Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (23)

V

Не би повярвал човек, че навън е лято, светъл ден. Нали хапусът нямаше ни прозорец, ни пролука, беше тъмно като в гроб. Само изпод прага се провираше тънък лъч, но на хората — защото от много дни седяха в тъмница — тоя лъч стигаше, за да се разпознават и поместят.

То много местене нямаше. Тежките пранги, заловени за китките и глезените им, едва можеше да помръдне охранен мъж, а тези тук не се крепяха от глад и страх, та все едно че прангите ги бяха приковали о земята.

Бяха към двайсет и пет души. Всякакви хора: два-трима българи от карнобатските села, петима цигани сливналии, десетина бегълци от войската (турци и най-вече арнаути) и на края котленците.

От котленците трима бяха чобани, прости хорица, а четвъртият — чорбаджия, Хаджи Власи. Пети беше попът, ама сега го нямаше. Разпитваха го горе, в конака на бостанджибашията. Котленците бяха дошли снощи, по тъмно, и ги хвърлиха в хапуса. Чорбаджията, който бе стар, но непатил човек, хич го нямаше. Още щом го докараха, стовари се наземи, ни усещаше, че му заковават пранги, ни отвори уста да хапне от просеника, дето му дадоха чаушите. Лежеше като мъртъв, а не беше мъртъв, защото от време на време тихо простенваше. Тогаз някой чобанин поставяше ръка във ведрото смрадлива вода и квасеше челото му. Колкото да се рече, че не оставят християнин човек да умре като куче.

Миналата вечер, кога го доведоха, завариха голяма разправия — караха се арнаутите бегълци, такава патардия вдигаха, та ти се чинеше, че не са десетина, а сто. Сега мируваха, съвсем се бяха омърлушили. Зер, разправяха, бостанджибашията рекъл: „На кол тия!“ Чобаните пък мърдаха неспокойно, нали вън изпитваха шопа по тяхната работа, може и на тях да идеше редът. Буца им се беше свила в гърлото; то човек паща и от тукашните сеймени, ама случи ли се да падне в ръцете на цариградския бостанджия или чауш — от това по-лошо като да няма! Затуй им поолекна, че някой поде приказка. От арнаутите беше, беглец.

— Вас пък за какво ви докараха бе, гяури!

И преди някой да му отговори, продължи:

— Щури хора сте, мама ви, хаира си не знаете! Стоите си дома, за аскер ви не търсят, пък мине не мине — натикате се в хапуса. Данъка не плащате, а?

— Затуй. — Отговори му един от карнобатските селяни. — За данъка. Ама, вярвай бога бе, ага: три жътви да жънем, пак нямаше откъде. Хаир, викаш…

— Всеки знае хала си, заключи арнаутинът. — Я нас гледай, от пет години не сме се прибирали. Отпърво в Белград седяхме, лошо ли ни беше! Сетне — направо в Маджарско. Къщата и жена си забравих. Хайде, аз барем си нямам деца. То може и да имам вече, тая жена няма празна да стои я.

Изсумтя злобно, сякаш го пощуряваше само мисълта за женската невярност.

— Аз съм си крив, аз! — Българинът като да не чу приказките на беглеца. — Вдигнаха се всички, селото цяло се вдигна, та — в Балкана. Към Граматиково. Аян има един там, Сейфулата. Пиле не давал да мине над неговите села. Та натам избягаха нашите. Пък ние артисахме. На ти сега!

— Хич не се пишмани бе!

Това беше един от циганите, тях бяха запрели за някаква кражба по панаира.

— Не пишмани се, че не си при Сейфулата. Наши дойдоха от Граматиково, пропищели, казват, селата тамка. И много рая побягнала оттатък Балкана, къде Шуменско чак. Шуменският аян по̀ се търпял.

— Хе! — засмя се арнаутинът. — Както сте я подкарали, ще опрете до Влашко. Все то. Ако от едно не пищиш, от друго ще е. Я от аян, я от побирчии. Башка от кърджалиите, що им викат.

— На кои викат кърджалии? — поиска да разбере селянинът.

— Към вас такова още ли няма бе? Ама вярно ли? Гледай бе! — сбута беглеца до него. — Тия още не са чули за кърджалиите. Ех, и ние се бяхме наканили тях да търсим! Кара Фейзи търсехме, при него било — не ти е работа! А взехме, че се натикахме на бостанджибашията… Пак идат, чуваш ли?

