Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (7)

I

Оттук пътят слизаше, та Фейзи би могъл да огледа отвисоко града. Поизостана след дружината, прекрачи крайпътния хендек. Седна и дълго седя, докато жарта в чибука му престана да тлее, изпепеля.

Макар по жътва, над Софийско поле не тежеше мараня. Фейзи различаваше улиците и джамиите на София — виждаше се до Баня-баши и Калояновата махала.

През последните години Фейзи бе шарил из шоплука, нощувал по кои не села и касаби, но София го влечеше някак особено — из софийските ханове и чаршии той усещаше непознат, ярък, напрегнат живот. Съвсем различен от дните из гори и драки, по пътищата.

Отколе свикна с това, че яркото, блаженото на божия свят не е за някой си брезнишки ратай, пък бил той и нов правоверен. Според султановия ред имаше само господари и роби. Не изтърпя да бъде роб, а не можа да стане господар. Затуй заживя извън реда на султана, по широките пътища, където, откак свят светува, живеят хората извън реда.

Фейзи се изправи и заслиза. Леко, гъвкаво — струваше му се, че земята поддава под ходилата му, а сетне го отхвърля. Хубаво, ех, че хубаво! Да си на двайсет и пет години, да влизаш в голям град с пълна кесия крадени пари и да не знаеш какво те чака там.

София изглеждаше също както лани. Сокаците из краищата, постлани с вкаменена неравно кал; средата на града — с огладен от човешкия поток калдъръм. Къщите — ниски и слепи из гяурските махали; по-високи, със зидан долен кат — из турските чаршии. А ето го, тъкмо където се събират в остър ъгъл Бакърджийската и Терзийската чаршия, каменният куршумлия хан на Софу Мехмед паша.

От пладне до мръкнало скита из софийските чаршии — просто тъй. Цял месец не беше подавал глава из пущинака и не бе виждал жив човек, освен дружината. Тя и сега вкупом се повлече нанякъде, като че на мъжете не бе додеяло да се гледат. „Рекъл им е Вели, че ще иде в кафенето на Неджиб, или пък в някоя от ония къщи из Еврейската махала, при жените. Вели оттам не можеш го измъкна. Потътрили са се подире му, нали нямат свой акъл, зяпат го в устата. Чудо невиждано!…“

За кой ли път усещаше не злоба, а нещо по-слабо, но и по-тъмно, колчем помислеше за Вели. Коя сила притегляше към Вели хората? Че защо сила? Беглецът и не искаше да превие някого, вървеше си из пътя и разказваше врели-некипели. А дружината — все след него. „Сякаш без Вели няма накъде!…“ — рече си дьонмето. А забрави как преди години сам той се залепи за разказвача, как с години не се отдели от него. Едва отскоро го заяде такава мисъл: ако някой ден дружината трябваше да избере между разказвача на анадолски масали и Фейзи, кого ли би избрала?

Не, не беше само това. „Не това“ — каза си. Не дребна завист тровеше приятелството му към Вели. Просто не можеше да търпи как оня посреща и отпраща дните — дни без утре. За Вели бе достатъчно да бъде почти сит, да е сух и да има кому да ги разказва. „Така я е подкарал преди десет години и ще я кара, дорде го претрепат по дервентите или го окачат на въжето. Още една или още трийсет. Пък каква е неговата работа, че и моята? Занаят. Ама не затуй излязох аз от Слаковец, мамка му!“ — А сам не можеше да изрече какво му се иска.

Въпреки аршин дебелите стени на хана Софу Мехмед вечерта беше душна. Фейзи се опита да задреме върху чула на плочения под, дълго се въртя без сън и най-сетне, без да ще, вслуша се в многогласия говор навън.

Нещо ставаше, нещо се носеше в душната нощ: война щяло да има до есен — дочу днес на Житния пазар. Сигурно хората навън разговаряха именно за войната, която щеше да размъти блатото на малкия им живот. Фейзи нададе ухо, но не разплете нишките на разговора, затуй се навдигна; прекрачи налягалите из трема слуги и се присламчи към кръга около огъня.

