Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (53)

X

Пратеникът влетя като хала между шатрите на Али Янински. Уморено, почти есенно слънчице галеше Видинското поле, ниските хълмове, върбалака. Обраслите угари (нали тази година никой не зася заради обсадата) бяха почнали да жълтеят — лятото си отиваше с тия последни септемврийски дни.

Несполуките в голямата обсада от първите боеве за Видин, та до началото на есента не бяха променили Тепеделенлията. Все тъй остро святкаха дребните очи, все тъй изправено бе невисокото му жилесто тяло, а между бялата брада, която го правеше по-стар, отколкото беше, непрекъснато извираха усмивки и усмивчици от всякакъв оттенък — като започнеш с насмешливо-благосклонни, та свършиш с такива, дето да те избият тръпки; сякаш не се смее човек, ами оголва зъби вълк.

Цели четири месеца вече Али Янински седеше под Видин, все едно че го няма. За петдесет и толкова години Тепеделенлията бе срещал много по-опасни противници от Хюсеин капудан-паша; детинското самохвалство на сераскера бе тъкмо търсеният от Али повод да се обиди дотам, че обърна гръб на всички паши под Видин.

Рано сутрин Али възлизаше някой близък хълм; сеймените му постилаха дебела плъст под дърво; янинският господар сядаше кръстато, изтегляше тръба и се втренчваше да види Пазвантоглувите.

Те излитаха по разно време — неголяма дружина на бързи коне. Отсам, в стана, настъпваше суматоха. Войската влачеше каруци, за да задъни с тях всеки проход между шатрите; суетеше се, стреляше през пръсти (не само барутът, и охотата за бой беше свършила); най-вече — бягаше извън становете, защото онези не гонеха далеко. За малко между чадърите всичко се объркваше в прашуляк, гърмежи и викове, докато Тепеделенлията видеше как отново към Видин се понасят стотината Пазвантоглуви конници. Само един от тия десетки пъти (това му донесоха съгледвачи) войската убила някакъв. Единствен.

А Али Янински през същите дни си седеше върху мека плъст, сеймените изкачваха хълма с пълни сахани, със стомнета ракия. Вечер между арнаутските шатри свирнята не стихваше до късно и — казваха — Али понякога също играел само под ударите на даул.

Хюсеин капудан-паша, случеше ли се да обикаля стана вечер (макар да избягваше разходки по тъмно), чуваше веселбата на арнаутите и зеленееше от злоба; беше уверен, че цялото това арнаутско безгрижие не е току-така — Али не бе от нехайните. Щом гуляеше посред обсада, ще рече, сигурен е, че не ще изпати той.

И тази утрин Али Янински вече бе излязъл из стана си и със спокойствието на човек, комуто е добре познато мястото, съседите и нравът им, всички техни намерения и привички, си седеше кръстато под китката брястове на хълма. Тук го намери пратеникът на Тепеделен.

Отдалеко набитото око на Али долови у вестителя тревога — с хубава вест никой не бърза чак толкоз; рипна пъргаво на късите си нозе и тръгна срещу пратеника.

— Какво има? — попита късо.

— Изпрати ме Мухтар ага, синът ти…

— Направо! — прекъсна го Али.

— Преди седмица Бонапарте слязъл с войска в Мъсър, започнал война срещу Селим хан. Това е.

Отровна подигравка, ликуващо злорадство, заплаха — какво още не се изписа върху господарското лице. Сякаш надвисналата над империята опасност, за която научи, разплащаше някаква сметка между Тепеделенлията и дявол знае кого.

Миг по-късно янинският господар заличи всеки присмех и тържество във вида си; без да продума, той се заспуска стремително по хълма.

— Бинбашиите при мен! — подвикна мимоходом и се отправи към шатрата си от просто платно.

— До довечера да сте скатали! Утре, преди съмнало, потегляме за Арнаутлука! Сега му е времето да се разберем с Бонапарте. — Толкова проговори Али пред най-близките си.

И прибави:

— Ако някой човек на сераскера дойде да ви пита защо, веднага ми го изпратете!

А сераскерът наистина имаше какво да пита напоследък. Вече отдавна бюлюците, които разпращаше да събират жито и овце, не се връщаха никакви. Нито един човек не си дойде да обади какво точно се случва с тях: дали са уловили гората, или са изтрепани. Из стана очевидно шареха Пазвантоглуви съгледвачи; Пазвантоглу научаваше кога капудан-паша ще проводи бюлюк за припаси, съобщаваше това на селяните из Врачанско или Плевенско, а оттам нататък те си знаеха работата.