Наистина отвън слизаха тежко по стъпалата, сякаш носеха нещо. Някой жално хленчеше, та чак хлипаше, а ония го псуваха с дебели, спокойни гласове. Отключиха (бяха двама чауши) — носеха попа.

— Полечка, агалар — нареждаше котленският поп, — само не ме тръшкайте силно, ни кокал, ни кожа ми остана. Ох, майчице, ей туканка ме турете, на сламата! Мръднете, братя, сторете място, заради ваш грях пострадах!

Чаушите го отпуснаха на сламата. Попът изстена високо.

— Обърнете ме на една страна, братя! — рече. — Не мога да лежа по гръб.

Чобаните се засуетиха около него. Сега не беше като с чорбаджи Хаджи Власи — от сърце го правеха: подпъхнаха под попа кожух, сгънат от четири, да е меко на стръсканите му кокали, наквасиха главата и дланите му. А чаушите се повъртяха, пък тръгнаха да излизат. Единият се обърна от вратата и подметна:

— Не охкай, папас, стига си нареждал! Берекет версин викай, дето не те обесихме. Сега ко̀ла ще чакаш. Тоя видиш ли го, Мемиша? Голям усталък има, не ще усетиш кога ти вкара кола в задника. С очите си съм гледал: набие някого, а онзи три дни рита, че и повече.

И чаушът залости вратата. Слушаха го как изкачва стъпалата. Мълчеха. Тръпки ги бяха побили.

— Попе — тихо попита един чобанин, — много ли бой изяде?

— Много ами.

Да му се чудиш, шепа душа имаше този поп Стойко, ама под ноктите ли я криеше, къде ли — не беше минало много, откакто го пуснаха чаушите, а вече се разприказва. Съвзе се.

— Пази боже от бостанджийско биене немилостиво! Ама право вика чаушът, нали въжето отървах, берекет версин.

— Кажи де! Какво те питаха?

На чобаните се щеше да подразберат дали нещо не ги е наковладил.

— Ще кажа, малко да ми дойде душа…

Разшава се, изохка и притихна. Проговори след време:

— Заведоха ме при бостанджибаши, а той ме пита: „Кой продаде овцете?“ „Ислям ага ги продаде, викам, а ги купи хаджи Власи.“ Хаджи Власи дойде ли на себе си? — досети се.

— Не е. Дамлясал е още.

— Така по-добре. Иначе и него бой чака. Та молете се, братя, тая нощ агата да сънува хубав сън.

На чобаните стана съвестно, за права бога е изял боя старият човек. Знаеха те: нямаше вина поп Стойко, попарата надробиха други — касапбашията и Хаджи Власи. Те бяха изиграли хазната.

— Много си изпатил, попе — рече виновно единият. — Дано ти е за последно!

— Последно ще бъде, ако съберем някак пари или обадим на нашите да пратят. Само за пари е всичкото. Ако хлъзнем по стотина гроша на агите при Сербестзаде, може да ни измолят. А Сербестзаде ще ни пусне, щом му платим глобата — хиляда и петстотин гроша иска.

— Много са — замислено издума по-старият чобанин. Много. Нали затуй веднага не склоних. Дадеш ли ги без бой, ще рекат, че са ти потекли из ръкава, и ще поискат двойно. А така, като те побият ден-два, ще разберат: нямаш пари. Може и с по-малко да се отървеш.

— Право. Ама сега да не вземат пък нас да бъхтят? Чобанинът вече не мислеше за попа, а за своя гръб.

— Знам ли. Ще изтърпиш и ти, брате! Каквото и да е, минава. Ей мене: преди половин час душата ми се беше свършила, пък на̀, свестих се. Ако се измъкнем, съвсем ще забравим.

Тишина. Само от време на време изпъшкваше попът, а чорбаджията хленчеше в унеса си.

Вече към обяд чаушите влязоха отново и без да рекат дума, подхванаха под мишница едного арнаутина. Този, който викаше, че имал жена и искал да бяга при Кара Фейзи. Беглецът сякаш усети накъде отива тя, взе да крещи и да се тегли като вол, който карат на салхана. Още един трябваше да дойде, та му надвиха трима. Нейсе, извлякоха го някак си, а младият чауш пак се ухили на попа:

— Ще дойде и твоят ред, папас, само поп на кол още не съм виждал.

