Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (15)

IX

„Защо не се прибрахме половин година по-рано — мислеше си Фатма, опряла чело о решетката. — Нямаше да зазимим градината на този ред. Три месеца още, как ще ги изчакам! Чак тогава ще оправя къщата, двора. Както си бяха. Искам всичко да стане, както си беше.“

А дали помниш как беше, Фатма? Не, не се сещаше. Двайсет и пет години я деляха от ония дни, когато всичко ѝ се струваше и по-светло, и по-ярко. Не е ли детинство да пожелаеш завръщането на угаснали вече светлини и цветове? Беше ли самата тя онази жена, която огряваше къщата и градината с обичта си? Как да съживи у себе си вярата в човешка радост, в женско щастие?

Осъзна разочарованието си именно днес — три месеца след като се прибраха във Видин. И докато тихо подсмърчаше, си даде сметка, че плаче не за неживяното си щастие. Фатма хатун плачеше от страхове.

Тя познаваше Омер, не беше той като син ѝ (по лицето на Осман не можеш прочете нищичко). Омер приличаше на отворена книга, затуй беше живяла горчиво до него. Научаваше по очите на мъжа си радостта му от всяка любовна нощ, прекарана в чужди хареми; знаеше кога Омер е спечелил на зар или му се е усладило виното. Святкаше през такива дни Омер. Той винаги бе живял само за себе си, но сега Фатма предчувствуваше, че увлича подире си и другиго. Син ѝ.

От седмици вече, случеше ли се двамата мъже да са сами, а тя надзърнеше в селямлъка, приказките секваха. Поседяваха трима така, всеки умислен за нещо свое, сетне Фатма си излизаше покорно, усетила колко е излишна. Друг път вечер, ако наминеше към одаята на Осман, заварваше го буден в тъмното, стиснал между зъби чибука с отдавна угаснала жар. Уж я разпитваше защо не си легне, не е ли уморена, а тя чувствуваше, че всички тия думи казват едно: „Върви си! Остави ме сам!…“

А Фатма имаше толкова много въпроси! Защо са във Видин синът и мъжът ѝ; защо не са в поход? Вярно, откак султанът опрости рода Пазвантоглу заради подвизите на Осман из Маджарско, трима се прибраха във Видин. Но ортата им продължаваше да се бие с немците — защо Омер и Осман седяха дома? И не само те, ами всички ония, що привечер се промъкваха оттатък, в селямлъка.

Ето, това би питала Фатма, ако някой изобщо чуеше думите ѝ.

Навярно седеше тъй от часове, втренчена в мъртвия кипарис, докато сълзите ѝ бавно съхнеха. Вече по смрачаване в харемлъка влезе Алемдар Ибрахим. „Защо и той сякаш повече остаря, откак се завърнахме?“ — помисли си Фатма.

Старият се изправи пред прозорчето, загледа навън.

— Помниш ли — рече, — каква беше тази одая, когато зеленееше кипарисът?

— Помня… Съвсем друго беше тогава.

— А преди беше още по-друго. Докато живееше покойната.

Фатма почувствува: отново бе избила старата му, незаздравяла болка по загубената обич — по никога несподелената обич. Фатма хубаво познаваше тази болка. Може би затуй между нея и Алемдаря винаги бе имало нещо тяхно си, общо и съкровено.

И все пак Фатма не смогна да прогони из харемлъка онази, истинската господарка на дома. Ибрахим ага я виждаше и сега: тя никога не бе седяла с лице към прозореца, както часове и дни седят безброй мюсюлманки. А гърбом към светлината; сякаш подчертаваше, че това, което ѝ предлагат като къс от света, не е никакъв свят и че, с една дума, плюе на него. Подпряла лакти на колене, втренчена зло напред, гяурката умееше да не забелязва никого и нищо. Десетилетие живя до него, син му роди, а нито веднъж не беше му се дала… „Взимай! — като че говореха красивите ѝ сухи очи. — Щом можеш, щом силният си ти, взимай! Това не съм аз!“

— Така и не разбрах как у една жена може се побра толкова инат… — разговаряше гласно със спомена си Алемдаря. — Страшен инат, хабер си нямаш!

— Имам — усмихна се съчувствено Фатма. — И как още! Нали живея със сина ѝ толкоз години.

— Гяурска жилка! Говори си ти, ако нямаш работа — в едното влязло, от другото излязло.

— Ти тия дни говорил ли си му? — настръхна Фатма.

— Говорих… От нищо не увира неговата глава. Какво му трябва повече, кажи? Прости му падишахът, върна му половината земя, в ортата го върна.

— Ами ако Омер не може да прости на падишаха?

