Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (41)

VII

Жеравна пламна привечер. Мъжете по табията на Ветрила видяха как ниското сиво небе изведнъж почервеня тъкмо над Жеравна, сетне зад хълма светна ярко зарево, полека го премрежи облак дим. Вече не се чуваха гърмежи — навярно боят беше стихнал и хаирсъзите пушкаха из дворове и къщя. На Ветрила не стигаше ни писък, ни плач — оттам до Жеравна е час път.

Мъжете слухтяха. От вчера чакаха това и ей на, дойде. Вчера по обяд стражата от връх Града донесе новината. Калфата бе по туй време стража, той дотича до село.

— Идат! — викаше из улиците, упътен към къщата на Божил. А там продължи: — Както си стоях на стражницата, гледам: отдолу вървят конници… Вярвай, Божил чорбаджи, не е от страха ми — може и две хиляди да бяха.

— Ти две хиляди конници виждал ли си някога? — натъртено попита Божил.

— Татък са, казвам ти. Не се чу гърмеж, тихо яхаха. И не бързо, разбиват пъртина.

— Друго?

— Друго нямаше за гледане. До портата на дервента навярно им остава пол саат път, не повече. Санким, дорде дойда аз…

— На портата те няма да дойдат — отряза Божил. — Щом са ударили през полето, научили са, майка им, че през дервента не може. Ще рече, мислят да ударят Котел през Ветрила, а на пътя им лежи Жеравна.

— Жеравна, и тя има шарампол от онази страна.

— Видях го шарампола им (разбира се, че за Божил чорбаджи има един свестен шарампол на света: котленския). — Няма да ги отърве.

Както всеки човек, котленци почувствуваха тайна радост, дето ще изпати ближният им и с това ще им се даде време за отпор. После, засрамени от тази радост, обадиха се някои:

— Нека отделим хора да помогнат на жеравненския шарампол!

— Стотина мъже да даде Котел…

— … че и джепане.

— Нема да даваме мъже за Жеравна — прекъсна ги Божил. — Каква полза? Жеравна не ще се удържи, виках им аз, че с малко масраф тази не става. Всеки да си варди селото! — И засрамен от хлада на думите си, добави: — Ще приберем всички бежанци от Жеравна, зер другаде къде ще бягат, дано са се сетили да отпратят женоря и деца насам.

След това нещата потекоха като подредени: Божил подкара половин Котел към Ветрила с мотики и казми — да рият нови ровове пред шарампола; за коня няма по-лошо от три-четири реда ров в тая зима. Другата половина Божил накара да отнесат много джепане, завивки и храна на табиите по Ветрила. Един господ знае колко ще трябва да седят там мъжете, какъв зор ще видят.

До вечерта стръмният, висок баир чернееше от хора: омотано в кюркове, с дебели пет пръста навуща, към Ветрила пъплеше всичко живо. Горският път заприлича на царски друм.

Горе, на Ветрила, жените пластяха черги и кожуси, зад шарампола редяха бохчи с хляб и сланина, окачаха по талпите торби джепане, мушамени, да не ги пропие влагата. На шарампола бяха опрени пушките — мале мила, колко много пушки имали котленци!

Божил с повечето мъже беше оттатък шарампола, на равното било, вододел между Жеравна и Котел. Котленци копаеха с мъка дълги ровове — земята беше, речи го, замръзнала, та едва поддаваше. На всеки половин час трябваше да се сменят копачите.

Това първо следпладне, вчерашното, съгледвачи, пръснати напред в гората, по едно време извикаха, че към Ветрила идвали бежанци. Който можа, изскочи оттатък, а който не — прилепи очи о цепките.

Навдигна се глъч. Довлеклите се с хиляди мъки до върха жеравненци — повече жени и деца — пъшкаха и се вайкаха; човек не успяваше да разбере дума от уплашения им плач. Вдигаха врява и котленци. „Какво било?… Кой?… Взели ли вече Жеравна?“

Мина време, докато узнаят, че тия бежанци, първите, излезли из Жеравна щом тяхната стража дала тревога.

