Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (2)

I

Пътникът отдавна загърби Градец и вече излизаше из боаза. Кончето му — от ония дребни добичета, дето ги яха най-често раята, а отдалече ще вземеш за магаре — ситнеше под лекия товар. Ездачът беше сухичък, възжълт на лице, още млад човек в избеляло расо. Бе свалил капа — слънцето припичаше без жал, — а ръцете му халтаво държеха поводите. Тесни, и те възжълти; такива ръце имат писмените хора, непознали копан.

Въпреки жегата пътникът не клюмаше отпуснато, разглеждаше равнината: големите, богати села, безкрайните землища на чифлиците и малките, плъзнали по всеки баир нивички на раята. В Тракия ситите години не са чудо, но тази си я биваше. Попът беше израсъл в Балкана, където хората купуват хляба, а все пак го радваше чуждата радост. Ето, такава бе запомнил той Тракия през годините, когато яхаше хранен кон пред бащините или чичовите си стада и слизаше по другия път — към Едирне и Стамбул. Никакъв поп не беше тогава Стойко Владиславов, ами джелепин, както всеки първа ръка котленски син.

Стигна Сливен късно след пладне. Поведе кончето все надолу, към средата на града. Кривите, изровени от вади сокачета вече се смениха с друго — богатските махали на града. Стойко познаваше тия зелени турски дворове, откъдето се чува плисък на чешми, белосаните минарета, чаршиите.

Бе идвал много пъти тук, най-близкият голям град до Котел си оставаше Сливен, макар котленци да се съдеха при османпазарския кадия. Но затуй че отдавна не бе спохождал града, видя му се променен. Израсли бяха нови къщи — нетурски, а богати къщи, с мази и дюкяни. Пък Сливен беше се и разлял, едва се отделяше от Клуцохор и до година-две щеше съвсем да зарасте тясното поле помежду им. По-други къщя бяха струпани в Клуцохор, еднокати, сиромашки; личеше си, че скорошните заселници не поминават от чифчилък, ами чиракуват и слугуват из чаршиите.

„Е, порасла ще да е и енорията на поп Серафим“ — рече си Стойко. Стана му драго, дето неговият стар приятел ще се е позамогнал. Не бе лесно да си поп в Клуцохор, малко носеше сиромашката махала.

Някак не вървеше да яздиш през нищетата ѝ, та пътникът слезе от коня, поведе го. Докато стигне Серафимовата къща, полите на расото му досущ побеляха от нажежен прашуляк. Къщата позна отдалеко, все тази. Стойко поотупа поли и улови мандалото; ударът заседна в топлия, гъст въздух.

Някой идеше през двора, влачеше калеври по плочите. Гостът се досети, че ще да е тъкмо поп Серафим. „Още е остарял — помисли си. — Осем годинки са туй…“

Портата изскърца; през пролуката се провидя сив пласт коси и брада, а посред загорялото лице — присвити очички. Те се присвиха повече, като че ли старецът искаше нещо да си припомни. Сетне между сивия пласт светна добра усмивка:

— Ти ли си бе, отче Стойко? Влизай и добре дошъл.

Докато вървеше подир приятеля си през зашумения двор, докато слушаше думите му, Стойко не сваляше очи от приведения, охлузен гръб и си викаше, че и Серафим, както всичко в Сливен, се е променил. Помнеше, преди осем години приятелят му беше в силата си човек и въпреки постната до немай-къде своя енория, въпреки децата и кахърите, не даваше се — все в едни големи работи му беше умът.

— Какво да обърнем, отче Стойко — говореше Серафим, — как се сбърка да наминеш? Колко пъти ти провождах хабер! Много здраве на поп Стойко, виках, пък и за нас да се сети. Ама на, забрави ме ти…

— Как щяло, отче, не съм. Питай кого щеш — с години не съм излизал из Котел.

Седнаха под асмалъка. Поп Серафим взираше уморени очи в госта си, а в сякаш забравената върху лицето му усмивка имаше и жалост някаква, и болка.

— Все тоя си, отче, държиш се. Пък и млад си. Какво, мигар ти клопнаха четирийсет?

— Татък. Скоро ще ги направя.

— Виж, аз взех, че остарях… Ръцете ми ли гледаш?

Серафим се стресна, като че поиска да изтрие длани в подрасника, а те аленееха и синееха.

— Чудиш се, а? Вапцваме, цялата челяд вапцва, та и аз помагам. Син ми, Пенко де, стана абаджия, със зетя работят. Имат си в града дюкян де, ама тук им е бояджийницата. Хлябът да излиза.

