Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (56)

III

Откъм реката Видинската крепост изглеждаше могъща. До сами стените ѝ стигаше гладкото стъкло на леда, та ти се струваха по-високи, отколкото бяха. Стръмни стъпала извеждаха от малкия пристан на вътрешното кале към вратата на външното, но по пристана не се виждаше ни лодка, ни човек.

Тримата пътници вече от час стояха на влашкия бряг. Бяха наклали огън, за да известят за пристигането си.

— Някой иде — рече по едно време най-младият. — Забелязали са ни.

Наистина: от вратата към Дунава бяха излезли двамина. Пътникът в шейната се прекръсти, като че му предстоеше тежка работа. „С бога напред!“ — каза на себе си:

Двамата видинци се появиха подир доста още пред огъня. Тъмни, остри очи измериха пътниците. Сетне единият от крепостта попита на български:

— Владиката ли иде?

— Владиката — отговори младият. — Писмото да покажем, а?

— Няма какво на нас. В калето ще ви го искат.

Накачиха се в шейната, коларят свали чуловете от конете, подвикна им и бавно се заспускаха към леда.

Вървяха мълчешката, докато в мълчанието доловиха тътен. Отначало не разпознаха звука: тъй необичайно кънтят подкови по твърд лед. Още малко, чу се и пръхтене; още малко — сподавен говор.

Толкова пъти Добри беше срещал размирието: вече години то изпълваше всеки час на българина — защо за Добри продължаваше да бъде нещо необикновено, неповторимо тържествено?

Тъмните, тихи конници отминаваха покрай шейната, като че се стапяха в нощта, а Добри ги отглеждаше с някаква щастлива усмивка.

— Стъпиха вече във Влашко комай — обади се владиката, нему дългото мълчание винаги тежеше.

— Комай — безразлично повтори единият от Видин.

 

 

Обичайни събития предхождаха това пътешествие на врачанския владика: Софроний отново беше бягал. През месеците на обсадата целият край между Балкана, Тимок и Дунава се превърна в ад — в безчислени малки битки между аскер и селяни. След като се влачиха насам-натам по гори и бърлоги, Софроний една заран обяви на Добри, че тръгвали за Арбанаси, при сина му. Там щели да дочакат, дано се замете Хюсеин паша.

В Арбанаси стигнаха през есента на хиляда и осемстотна година. Намериха селото (богатото и охолно преди Арбанаси) разсипано до основа. Къде кърджалии, къде султанов аскер бяха му видели сметката.

Добри се боеше да не би душевната теснота отново да налегне Софрония — всяка следна заран владиката се навдигаше по-немощен; мъчеха го страданията на децата му. Докато една вечер — всички вече спяха върху рогозката — наставникът го сбута:

— Утре тръгваме.

Колко често през последните години Добри бе чувал това „тръгваме!“ Тъкмо когато послушникът си мислеше, че утре Софроний я се вдигне от постелята, я не, той нареждаше: „Тръгваме!“ Отде извираше тая непресъхваща воля за действие, надеждата, че другаде ще намериш онова, дето напусто си търсил цял живот: малко спокойствие, повече хляб за своите.

— Накъде? — попита само Добри.

— За Влашко.

А във Влашко не беше по-леко, отколкото отсам. Уж манастирите отвориха гостоприемно врати пред учения архиерей, но и манастирите нямаха мира — през седмица през реката преминаваха дружините на Пазвантоглу и плячкосваха цяла Олтения.

Друг да е, би предпочел все пак Влашко пред Румелия — във Влашко има поне къде да бягаш: оттатък планините, дотам размирници не бяха стигали. Но Софроний изкара около месец по манастирите и Добри чу познатите думи: „Утре тръгваме!“

Този път не ги прие мълчешком, понеже се боеше, че старецът не ще изтрае още едно зимно пътуване.

— Къде ще се денем по такава зима, отче?

— Наблизо. Във Видин.

— Що думаш, отче Софроние! Толкова години бягаме от Пазвантоглувите, сега ще се наврем на самия Пазвантоглу в ръцете!

— Нагласих аз нещо, ама нарочно не ти обаждах. Дост един имам, още от Зограф: Калиник. Беше игумен на Мъркуца, ама оплел нещо сметките, та патрикът го отлъчи. А Пазвантоглу, след като посече Григория Видински (помниш, уловил го беше, че е съгледвач на Селим хан), извика във Видин Калиника.

— Та тогова ли орман-папас ще прави архиерей? Кой ще го ръкоположи, щом е отлъчен?

— Е, надявал се е Пазвантоглу, че ще склони патрика с две торби грошове, ама не би. Седи си сега Калиник във Видин, пък не служи. И християнията си няма пастир.

— А нам какво от туй, отче?

