Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (42)

VIII

Имаше едни десетина дни — след първия бой на Ветрила, — когато котленци си викаха, че няма да им се размине разсипията. Като че ли големият главатар беше се зарекъл да не остави Котел читав. Вечер замръкваше с хората си пред вратите на дервента, правеше пукотевица около час-два, на заранта отново хвърляше хаирсъзите си срещу шарампола по Ветрила, а към пладне съгледвачите донасяха, че върлеел под гората на Разбойна. Какъв бяс бе подгонил Кара Фейзи из тази зима по полета и гори? Малко ли недоопоскани села трепереха само пред името му, малко ли градове откупуваха мира си с дисаги грошове? Защо беше се закучил тъкмо пред Котел?

Него остави, занаятът му е такъв, ами колко препатиха котленци през тази седмица! По три пъти на ден Божил разпращаше бюлюци мъже към Разбойна или прохода, после ги прибираше и после — извеждаше наново. Човек не оставаше; в село — само дребосък и бабички — всичко се оправяше с натоварени коне и джепане, с хляба и с ранените. А на Божил откъде се взе душа през тези дни! Наистина съвсем беше се стопил чорбаджията, не го ловеше сън; шареше из котловината между върховете като из двора си.

Вярно, закучи се главатарят да не остави Котел читав, ама и Божил като че стори облог да го не пропусне. Инак Кара Фейзи може вече и на пазарлък да склонеше, а що са сто кесии грошове за Котел? Но на българския инат само пък български инат му излиза насреща; шоп бил Фейзи, Божил пък беше балканджия.

„Ха сега де!“ — сякаш си повтаряше Божил всеки път, когато се счепкваха на някоя табия или на вратите с главатаря и след много пукотевица кърджалиите се ометяха. „Ха сега де!! На̀ ти!“ — само дето не показваше пръст през талпите подире им. И колкото тежка да беше тази седмица за Котел, както и да притискаха чорбаджията грижи за ранени и овдовели, не можеше да не признае той, че борбата — заплетена, яростна, вълча борба с най-големия главатар на Тракия — го увлече. Чак му се услади.

„Един е султан у Стамбул,

втори — Божил у Котел…“

Ето, и песен си имаше вече, щеше да остави име наред с Кара Фейзи, с Крали Марко и Момчил. Какво са срещу такваз слава десетина нощи без сън?

След десетата беше — ден като всеки от тия десет, — по табиите неочаквано утихна. Хаирсъзите ни се виждаха, ни се чуваха. Ясно се случи, та небето над дълбоката котловина светеше: син кумаш, поръбен с бяло… Тишината сякаш се върна по-чиста и бистра отпреди.

И все пак — измамна; долавяха го всички. Най-вече Божил. Нямаше да отстъпи току-тъй Кара Фейзи — знаеше си по това, че сам той, Божил, никога не би отстъпил от ината си.

През следната нощ, събрал всичките си пръснати из Градец и Жеравна хаирсъзи, главатарят се хвърли тъкмо където Божил никога не би се сетил: на портата. Нали с дни котленци чакаха Фейзията откъде не, бяха разпратили стража далеко към Разбойна и Юрушкия, сигурни, че главатарят е шаштисан от невиждания им шарампол, та ще го избиколи.

Нищо пък толкова невиждано нямаше в котленската твърдина за един Фейзи. Дълги и яки талпи трябват за шарампола, да ги опреш оземи, горният им край да закрепиш о зъберите и да речеш: „юруш!“ И да имаш две-триста души за прежалване. А той ги имаше. Хиляда би дал, за да не му остане думата: „И него е майка раждала!“

Сега по дъното на дервента се провлачаше без шум дълга, бяла сянка. Всеки конник бе метнал върху си и върху ата си каквото заварил — бяло да е. На три коли, с хубаво смазани главини, бяха натоварени диреците. Тихо, тихо… И едва от последните завои пред портата — в луд бяг. Като виелица се носеше конницата от две хиляди убийци, а навръх Града един съгледвач прималя: идеха! Не те — незнаен ужас се носеше по пътя, мъртвешко бяла стонога сянка без глас!

