Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1966 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aradeva (корекция и форматиране)

Издание:

Автор: Вера Мутафчиева

Заглавие: Летопис на смутното време

Издание: четвърто

Издател: Издателство „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 15.VI.1984

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Асен Гицов

Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394

История

  1. — Добавяне

Книга пета

I

Откак султанът се смени, в столицата не минаваше ден без зрелище. Я хората на Кабакчиоглу ще налегнат за грабеж Търговската чаршия; я Кабакчиоглу с хората си ще гони из улиците дружина развеселени еничари, налегнали за грабеж друга пък чаршия; я сеймените ще са уловили още някой укрил се досега Селимов съветник и ще го водят на казън към Дялания камък; я Мустафа хан ще плати на маскари да показват изкуството си пред стамбуллии. С една дума, забавно беше в Стамбул през лятото на осемстотин и седма година, когато всякакви големци се потяха да угодят на мъдрия, непостоянен, разгален град и да му поднесат още някое зрелище, ново развлечение.

А Стамбул се държеше изтежко, със съзнание за могъществото си. Той следеше без усмивка усърдната игра на маскари и карагьози по площадите; той вървеше — вече не яростен, а почти отегчен — подир осъдените на казън към Дялания камък; наблюдаваше с прозявка бляскавите везирски шествия — всеки везир, дано спечели разположението на града, устройваше шествие от десетки преоблечени свои слуги. Те носеха върху дъсчена тарга изкусно изработени дървета с листи от сребро и плодове от скъпи камъни, а всеки клон бе украсен със свилена панделка. Множество блестящи и искрящи дървета се поклащаха над стамбулската тълпа; святкаха злато, елмази и бисер; вятърът откъм морето играеше с панделки и була, звъняха на полъха му сребърните листи. А под цялото туй великолепие пристъпваха, оцъклени от зор, десетината везирски слуги или роби, разнасяха изкусното чудо. Подире им вървяха свирците; зурни, дайрета, даули и барабани с все сила се мъчеха да убедят Стамбул, че той ужасно се забавлява.

Но Стамбул стоеше покрай кепенците и пред портите си, надменен или глухо раздразнен; прозяваше се, лющеше семки и дъвчеше сакъз — Стамбул показваше, че не е вчерашен, та да му минават такива. Не сребърни дървета би искал Вечният град със своя бунт срещу Селим хан III; беше се надявал новата власт да угоди на бога, а бог от своя страна да облее правоверните с благодат.

Дали затуй че след метежа на Кабакчиоглу над Стамбул не се изсипа благодат, или пък загдето стамбуллии все още гладуваха, но тук и там взеха да се дочуват небивали приказки. С една своя част (все още малка) Стамбул сякаш съжаляваше за прибързаната си ярост; изтърваваше мимоходом по някоя добра дума — за кого мислиш? — за Селим хан.

Ако би надал ухо из харема (за разлика от дните, преди да опознае света, Селим хан се чувствуваше сега там твърде, много добре), несръчният мечтател, който двайсетина години бе носил Мохамедовия меч, би възликувал: той беше отмъстен.

Мъстеше на Селимовите врагове преди всичко размирието. То хубаво изигра дворцовите сплетници: десетилетия наред беше им разправяло, че ще стихне, ако бъдат изпратени по дявола Селим хан и низамът му. И те се уловиха — вдигнаха Стамбул срещу гяурите в Дивана. Но размирието никак не се умили от услугата на еничари и велможи. То продължаваше да се шири, все едно че Стамбул не бе направил нищо, за да му угоди.

Мъстеше заради Селим светът, по-скоро — владетелите му. Те все още смятаха патърдията пред Топкапу равносилна на боя за Бастилията, а Селим хан за жертва на една нова революция. Най-засегнат от този обрат на нещата се почувствува не друг, ами Наполеон. Още в Тилзит, където (дошъл уж за да си подели света с руския цар, но тайно решен да сложи целия този свят в джоба си без всякакво участие на царя) Бонапарт узна Селимовото нещастие, той произнесе едни от онези думи, които знаеше, че историята ще запечата, та затова произнасяше особено отчетливо. „Какъв владетел си отива! — бе казал Наполеон (надявайки се, че никой не е забелязал доколко сам той здравата бе помогнал на Селим да си отиде). — Народът му не го разбра, народът му не бе достоен за него!“

Е, да, малко простичко съждение като за пред историята. Но по-сложни не са присъщи на генералите.