Както и да отхвърляше едно заключение, сераскерът накрай трябваше да го приеме: обсадителите бяха обсадени. Зад полукръга, очертан от похода под Видин, имаше друг един — много по-широк: раята. О него се пречупваше всеки опит на сераскера да изхрани войската си, сякаш невидима сила сечеше пипалата на прострения под Видин гладен султанов поход.

 

 

Привечер Хюсеин паша обикаляше шатрите на румелийската войска, за да узнае доколко днешният редовен налет на Пазвантоглувите е изкарал из строя нови войскари и добичета, когато му обадиха, че Али Янински скатавал. Сераскерът онемя от изненада, та мина доста време, преди да се изхвърли тежко на седлото; стори му се, че повдига до конския гръб не тялото си, ами поне половината тежест на видинското кале. Мълчаливо се подреди подир него свитата.

Арнаутският стан тази вечер приличаше на сборище на несвестни: хиляди сенки се стрелкаха и притичваха между огньовете, полусвлечените шатри напомняха кораби, осакатени в битка — криви, изсулени. Чернееха натоварените като купни каруци; неспокойно се теглеха, пръхтяха или мучаха добичета. А всред шума на напрегнатия труд се открояваха още по-зловещо арнаутските крясъци — неразбрани, ликуващи.

— Стой там бе! — без да се стресне от свитата и блясъка на сераскера, му изкрещя някакъв арнаутин.

Той улови юздата на сераскеровия кон и с такава сила я налегна назад, че животното уплашено избели очи, а от устата му извря пяна.

Хюсеин паша попримига, уж отблясъците на огъня му пречат да намери онова, което търсеше, и не дотам уверено извика:

— Къде е Тепеделенлията? Кажи му да дойде!

Арнаутинът сега пък задърпа юздата на коня, крачейки заднишком.

Наближиха някакви каруци: обоза. Войскарите ги товареха с викове, ругатни и смях, сякаш имаше кой знае какво весело в цялата работа. Един из тълпата мъже, заети с товаренето, се обърна. Огънят освети брадясало лице, присмехулни очички. Беше Тепеделенлията.

Господарят на Янина не свали ръце от колата (подпираше някакъв денк, който други го овързваха), забил здрави нозе в земята, докато дълго и подигравателно разглеждаше великолепието на Хюсеин паша.

— Какво значи това? — постара се да вложи огромно негодувание в гласа си сераскерът.

— Товарим! — радостно му извика в отговор Тепеделенлията, сякаш го приканяше да вземе участие в тоя усилен, мъжки труд.

— Виждам! — кресна Хюсеин паша. — Не те питам какво вършиш, а защо!

Тепеделенлията не отвърна веднага. Изви се пак към хората си, помогна им да завържат денка, даде поне двайсетина заповеди на своя неразбран език, чак тогава поотупа полите на джубето си и се упъти към сераскера. В разбъркан кръг наоколо щръкнаха стотина арнаути. Другите продължиха да скатават шатрите.

— Ще ти кажа и какво значи — проговори Али, като че между последните думи на Хюсеин паша и отговора му не беше минало повече от миг. — Отивам си изпод Видин, това е. Мигар не се разбра и без приказки?

— А защо мислиш, че на тебе всичко ще се разминава, а? — не на себе си от безсилна злоба изсъска сераскерът. — Ти проваляш обсадата, ти си ортак с Пазвантоглу, султан на гадовете, това си ти!

По-нататък последва такова, дето показваше кой именно е Хюсеин паша — само между слуги или хамали ще чуеш тъй разнообразно неприличие. Сераскерът го изригваше като широк кюнец — помия. Сякаш десетината месеци сдържан гняв изтичаше сега, за да не задуши капудан-пашата.

Свитата настръхна, кому е излязло евтино да напсува арнаутин? Вече немалко аги си подхвърляха уж случайни думички с надежда да бъдат чути и от други — стараеха се да се отграничат от Хюсеин паша. Но напук на страховете им Тепеделенлията не отговори с нищо на този порой обиди, само след всяка кимаше, като че се съгласяваше със сераскеровата сурова присъда. А тържеството все по-нескрито святкаше в ситните му очи, все по-страшно огряваше това обветрено, умно и знаещо лице.

