Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (47)

IV

Всяко от петнайсетте стъпала струваше на Иван Замбин усилие. А Атанас вървеше току зад него и все говореше:

— Хубаво, много хубаво стана, че ще свариш поне деветини. Вече не ти се и надах. Викам си, отворила му се е работа, ще закъснее още. Смятах утре да отслужим девет дни на кръстника, че да поемам; всичко вкъщи зарязах на средата.

— Сполайти! — повтаряше Иван Замбин. — Сполай, дето си затворил очите на баща ми.

Искаше му се да изплаче пред Атанас своята тъй неочаквана мъка, благодарността, че кръщелникът драговолно е заел неговото синовно място край смъртния одър на стария. А не успяваше: сдържан, затворен в себе си, той не търпеше свидетели на своята радост или мъка.

Зад двама им идеха пет-шестима близки на дома, по-първи търговци, с които мъртвият имаше алъш-вериш и устабашията на търговския еснаф. Достолепно те подхвърляха по някоя дума — добри думи за покойния купец.

— Чудо човек беше Атанасий, бог да го прости! Душа човек… Как го не завари жив, Иванчо, чакаше те той, „Веднъж да го видя — викаше, и тогаз да склопя очи.“

— Че той бил шейсет и три годишен бай Атанасий! Чак на погребението научих. Мислех го по-млад. Нали все нещо сказваше, горещеше се; като момче де.

Иван почувствува необяснима враждебност: чинеше му се, че дори сега, когато всеки закон изисква мъртвият да бъде споменат с хубаво, в думите на врачани се промъкна насмешка, неодобрение. Твърде различен беше баща му от околните си, за да го оценят справедливо. „Наистина чудо-човек е бил, за да намери общ език с врачанските еснафлии; наистина е бил душа-човек, щом не им даде да разберат тяхното нищожество. А те се подсмиваха зад гърба му: щом толкоз знае бай ти Атанасий, защо си не гледа хала, ами все нам продава акъл?“

— Влезте де! Заповядайте да обърнем по една ракия за бог да прости кръстника! — чу как приятелят му кани първенците.

Все със същото бавно достолепие еснафлиите снеха калпаци и насядаха по миндера.

В одаята бе тъмно, свечеряваше се. Замбин сне свещника от полицата. Докато фитилът прихване, забелязваше как из мрака излизат полека вещите — как оживява цялата му одая.

„Господи, колко исках да се върна! — помисли, застанал унесено със свещника в ръка. — Ето, това е домът ми… Дом са тия дребни шумове, който дори не чуваш; топлината, която те отпуска; играта на огъня върху бакър, книжна позлата и икони; приглушените цветове на килими и постилки… Никога не бих си спомнил какъв цвят има нещо в тази стая, а всички съществуват в мисълта ми като скъпо, близко и познато цяло…“

Навярно загдето добре знаеше какво е чужбина (да вървиш из улици, да седиш в странноприемници, да говориш с хора и пиеш виното им, а да чувствуваш непрекъснато и неотстъпно, че между тебе и тия хора, къщи, улици е прокарана невидима стена, която никога не ще преодолееш), заради туй Иван Замбин така пълно чувствуваше що е дом.

А убеждението, че домът е нещо неповторимо, веднъж завинаги дадено на човека, пък градът, където се намира този дом, е такъв малък, затворен във всекидневните си грижи, чужд на огромното променливо време — тъкмо то караше Иван Замбин да не знае спокойствие. Още първия ден, стигнеше ли Пеща, Кишинев, Брашов той мислеше само: „Да се върна, да се отпусна дома, до огъня, да ме окътат шумовете и цветовете на нашата къща!“ А щом си дойдеше и пред очите му вечер наместо светлините на големия град, пръснати далеко, сякаш нямат свършек, замигаха редките сънени светлинки на Враца, от този миг Замбин заживяваше с друга мисъл: „По-скоро да се махна, да изгазя из това блато, да се върна там, където мерките са различни, където са различни въпросите и средствата и хората знаят аршина на своето време!“

— Нека почетем, майстори, паметта на кръстника! — рече Атанас.

— Бог да прости и лека му пръст! — като курдисани издумаха първенците, свели очи.

После взеха да дъвчат и сърбат шумно; в разговора им все по-рядко се намесваше името на покойния, сякаш Атанасий Замбин бе умрял преди години. А син му се откъсна съвсем от тази глъчка на пийнали еснафи, дано възкреси у себе си спомена за покойния.

Май най-ярко помнеше баща си отпреди кърджалийското. Още тогава, изглежда, между баща и син бе съществувала гореща близост — не бащинска и не синовна. Поради туй Иван изтърпяваше отсъствията на Атанасий Замбин като наказания.