Високо, пред стражницата на Града, пламна огън, но докато се разгори, подтъкван от разтреперана ръка, долу претракаха първите изстрели. Късно, късно! Зад портата имаше едва петдесетина, редовна стража. Кара Фейзи нямаше да остави време на Божил да прехвърли още.

Котленци, на стража зад шарампола, виждаха с ужас как никой хаирсъзин не мисли да се крие. Куршуми плющяха през мазгалите, хората на главатаря падаха през трима, а тези тримата дяволски пъргаво разтоварваха диреци и дъски, влачеха ги под куршумите, срещу куршумите към вратата.

— Насам! По-бързо! — чуваше се между пукота невисока заповед.

Бялата, ясна нощ, душманите, които сякаш не усещат куршуми, които падат без писък и напират, подпират от упор вратата, и нечовешки равният глас — всичко това не бе по силите на мъжете отсам. Вече не е Кара Фейзи — с целия си страх пред размирието се бореха петдесет мирни до вчера хора, оставени без началство. И все пак пръстите тъпчеха шишанета и ги опразваха; вкочанени пръсти шареха по пояса, търсеха пищов и нож. А ония отвъд вече закрепиха първата талпа о върха на шарампола, гласяха втората, изтърваха я (ударен беше някой от тези, които я крепяха). Сетне котленци пак видяха над главите си края ѝ…

Не проумяха — бога ми, късно след това не проумяваха — какво се случи ненадейно в дервента. Не досами вратата, а малко по-нататък по пътя хаирсъзите изведнъж бяха се пръснали. Някои се хвърлиха към реката, та ледът ѝ затрещя под тях. Луда тръпка премина през гъстите редове на Карафейзиевите, тласна ги сляпо напред и — вече замаяни — ги подложи на куршумите. Втората греда отново се скри зад шарампола, храсна наземи. Хора и животни се мятаха като безумни в улея на дервента, откъм хаирсъзите не дойде повече ни куршум.

— Бастисаха ни! — крещяха те продрано.

— В капан влязохме!

А главатарят се изопна за миг на стремена (сякаш опитното му ухо искаше да улови за този миг посоката и бързината на опасността), после залепна о шията на сивия жребец и с един само вик: „Назад!“ — се вряза между конниците си.

„Назад!“ — лесно е да го кажеш. Дервентът бе задръстен от коли и леш, пощурели коне залитаха насам-нататък, под копитата им се блъскаха ранени. „Назад!“ — читавите конници се носеха по пътя към Градец, сподирени от пешаците.

Котленци също спряха да стрелят, не на себе си: чудо! Ами че кой стреляше тогава? Високо от левия склон над портата, от гората и канарите, пукаха редки изстрели. Някой гърмеше вече през пръсти, беше си свършил работата.

— Майка му на Божил, а? Кога успя бе, кога курдиса хора и там, в пущинака! — чак след много време изрече някой.

— Пусия им направил, а? Машаллах! Сега вече съвсем се отървахме. Търтиха, та се не видяха.

Стражите нямаха нозе да се изправят. Седяха, опрели гръб о шарампола, налягали по очи върху кожусите си. И страхът, и краят му бяха тъй внезапни, че още не можеше да повярваш. Но рипнаха като ухапани, щом чуха отново тропот. Идеха коне…

Не, Божил беше този път, водеше помощ за табията при вратите.

— Какво става тук бе? — извика отдалеко. — Като луди се разпушкахте, пък млъкнахте. Има ли нещо, няма ли?

— Ти — започна опипом един, — като видя огън на Града, прати ли хора насам, преди тия?

— Е, как? Та да не са пилета, докато ти се доще, да прехвръкнат! Не съм пращал.