Ама в суматохата всеки беше забравил по нещо и някого в село, та сега писъците бяха затуй.

Божил, като ги надвика, нареди да се смъкнат в Котел — нямаха работа на табията пощурели от страх жени.

— Така! — чу се след малко доволният му глас. Бяха завършени рововете. — Сега вече се прибирайте зад шарампола, друга работа не остана… Чакай… Тихо там!

Заслушаха се: откъм Жеравна все по-гъсто се гърмеше, голям бой падаше пред Жеравна! „Има си хас да са я вземали вече!“ — рекоха някои на себе си. И сякаш в отговор гората захленчи с много човешки гласове.

— Стой там! — кресна Божил. — Ще гърмим!

Бе вперил очи в тъмнината като вълк; де да знаеш кой иде в нощта към Ветрила.

— Свои сме! — проплака женски глас.

— Излезте на видело!

Върху голия вододел изпъплиха изпод клоните сенки, струпаха се. Истина, бяха пак жеравненци, но този път — мнозина.

— Карай бързо през шарампола, че ще вдигаме моста!

Види се, Божил викаше „мост“ на две-три дъски, опрени върху колците.

Похлипвайки от страх и умора, по този мост се затътрузиха бежанците. Добри беше отвътре табията; поемаше дребните деца, които му подаваха от върха на моста — пускаха ги в ръцете му като вързопи, а той усещаше през препасаните кожухчета потна детска топлина. Уж траеха, дорде ги отнесе върху рогозките, а усетеха ли се на завет, писваха като курдисани.

— Мълчи, мълчи! Сега и майка ти ще дойде, ей, иде! — бързаше да ги усмири, ама го не чуваха.

Добри тъпчеше между моста и табията, а подире му пъплеха, уловили го за джубето или ръкава, струваше му се, двеста дечурлига. Потен от зор, Добри поемаше и пренасяше все нови, докато (тъкмо бе уловил някакво съвсем дребно, а то блъскаше и риташе тъмнината, пък улучваше гърдите му) долови през шарампола: „… Кара Фейзи!“

Тъй и замръзна с малкото на ръце. Не чуваше как една жена, току слязла от табията, вика до пресипнало:

— Мойто къде го бе? Кой пое мойто?

„Кара Фейзи! С него ли ще опита силите си Котел?“

Някаква жена изтегли пеленачето из ръцете на Добри:

— Глух ли си бе? Стоиш като пън, пощурях да го търся!

Сега през шарампола преминаваха котленци, копачите. Последен застана върху дъсчения мост Божил, огледа поляната: дълбоко се чернееха в изгазения сняг рововете, пряко билото шареха десетки едри сенки — добитък. Някои бяха побягнали из Жеравна заедно с добитъка си, а нямаше как да го прекарат през шарампола, та си остана отвъд.

Божил изтегли оттатъшните дъски, хвърли ги до табията.

— Туйто! — каза. — Няма вече мост. Готово! Сега нека дойдат.

А на Добри не излизаше из ума страшното име. Защо никой тук не го повтори след жеравненци? Толкоз ли вече нямаха страх хората, или не щяха да споменават дявола?

— Вярно ли е, че под Жеравна бил сам Кара Фейзи? — попита наслуки Добри.

— Аха. Какво, като бил Кара Фейзи?

— Какво, като е Кара Фейзи? — Божил го дочу. — Трябваше да си знаем, че той ще е. Кой друг води две хиляди саби?

— Страшно, божичко мили, страшно! — проплака отново една бежанка. — Почерня полето под Жеравна, кон до кон, викам ви. И гърмят, хаирсъзите, не спират да мигнеш! Как се измъкнахме живи, божичко, сами не помним!

— Ти да беше слязла в село — нареди я наместо отговор Божил. — Някой ще ти помогне, върви!

И жената послушно се закриви по върлата пътека.

— Какво се омърлушихте, сякаш мокри кокошки? — подвикна Божил на мъжете. — Да не мислите, че по-малък от Кара Фейзи ще тръгне за Котел? Та ние всичкото така го и темелихме: като за Кара Фейзи.