— Само туй не ще е. Виждам аз, ламти синът ми. Не за пари или имот. За власт навярно.

Власт… Дали наистина не беше това? Винаги бе взимала неспокойството у мъжа си за проста буйност, за неудържимо желание да върши и разваля. А може би не му достигаше тъкмо то: власт над множество човешки съдби…

— Отпърво си мислех, че търси да си оправи сметките с ония, дето му изпросиха заточение — продължи свекърът. — Хубаво. Умряха някак ненадейно два-трима негови душмани. Разбирам, някой трябва да плати двайсет и пет годишна мъка. Ами сега вече не става дума за мъст — от сутрин до вечер Омер е с тези, дето работят против Мехмед паша, мухафъзина.

Ти сама знаеш: падишахът не дава Видин да си избере аянин — твърде близо сме до Немско, тук трябва здраво да държи султанов човек. Ако във Видин вдигне глава тукашен първенец, стана тя. Може веднага да се отцепи, да направи съюз със султановите врагове. Затуй ви и прокудиха, навремето, мисля си: не дава султанът във Видинско да има много богати и много лични хора.

— А сега какво? Що има да се случи още?

Наместо туй Фатма би простенала: „Не ми важи султанът, мухафъзът и еничарите! Искам да зная какво ще бъде с мъжа и сина ми!“

— Ясно е. Ако сега не стане Омер аян, никога не ще и стане.

— Какъв ти аян! Видин пъка от войска, на що се надява Омер?

— На същата тази войска. Не виждаш ли? Всяка вечер шушука с агите, а те заран тръгват да обикалят. Подхвърлят думи, пари… Я слушай! Дойдоха.

Фатма влезе в селямлъка късно. Бе чула как агите се разотидоха и знаеше, че ще завари своите сами.

Никой от трима им — Алемдаря, Омер, Осман — не вдигна глава, когато Фатма влезе. В одаята беше душно, а димът от чибуците се стелеше като синкава мъгла. Омер стоеше пред прозореца с ръце зад гърба; до него, на миндера, седеше син ѝ, стиснал челюсти така, че върху слабите му бузи изпъкваха бучки.

Мълчеха — личеше си, че мълчат отдавна. За разлика от други път ни един не опита да ѝ покаже, че няма нищо особено, а просто седят на разговор. „Ще рече, работата е съвсем лоша!“ — мина през ума на Фатма. Тя усети как я облива жега, после — студ. От месеци чакаше бедата и ето я, дойде.

— Какво има?

— Ферман — отговори Осман спокойно, сякаш майка му вече месеци е била въведена в мъжките им дела. — Да го изчетеш искаш ли?

Фатма разстла под свещника дълго-тесния лист:

„До негово превъзходителство Мехмед паша, мухафъз на Видин. От високославния ми ферман ще узнаете, че съм възмутен от смутовете и размириците в граничната ми крепост Видин. След внимателно изучаване донесе ми се, че имената на по-главните бунтовници са следните: Омер Пазвантоглу и син му Осман, аги в трийсет и първа еничарска орта… Заповядвам на видинския мухафъз да направи необходимото, за да премахне разбойниците. В крепостта и граничния край да не остане жив разбойник! Ако еничарските орти се притекат в помощ на размирниците, нека бъдат пръснати из други крепости на държавата ми!…“

Когато вдигна очи, забеляза, че и тримата я гледат. Тя преглътна, устните ѝ бяха съвсем сухи.

— Няма що — изговори. — По-добре е да тръгнем още тази нощ. В Кирза ли ще вървим?

— Никаква Кирза! — чак сега се обади Омер. — Не ще мръдна повече от Видин. Половината еничари тук са мои.

— Омер, махни се!

Фатма не се сдържа, макар да знаеше, че не бива да го кара това или онова; той ще направи тъкмо обратното.

А Омер дори не я чу. Продължаваше собствената си мисъл:

— Няма ферман да бъда посечен, нали? Бои се султанът. „Ако еничарите опитат…“ Ще рече, ясно му е, че видинци стоят зад Пазвантоглу. Иначе направо би писал: „Очистете тогова!“

— Не се ли сещаш защо не пише? За да може Мехмед паша да го изтълкува, както ще. Ако успее да те убие — добре. Ако ли не…

— Те това е! Ако успее. Ама между най-близките му има вече мои хора. Как, мислиш, попадна ферманът в ръцете ми? И защо Мехмед паша не стори нищо досега?

— Дано си прав, Омер, дано съм сгрешила!

Тя винаги умееше да го засрами чрез примирението си заради неговата нетърпелива грубост. Поиска му се да я утеши — просто, за да не ѝ е длъжен:

— Не бой се! — рече. — Чер грош се не губи.