— Ами откога има стража и оттам дервента, нагоре?

— Къде бе? — недоумяваше чорбаджията. — Там козя пътека няма, вие — стража! Защо беше патърдията, питам ви?

— Е, тогаз, Божил чорбаджи, друг някой ни отърва от Фейзията, ние не сме. На косъм беше останало.

— На смях ли ме взимате бе? — кипна чорбаджията. — Малко ли, дето ме разкарахте посред нощ!

Другият не отговори. Показа нагоре. Тъкмо над Божил подаваше край гредата, която кърджалиите бяха опрели о шарампола. Мостът на размирието към Котел.

 

 

Дружината яхаше безредно, докато престана да чува гърмежи. Попридърпаха дизгини, понеже видяха, че сивият жребец пристъпя раван — ще рече, главатарят е уверен, че се изсулиха из капана.

Яздеха тихо към Градец, никой не смееше да заговори. Кой от тях три, кой вече пет години ходеше с Кара Фейзи; бяха свикнали да взимат страха на мирните хора с псувня само. И боеве бяха преживели, не ще дума; ако дружината на Кара Фейзи не бъде изпечена, то коя? Но едно никой от тях не помнеше: да се е отказал главатарят от веднъж избрана жертва, да е побягнал. Ей това ги смълчаваше, а не нощта с незнайните си капани зад всеки завой.

А в тишината Фейзи се мъчеше да събере мисли. „Откога почна да се оправдаваш пред себе си, да убеждаваш себе си?“ — говореше на ухото му непознат присмех.

„Та какво толкоз е станало? — питаше се за кой ли път. — Какво съм загубил? Едно село срещу безчет…“ Дали само туй? Ами тази необичайна тишина всред дружината? Не беше ли тя притисната от същите въпроси? И не бе ли загубил пред котленските врати много повече от една битка, от двайсетина души и двеста кесии грошове: сляпата вяра — суеверието на дружината. Слепия страх — суеверието на раята.

Години…

Волята му се превърна в неписан закон за цяла Тракия, децата проплакваха името му, с името му кълняха жените, пред името му опустяваха села и градове… Вярваше, че раздава мъст заради черното си детинство, заради мъките на майка и баща; мъстеше на ония, които са измислили робията, и на тия, които я търпят. „Нека всичко върви по дявола, нека запустее като гробище Румелия, нека остане Селим без земя, без роби, без власт!…“

Години…

Мирният народ из Тракия повярва, че има насреща си сам шейтана; търпеше зулума на Фейзи, както градушката или мора — надчовешка стихия. Беше повярвала в това и дружината, та подире му тръгваха все нови. Повярвал беше сам той…

Това е то: вземе някой най-прост катил и сплаши човека със страх, най-прост страх. Но когато страхът се набере много, той престава да бъде вече прост страх — минава в суеверие. И то затлачва всичко: човешките села и домове, приказките, песните и сънищата, та накрай омае чак тогова, който някога, преди години, е почнал да плаши хората с най-прост страх. Самият вземе да вярва, че не той — хладно, пресметливо, с триста зора и хитрини — е пуснал всред човеците страха, ами друго: неземна мощ го е избрала за свое оръдие, сочи му избрания път, очиства врага пред стъпките на сивия му жребец.

И така върви с години…

Честити са хората, веднъж повярвали, че са избрани, които умират с тази вяра (то бива рядко, когато историята недогледа, но има и такива). А повечето завършват другояче — пак тъй просто, както са почнали. Иде отнякъде някоя дреболия, дето не се вмества в образа им за самите тях. И както за миг спихва надута гайда, ако отпушиш ручилото ѝ, тъй издъхва суеверието, та хората видят, какъвто те майка родила: мършав или шишкав, с лисина или с едно по-присвито око — с кусури човек, както другите. И никога вече не ще бъдеш извисен в суеверието им, защото то е такова — знае само една посока и една бързина. Голяма сила, но не търпи удари, не умее да криволичи.