— Като научил Калиник, че съм в Олтения, писа ми той: да вървя във Видин, нищо че съм владика врачански. Види се, Пазвантоглу държи да ме има при себе си — нали все нещо се докарва пред християнията, пред християнските владетели.

— Ти премери ли, отче, как ще излезем из Видин, щом веднъж влезем? Пък и за патрика, за султана твоето ще бъде непокорство. Ще отлъчат и тебе, що ли?

— Нека! — внезапно дръзко отряза Софроний. Важното е, мисля си, народът да има пастир, дето милее за него. Нали сам викаше, че първите са за това: да изстъпят от името на рода си. Къде, ако не във Видин, на българите трябва такъв човек?

Добри бе останал раздвоен. Как да се съмнява в чистотата на архиерея, в дълбоката му верска ревност? Но Добри неведнъж забелязваше, че и тази чистота, и тази ревност не се съчетават твърде с църковния канон; за Софроний по-неотменен беше законът на съвестта му. Щом нещо не влизаше в разрез с нея, наставникът нехаеше как ще го оценят хората и църковният клир.

 

 

Спряха ги стражите пред къщата в Мустафа Паша сокак — двама едри балканджии:

— Ти вече си владиката, явно. Ами този кой е?

— Гавазинът ми — не се смути Софроний. — Може ли владика без гавазин?

„Та това ли е конакът на Пазвантоглу? — помисли си разочарован Добри. — Че той може да си построи конак, по-голям от бейлербейския в София! Защо се е сврял в дядовата си къща?“

Добри не предполагаше, че Осман Пазвантоглу се чувства на завет само тук; пет боя високите стени на крепостта, двата дълбоки рова, разните подвижни мостове и табии му се струваха ненадеждна защита, сравнени с къщата на Мустафа паша сокак. Затуй някак я попререди, настани в долния ѝ кат стражата и оръжейната си, а в горния — работната си стая и селямлъка.

На чардака архиереят за малко спря; за Добри не остана скрито, че Софроний събира смелост. Не беше лесно да застанеш пред Осман Пазвантоглу — бунтовника, заплашващ целостта на една империя. Но и сега, както вече много пъти, Софроний някак твърде бързо надмогна плахостта си; в погледа му светна закачливо пламъче: „Иде големият сеир!“

Одаята отвъд малкото преддверие беше широка, светла, до синьо белосана — по-раншният харемлък на Фатма. Върху голяма маса, която заемаше почти половината място, бе струпана камара книжа, която почти криеше онзи, дето седеше зад масата.

Едва дочакал гостите да влязат, той се изправи. Добри усети сърцето си да спира: стоеше срещу господаря на Видин.

Сух, по-скоро дребен на ръст, Пазвантоглу изглеждаше към четирийсетте. Облечен беше като всеки еничарски ага, но без белезите на оджака, без всякаква украса върху тъмносините си дрехи. Хвърляше се на очи само ризата му — от тежко, снежнобяло, свилено платно.

Видинският господар беше гологлав (Добри се сети, че за първи път вижда гологлав турчин, те нали като да спят с чалма). Косата му, вече попроредяла, бе пепеляворуса, на такава коса белите косми не личат. Дребни, неопределени по цвят очи, нос остър и с необичайно бели ноздри, тясна челюст — всичко в това лице би било твърде оскъдно, ако не беше изразът на проницателност, ум, хладнокръвие, решителност, едва прибулени от тънка умора.

Прехласнат във видинския господар, Добри пропусна думите, които той размени с наставника му, обичайни думи на приветствие. Сега Пазвантоглу покани гостите да седнат на миндера, а сам остана зад масата си. Така лицето му беше поне педа над техните, та гледаха някак изотдолу господаря.

Щом се отпусна, Пазвантоглу придърпа върху раменете си подплатения халат. На Добри това се видя странно — в одаята беше топло до немай-къде, а Пазвантоглу сякаш мръзнеше. Като че мръзнеше и гласът му, невисок, скриптящ.

— Добре ли настаниха твоя светлост? — обърна се той към Софрония с почит, която един мюсюлманин не дължи на гяурски духовник.

— Благодаря на бога и на твоите грижи, няма от какво да се оплача. Аз не смятам да годинясвам във Видин. Калиник ме помоли…

— Зная — прекъсна гр Пазвантоглу. — Онова, дето ти е писал Калиник, не е негова молба; моя е. Аз познавам учеността ти, доброто име, което имаш между духовници и паство. Бих поставил направо тебе за владика на Видин, но съобразих: патриархът не прощава никому, който служи на Пазвантоглу. Дано склониш да служиш, докато Калиник бъде ръкоположен. Това е всичко. Не всичко. От мене ще имаш плата петнайсет хиляди гроша на година.