Така вече месеци Наполеон продължаваше да се цупи на новия турски султан. От всичко на света един самозванец най-много се бои да не го вземат за самозванец, та Бонапарт, който неотдавна се венча с императорска дъщеря, който накара да го рисуват с корона, с жезъл и цял в хермелин, отказваше всяка близост на Мустафа хан IV, загдето бил поставен от тълпата. Величествена картина на владетелско презрение! Довчерашният войник на революцията обливаше с него един султански син; кореше го, че не е получил престола по ред и закон. Да си кажем, такава наглост човек може да си позволи само ако е Наполеон, и то през хилядо осемстотин и седма.

Но човекът в случая беше тъкмо Наполеон, а годината — осемстотин и седма.

С не по-добро око погледна на Константинополската революция царят — нему и без това призляваше при тази дума. Из петербургските салони се изказаха най-топли думи за Селим — излизаше, че Турция още не е имала такъв султан (то си беше вярно); напомняше се за доскорошната близост между Русия и Портата, за изгодния им съюз, разрушен вероломно от Чудовището. Напълно тайните преговори за примирие, които царят опитваше чрез Мустафа Байрактар (никоя от страните в тази наложена от Франция война не се биеше особено усърдно, та бързаше да я прекрати), секнаха. Александър не искаше да се примири с Мустафа IV. Къде отива тя, ако столиците вземат сами да избират своите повелители?

Само Англия не се стресна дотам от Константинополската революция. Дали за това, че англичаните бяха отдавна преживели своята и забелязали колко безопасна е тя за господарите и господарството им; дали защото Островът сега имаше тежки грижи — континенталната блокада, сложна дума, която просто означаваше, че Наполеон не позволява на Европа да търгува с Англия, и така подкопа отдавна несмущаваното охолство на англичаните; дали най-сетне затуй че те имаха по-ясна представа и за прехвалените качества на Селим, и за смешната Константинополска революция, и за самозванството на Мустафа IV, но стигнаха до едничко умното заключение: всички султани са еднакви, та не си струва да се вдига шум за един или друг. Впрочем Англия продължи съюза си с Портата, сякаш нищо не се е случило. Уви, Портата нямаше никаква полза от този съюз. Островът, обсаден от Наполеонови съюзници, съвсем не смяташе да помага на Мустафа хан IV срещу вътрешни и външни врагове.

Наистина, всичко мъстеше за Селим. А новата власт се пържеше в маслото си, сама виждаше своя край, преди да се е осъществила във власт.

Беше повече от ясно: Мустафа хан трябваше да докаже, че управлява. И тук бе най-голямата мъст за Селим. Нека сега Мустафа — дето бил верен на вярата и можел да прави деца — се пребори с размирието!

А с кого да започне своята борба за власт Мустафа хан IV?

Румелия беше аянска, във всеки неин град седеше аян. Да се заловиш с един от тях, ще рече да те налегнат всичките.

С кого тогава?

Големият главатар сам кандиса преди две години в Брезник; разплакваше майките на цяло Граово, Знеполе, дори до Пиротско и Нишко. И той не беше вече кърджалия — аянин. Покорен султанов слуга, в чиито земи не смееше да припари кадия, бирник или еничар.

Чрез победа над кого Мустафа хан да покаже, че е султан?

За сръбските въстаници не помисляше — на тях отблизо помагаше Русия; в Янина и цял Епир Али Тепеделенли разиграваше неестествена любов с Наполеон, та разсмиваше света, но на султана не беше до смях; във Видин управляваше Идрис паша, Пазвантоглувов приемник — също дълбоко предан на Дивана, но без да му изплаща грош данък и да му дава войска срещу Русия; в Русчук се държеше съвсем подозрително Мустафа Байрактар — уж враг дори на спомена за Пазвантоглу, а всъщност живо негово подобие.

Върху кого тогава — по дяволите! — Мустафа хан да стовари своята велика сила от пет орти стамбулски бостанджии (повече не смееше да отдалечи от столицата), дано покаже, че съществува като султан?

И точно тук изменчивата съдба подаде ръка на султана, предостави му удобен случай. Той се наричаше Филибели Кара Мустафа. Съименник.

Вече се каза — макар оттогава да изтече много вода, — че Кара Мустафа бе от Пазвантоглувия диван. Бюлюкбашия. При Пазвантоглу на времето го запрати не жаждата да води, да получи земя за дружината, да се прослави или мъсти. Кара Мустафа беше Синапов.