Като излязоха, в хапуса стана необичайно тихо. Дори хаджията, ако да бяха го сритали в суматохата, вече не стенеше. А на бегълците досущ се взе умът — притискаха се един о друг в тъмното, с широко облещени очи, залепнаха за зида, да можеше, в земята биха се сврели.

И изведнъж откъм двора се чу страшен, нечовешки вой. Беглецът продължаваше и продължаваше да крещи, сякаш болките удвояваха силата му. Дълго крещя така, а този вик проникваше до костите на запрените и смразяваше кръвта им. Поп Стойко дори го втресе, догади му се. Господи, как щеше да се изтърпи!

Привечер виковете постихнаха, арнаутинът беше прегракнал. Само го чуваха как жално вика майка си и плаче с глас. Това като че беше по-страшно и от крясъците, късаше ти сърцето. По едно време замлъкна — сякаш, да събере последна сила — и напопържа с пълен глас султана и аллаха. Сега вече нямаше как да го не промушат. Навярно това си търсеше. Когато те набият на кол, умирачката ти се струва благодат божия.

Наистина чуха се чаушите, сетне пак — беглецът: задавено хъркане, също като че колят добитък. И всичко утихна.

Поп Стойко си отдъхна. Опита да се обърне на друга страна. Откакто се замъчи арнаутинът, не бе помръднал, изтръпна целият. Затвори очи, за да тури ред в обърканите си мисли, зер утре пак трябваше да отговаря. А всичко беше станало на каша в главата му от мъки, от болка и страх.

Вчера май бостанджибаши бе наредил да им отсекат главите, отзаран поведоха Стойко да го бесят, а бостанджията вече два пъти викаше: „На кол, папас!“ Каква ли щеше да бъде смъртта му?

„Давай си сърце, попе! — мислеше си. — Един и два пъти ли са те подкарвали на смърт, а още си жив, тъй ли? Каквото е писано, то и ще стане. А туй, дето бой яде, нищо… Току-виж, отървал си пет-шестстотин гроша заради боя.

Ще ме пуснат, ами — утешаваше се, защото взе да му се приспива. — Ако ме не пуснат, пара не ще получат, защо им е да ме бесят? Ще рече, пазарлък е цялата работа, и боят, и попържните. Утрая ли, аз ще съм на кяр, ако ли не — пак аз. Ще се отърва на края. Само без мъки някак да можеше…“

И поп Стойко заспа кротко. Само сегиз-тогиз, кога се обърнеше насън, тихичко изохкваше.

След пет дни пуснаха попа. Няколко от арнаутите бяха набити на кол до този ден, а ония, които останаха, седяха ни живи ни мъртви. Не хапваха, повън не ходеха, клечаха си до зида. Навремени подсмъркваше по някой или въздишаше отдън душа.

Циганите пуснаха преди попа, по двайсетина им удариха, с това се откопчиха, макар да вдигнаха врява като за петстотин тояги. Такава е циганската работа, ти го биеш, а той благославя ръчицата ти, моли се за здравето на майка ти и татко ти и за късмета на децата ти, докато не ти даде сърце да го биеш повече. Затуй се отървават леко циганите.

Виж, на българите от карнобатските села и по стотина може да им се падна. Потъркаляха се след туй ден-два в хапуса, да им се съберат кокалите, и си поеха за село. Ама тъй, както се стори на попа, пак нямаха хабер да платят данък. По̀ му се вярваше да уловят гората, дошъл им бе умът.

Попа пуснаха да си върви в Котел и да донесе хилядо и петстотин гроша, да откупи себе си и Хаджи Власи. По-долу не се спазари със Сербестзаде, а̀ко да изтрая целия бой. Отделно трябваше да донесе на агите по сто гроша, загдето уж го били измолили от бостанджибаши.

„Много пари, ей, много! — тюхкаше се поп Стойко, като прашеше към Котел. — Още колко борч трябва да сторя, та да се спася! Такава е нашата, накъдето и да мръднеш, каквото и да захванеш, все повече затъваш, няма оправия. Нейсе, поп Стойко, що са дни, напред са.“

Котел вече се провиждаше зад чуки и дървета. Наближи съвсем, вече и хора се мяркаха край реката. Един от тях заряза бостана, който наливаше, изкачи се на пътя:

— Бре, ти ли си, дядо попе? Мигар си жив, а? Пък ние си викахме: царство му небесно на поп Стойко, този път няма да го изпуснат душманите.

— Жив съм — отвърна кратко.

Както и други път, домъчня му, че човек тъй лесно прежалва ближния си.