А Атанасий пътуваше често. Но винаги купуваше от чужбина повече приказки, отколкото стока. Често през ония тихи години, които врачани вече съвсем забравиха, можеше да видиш търговеца Замбин пред дюкяна му, накачулен от двайсетина еснафлии, купци. Те слушаха неизчерпаемите му обяснения за живота на пощенските каикчии или на джамбазите в Молдова.

— Едно е важно — завършваше такива свои уроци Замбин, — важното е човек да научи изтънко за другите хора, извън Румелия. Да научи и се поучи. И още е важно: да разправи на ония хора за нас — как например поминаваме ние във Враца. Голяма полза може да произлезе от това.

Още не млад, ама почти малък беше Иван, когато Атанасий го поведе със себе си. Искал — казваше — да му покаже какво е свят: не искал — казваше — син му да се е родил теле и да умре вол. Така Иван като дете видя Белград, Пеща и Брашов, научи езици. Вярно, не кой знае как поживя той на чужбина, защото старият уплиташе сметките, преди да пристигне, та двама спяха в колата, подслонена под сайванта на някой хан.

Години наред баща и син бяха обикаляли чужди градове, а при всяко завръщане Враца се струваше на Иван Замбин по-малка, по-затисната от отвесните стени на Балкана; всеки следващ път врачани му се чинеха по-затворени в жалкото си всекидневие.

— Е, Иванчо — извика го из спомените му устабашията, — много се умисли бе! То вярно — тежко е да не завариш някого от своите жив, ама нали всички сме за там?

— Всички… — отекна синът.

— В лошо време ти падна да поемеш бащиния си алъш-вериш. И много по-патили от тебе затъват днеска. Ама ще се оправиш; хич да не е — колкото покойният Атанасий.

„Нарязаха се!“… помисли Иван; пак бе доловил снизходителната насмешка на врачани към баща му.

Изправи се. И:

— Бог да прости тате! — изговори тържествено.

Но не седна отново. Стоеше над първенците, гледаше отвисоко посивелите или вече съвсем бели глави, тежките, тъмни, възлести чифтове ръце върху месала. Как си личеше, че тия не са трето или пето коляно купци, а всеки е минал през чираклъка и керванджийството, за да стигне до своето място в еснафа.

„Най-лошото е, че народът ни е без истински първенци; кръвта му не успява да се избистри през поколения охолен живот. Смогне ли някой да прокопса, ще го ограбят душманите или ще му смъкнат главата. И синовете му трябва да започват отначало: чираклък, кираджийство или кърджалийска дружина…

Какво ги коря, имам ли право? Стиснати, алчни, готови да заложат децата си, за да спасят парите и дюкяна — отстрани изглежда нечовешко. Ако не се опиташ да ги разбереш: деца дал господ и ще даде, а имането е плод на цял живот мъки, труд и страхове — не би го постигнал повторно, щом ти е отмерен само един живот…

Не е крив родът ми — рече си Иван. — Не сме криви, че нямаме още свои герои. Нека видим второто, третото поколение първенци — тогава ще заговорим!…“

Че нали тъкмо Иван Замбин беше трето коляно търговец. Нищо толкова рядко за българин в султановата земя. А какво бе извършил, за да стане герой на рода си?

Почти виновно огледа своите гости — дали някой не отгатва укора, който си беше отправил сам. Не, първенците се разместваха тежко, поемаха да си вървят.

Иван ги изпроводи облекчен. Искаше му се да остане сам. Или само с Атанас — което всъщност бе едно и също.

Стара близост свързваше двете им семейства — на врачански и тетевенски търговци. Тя доведе дотам, че Атанасий Замбин кръсти Николовото първо момче с името си, а това момче — когато израсте — стана едничкият истински приятел на младия Замбин.

Малко необяснимо бе това голямо мъжко приятелство: двамата бяха твърде различни хора. Атанас не изпитваше глад за странствувания, нито го тревожеха големи въпроси. Но той имаше една черта, която го правеше особено необходим на Замбин: Атанас бе дълбоко уверен, че човек като Иван земята още не е носила.

Тетевенецът благоговееше пред ума и познанията на приятеля си, гордееше се с Ивана, боеше се, че онзи не си дава сметка за своята висока цена. А всеки път, когато Иван се прибереше във Враца, Атанас окачаше катанец на дюкяна си и потегляше да се разговори със Замбин.

Мислещ, но затворен, израсъл над средата си, на Замбин тия разговори бяха дълбоко нужни. Те го караха да не страда от самота в чужбина или у дома си; за него Атанас сякаш заместваше десетките слушатели на баща му.