През осемстотин и седма година името Синап не говореше повече никому — някогашният главатар на ахряните бе забравен. Срамните му пазарлъци с Юсуф ага завършиха с най-срамния: Мехмед Синап прие да се оттегли във Влашко срещу добри пари. Така той умря за размирието, още преди края на осемнайсетия век; дружината му къде се преля в други кърджалийски дружини, къде се върна в Помаклъка охранена и разбогатяла. Нали ахряните повилняха някога най-вече от глад, редно беше и да мирясат, щом се наядат.

Но не всички. Като се каже, че някой си се хвърлил в размирието отглади, то не бива да се разбира прекалено просто. Гладът е не само глад — да те пие под лъжичката и да ти се вие свят, — гладът е и обида, и злоба, но и прозрение. Той ти отваря очите за корена на бедата. Видя корена ѝ и Кара Мустафа.

През годините на голямата суша Кара Мустафа отбеляза, че светът е криво устроен: че хората гладуват не заради сушата и заради кишата, не и за туй, че в планината пръстта била постна — гладуват поради човешките закони.

Ала Кара Мустафа не приличаше на Кара Фейзи — такива като големия главатар се раждат по един на стотици хиляди и са им достатъчно за мая. Кара Мустафа просто бе чакал да пукне султанът или да се намери отнякъде бабаитин, който ще отърве селянията от господари.

Такъв, изглежда, беше се намерил: Мехмед Синап, озвереното чобанче, поведе помаците на грабеж по Марица. „Нека пооскубем перушината на султана! — викаше си Кара Мустафа. — Нека веднъж барем се наяде тоя народ до сито!“ И пооскубаха, и се наядоха. После повечето Синапови се прибраха, доволни по селата си. А по туй време изгря звездата на Пазвантоглу.

Бяха ония години, когато народът още вярваше в разточителните обещания на Видинлията, та към Видин се стичаха кърджалии, хайдути и селяни. Начело на помаците, дето не се прибраха по къщята си след края на Синапа, Кара Мустафа пое на север.

И по-тежки войводи от Мустафа не получиха бюлюк при Пазвантоглу, станаха стотници или десетници. Но отцепникът подбираше своите първенци с несравним усет; той долови най-важното у помака: Кара Мустафа бе чист: Кара Мустафа вярваше (без онзи примес от вечно съмнение, от който никога не се отърсва раята), че някъде трябва да има и добър господар. Кара Мустафа го търсеше със своето чисто, вярващо сърце, за да му служи. Такъв воин бе потребен пък на Пазвантоглу.

Той постави Кара Мустафа начело на бюлюк от избягали селяни. Пазвантоглу никога не го изпрати на грабеж; Кара Мустафа повече бродеше из Подунавето, за да убеждава раята, че се живеело само при Пазвантоглу, и да изкарва из селата нови бойци за Видин. В тая работа помакът нямаше равен, понеже сам вярваше на думите си.

Мустафа остана при Пазвантоглу докрай — едничък от неговите стари бюлюкбашии. Помакът усещаше (да разбере той отказваше упорито), че нещо във Видин се е изменило. Вече не съмишленици — платена войска бранеше Видин; вече не прокълнат бунтовник — паша управляваше Видин. Но въпреки туй Кара Мустафа вярваше, че Пазвантоглу не може да бъде като всеки друг паша.

През оная вечер преди четири месеца — вечерта след убийството на Калиник, — когато всичко живо в пашовския конак стихна, когато всеки бюлюкбашия, войскар, че чак и слугите на Пазвантоглу чувствуваха смътен срам поради причастието си в безсмислената сеч, на вика: „Господарят се души в кръвта си!… Пазвантоглу бере душа!“ — се притекоха трима. Останалите предпочетоха да се разграничат от насилника. Не загдето той бе изявил своето насилие (такъв въпреки тайната отврата винаги намира помощници), защото бе един умиращ насилник.

Около постелята на Пазвантоглу застанаха двама, без които не минава ничия смърт; майката и наследникът. И трети, съвсем незадължителен — последният привърженик, който вярваше, че умира един рядък господар.

Смъртта на Пазвантоглу не е за разправяне. Някои умират тихо, почти сладко, изхлузват се полекичка отвъд, като в разделния миг между живот и смърт успяват да почувствуват и огромната умора от живота, и огромното спокойствие на дългия сън, който те очаква. В такава смърт има облекчение: тя иде от самото естество, тя е сякаш едно обратно раждане — връщане към небитието, откъдето си дошъл.