— Свърши ли? — попита той внезапно с вида на човек, когото някакъв сеир вече е отегчил.

— Няма място за шеги! Трябва да довършим Видин, заложили сме си главите пред Дивана.

— Аз нищо не съм залагал — зловещо спокойно, отговори Тепеделенлията. — Който е залагал, нека остане! Имам важна работа в Морея, по-важна от някой си Пазвантоглу. Карам ли те да идваш с мен, за да пазим бреговете от Бонапарте?

— Защо Бонапарте? — като гръмнат издума сераскерът.

— Ще дойде време, ще научиш!

И Тепеделенлията отново отстъпи към обоза, заразправя се с товарачите. Хюсеин паша сви кон и потегли към стана си. Никой не го последва. Сераскерът яздеше през чуждото поле, между смълчаните шатри и разпрегнати каруци — към неизвестността.

Като че с изтеглянето на Али Янински започна краят. Само няколко дни по-късно Хюсеин паша узна, че е обявена война между Портата и Бонапарт. Селим хан дълго бе премислял, преди да се реши на тази стъпка. Вековното приятелство между султаните и френските крале, съчувствието на Селим към френската мисъл, хилядите френски търговци в столицата и целият Левант — всичко това пречеше на султана да проникне в неочаквания обрат на събитията: Франция е нападнала турска земя, готви се да я отвоюва, без дори да обяви война на Портата!

Дни наред Селим хан се надяваше, че Стамбул е жертва на лъжливи слухове. Докато стана съвсем сигурно, че Бонапарт е взел Александрия и Кайро и води неголямата си войска все на изток, към Сирия. Нямаше място за повече колебания — Селим хан нареди да натикат в Еди-куле (най-големия затвор на столицата) френския посланик и с дълъг, развълнуван, отчаян ферман извести правоверните, че халифът е заплашен от побъркани търсачи на приключения. Сякаш с това височайше писмо не държава обявяваше война на държава, ами нещастно влюбен се окайваше от незаслужената с нищо измяна на любимата си.

Хюсеин паша прочете фермана в своя стан. Зашеметен, султанът дори не бе приложил към него каква да е заповед за по-нататъшната борба срещу Видин. Трябваше ли Хюсеин да продължи обсадата, или да изтегли похода в отбрана на Стамбул от френците? Селим хан не отговори на този въпрос и когато сераскерът му го постави. Навярно с мълчанието си подчертаваше, че засега Видин е най-малката му грижа.

Ето как изглеждаше тази есен Видинското поле: на самия бряг стърчеше крепостта — нова-новеничка, едва поодраскана от гюлетата на пролетесния обстрел. В два големи полукръга наоколо се извиваха рововете — пълни до ръба с блатясала вода. Между и отвъд тях жълтееше есенното поле — пусто, утъпкано, мъртво. А оттатък втория ров стърчаха проредените шатри на похода. Покрай тях се тътреха недояли, озлобени войскари; влачеха поводи изпосталели добичета; ръждясваха топовете, колелата на каруци и ракли. Макар чумата да не свали повече от пет-шестстотин войници, чумав изглеждаше целият стан.

Бодри бяха само Пазвантоглувите, които продължаваха и през есента да излизат из калето, да се впиват между шатрите и да изсичат по петдесетина султанови войскари на налет. Аскерът лениво бягаше пред тях, търсейки спасение в близките кории, равнодушен към цял свят и най-вече към съдбата на Видин.

С такава войска и при такива изгледи капудан-паша Хюсеин реши, че е време да нанесе последен удар на крепостта.

Сераскерът сам не вярваше твърде в успеха си — и за слепец бе ясно, че походът не е вече никакъв поход, а под Видин стои отегчена, разложена сбирщина от хаирсъзи. Но не му се чакаше. В Стамбул сякаш бяха го забравили; Селим хан трескаво укрепяваше столицата срещу френските кораби; лично — казваха — осъмнал по табиите на Пролива, където заедно с низамските топчии нагласял мерника на новите оръдия.

Капудан-паша искаше просто да сложи край на безконечното разтакане под Видин, за да се завърне и пожъне сигурни успехи в отбраната на Стамбул.