 

 

Това беше снощи. На табията останаха за през нощта петдесетина наши, а Божил тръгна да разстави други покрай шарампола към реката, на вратите и отвъд дърветата, по склона на Юрушкия връх. Нареди кой къде да палне огън, ако още нощес, не дай боже, ударят Карафейзиевите, та от село да пристигнат всички останали мъже.

Щом Божил с още петдесетина потегли от табията, на Ветрила веднага стана тихо. Двамина котленци се омотаха в халища, други им помогнаха да се качат на стражницата: от нея се виждаше хубаво пред шарампола, чак до края на откритото било. Останалите се изтъркаляха в рова на табията, върху рогозки и черги, метнаха през глава кожуси и току захъркаха.

Добри нареди до себе си на рогозката двата пищова, които му дадоха днес (за първи път улавяше оръжие), подложи под глава мушамена торба с фишеци, усука се в кожуха. Речи го, само очите му бяха открити. В тъмното гледаше как равномерно се повдигат и отпускат многото рунтави купчини — мъжете си спяха.

Умората на днешния ден отпускаше мишците му, изтриваше страха, та Добри си помисли за големия главатар, както сега навярно мислеше Божил: „И него е майка раждала.“

„Кой ли дявол те докара на Ветрила, Добри? — рече си вече в просъница. — Негли можеше вече да си в Арбанаси, при поп Стойко. Книжки да преписвате… Книжки! — засмя се на себе си и погали буза о кожуха, също като сънливо дете. — Ако да не беше онази книжка, дали щях да дочакам Кара Фейзи на табията.“

 

 

По някое време Добри се проборави; събудиха го много гласове. Озърна се: някои от мъжете само бяха се обърнали на друга страна, а други седнаха, загребаха шепа сняг и я разтриха върху лицата си — да се събудят съвсем.

Още не бе съмнало; небето и заснежената земя бяха една боя — сива, прошарена от черното на дървета и канари.

— Какво стана бе? — изръмжа някой изпод кожуха. — Нови бежанци ли?

— Нови. Кара Фейзи взел Жеравна.

Чудно, вчера на Ветрила се вдигна суматоха до бога от тия, които бягаха само пред името на големия главатар, а сега хората, преживели края на Жеравна, си мълчаха; дори не можеше да се отгатне дали бяха двама, или двеста. Навярно бяха претръпнали.

Ще трябва пак да пуснем дъските над шарампола, да приберем и тия там. Завалии!

И отново през шарампола потече тънка струя бежанци.

Претръпнали ли? Няма такова лице претръпналият. Добри си спомни заранта след разсипията на Конаре — сестра си, Стоян и Маринчо — те тогава бяха претръпнали. А тия мълчаха не примирено; сякаш самият страх беше се ококорил през очите им. Немигащи и невиждащи очи върху сивозелени лица, под разпилени като сухо сено коси. По един на десетмина носеше кюрк, повечето бяха по аби и сукмани — ужасът бе прогонил жеравненци разсъблечени в зимната нощ.

И чак когато зинаха да поемат дъх (сякаш дотук бяха стигнали, без да дишат), заедно със солука из гърлото им се откърти глас: хленч ли, хрип, или стон. Докато една жена се срина подкосена, писна и заприпява:

— Миле… Миле, майка… Как ще те майка забрави!…

Много пъти бе чувал Добри все същите думи, майчиния припев по задушници; защо тъкмо тази предзаран разбра цялата големина на мъката по близък. Неудържимо бликна у него тя — притискана дълги месеци, отпъждана насила, — връщаше се сто пъти увеличена, парещо остра.

Вече десетки гласове пълнеха дрезгавината, но Добри ги чуваше като един: някакво страшно обвинение срещу въртопа, задавил безброй мирни хора.

— … пусни ме, ти думам! — бъхтеше се о шарампола млада жена, рошава и оцъклена като чумата. — Дотук щом ги не застигнахме, не са побягнали!… Съсекли са ги… Мале!