Не тъй умря Пазвантоглу. Той твърде дълго бе заповядвал над половин Румелия, беше държал юздите на необузданото размирие. Подобен човек вече смята, че е властен да попречи или да постигне много. Затуй Пазвантоглу не се остави и на смъртта; той се би и против нея, превръщайки я в раздиращо мъчение, в болка, равна на тройно близнене или сто рани от тъп нож.

Видинският паша се мяташе в постелята си с мокри от кръвта му гърди и брада; залавяше се не с пръсти, а сякаш с куки за всичко наоколо, дори за чашата, с която Фатма хатун му поднесе вода; макар в гърлото му да клокочеше кървава пяна, той се стараеше да нарежда и изисква, като че така би отложил часа си.

Пазвантоглу нареди да му донесат завещанието — никой не предполагаше, че видинският господар го е написал отдавна. С това завещание Пазвантоглу лишаваше от наследство сина си — своя никога неприет син. Той оставяше всичко — пари, имоти; войска и власт — на Идрис Молла, навярно понеже този най-нов между първенците му не бе имал време да го разочарова. Пазвантоглу определяше охолна поддръжка на майка си — едничкият близък нему човек, останал извън подозрение. В часа на смъртта си Пазвантоглу се вкопчваше за нея; притискаше кърваво, безобразно лице о скута ѝ; наричаше я с най-галени имена. Хъхрещи, задавени, те извираха из кръвта, молеха Фатма хатун да отложи края: „Още час, още ден живот!“ — викаше цялото същество на Пазвантоглу, оцапана, отблъскваща човешка дрипа.

Часове трая тази борба — най-безсмислената, водена от Пазвантоглу. Тримата около леглото му усещаха нетърпелива умора — не прекаляваше ли господарят със своята смърт? Мислеха го несъзнато; несъзнато желаеха да се свърши; искаха да видят най-сетне отпуснато това криво, напрегнато, непознало спокойствие лице.

По туй време погледът на умиращия падна върху Кара Мустафа — онзи, който не беше длъжен да изпроводи господаря си, а все пак дойде.

За малко разумът сякаш се върна в смъртника. Пазвантоглу поиска да възнагради едничкия си доброволен изпращач. С кое? Вече бе раздал парите, войската, имота и властта си. В смъртния миг Пазвантоглу съобрази коя награда чака помакът, вярващият боец.

— На тебе… Кара Мустафа, оставям най-скъпото… Делото си!…

Пазвантоглу завеща нещо, което не притежаваше: той отдавна бе се отказал от своето дело. Но вярващият затуй е и вярващ: за да може и без истина. Така последните думи на Пазвантоглу определиха съдбата на Кара Мустафа.

 

 

Начело на остатъка от дружината си през март осемстотин и седма (едва месец след Пазвантоглувата смърт) Кара Мустафа пое натам, отдето беше тръгнал — към Доспат планина. Не без усилия се добра той до Доспата, пътят му минаваше все през аянска земя. Право разсъди Кара Фейзи преди две години: свършило беше времето на свободния разбойник.

Кара Мустафа не смяташе да вилнее, не му стигаше сила да възкреси кърджалийството. Все още неопределено в главата на помака се мяркаше: „Ще продължа в Доспата, между своите, делото на Пазвантоглу — на добрия господар; ще направя съюз между господар и рая против злото. Ще покажем на султана, че не е смирил Румелия!“

В къси боеве и дълги преходи Кара Мустафа стигна Помаклъка през април. Дружината му (тя още приличаше на бюлюк войска, а не на кържалийска сбирщина) кондиса посред горите, върху голяма поляна — Оброчището ѝ викаха — над Конаре.

Не даром беше изкарал Кара Мустафа десет години бюлюкбашийство при Пазвантоглу — помакът разбираше от военни дела. Хората му веднага изкопаха в леса под поляната хендеци, разположиха шатрите си тъй, че от тях лесно да притичват в рова, ако дотрябва. Кара Мустафа подели дружината на стотни и десетни, назначи им стража, ред за работа около казаните или конете.

Един малък Видин израсте за няколко месеца върху Оброчището. Дори той беше повече Видин от онзи на Дунава. Затуй че господарят му мислеше каквото говореше и говореше каквото вършеше, Кара Мустафа бе наистина добър господар.

