Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (48)

V

Половин година бе нужна на големия поход, за да се помести от Едирне до Видин. За това време един млад генерал на младата френска република завоюва Италия с част от адриатическото крайбрежие, превзе Йонийските острови и ги превърна в отделна държава. През хилядо седемстотин деветдесет и седма година старите военачалници на стара Европа (десето коляно графове, маркизи или поне барони) го наричаха все още Буонапарте; намекваха за ниския произход на републиканския генерал. Но въпреки тях през годината, в която видинският самозванец напрегнато се готвеше да отцепи от Портата един пашалък, Европа бе принудена да подпише редовен договор с дребничкия, още незатлъстял корсикански войник: договора в Кампо Формио. Който допускаше революционна Франция на балканска земя.

Цяла Европа през тая година обърна очи на Изток: кой ще бъде следващият удар на Бонапарт? И как смятаха да му отговорят източните сили? Султанът?

Глух за опасността, Селим хан бе преследван от една натрапчива мисъл: Пазвантоглу! Вече векове Империята търпеше загуби, но би била неизлечимо осакатена, ако загубеше именно Румелия. Житницата, оризището, овощната градина, зеленото пасище, занаятчийската чаршия на Турция. Сега разбунена Румелия признаваше друг господар.

Много често тровеха Селим хан последните думи на чичо му: „Това е началото на края!“ Често му се искаше да изкрещи: „На мен ли? Мене ли се падна да погреба Империята? Десетки султани — пияници и малоумни — удържаха Румелия; защо точно аз, който струвам колкото всички тях заедно, трябва да изплатя пиянството и малоумието, просташката упоритост на Османовци?“

Преди години Селим хан бе казал пред Дивана си: „Да пази бог от мига, когато начело на сляпото размирие застане един просветен, един умен и прозорлив!“ Ето го, беше се намерил. Той играеше с раята и еничарите, с търговците и чужденците, с ходжите и аяните. Пазвантоглу умееше да примири в един върховен час най-противоречиви стремежи, за да отнесе победа.

„А защо противоречиви?“ — питаше се през тежките си нощи Селим хан. Не се ли схождаха те в това, че и на еничари, и на рая, и на търговци бе дошло до зъби от Високата порта, от оправията на Селим III? Всекиму от тях султанът бе омразен по различни причини, но общото беше, че им е омразен. И Пазвантоглу умело използуваше тая омраза.

Бог е свидетел какви усилия струва на Селим хан големият поход.

Портата заложи всичко, останало за залагане; разпродаде данъци, длъжности и земи. Съвсем недостатъчно се оказа то, за да изхрани сто и двайсет хиляди души.

Смешно беше числото им: със сто и двайсет хиляди Империята не беше тръгвала преди десет години срещу другите две велики империи на своето време, взети заедно: Русия и Австрия. Сто и двайсет хиляди войници хвърляше сега тя против единствен свой град, против един малък самозванец — Осман Пазвантоглу, ага на сто и третата еничарска орта.

Трима сераскери (защото при предишния поход, преди три години, един излезе недостатъчен) трябваше да оглавяват нечувания поход.

От Анадола щеше да изведе войските и бейлербеят Ало паша; откъм Босна и Белград щеше да събере сили бейлербеят на Румелия, Мустафа паша; откъм Добруджа и Влашко трябваше да придвижи своите войски пашата на Силистра, Гюрджи Осман. А пред тях щеше да се изпъчи любимецът на Селим хан — капудан-паша Хюсеин, — за да ръководи с присъщото му военно умение цялата борба против непокорния град.

„Сто и двайсет хиляди души!… — не бе сдържал недоумението си в султановия Диван бейлербеят на Румелия. — Та те биха затрупали Видин само ако нахвърлят накуп емениите си!“

Нещо в този поход не харесваше на Мустафа паша. Туй, да речем, че някои аяни водеха повече войска, отколкото им бе поискано. Султанът се радваше на големите бройки като лакомо дете, но за един стар войник бе ясно, че Али, янинският аян, води неслучайно двайсет хиляди души наместо десет. Тъй Тепеделенли Али щеше да е независим, четвърти сераскер под Видин, който прави каквото му скимне. Но Селим хан (в това той си оставаше истински Османовец) не обичаше да му тикат под носа неприятни предвиждания; той похвали доблестта на Тепеделенлията, а отмина със студено мълчание всички предупреждения на Мустафа паша.

Затуй пък капудан-пашата Хюсеин спечели нова цена в очите на всесветлия: без да му мигне, той се закле, че ще донесе пред височайшия престол главата на Пазвантоглу или ще поднесе за казън своята.