Тоя дребен удар бе получил сега големият главатар на Тракия, шейтанът. Можеше и да посочи точно къде: ей тук, под рамото. Мъничка, чиста рана, не с разкъсани краища, с раздробен надълбоко кокал или процепна жила. Усещаше как от нея тихо извира кръв и залепя ризата му. Бяха го улучили в пукотевицата.

Бяха го улучили… Него! Та нали него пазеше неведома, всемогъща сила? Нима ориста бе отвърнала лице от своята наказваща ръка — Кара Фейзи — и го остави на човешката мъст? Защо тоя куршум прониза мишницата му, като да беше рамото на прост смъртен?

Както си яздеше, озърна се скрито — дали някой не разбира що се е случило. Дружината яхаше мълчаливо. Макар на всички в ума да беше главатарят, никой не вдигаше поглед към него — и дружината имаше какво да крие. Първите тръпки на неверието си.

Внимателно, за да не се чуе, Фейзи отдра от покривалото на коня парче платно, подпъхна го под ризата си, притисна раната. Само да не видят кръв по него!

Напред се мяркаха вече покривите на Градец, тук беше спрял снощи, тук се връщаше дружината. Сякаш из целия път бе водил бой със сто пъти по-силен враг, такава умора усещаше. Спря жребеца пред снощната къща — едничко тя светеше всред цяло село; стражата беше будна. Страшно усилие му струва да не покаже раната, мислите си, опасната промяна.

Един бюлюкбашия го пресрещна на пруста:

— От вчера вечер те е зачакал някакъв видинлия. Пратил го бил Пазвантоглу. Виках му да си върви, не си отиде.

Преди седмица, когато дружината научи за бунта на Пазвантоглу, главатарят само беше отсякъл: „Много хитро я е нагласил, няма да отиде далече!“ Затуй навярно бюлюкбашията бе понечил да отпрати оногова.

Както никога, Фейзи се замисли, преди да нареди:

— Нека остане! Утре заран ще говорим!

Едва изтърпя да затръшне вратата. Опря се о нея. Кръвта от раната бе спряла; откъде тази отмала? Привлече се до миндера, полегна с отворени очи. Навън бръмчеше сподавен говор — сигурно стражите на Градец разпитваха дружината, превързваха ранените.

„Сега всички ще научат… При тях трябваше да съм, да не изтърват дума повече, да им помогна да надвият страха си… А не мога отиде при тях, веднага ще познаят… Кое? Нищо. Треска имам. Ще мине… Всичко ще мине… Не съм ударен само аз — ето, десетина барем ги превързват навън… Превързват ги, носят им вода, постилат им… Мене — никой… Никому и през ум не минава, че може да съм ранен, че ме боли. А мене не е ли майка раждала, не съм ли човек и аз?“

Навдигна се вторачен в тъмното: бе изрекъл в мислите си онова, от което най се боеше! Нали който е престанал да бъде човек — било за да стане светия или дявол, — вече никога не може да се върне при хората, да изпроси милост с най-простото заклинание: „Не съм ли и аз човек!“

Сега да имаше поне един… Кой един? В съзнанието му присъствуваха все множества: дружината, раята от Белово, Крън или Казанлък, еничарите на Мехмед паша, скитниците от Пазарджамия в Брезник… Винаги много, тълпа, не един…

И все пак. Баща му — когото остави без сбогом; Вели — когото уби…

Това ли бе всичко?

Не…

Друга една одая с огнище. Друга една нощ. Топли, неплахи пръсти, равен дъх на заспала жена тъкмо тук, върху рамото му, където сега има рана… Как викаха на жената, която бе се врекла да го чака, да го потърси сама, когато узнае, че му е додеяло?

