мисли се бъхтеха зад трескавото чело, безчет въпроси.

„Накъде?“ — преди всичко този: накъде? Какво ще стане с Видин, с хилядите непокорни, подали ръка на Пазвантоглу, със самия Пазвантоглу? Една победа — колкото и пълна — още не означава мир. Не ще има мир, преди един от враговете да види края на другия. А как ли би докарал Пазвантоглу края на Портата?

Не за първи път се питаше това, но по-рано бе намирал отговор. Той, Пазвантоглу — мислеше си, — ще обедини в два-три похода цялата ненавист срещу Селим хан и Стамбул. Единият ще потегли от Белград (ще го попълнят разбунените белградски еничари начело с Манаф Ибрахим), през София и Филибе той ще стигне Ксанти, вторият ще тръгне от Търново (ще го води Гяур Имам или Кара Мустафа), приел непокорните раи из Плевенско, Търновско и Габровско, той ще прехвърли Балкана и ще прецепи Тракия до Едирне; третият ще се смъкне покрай морето, в него ще са се влели размирните дружини от Добруджа и ниския Балкан — той ще опре някъде към Румели фанар. А сам Пазвантоглу начело на конницата българи и арнаути ще премине Балкана, ще поеме стария път и някоя заран ще се съедини с трите крила на войската си към Буюк Чекмедже, на Мраморно море. Господарят на Видин ще води със себе си Гирая, последния от дома на кримските ханове, тъй като нему по закон се пада престолът на Османовци, щом Османовци престанат да се плодят. И ще обяви на мюсюлманите, че отива в Стамбул, за да огласи законния владетел, а той, Пазвантоглу, ще бъде негов велик везир.

Така Пазвантоглу представяше бъдещето на Империята пред крале, царе и консули. Наистина те премълчаваха (владетелите почват да разговарят с някой честолюбец едва когато той успее — не по-рано). Но въпреки уверения глас на своите писма Пазвантоглу виждаше в замисъла си не едно бяло петно. Най-вече: отвъдморските земи на Империята. Ако той бе господар на Видин, в Сирия седеше Джезар паша, а в Анадола Махмуд Таяр и Чапаноглу. Нима те биха му подарили земята си? Нима разчиташе, че един Тепеделенли ще го признае с усмивка за по-силен от себе си? И как да повярва, дето в един безкраен низ войни и съперничества в гърба му не ще се вдигнат кърджалиите на Кара Фейзи, размирните селяни от Подунавето, сръбските хайдути — хилядите войници на метежа?

Фатма напусто бе го винила, дето изчислявал всеки свой ход години напред, без да признае, че с човека разполага непредвидима сила. През последните години Осман наистина разчиташе само най-близкия си ход, в надеждата, че тази сила ще му подари нещо решаващо.

Сега, облакътен върху перилата на Мустафа паша табия, видинският господар си мислеше, че никога не е вярвал искрено в такъв изход — не беше свикнал той на подаръци от съдбата. Затуй пращаше войска да граби Влахия и пълнеше хазната си със злато, затуй търсеше съюз с немци и френци. Трябваше му гръб, за да се опре и нанесе големия удар върху Стамбул.

Но през тая есенна вечер, когато береше душа, за да се удържи прав, Осман — всред трескавите си видения сякаш изведнъж застана лице в лице с истината: не Френската република или Хабсбургите — да беше зад гърба му сам аллах, Пазвантоглу не би изстъпил срещу Портата. Как можеше да остави Видин, четирите топли стени на селямлъка, където привечер прекарваше няколко безкрайни часове на треска, където го закриляше Фатма хатун и верността на най-близките му войници? Пазвантоглу — това бе Видин и нищо повече; Пазвантоглу не би понесъл въздуха извън Видин, страшните ветрове на размирието, незнайната опасност, откритата борба.

— Повече от десет години… Години на труд, загуби и печалби. Пазвантоглу не подаде нос из Видин, беше се окопал до уши в своя край. Познанието — невиждано дълбокото познание на един къс земя му беше дало права над нея. Тук всичко му принадлежеше; чифлиците и селата, хората, техният ум и сърце. Бе ги спечелил един след друг, над всяка от тия придобивки работи бавно, търпеливо, като златар, който точи бляскава нишка, грее я на огъня и извива, за да получи трептящо-прозирен накит.

Чинеше му се, че е зараснал за перваза на крепостта, когато треската полека отмина; посмя да се отлепи от стената, помести нозе, при все че тежеха като кютюци. И се затътра към стълбите.

Долу намери сили да попита стражата дали тази вечер е раздадена и халва — тъй бил наредил. Войниците отговаряха с готовност — тия разговори с господаря им бяха по-сладки от всякаква халва. На сбогуване Осман дори се усмихна, усещайки как се попукват сухите му устни.

Вървеше край крепостния зид; с облекчение би се опрял о него, но се боеше някой да не види — хубава гледка ще бъде видинският господар, облегнат като сляп просяк върху тояга на престолната си крепост!

Най-сетне стигна. Знаеше си, че към чардака го изпровождат двайсетина чифта очи, та се изкачи с най-голямата бързина, дето можеше. Чак вътре, в спарения селямлък, отхвърли кюрка и се простря върху миндера — омалял, почти отново несвестен.

„Никога не ще изляза из Видин, за да поведа поход от три крила… Не ще изкарам делото си, не ще доживея плода от десет години труд… Всичко премислих, всичко пресметнах, освен едно — че Осман Пазвантоглу е от плът човешка, болнава, измъчена и нетрайна…“

Рече си, че за първи път, откак се помни, ще заплаче. Със сълзи, отчаяно и сладко, като Фатма, която оплакваше в Кирза своята загубена родина. Но умът — последното ненакърнено в туй болно тяло — заработи привично точно. Прострян, кажи-речи, без свяст, Пазвантоглу съобразяваше, пресмяташе как да падне без поражение, да се укрепи върху земята, която вече му принадлежи.

Разбрал, че не ще изгради голямото цяло, той искаше да завърши своята дребна, но съвършена творба — независимата Видинска държава на Пазвантоглу.