„Е, де! Не може да бъде!“ — ще рекат. Ами като можа? Всяко правило, знае се, има изключения. Техният кратък, неустойчив живот още по-твърдо доказва, че те стоят извън правилото. А ето пък кое ни дава право да наречем Кара Мустафа едничкия добър господар от смутното време.

Най-първо той обяви коя земя е под властта му, а обяви за своя само толкова, колкото можеше да брани дружината му; немного — между Марица, Чепинска река и Въча.

От тази земя Кара Мустафа не искаше нищо бадева. Събираше ѝ данък десет пъти по-малък от султановите, точно, без да надвзема пара. Всеки селянин получаваше срещу издължения данък подписана от Кара Мустафа хартия. Оттам нататък главатарят изпращаше на селяните хабер, че му е трябвало брашно, овни или аба; към стана на Оброчището тръгваха натоварени мулета и под буките започваше истински пазар. Някои, дето искаха много, тъй се и завръщаха с непокътнат товар; други пресмятаха, че на Кара Мустафа може да поотстъпят (нали тук работата беше не само в парите), и разтоварваха катъри на поляната.

Имаше нещо невероятно в това взаимно полезно съжителство между един кърджалийски главатар и селянията от десетина села, но невинаги невероятното не е вярно. Тъй или инак, половин Филибешко преживя месеци на незапомнен мир през пролетта и лятото на тази година. Селяните си оряха, сееха си, без да се боят от зулум из къра; ходеха на петъчен пазар във Филибе без страх; смееха да облекат нова дреха или вдигнат сватба. Във Филибешко настана мир, ама истински мир.

Съседните господари, аяните, все още гледаха през пръсти на това смешно побратимяване между разбойници и селяния. Ако Кара Мустафа би бил главатар на място, би нападнал техните кази, а той си траеше — искаше от тях да не закачат земята, която обяви под своя закрила, и толкоз. Само филибешкият аян се опъна за очи (неговата земя пък беше тъй широка, че десетина села не си струваха кавгата), изпрати бюлюк сеймени срещу пришелеца, но не ги видя повече — половината, казваха, останали на Оброчището, а другите изгинали. Карамустафовите не си поплюваха, разбира се.

Същата участ сполетя една орта стамбулски бостанджии, тръгнали с побирчията — дано вземат данък от султановите аргати. Аргатите им показаха хартия с подписа на главатаря, настояваха, че вече са издължили своя данък, и това е. А когато бостанджиите взеха да бият, някой вече бе обадил в Оброчището какво става, та Кара Мустафа довтаса със стотина души. Боят бе кратък (защото селянията сякаш се сля с Карамустафовата дружина) и завърши с пълна победа на Филибешко над Портата. Оттогава Стамбул като че забрави странните събития по Марица, и без това си имаше работа да сменя султани.

Така живееше през лятото на осемстотин и седма година Филибешко. Слънцето грееше весело — мнозина му се зарадваха отново след много лета на сляп страх и сляпа мъка; житата се печеха под жежко-бялото тракийско небе, а селяните си викаха, че за първи път от десетилетия насам ще има мирна жътва.

Точно по туй време Диванът на новия султан разсъди, че Мустафа хан не може да се надява на власт, ако не покаже, че властвува.

Уж неговите везири бяха обявили, че скъсват с всички мерки на Селим хан, бяха порицали безсилието му против смута. А дойде ли да се оправят те, тръгнаха досущ в Селимовите стъпки. Борбата срещу размирието, която поведе Мустафа хан, приличаше на Селимовата по туй, че и новият султан избра не най-силния, а най-дребния размирник за своя жертва: Кара Мустафа със стан Оброчището.

И още в едно Мустафа хан повтаряше изцяло Селим хан, макар историята да не го брои за владетел и да отделя едва три реда за управлението му (колкото трябват, за да се съобщи, че не бил никакъв владетел): Мустафа хан беше султан. Преди петнайсет години Селим забеляза между безбройните размирници из Румелия най-опасния, при все че по него време малцина различаваха из тълпата хаирсъзи Осман Пазвантоглу. И Селим му обяви война на смърт, почувствувал откъде иде заплахата за властта му: от измамния съюз между господар и роби.

Сега пък Мустафа хан насочваше своя удар срещу Кара Мустафа също неслучайно: помашкият главатар също залагаше на съюза си с раята.

Понякога историята смята някои неща за толкова дребни, та направо ги отминава. Станът за Оброчището бе наистина малък, но борбата срещу него — последният поход против размирието в Тракия — значи много: тя доказва, че и най-сополивият султан си е на място, щом става дума за селянията.