„Че какво нередно има в това? — попита се Стойко, защото старият май се оправдаваше. — Всеки я кара, както може.“ И веднага се досети защо:

— Ти не учеше ли Пенко за поп?

— Учих го. И изучи се. Ама няма прокопсия за свещеника, отче, ти барем знаеш. Ей, нали ме гледаш, от петнайсет години чакам за енория в града. И пари дадох. Малко били, вика владиката. В Клуцохор ще се мре, разбра се тя… А еснафите печелят, някои по-едри карат аба чак в Анадола. Та и Пенко наш. Такива ми ти: едно гласи човек, друго излиза.

— Нищо, отче — утеши го по-младият. — Насила се не служи… Ами инак, как я карате из Тракия?

— В Балкана живеете вие, отче — оживи се старият, — хабер нямате какво е по нас. Знаеш, от баща и дядо съм запомнил едно: олеле! Пък и аз ти думам сега, че тяхната болест е била нашето здраве. Такова време настава, че име няма, страшно! Обърка се светът, на провал вървим. Може и чер да беше редът на султана, ама беше ред някакъв.

— Вярно, на лошо отива, всички също викат. Ама туй зло дано бъде на добро!

— Че като как? Дъх не си поемат хората, струва ти се, светът се довършва, така са пропищели.

— Голяма царщина е то, отче — отмина думите му Стойко. — Голяма и стара. Мислиш си, кога вземе да бере душа такава царщина, бързо ли ще свърши, лесно ли? Грозно ще бъде то, а пък — хубаво. Защото туй ще ѝ е краят…

— Не си виждал ти, брате — прекъсна го Серафим, — как потъва нещо грамадно, натоварена гемия, да речем; аз съм виждал. По Марица, под Едирне вече, към морето карат гемии с ориз. Та ако някоя се продъни с все товара, страшен е въртоп! Завърти се водата като вихрушка и всичко, дето е наоколо, повлича го към дъното.

От туй ме е страх мене: вземе ли да потъва султановата царщина, невиждан въртоп ще бъде то — всички ни ще помете. Него вече не можем изтрая, брате, сила не остана…

— Сила ли не остана, отче Серафиме? — със съвсем различен глас повтори думите му по-младият. — Ти чул ли си някой от нашите, Пенко ли било, някой от Клуцохор или Сливен там, да ти рече: не мога повече! Няма такъв.

И аз често съм мислил като тебе: свърши се! Чудо някое, мислил съм, трябва да стане, та да прогледне българинът, да се пребори за себе си. А кое да наречем чудо? Има ли по-голямо чудо от това, отче, че още живеят българи? Каква напаст не е преминала над земята ни, коя човешка мъка е отминала българина? А защо не са се свършили българите, кой ги крепи, на какво се надържат, защо не са си дали езика, вярата? Нали една дума е нужна — една дума пред кадията — и всеки би се куртулисал, ще стане господар. Защо безброй българи не са казали тази едничка дума, отче Серафиме? Ето го чудото.

„Аз ли говоря това? — стресна се и млъкна Стойко. — Откога не е било да се отприщя? От години…“

Ако човек не би го познавал отблизо, никога и нямаше да повярва, че у този слабоват, плах поп наистина живеят двама различни хора. Единия виждаха всички: Стойко, свещеника от Долна махала, който имаше хубав, но невисок глас и умееше да сказва сладко; Стойко, който по-бързо от всички котленски попове можеше да изучи детето ти на четмо и гръцки език. Този Стойко изглеждаше на котленци свит, неуправен — когато в едно чорбаджийско село някой двайсет години не насмогва на борчовете си, нито вдига триката къща, почват да го гледат с присмех чак жената и децата му. Попът усещаше с откритата си треперлива душица този присмех, снизваше се под хорското съжаление. Докато сам взе да мисли за себе си същото, съгласи се с цената, която му дадоха тежките котленци.

Едни хора — струва ти се — са готови да воюват с цял свят, за да му натрапят своето мнение за себе си: че те са правите, че от тях по-добри няма. Други пък му отстъпват и сами започват да си търсят грешки, слабости. Нека такива вече не чакат милост — човекът, да си признаем, е донякъде като псе: лае, гони и се зъби на оногова, който отстъпва заднишком. Та одумките не оставяха на мира поп Стойко тъкмо затуй: че и той гледаше на себе си отстрани, съгласяваше се с котленци, дето не бил човек на място.