Битката трябваше да започне през една от ония есенни нощи в началото на ноември, когато небе и земя се сливат в мокра тъмносиня, покривка и не ти се ще да подадеш нос изпод кожуха, камо ли да излезеш из шатрата.

Вечерта сераскерът нареди да бъде раздадена на войскарите цялата храна, дето я имаше. Изпитите, дрипави мъже, наклякали край огньовете, не вярваха на носа си: из казана извираше пара на овнешко. Стискаха с премръзнали пръсти паници, поднасяха ги неуверено на ахчиите дали не е сън? Но в паниците скоро задимя гореща чорба.

Докато върху чуловете белееше купчини истински пилаф, а ешкинджиите заразнасяха по хляб на човек.

Още не всички бяха привършили, когато се разтърчаха сеймените на сераскера: всички в капудан-пашовия стан! Ще рече, готвеше се юрушът на Видин.

Върху седлото на чистокръвния си жребец Хюсеин капудан-паша посрещна военачалниците с оная неуместна надменност, която му печелеше омразата дори на говеда като Мустафа паша.

— Началници на моята войска! — рече гъгниво (от студа носът му беше запушен). — Дойде и нашият час! Макар всички да знаем, че Видин е обречен, няма да чакаме естествения му край. Тази нощ с помощта на аллаха, под моите заповеди ще дадем последен юруш на крепостта!

По-нататък с още по-надути думи Хюсеин паша обясни своя майсторски замисъл: под прикритието на мрака войските трябваше да доближат безшумно Видин и да напънат едновременно всичките му врати. Така топовете на Пазвантоглу ще занемеят — кого ще мерят в тъмницата? А боят ще се пренесе из улиците на града. В успеха си Хюсеин паша не се съмняваше — около петдесет хиляди войскари щяха да вземат ума на стреснатите видинлии.

Военачалниците не бяха много въодушевени от сераскеровите думи. Всеки през последните месеци свикна да гледа Видин като нещо необикновено, призна в себе си похода за несполучил. Сега те се дразнеха от просташката самонадеяност на Хюсеин паша.

— Нека аллах укрепи десницата ти!

Както трябваше да се очаква, благопожеланието дойде от Мустафа паша.

Хюсеин паша го отмина, за да срещне само един поглед: немигащо, сякаш не от двайсет крачки, ами от педя се тренчеше в сераскера Ало паша. „С кой акъл влизам в бой при ортаци като Ало? — помисли той. — Кой ще ме опази от него?“

„Не може да бъде! — избяга от страховете си. — Не ще посмее. Нали за да прибере своите кюрди дома, трябва да мине през Стамбул. Ако не беше то, отдавна би се омел изпод Видин.“

Тъкмо затуй беше и злобата на Ало: струваше му се, че се е натикал в сляпа улица и сам е отрязал обратния си път:

„Ще я видим ние тая!…“ — повтаряше си ядосано той, докато яздеше към своя стан. Но колкото и да се ядеше, не измисли нищо свястно; Ало паша беше войник до костите.

Боят започна около полунощ. Тихо, тихо пристъпваха през полето между двата рова петдесет хиляди мъже. Повечето бяха пеши — в такъв бой конят само пречи; конницата трябваше да следва пешаците и ги покрие, ако — не дай боже! — Пазвантоглу хвърли в боя видинските конници.

Изведоха своята войска из становете си (дори в решаващата битка всеки държеше да не смесва своите с хората на другия), та през полето пълзяха няколко отделни тълпи, разделени с тежка завеса от мрак и дъжд.

Тихо… тихо! Опипом. Калето беше вече близо, в тъмнината прозираха мътно виранлъците на Вароша.

И тогава — не, няма думи за ужаса, който сякаш подкоси редиците на войската — в мрака се изви високо самотен глас, сподирен незабавно от друг, от вой на стотици:

— Гадовете!!…

— Пазвантоглу ни бастиса!…

— Дръжте се!… Ни крачка назад!…

— Може и в гръб да са…

Ако е светло, ще бягаш. Но тъмницата бе така непрогледна, че никой не виждаше откъде и как е нападнат. Хилядите мъже престанаха да бъдат войска на Хюсеин и Ало паша, не се чуваше заповед (как ли ще се чуе!), не се разбираше къде са началниците и какво искат. Юрушът се разпадна на хиляди мъже, изоставени без водач и насока; всеки от тях поведе бой за себе си, за своята кожа.