Мъжът ѝ — по една риза — напусто се мъчеше да отвърне жена си, тя не го чуваше, нареждаше пресипнало все това:

— Не са се отървали!… Чедо… кръвта ти изпиха катилите.

— С тия очи видях — сякаш на себе си говореше един старец, а раменете му потръпваха като в треска, — пекоха го жив… За алтъните, къде бил скрил алтъните.

— Кого? — совна се към него друга. — Кого пекли?

— Зетя… Хаджи Тодор. Ние в плевнята бяхме… Чух… Него от тавана смъкнаха, нарочно не иска при нас да се скрие… да не изпатим всинца…

Двете момичета до него плачеха тихичко, тихо, и благодарно, с някаква сладост в мъката — бяха се спасили, изплакваха си само страха.

— За Нено Джелеп не е ли чувал кой да е?

— Долният край най изпати…

— … мъртва да я бях видяла, нямаше тая мъка да бъде…

— Тате… батко… Цоне…

Имена изпадаха между писъка и сълзите, имена на мъртви или отвлечени. Котленци се щураха между бежанците, сякаш с грижата за тях се мъчеха да изкупят греха си, че са читави. След време, когато от село се качи нова стража, бежанците слязоха в Котел с нощесната.

Последните бежанци. Оттук нататък из Жеравна не дойде жива душа. А привечер — втората привечер — мъжете на табията видяха как почервеняват облаците над Жеравна. Както се каза, чакаха го. И знаеха, че утре, вдругиден иде техният ред.

„Трябва да ги върнем, та ако ще, какво ще да е!“ — за стотен, път заключаваше Божил чорбаджи. И тази заран прехвърляше през ум все това: дали онези ще изскочат на Ветрила, или ще опитат по реката.

На табиите нови вести нямаше; от пет дни жив човек не беше се явил от Жеравна.

— Що стана с писмото до османпазарския кадия? — попита някой. — Нели хаджи Власи викаше да сте пишели да искаме войска.

— Разкандардисахме го. Каква ти войска бе? Първо, няма вече войска; сетне, ако съберат бюлюк-два и ни ги пратят, за едната беля ще е. Зарежи!

— Тинко търчи насам! — стресна ги стражата.

Тинко беше изпратен съгледвач към Жеравна, из гората.

— Е — изправи се рязко Божил, — това ще да е! Стягайте се и нека помага бог!

Изкатери се на страшницата: Тинко, сестриникът му, вече пресичаше вододела, идеше насам.

— Кара Фейзи! — издума само момчето, пребеляло. — Видях ги из баира, дето чупи склонът. Отведнъж изникнаха, сякаш ги изригна земята… Все на коне. А на сив кон отпреде им — главатарят.

Божил скочи между мъжете.

— Хубаво е, че идат оттук, тъй ги чакахме. И време има, цял час още. На всеки мазгал ще легнат по двама: единият ще гърми, другият ще пълни пушките. Трябва да гърмим до съдиране, и оръжието ни е много, и джепането няма да спастряме. От Ветрила сигурно ще се оставят до вечерта. Сетне ще опитат без гюрултия да се прехвърлят другаде — към реката ли, ще видим. Веднага ще изкараме още хора там. Петдесетина, най-младите, ще ни бъдат гончии до Котел, до вратите, по другите табии…

Още докато Божил говореше, мъжете се нагласиха; залепнаха зад мазгалите, подредиха на черджета фишеци и пунгии барут, рязан куршум, пищови. Лежаха мълчешката — над Ветрила надвисна напрегната, задъхана тишина.

Сега вече млъкна и Божил. Огледа се нашироко: вляво, ако стоиш с лице към табията, стърчеше над всички околни върхове Града — някогашна крепост на българските царе. Отвъд него падаше като стена към реката склон, а насам върхът преминаваше в острия ръб на Ветрила, доизострен от оградата. Далеко вдясно се издигаше Разбойна, цяла в гъста гора. Як пръстен от върхове и гребени, пресечени от боаза с вратите. Оттатък тях започваше друга отвесна стръмнина — канари, които не свършваха чак до Юрушки връх.

— Хайвани трябва да сме, та да изтървем такава твърдина! — каза Божил.