Такъв беше единият Стойко, но имаше и втори. Той се издаваше така рядко, че понякога сам не познаваше гласа си. Както стана тая вечер под Серафимовата асма.

По-право на времето вторият Стойко се обаждаше често, упорит, самоуверен. Това е силата на познанието — тя ти дава да съзнаеш своята слабост, но и слабостта на другите. Тя те довежда до вяра, че е възможно да промениш с нещо този сбъркан живот, да го изместиш — било на йота — от старото му, криво корито.

Измамна е подобна вяра, трябваше да минат години — цялата Стойкова младост, — за да го проумее и Стойко. А през ония години той беше залягал, както никой, писал и преписвал, търсил и крил писаното слово. Беше се старал да го прероди и поднови.

Навярно котленци биха се зачудили, дето техният поп — малко, че не насмогва на зоровете си — с години упорствува в нещо така непотребно: над някакви, нови уж думи, които да съчетае в книга. А той се вслушваше с ухо на свирец в новата, живата реч и му се чинеше, че я отсява: кое слово е живо и кое — още по-живо. Кое хората подхвърлят, а то угасва, докато друго тежко пада на мястото си.

Този труд на времето го свърза и с поп Серафим — убеждението, че църковното слово трябва да се превърне в език, разбран за българите от осемнайсето столетие. Не би казал кой от двама им — Серафим или Стойко — първи беше стигнал до такава мисъл, но и двама сториха много, за да израсне тя до дело. Сливенецът преведе Евангелието на нов български, котленецът написа на него първите си проповеди.

Не се излиза наглава с труд, непосилен за цяла учена школа. Стойко беше чувал, че някъде морето ту напирало, ту се дръпвало — така работеше и той, на приливи. После идеше отлив; покрай оградения с книжа поп котленци се суетяха, печелеха или се разоряваха — българинът се бореше за свое място в обширната мушия на султана. „Не се живее само с хляб“ — говори писанието и тази вяра бе тласкала Стойко да се труди над словото. Но без хляб пък съвсем не се живее — друга истина, която все по-често взе да отбива книжника от пътя му. Защото българинът още си нямаше хляб за всеки ден.

Такива срещуположни истини — нали всяка от тях отричаше останалата — бяха родили и двама отделни Стойковци. Единият — примирен, победен от борбата за хляб, която вилнееше наоколо. Вторият — дето напук на всичко не се отказваше от своята борба, макар да знаеше, че в нея би бил сам още десетилетия.

Той още не бе сигурен кой и как ще я поеме от него, а съвсем пък несигурен — с какво тя ще завърши. Но я предусещаше с изострената будност, дадена на ония, които биха живели и без хляб заради великото отвъд хляба.

„Ето го чудото!“ — рече преди малко. И не помисли за себе си. А чудото с българина беше тъкмо този, вторият Стойко: тъмното, наследено през поколения роби упорство в една наглед безнадеждна цел.

 

 

Не усетиха кога над дворчето е слязла вечер. Гъстата лозница затъмняваше още повече лицата на приятелите пред прага. Само къделите алена и жълта вълна покрай дувара светеха в зеленикавия мрак. Някой запали борина в бояджийницата. Оттам се цедяха през пролуките слаба светлина и детски гласове.

Поп Стойко гледаше нататък и се усмихваше на себе си. „Седим и си приказваме — помисли, — а дечурлигата боядисват. Потъвала царщината, краят на света като да бил идел. Вятър е то и празни думи! Има ли хора да си гледат работата, как ще свърши светът? Ще оцелеем и този път, в това ни е силата на нас: да удържим…“

Сякаш старият чу мислите му:

— Нека помогне бог и този път да удържим, брате! Дорде отмине въртопът…

А на Стойко повече не му се говореше. Такава спокойна увереност бяха донесли собствените му думи. Мислиш си уж нещо с години, а го проумяваш докрай чак когато го изкажеш другиму.

Двама вечеряха под лозницата. Късно се прибирали мъжете от дюкяна, рече старият, а женорята се оправяли с преждите, та не им било до трапеза. Едно момиченце, вапцано до веждите, дето беше бъркало боя, им донесе квасено мляко и хляб. Сетне отново потъна в пристройката.

Ядоха мълчаливо в тъмното и едва когато свършиха, котленецът се обади:

— Защо нищо не ми казваш, отче Серафиме, за твоите работи. Мигар вече не писваш?