— Как е по чужбините? — попита по някое време Атанас. — Тук току стигат едни слухове! Ако им повярваш, ще излезе, че светът се е обърнал.

— Да, обърнал се е… — неохотно потвърди Иван. — А колко слабо можеш да почувствуваш това във Враца или Тетевен!

— Къде ти слабо! Не би познал Румелия: калета, ровове, всеки мъж — въоръжен… Днес мине ли без пукотевица, утре вече непременно ще има. Запомнило ли се е такова? Тихо беше в Румелия допреди двайсет години.

— Страшно тихо… — сякаш го поправи Замбин. — Но и сегашното е тишина, сравниш ли го с онова, дето става другаде. Не съм за първо по чужбина, да речеш. А се връщам просто сбъркан. Всичко се движи…

— Кое? — не разбра тетевенецът.

— Навярно хората. Всеки като че нещо очаква, готви се, действува…

— Френците им мътят акъла, а?

— Ако щеш, така е. Походите на Бонапарт разнасят революцията, разкрепостяват умовете. Такива приказки!… Откъдето минах, всичко живо — търговци, занаятчии, слуги, — всичко е отворило една уста!

— Господаря псуват, а?

— Него. Свой или чужд. Заканват се. Искат своето. Съвсем различни са мечтите, когато зад тях застане истинска сила.

— Сила, викаш… Ако е за сила, имаме си. Що сила се пилее из Румелия!

— Пилее се, точно: зад нея не стои никаква мисъл, няма мисъл в размирието.

— Защо? Казват, Кара Фейзи непрестанно говорел, че ще вземе Стамбул. Пазвантоглу разпраща бинбашиите си по селата да обявят, че ще отцепи Румелия за румелийците. Ще рече, има мисъл и в размирието.

— Толкова мисли и звярът: ще нападна, за да се наям. А там хората знаят какво искат: равни права, земя. Колко далече сме ние от това, как страшно назад сме от времето си! Безпросветен мрак… Докога ще бъде тъй, все ние ли ще се мъкнем подир историята?

— Кои това — ние?

— Народът ни, българите. Като гледах преди малко как дъвчат и сърбат бащините ми приятели, щеше ми се да викна: стига! Стига сте били доволни, дето още не са ви ограбили и заклали; стига сте броили своето жалко благополучие за връх на човешките пожелания! Има нещо над него, отвъд него. То никога не е било тъй леснопостижимо, както днес.

Иван Замбин бе излязъл от сдържаността си и изричаше пред Атанас всичко, което бе го вълнувало на чужбина: „Време е, проспиваме своя час!“

Атанас не бе навикнал да спори с учения си приятел, а чувствуваше, че сега Иван няма право.

— Виж какво — подзе, готов да се предаде при първия отпор. — Ти не живееш като мен, не си вкоренен в земята ни. Гледаш по-нашироко, сравняваш. Затуй пък не усещаш какво става по нас… Размърда се народът, Иване. Има ли мисъл в това движение? — питаш ти. — Вярно, може да няма, ако ни мериш с аршина на Европата. Но аз си викам пък: дали винаги мисълта води движението? Дали не се случва и така, че самото движение да принуди хората към мисъл?

„Не греша ли, дето познавам твърде бегло земята ни, гдето и тук, както в чужбина, оставам случаен гост? — рече си Иван. Твърде променена ще да е Румелия, щом дори Атанас (търговец, къщовник, най-обикновен човек) е взел да разсъждава?“

— Изход трябва да има — продължи гласно Иван. — Вече не въртоп е размирието, разлив е то. И както при разлив забравяш къде по-преди е имало хълмове и долчини, драки, струва ти се, че сега не съществува нищо, освен тия безбрежни, тържествуващи води… Но и разливът е река, и той се прибира в русло, оттича се. Ще ни повлече до някой ден течението — тогава ще узнаем накъде. Другояче не бива, разливът е кратък. Една кратка пролет…

— Така е — заключи Атанас. — Аз само исках да кажа: съдбата на Румелия ще се реши в Румелия. За нас не важат разни бонапартовци и прочие. Не можем взе ние от другаде акъл, защото никой друг не се е пекъл на нашия огън.

Иван Замбин се засмя — веселеше го тая чисто българска черта у приятеля му: да приземи огромните, неясни, заредени с неизвестност събития, които трябваше да обърнат света.

„Какво пък — оправда се той, осъзнал колко неуместен е смехът му. — Нали, ако бихме взимали надълбоко историята, трябваше да сме измрели до един.“