Никой не отвърна, но си личеше, че никой и не се брои за хайванин.

Макар че не гърмеше, а само пълнеше пушките на Ковача, Добри не отлепи око от цепката на шарампола. Билото беше все още пусто. Вчерашният сняг бе засипал рововете, та цялата поляна белееше, изравнена от преспи.

— Чорбаджилар! — процепи тишината плачлив глас. — Не гърмете! Хабер ви нося от Кара Фейзи!

Отсреща изплува над снега първо глава, после и цял човек. Не бе! Циганин. Нищо че отстоеше на петдесетина крачки, познаха го: Яшар, решетарят, от Жеравна.

— Вземете ги на нишан, ама не стреляйте! — заповяда Божил.

Петдесетина цеви внимателно уловиха циганина.

— Чорбаджилар — крачеше към шарампола Яшар. — Кара Фейзи ви праща вест: не ще има зян за Котел! Двеста кесии грошове му пригответе, петдесет коня и повечко кюркове, друго не иска.

— Двайсет! — викна Божил. — Двайсет кесии ни струва джепането, дето ще го изгърмим по хаирсъзите му. Повече нямаме сметка да платим, чиста загуба ще е!

— Мълчи, Божил чорбаджи! — сниши глас циганинът. — Не събуждай дявола! Не двеста кесии, пул няма да остане в Котел, ако го претръска Кара Фейзи. Гледаш ли Жеравна? Беше Жеравна! Не става пазарлък с Кара Фейзи, той знае на всяко село цената.

— Тебе ли прати Кара Фейзи да говориш с котленци бе, пезевенк! Котел ти е това, не е Градец с циганите-решетари! Тук за глашатай трябваше да изпрати най-първия от дружината си, темане да стори!

Божил крещеше из все гърло. За първи път излизаше на бой, мамка му, а откъде знаеше, че най-важното преди боя е да нагорещиш войската си, да ѝ изтървеш бесовете? Попържни се изсипаха като из чувал върху циганина, псуваше чак Добрито, бачковският послушник.

Щом отприщи хората си, Божил даде знак на най-близките: „Гръмни!“

Яшар се гътна на десет разкрача от шарампола. На котленци и през ум не мина, че какво им е крив Яшар, че преди седмица са купили от него решето и са му дали кърпа сухи сливи за циганчетата. Докато видиш, очите им кръвясаха, сякаш и отсам шарампола вече лежаха не джелепи и занаятчии, ами изпечени хаирсъзи.

След дружния гърмеж на десетина шишанета стана тихо само за миг. След това (всекиму се струваше насън всичко след това нататък) на билото изникна черна стена, която вървеше срещу им, без да спира и се огъва. Едно място всред нея светлееше: сивият жребец.

— Давай! Давай и не чакай! — ревеше вън от себе си Божил.

Ама никой не го дочака да викне, гърмежите се сляха в замайващ трясък, утрояван от канарите, като че не хора, а бързи чаркове празнеха пушките, подаваха ги назад, поемаха ги и пак опразваха, докато други чаркове ги чистеха и пълнеха, и така до безкрай.

Тъмната стена не поддаде пред гърмежа, макар да се виждаше как се свличат или залитат коне. Гърмяха и Карафейзиевите, но никой не можеше да ги чуе, нито усети, кърджалийските куршуми засядаха в талпите.

— Стреляй, стреляй! — повтаряше дрезгаво Божил и залягаше ту на този, ту на онзи мазгал.

През всеки мяркаше също: хаирсъзите доближаваха. Виждаше се как гърмят с пищови; от кон с шишане е мъчно. „Сега… сега“ — дебнеше ги Божил: той помнеше откъде почват хендеците.

И ето, затъна първият кон, до него — втори, пети… Сивият жребец овреме се усети, прескочи хендека. Главатарят сега стоеше най-отпред, с изваден пищов.

— По него! Фейзията мерете! — викаше вече в ушите на хората си Божил.