(„Сама ще те подиря…“ „А как ще разбереш кога?…“ „Песен ще извадят…“)

Тъй отчаяно беше се заловил за нечакания спомен, та сега чак се стърси: „Такава ли ѝ била сметката? Песен да извадят! Ще рече, нека първо научи цяла Румелия, че не са ти останали сили, и тогава… тогава ще се намери един човек, при когото да се върнеш… Ами кой би оставил Кара Фейзи да спре, да се върне; кой ще повярва на умората му?“

Рипна като звяр, ограден от хайка, решил да се бие до последно звяр. Отвори рязко вратата; ония отвън наскачаха:

— Доведете човека на Пазвантоглу!

За първи път Кара Фейзи щеше да преговаря.

 

 

На другото утро Карафейзиевата дружина се изнизваше из Градец. Подтегната, сита, отспала. По нищо не можеше позна, че миналата нощ ѝ се е случило нещо необичайно.

Високо и далеко от пътя, пред кошарата на един яйлак, седяха двамина. Припичаха се на бледото зимно слънце. През избитата врата се виждаха вътре още двайсетина — кой спеше, кой дремеше. Оръжието си бяха нахвърляли върху ланшната слама.

— Успахме се — като на себе си рече единият през прага. — Днес цял ден ще трябва тук да изкараме, докато мръкне. Пък колко път ни остана? Е къде е Карнобат, малко нагоре — Граматиково.

— То и за Граматиково какво ли толкова сме се разбързали? Рекъл някой си, че раята от Граматиково се вдигнала, та обявила, дето вече не ще да има вземане-даване със султана, и ние — дръж! — там ни било мястото. Да не излезе като оная, с Гяур Имам. А Първан викаше, щом българин поп е станал главатар на дружина, няма да е тая работа хаирсъзка. Навярно ще е тръгнал да чисти земята от хаирсъзи. На̀ ти сега!

— Какво на̀ ти? — обади се един от онези, които дремеха в кошарата. — Пак бамбашка главатар бил, нали разбрахме: не се смирил, за хората си земя поискал…

— Тъй де, прав е Първан. Само дето не случихме Гяур Имам в Шуменско, отишъл при Пазвантоглу.

— Аз ви викам…

Тоя, комуто рекоха Първан, излезе от кошарата, облегна се на плета пред нея.

— … Викам, и ние да вървим при Пазвантоглу, той ще направи голямо нещо. На граматиковци е дребна работата. Утре ще ги нагънат… Я гледайте бе! Кара Фейзи се изхлузва из Градец! Мигар съвсем ще зареже Котел?

Сурнаха се един през друг да гледат: като дълга, черна змия се влачеше по пътя Карафейзиевата дружина.

— Първане! — тупна го с все сила по рамото един. — Ние ги стреснахме. Мислил ли си, че ти — някой си Първан от Конаре, Филибешка каза — ще излезеш наглава с Кара Фейзията!

— Ами! — Смутена радост изчерви туй кораво, тъмно лице. — То да не беше нощ, изневиделица да не беше… Ох, мале, кучия му син! Подви ли си куйрука, а?

— Ей, де да знаем, че тъй ще стане? Да бяхме послезли в Котел, да им обадим, че ние сме препукали в гръб на Фейзи. Щяха да ни нагостят!… И ние салтанат да видим.

— Намислил си го! Слез ти в Котел, какъвто си, пък им разправяй, че си хайдутин, а не кърджалия. Кой ще ти повярва? По какво ще те отличат?

— По какво… как по какво? Ами по туй, че съм хайдутин.

— Зарежи! Чорбаджийско село… Не е за нас в Котел, ние се държим за шумата.

И продължиха да се припичат доволно. Само да не бяха чак толкоз гладни. Под очите им, из пътя, още се точеше дружината на Кара Фейзи.

— Ех, сега да сме не трийсет, ами триста… — занесено издума Първан, войводата. — Ще ги налетим, та ще ги разпартушиним досущ…

— Ще станем бе! Помниш ли, а, кога бяхме троица?