Сам се биеше и Кюрд Ало паша, превърнат в прост войник.

Навярно петдесетина души се скупчиха около му — докъдето достигаше неговият глас. Из пътя си, докато се вклиняваше по-навътре във вражите редове, валията на Анадола губеше част от тия войскари или прибавяше нови към тях. Но нито за миг Ало не изпусна из ръце шепата свои хора.

С ожесточение, което идеше от дългите месеци обида, Ало бе изтървал всичките си бесове на кюрдски разбойник. „Насам! След мен!“ — крещеше до прегракване и под ударите на петдесетината му войници падаха навярно десетки.

Какво ставаше вляво и дясно. Ало не знаеше и не искаше да знае. Гъстотата на гърмежите, грохотът, дето затлачваше ушите му, го караха да мисли, че битката за Видин е в пълен разгар, а другите паши вече са се сблъскали с Пазвантоглувите. Наистина — Пазвантоглу не вкара в боя топове; откъм града не се чуваха изстрелите им. Целият бой като че се водеше тук, пред Вароша и първия ров.

— Към капиите! — викаше за стотен път Ало паша. — Към капиите!

Но тъкмо пряко пътя му към крепостните врати беше най-гъста тълпата видинлии — те отчаяно отстояваха подстъпите към града си.

Трясък, червени светлинки в мрака, звън на ножове, викове и ужасен плач на мъже — през ума на Ало се гонеха спомени за много боеве, но този му се струваше различен, неимоверно тежък и страшен. Ръката му отмаля — нали половината ѝ удари отиваха нахалост; конят му се препъваше на всяка стъпка, пръхтеше и се дърпаше; около коленете на валията се притискаха човешки гърбове — дали на свои, или на чужди? Чинеше му се, че воюва със самата нощ, с неизброимите ѝ безвестни опасности, и че не може да има победа в такъв бой, той навярно ще продължи безкрайно, а нощта не ще отстъпи пред деня, докато не умре последният войник под Видин.

Но тъкмо понеже чувствуваше, че победата е невъзможна, че срещу войнишката му доблест е изправен незрим враг — цялата слята с мрака вражда на Румелия, — Ало не отстъпваше. В яростта му се изля поколения таената завист на анадолеца към румелийците — към хората, живели в богата земя. Ръката му най-сетне сечеше тях — синовете на Румелия, които не знаят нищо за сипеите на Анадола, за мътните ѝ, заразени извори и прегорели пасища, за бавната смърт под писъка на суховеите. Ало мъстеше на Румелия.

Няколко по-светли петна пред коня му. По-тъмна от тъмнината купчина далеко напред… Ало виждаше! Нима бе дошла зората, нима можеше да има свършек тази пъклена нощ?

Мръсна светлина се процеди през бялата ивица под облаците, изряза вляво напред стените на крепостта, подвижното море от глави, гърбове и ръце. Ударите на Ало паша вече попадаха сигурно; около коня му се струпваха кюрди с лица на хора, прекарали една нощ в ада.

По привичка смуши коня си напреде; все още се надяваше да събере и поведе своите кюрди. Когато предните им редове изригнаха безразборен вик:

— … топчиите на Хюсеин паша!

Мина време, докато Ало осъзнае чудовищния изход от последната битка за Видин. А през него време между двете войски — кюрди и сераскерови топчии — се отвори мегдан. Мъжете бяха се стъписали назад. Разбрали, че цяла нощ са секли свои.

Ало паша стигна челния ред на кюрдите. Усещаше, че ей сега ще падне; човек не може да надживее такава грешка, такъв позор. И изведнъж насреща, иззад тълпата опушени, кървави, озверени не по-малко от кюрдите топчии, израсна породистият жребец на Хюсеин капудан-паша. А на гърба му — окътан до носа в кюрка, който бе везала с ръцете си валиде-султан — сераскерът лично.

Това вече беше не по силите на Ало. Всичко, дето бе изтърпял от надменната глупост на сераскера, от долните му козни; всичко, дето имаше тепърва да изтърпи, дано прокара път за двайсетте хиляди кюрди, гладували и мръзнали под Видин, за да проредеят под ножа на шантавите Селимови низами — всичкото се сгъсти до безумие зад челото на Ало паша и изгърмя във вика му:

— Напред! Нека разплачем низамската им мамица!