А Селим хан събираше още войници; глашатаи обикаляха най-затънтените краища, обаждаха на кюрди, туркмени и черкези, че падишахът призовава правоверните на свещена война; обещаваха невиждана плячка в Румелия, задгробно блаженство за падналите в бой. Селим хан не забелязваше, че вече е султан Пазвантоглу, а сам султанът — кърджалийски главатар. Защото Пазвантоглу хранеше, обличаше и плащаше, а Селим зовеше на грабеж и палеж.

Половин година се събира средното крило на похода в Едирне. Ало паша, анадолският бейлербей, на два пъти боледува (може би наистина). Кюрдът подреждаше аскера си; приемаше в него дружините на някои аяни от южните краища на Румелия; кюрдски бюлюци кръстосваха Тракия да събират храна за средното крило; неспокойните им набези носеха повече огън и кръв, отколкото зърно. А Ало паша седеше пред шатрата си, вкусваше румелийско вино и румелийски хубавици и никак не припираше за Видин. Нему и тук не беше зле. Особено откак под Едирне довтаса с двайсетте си хиляди арнаути Тепеделенли Али, за сераскера на средното крило настъпиха още по-приятни часове. Той ги прекарваше пак пред шатрата си, но коляно до коляно с янинския господар.

И двамата, Ало и Али (което всъщност е едно и също), бяха надхвърлили петдесетте. И двамата бяха започнали като прости разбойници, бяха завоювали власт с безогледната свирепост, която умее да противопостави дружина на дружина, разбойници на главатар, градове на чифлици — всички срещу всички. Този възел бяха разчепкали, за да изтъкат платното си и Ало, и Али, както много първенци на Империята през смутното време.

Ако човек би ги видял пред сераскеровата шатра през оная тиха тракийска есен, би му се сторило, че двама стари търговци седят на кафе и оправят сметките си — тъй мирни изглеждаха страшилищата на Анадола и Морея. Оланите, дето принасяха чибуци, знаеха повече за разговора им: двамата се надлъгваха за харамийските си подвизи.

През същите месеци Селим хан се топеше в Топкапу, изпращаше през ден гончии да научат кого още чака Ало паша, готови ли са френските топове и хубаво ли са изучени в Левенд чифлик новите низамски топчии. Защото не само в числото на войските се уповаваше Селим хан; срещу Пазвантоглу трябваше да потегли първата част топчии, обучени по новия ред.

Те пристигнаха в Едирне в началото на хилядо седемстотин деветдесет и осма година. Водеше ги сам капудан-паша Хюсеин. Целият неизброим стан на средното крило се струпа да се звери: на сив жребец пред четирийсетте топа яздеше Хюсеин паша в низамски дрехи. След него идеха топовете — не такива, каквито си ги знаеха открай време, а нови, гяурски топове. Всеки влачеха по четири чифта коне. И ходът на четирийсетте чифта чугунени колелета, и тропотът на четири пъти по четирийсет коня вдигаше такъв грохот, че кюрдите се изблещиха: голяма сила, страшна работа! „Гяурска сила!…“ — подхвърли някой.

В стана под Едирне топчиите останаха на отделно, сякаш чумави. Нали за тях се говореше, че ядели свинско месо и слушали френски началници, войската гледаше да се не смесва с тях, та да не си обърка работите с бога. Низамите — как да е; тяхното усамотение не беше нещо ново. Но нямаше близост и между другите войски. Така Али Тепеделенли, който с часове седеше пред шатрата на сераскера, не позволи на хората си да припарят в сераскеровия стан, ами ги държеше на цял час път. (Дочуваше се, че кюрди и арнаути се трепели, щом се срещнели. Янинският господар обидено отричаше такива слухове; тях пускали — каза — някои маши на Пазвантоглу, за да всеят недоверие между султановите войски.)

През ранната пролет Селим хан, доведен до лудост от полугодишните приготовления на Ало паша, сам пристигна една утрин в Едирне и нареди войската да поема на другия ден.

Този път не построиха навес от златист атлаз, под който да почива падишахът, докато отпрати похода. Селим хан стоеше край пътя за Филибе на кон, в тъмното си фередже от тънка вълна. Приличаше на нетърпелив влюбен, тъй здраво хлътнал, та не му останало време да се издокара.

Първо по пътя с адски гръм се изнизаха топовете, съпровождани от спретнати низами. Както ония карагьозки фенери, които и не забелязваш, ако са тъмни, а веднага привличат погледа с плавното движение на картините си, запалиш ли огън във фенера, така Селим изведнъж светна радостно с изяществото на тясното са още младо лице, със златистата игра на очите си — бадемлии, премрежени, топли очи. Не, не беше Османов този устрем на изпусната из кафез птица; не бяха Османови момичешки тънките пръсти, които сякаш имаха не по три, а по десет стави; не бяха Османови витите като лък вежди, дългата шия, прилепналите о главата малки уши. У Селим избиваше най-старата кръв на Изтока, умореното изящество на Грузия, съживено от кратко щастие. Приказната красота на Хадидже-султан, осъдена да радва два-трима мъже, в този миг най-сетне заставаше пред очите на хиляди.