— Сполайти за милостта — отговори Софроний, — ти не знаеш, че туй съм търсил цял живот: да не обикалям като просяк, дано прибера владичина, дано помина от треби. Сега вече ще попиша на мира. Макар някои да рекат, че съм го сторил за пари. Нали и аз, и ти имаме душмани.

— Щом веднъж си влязъл във Видин, твоя светост, късно е да мислиш какво ще рекат някои. Видин стои срещу Портата; кой не ще хвърли камък върху нас?

— Право — съгласи се владиката.

— Но няма да е все така! — сякаш спореше с някого Пазвантоглу. — И Видин трябва да има приятели!

— Разумява се — неопределено отговори Софроний.

— Портата направи от нас свои най-върли врагове, наш ред е да се свържем с останалите врагове на Портата. И преди всичко — с Русия.

Софроний май не прикри изненадата си при тия думи. Не друг, ами руският цар, покровителят на Влашко и Молдова, дето наскоро предложи на Селим хан войска против Видин, ще вземе сега да помага на бунтовника!

— От това по-хубаво няма — рече още по-неопределено Софроний. — Застане ли зад нас Русия, свършено е със султана.

— Така… — процеди замислено господарят.

Някакво подозрение за миг светна в погледа му: не се ли съгласяваше твърде бързо владиката?

— Стига Русия веднъж да разбере, че във Видинско раята добрува, че християните имат опора в Пазвантоглу, тя ще ни протегне ръка.

Този път Софроний не отвърна. Бе започнал да разбира накъде бие работата; предусещаше, че от него нещо ще искат срещу щедрата плата.

— Ние трябва да създадем у руския цар такава увереност и му докажем, че зад мене стоят християните в Румелия.

— Няма да повярва! — неочаквано твърдо отсече Софроний.

Добри се слиса: тъй ли се говори на Пазвантоглу? Но сега със Софроний бе станало едно от ония превращения, които винаги караха Добри да му се възхищава: свитият треперлив поп изглеждаше готов веднага да приеме мъченичество и прати по дявола всичко, дето години бе изграждал търпеливо.

Тясното, изхабено Софрониево лице стоеше открито и някак вдъхновено срещу господаря, като че то предизвикваше.

— Няма ли да повярва?… — проточи Пазвантоглу. — Ще повярва!

Това пък изрече с надигаща се заплаха, а Добри се питаше против кого е насочена тя: дали срещу царя, или Софрония.

— Ще повярва, щом заедно с моето писмо му изпратим и твое.

„Леле, втасахме я!“ — уплаши се не на шега Добри. В този миг му стана ясно, че Пазвантоглу е изпипал и тяхната работа, както всички други: да се сглоби като чарк. Софроний беше едно колелце от този чарк, което не можеше да не се завърти под пръстите на майстора.

Ами, колелце! На Добри бе достатъчно да погледне владиката, за да заключи, че двамата навярно ще оставят кости във Видин.

„Прихванаха го!“ — каза си ужасен послушникът. От опит знаеше, че в един от хилядите случаи, когато над Софрония надвиснеше опасност, той най-ненадейно не се огъваше, та да прелети над главата му, ами се изправяше срещу ѝ с равнодушието на ония, които вървят насън.

Отговорът на Софроний го тресна като гръм:

— Писма от името на видинските християни аз не мога да подписвам, твоя милост. Аз не съм никакъв във Видин.

— От днес ти изпълняваш службата видински владика, казах вече.

Пазвантоглу дотолкова не бе се надявал на отпор, че не овладя гласа си.

— Мене може да постави само патрикът, за църквата ни аз съм във Видин незаконно.

С все по-необуздан гняв Пазвантоглу отметна тежкия халат и се изправи. „Сега ще извика да ни натикат в хапуса!“ — мина през ума на Добри; ястребовото лице насреща им не вещаеше нищо хубаво. Но преди да проговори, видинският господар направи няколко крачки из одаята и подхвърли гърбом:

— Щом твоя светост е незаконно във Видин, никой не ще ми се сърди, ако с един погазил закона архиерей се случи нещо. Нали?

Обърна се и сякаш закова двамата гяури с очи. Но Добри забеляза, че в тия очи няма жестока решителност. Точно сега следата от умора прерасте в отчаяна умора, в болка. Тя стъписа Софрония повече от заплахите, накара го да издума почти топло, сякаш загрижен за съдбата на отцепника:

— Веднъж — Григорий; половин година подир него — Софроний. Така ли твоя милост ще увери царя, че при теб християните живеели свободно?

Отговор не последва. Май за първи път Пазвантоглу не намери отговор.

Той пак се отпусна в дълбокия си стол и зиморничаво се заогръща в халата.