— Не съм зарязал, брате. Карам я по малко. Очите ми нещо нефелат, годинки… Чакай, искам да ти покажа, рекох.

Изнесе запалена борина от бояджийницата и поведе госта в одаята си. Там, пред прозореца, както по-рано, бяха струпани книги. Старият не посегна към тях, ами извади дълъг свитък. Улови горния му край, другия подаде на Стойко. Котленецът го придърпа под светлината и върху листа израсте клонесто дърво. „Има си хас! На шаръчийство ли го удари поп Серафим?“ — рече си. И чак тогава забеляза, че всеки клон от дървото носи букви. Заникна. Авитохол, прочете върху дънера — тия букви бяха най-едри. След това проследи долните клони — Аспарух и Крум. Нагоре идеха все по-тънки: Борис, Симеон; Петър. И така — до цар Ясен. От неговото име нататък, по съвсем дребни вейки, стоеха непознати имена: Георги Кондураджи имаше, Стайко Фурнаджи и просто Добри, Златан, Стоянчо.

— Що е това, отче Серафиме?

— Родословието ми, брате. Много труд хвърлих, мъчно издирих имената на дедите си. До Кондураджи Георги опрях, негли другите никой не помни. Та между тоя Георги и цар Ясен са били много колена, ама няма как, прескочих ги. Рекох си, по-добре тъй, отколкото да се затрие паметта и на тези, дето още ги споменаваме.

— Мигар от цар Ясен ти е коляното, отче? Отде знаеш?

— На всички ни е от него коляното, брате, инак не бива. Да не смяташ, че от Чингиз хан ми слиза родът? Пък може и да си чувал: моят джинс не е тукашен, преселници сме от Ясеновец, на цар Ясена селото.

— Тъй, тъй. Право. — На Стойко се не щеше да разубеждава приятеля си; внимателно, с тиха радост го гледаха над листа добрите очи. — Хубава работа си свършил, отче. Такива като тебе дорде залягат, за какъв свършек ще ми приказваш! Ами българските царе откъде взе, дали от онази книжка?

— От нея. Къде другаде ще намериш царете ни?

— Нали я пазиш, отче Серафиме? Не бива да пропадне.

— Не ще и дума. Къде беше? — Старият зашари между купчината и току извади тънка, обшита в кожа книжчица. Разгърна я.

„Внемлете ви, читатели и слишатели, роде болгарски…“

Не помнеше поп Стойко за кой път погледът му минава по редовете ѝ, а всякога го стягаше гърлото, колчем разгърнеше тази първа страница.

— Преписа ли я още някой, отче Серафиме? — попита. — Така заръча човекът: нека я препише всеки!

— Преписа я, брате. Един. Карнобатски един отец, преди четири-пет години беше. Две недели живя дома, докато работи.

— Петнайсет лета… — замислено проговори Стойко. — Толкова стана, откак приех от хилендареца тази книжка. И няма десет души да са я преписали. Три пъти — аз. Карнобатецът. От Търновско — двамина. Един в Шумен. Туй то… Слаба е жътвата, отче, пред паметта на оня човек ми е срамно.

— Пред паметта му, викаш? Нима намери покой душата Паисиева?

— Починал, казват. В Самоков. Пак разнасял словото, види се, там го намерила и смъртта му.

— Упокой, боже! — прекръсти се старият.

— Покой ще намери, отче Серафиме, ако не десет — стотици книги да бяха преписани от неговата.

— Не доживява всеки жътвата си, брате. Малко било десет, казваш. Някога, при потопа, от всичко артисало по едно. А от това едно земята се е покрила с живинки и плод. Време е трябвало просто. И на нашия род трябва време, за да приеме семената на словото.

Навън някой трополеше, чуваха се гласове. „Май мъжете си дойдоха“ — рече старият. И още неизрекъл, те влязоха. Пенко — висок, жилест, с такива весели очи, сякаш не от работа се връща, ами от хоро. Подире му — навярно зетят, по-млад, набит мъж.

— Дървото ли ти показва тате? — попита госта Пенко с усмивката, с която се говори за някое дете. — Само едно, тате, си сбъркал на дръвцето: Пенко пише там. Пиши „уста Пенко“! От днес съм майстор в абаджийския еснаф. Мале! — извика той към другата одая. — Налей от тригодишното! Сполуката да полеем.

Двамина още стояха над листа, макар да гледаха вече само новия майстор — радваха му се. А в светлината на борината гънеше клони и вейки старото яко разклонено и разлистено дърво на българския род.