Е, то се знае, посред най-гъстото беше Вели. Той разправяше как миналата война побягнал от боя, но не бил сам, нито с пет-шестима, ами бягали половината еничари.

— Може и тъй да е — намеси се дребен еничарски ага. — Тъй се случваше при Мустафа хан, лека му пръст! Пък сегашният султан милува еничарите. Глей само нека започне, тоя път московецът не ще напредне ни крачка! До Немско са стигали султаните с еничарска сила.

— Стигали са, ама да не е било вчера? И ако щеш да знаеш, тогава еничарите са били пет-шест хиляди, а спахиите — петдесет пъти по толкова. Де ги сега спахиите, а?

— И без спахии ще поминем. Пари само да има, падишахът ще си купи повече войска от спахиите на Сюлейман хан, лека му пръст!

— Пари ли! — този глас съдържаше много. Беше се обадил някакъв купец, гяурин. Личеше му по тъмните, невезани, а от скъпо сукно дрехи. — Да не ги копае падишахът парите? Всеки аскерин вече плата взима, стотици хиляди души са то. Затуй митото няма накъде да се покачи повече. Ама после? Всяка работа си има дъно, а на нашата май се е провидяло.

— Прав е човекът — израдва се на дръзките му думи Вели. — Пък и какво ще чакаш от платен аскер? Едина пазарлък. Само спахиите знаеха да мрат бадева, ама де ги спахиите, де!

Фейзи беше уверен, че ще започне, каквото бе наблюдавал в множество ханове и кервансараи: от дума на дума двамина се улавяха за гушата, останалите почваха да помагат я на тоя, я на оня, и отиде тя. Но еничарят май пресметна, че хората край огъня биха се притекли не нему, а на купеца и пропадналия спахия. Изправи се той уж тежко, но не премълча съвсем:

— Спахиите, та спахиите! Не си гледаш издънения фес и оръфания елек. Ако да бяхте мъже, пак ли еничари трябваше да вардят кадъните и децата ви!

— Ох, увардили сте ги! Ти по-добре речи от вас кой да ги варди!

Тук нестройният говор изгърмя в общ смях, та еничарят се заизмъква из кръга изпод подигравките. Щом той си отиде, гостите стихнаха. Сега всички те мислеха едно: че се задава война, че е налегнала суша, че хлябът е малко и скъп. Утре ще бъде по-зле от днес, а вдругиден — по-зле от утре.

Напусто Вели подхвана приказка — за една ялова кадъна, която вършела много праведни работи, дано аллах ѝ дари дете. Кръгът около потъмнялата жарава бързо изтъня, проредя. Всеки се дръпна в своя ъгъл. И сънят — пълен със задух, комари — затисна гостите на Софу Мехмед паша.

Навярно последен от тях заспа Фейзи. Усещаше: нещо има да се случи. Долови го по дръзките думи на купеца гяур, по плахата усмивка на подиграния еничарин, по отчаянието и умората, налегнали еднакво тъй много люде с различни съдби. Но не и него — дьонмето. Отчаянието той познаваше твърде отдавна, много преди ония навън. То беше го извело от Слаковец, без да е рекъл сбогом, доведе го по белите пътища.

А уморен не беше — виж, това не! Вярата, че някъде и някак (кой знае къде и как) го чака онзи пай живот, който човешкият род бранеше от него — такава една вяра държеше Фейзи изпънат като пружина. Той щеше да докопа пая си. Напук на всякакъв ред.

Дали не тъкмо в мътилката, тъкмо в бурята, надвиснала над султановата държава (далечния ѝ гръм бе чул днес), потурнакът, отхвърлен от две страни изменник, сръчен майстор на пътищата, нямаше по-лесно да получи своето?