Мълчеше и Софроний, но в мълчанието си сам долови тъй много тържество, та просто се засрами: стори му се, че е ударил сакат.

— Ето какво мисля аз, твоя милост — подхвана, вече непитан, Софроний. — Аз направих за властта ти каквото мога: не оставих Видин без владика. След убийството на Григория православните владетели биха те обвинили в насилие над вярата ни. Ние им затиснахме устата; ще служа във Видин. Но повече не искай от мен, твоя милост, сам нямаш полза светът да си рече, че ме насиляш.

„Аферим, отче Софроние! — помисли Добри. — Нека най-сетне разберат, че разполагат с живота, но не и със съвестта ни! И ние вече нещо значим, ще трябва да турят и нас в сметките си…“

Когато Добри отново погледна видинския господар, сякаш на негово място седеше друг човек. Пазвантоглу като да беше се смалил. Нямаше я господарската студенина; надчовешкото самообладание. Бяха отстъпили на проста изнемога.

— Свободен си! — обърна се той към владиката, но отбягваше погледа му. Ако някога нещо ти потрябва, потърси ме!

Двамата се озоваха на улицата. Все пак Софроний не отвори уста, без да хвърли още едно око назад; дали ги не следят. Чак тогава рече:

— Намерил Пазвантоглу кого да стряска, ами! Ще затваря, ще коли! — Дори спря насред улицата и изгледа ученика си с бодри очи. — За къде е негова милост без християнски архиерей във Видин?

— Аферим, отче Софроние! — каза Добри думите, които няколко пъти беше си повторил наум.

— Няма какво толкоз аферим — уж отхвърли похвалата, но полича, че я намира на място. — Важното е не да си юнак за щяло и нещяло, ами да знаеш кога да се изтичаш. Натясно е Пазванджията, натясно… Не бих искал сега да съм в неговата кожа.

Добри остана зяпнал, не чакаше такова заключение. Имаше ли човек в Румелия, дето не брои Пазвантоглу за най-силния господар, за щастливия победител над Портата?

А в туй време Осман Пазвантоглу заповяда на стражата да не пропуска никого, превъртя ключа на одаята си. Внезапният гняв, жестокото чувство за поражение бяха преминали; видинският господар усещаше само изнурение, сякаш се връщаше от дълъг път.

Полежа, притворил очи, без мисъл. Започваше да го унася. Както всяка привечер, идеше треската…

 

 

На следната заран господарят извика Калиник — той пишеше писмата му на влашки или руски.

Архиереят се поклони по-ниско, отколкото позволяваше духовният му сан. Бе едър, още млад, червенобуз и чернокос — повече би му отивал хайдушки каяфет, нежели расо.

— Какво ще заповяда, твоя милост?

— Седни! Ще пишем.

— До кого да е? — осведоми се Калиник.

— До руския цар погледна го в упор Пазвантоглу.

Въпреки мълвата (разнасяна ловко от самия Калиник), че между двамата имало голямо приятелство, господарят презираше своя слуга, срамната му готовност да служи.

— Сегичка.

Калиник прие и последните думи на Пазвантоглу, като че всеки ден е писал на царе.

Седна, подостри перо, впери в господаря кръглите си, предани очи със сенчица низост в тях.

Потънал в стола насреща му, Пазвантоглу изглеждаше като всяка божа утрин бръснат, в снежнобяла свилена риза, непроницаем. Със своя ум на калугер и мазник Калиник не би отгатнал какво преживя господарят му предишната вечер. Но то и не личеше.

— Това писмо ще подпише Софроний, нали, твоя милост? — пак не успя да потисне любопитството си Калиник.

Пазвантоглу отмести поглед към прозореца.

— Няма да го подпише той — отсече хладно.

(Мигар бе осъзнал, че треперливият поп се наложи нему, на всесилния; че Софроний — може би сам в цяла Румелия — предугаждаше истината за Пазвантоглу?)

— Започвай!

„Общата радост на разни народи, поданици на Ваше императорско величество, простиращи се до края на цялата земя, свидетелствува за твоето отеческо правосъдие и изобщо за твоето премъдро управление над поданиците ти. Заради това всички народи те прославят и облажават твоите поданици. Кой би бил този, който — слушайки отвсякъде за премъдрите ти и божествени деяния — не би те назовал с радост свой господар, цар и отец на ония, които очакват от тебе спасение? Изповядвайки това на Ваше императорско величество, изпращам ви просбата си да благоволите и ме причислите към вашите блажени поданици.

Осман Пазвантоглу Видински“

„Не, наистина — мислеше си Калиник, докато пишеше, макар да не мислеше често, — наистина Пазвантоглу не знае къде да спре, вземе ли да се прави на карагьозин…“