Велможите май забравиха похода (дори крадци и войници като тях бе смутила чудната промяна у султана); гледаха ненаситно Селим. Но тя трая миг; след още миг падишахът отново бе познатият — с изострено от скрита болка, замислено, тъжно лице.

Заточили се бяха анадолските войски.

Оголен, натрапчив страх изразяваше вече Селим. „Боже, по-страшна от всякакви хаирсъзи е войската на Ало паша!“ Безчет конници, немалко — без седла, с една само конопена юзда. Дребни и жилави мъже, кои полуголи, кои заметнати с парче чул или кожа, с чалма от дрипа, боси, Анадола бе изригнала тинята си.

„Кой ги отприщи? — щеше му се да попита везирите си. — Кой налива тоя пушлив шарлан в огъня на Румелия?“

Ти, Селим хан. Твоите глашатаи обиколиха Басра, Акшехир, Каре и Ментеше и обещаха на всеки правоверен богата плячка в Подунавето. Ти повери на Ало паша, който е готов да заколи майка си, средното крило на похода. Ти си съгласен да извикаш на помощ ада, за да задържиш Румелия.

Навярно час криви срещу него лице анадолската паплач, докато последният войник на Ало паша отмина към Филибе. Разтичаха се пейкове, поднасяха шербет на везирите; не само Селим хан беше баялдисал при вида на своя поход.

След малко, колкото да слегне прахта, се поточиха арнаутите на Тепеделенлията. Пред тях яздеше Али, обърнал към падишаха умното си, хитро, насмешливо лице.

„Подир Пазвантоглу иде неговият ред!“ — помисли Селим. Янинският господар владееше не по-малко земя от Видинлията и думата му тежеше не по-малко от Пазвантоглувата. Само че непокорството на Али Тепеделенли бе прибулено от сладки приказки. „Ще дойде и твой ред!“ — повтори си наум Селим, доволен, дето янинският аян не чете мислите му.

То и без да ги чете, Тепеделенлията си знаеше, че след Пазвантоглу кроят същото нему, но това пък Селим съвсем не знаеше. Двама се измериха с усмивка; Али се разтопи от преданост, а падишахът — от благоволение. И арнаутинът яхна нататък, все още прав като стрела; човек, който е пораснал на коня и сякаш е зараснал за него.

Та потекоха арнаутите. „Друго нещо!“ — реши Селим хан. Наистина, те имаха емении, бяха облечени до един, а конете им — хранени. Но Селим си спомни, че първи обърнаха Румелия надолу с главата тъкмо арнаутите на султанова служба, та веднага забеляза колко чудновата е и сега арнаутската му войска.

Конниците на Али яздеха без вик, но безредно, като за първи път оседлан табун диви коне. Под плоски бели фесове пред султана прехвърчаха дървени лица, немигащи очи. И от цялата мълчаливо устремена след вожда си глутница, с яростно притиснати о конските кореми пети, с глави, дето излизат без шия из трупа, с тела, почти слети с неподрязаните гриви на добичетата — от цялата арнаутска конница лъхаше такава вълча волност, че на султана пак се поиска да запита: „Кой пусна арнаутите? Кой се надява да ги върне, щом веднъж са изтървани?“

Още половин час трябваше Селим хан да се радва на арнаутската си конница. Ставаше все по-неспокоен. Огромното число на войската вече не му се струваше залог за победа; султанът си представяше неизчислимата сила, която сам вля в размирието.

„Кой ще ги върне, кой ще ги спре?… — мяташе се мисълта му, докато усети, че се напряга, за да не изгуби свяст. — Не! Само това не!“ — събираше волята си.

Успя. Селим хан остана докрай на седлото.

Арнаутите бяха отминали. Изглежда, още някой чакаше да улегне прахта, за да покаже пред султана своята войска. Тя се зададе — неголяма, към две хиляди човека. Не я водеше никой, ни паша, ни аян. И все пак конниците, яздеха изпружени, на редки по хубост гледани коне, в прави редици; каяфетлии до немай-къде, сякаш всеки носеше върху си своето цяло имане — скъпи дрехи и скъпо оръжие. Леко, самоуверено се поклащаха на седлата тия конници, без алчна суматоха, без низка ярост.

„Дали така ще изглеждат след години низамите ми?“ — помисли Селим хан, дошъл на себе си.

Не се стърпя, кимна на Юсуф ага:

— Чия е тази войска? Не ѝ виждам началника.

— Тези ли? Тези, султанъм, са кърджалиите, дето нареди да бъдат приети в похода, ако пожелаят. Събраха се само хиляда и шестстотин души — и на толкова не се надявахме. Викат, били изметът на размирието, всичко по-свястно отишло при Пазвантоглу или Кара Фейзи.