Наоколо вреше като в пъклото. Колкото и да се издържаха на шарампола, котленци сякаш се стъписаха пред тъмната паплач насреща, която се препъваше, падаше, задръстваше Ветрила с леш и извираше, извираше, отново: „Ами ако прииждат така безкрай — помисли Добри, — прииждат безчет, та най-сетне направят купища леш, по-високи от шарампола?… И по тия купища се качи Кара Фейзи, каква ще бъде тогава мъстта му!…“

Не можеше да откъсне очи от сивия жребец и ездача отгоре му: „Дали наистина не го лови куршум?“

През мазгала Добри забеляза как главатарят нещо заповяда, как половината катили отведоха конете на другата половина, а ония потънаха в хендеците.

— Те това е, и за тях изкопахме табия! — смешно учудено изгледа Добри Ковача.

Първият огън бе преминал, котленци вече гърмяха по-рядко, ама на месо. Щом на поляната се подадеше фес или калпак, „пат-пат“ — трясваха десетина шишанета.

Бог знае колко време трая тя — всеки си гледаше работата, а на табията стана някак делнично. Вече се сетиха и за ранените, по някой залутан куршум бе улучил цепката между две талпи, беше парнал тоя-оня. По задник, по задник, надолу се засвличаха пет-шестима котленци, а Тинко трябваше да го носят, беше улучен в корема.

„Пат-пат!“ — тряскаха отсечено пушките отсам и оттатък. Гърбом към шарампола, Добри сръчно пропъхваше шиша в цевите, туряше нов фишек, парче куршум, затъкваше шишането, подаваше го, без да гледа. Пръстите на Ковача го поемаха и Добри неволно чакаше следващото: „пат!“ Докато един от тези много пъти усети, че отпуска шишането в някаква страшна празнота.

Ковача лежеше все така, със залепнало о талпите чело. Тежък се стори на Добри, когато понечи да го обърне по гръб. Претърколи го, надвеси се над него, Ковача го загледа с внимателно присвити очи. Сякаш още се мереше.

Не свари да извика (викът му бе заседнал надълбоко, та не излизаше), над двама им застана Божил.

— Отнесете го долу! — заповяда.

А на Добри се счини, че Ковача е заемал много място на табията, сега около конареца се отвори цял мегдан.

— Знаеш ли да се мериш?

— Зная — излъга.

— Христо! — извика Божил едно момче. — Ела да пълниш шишането на Добри.

Гърмежите си вървяха, както преди, повечето мъже и не бяха забелязали, че двамина извличат Ковача. Съгледвачите обадиха, че от Града се виждало: хаирсъзите върнали всички коне в Жеравна, из рововете и гората оставили около двеста катили, другите с главатаря също слезли отвъд.

— Вие си гърмете! — нареди Божил. — Ама тук вече няма страшно. Кара Фейзи е зарязал Ветрила. Ще го видим накъде ще избие.

Пушкаха и пушкаха, а над Ветрила бързо падаше здрач. Колко ти е един зимен ден!

— Тая нефела! — върна Добри пълното шишане на момчето. — Фишекът ти не е бил сух, не лови.

И момчето му подаде друга пушка. „Ех, изтървах оня, дето пропълзя вдясно! — ядоса се на себе си Добри. — Както сам беше ми се нанизал на пушката, щях да го светна, че да не стане!“

Само преди дни, ако му речаха, че с такава стръв ще пожелае нечия смърт, не би повярвал Добри, боголюбивият послушник. „Та туй не е човек — оправда се разсеяно. (Онзи в хендека пак нещо шавна и прикова цялото му внимание.) — Гад е туй, дето само мърси земята! Онези, що са седели в калето на Града, мигар без кръв са опазили царщината ни?“

Тъмният гръб от рова отново се надигна, хаирсъзите станаха по-сърцати в тъмното. Добри се премери сякаш с очите на Ковача. Присвити, студени, зли: „пат!“ Видя как онзи отметна високо ръце и се изправи, преди да се стовари върху снега.

„Убих го! Наистина го убих!“ — Такава чиста, ярка радост Добри не бе почувствувал дори през заранта, в която най-сетне разлисти книжката на Паисий.