Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1966 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aradeva (корекция и форматиране)

Издание:

Автор: Вера Мутафчиева

Заглавие: Летопис на смутното време

Издание: четвърто

Издател: Издателство „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 15.VI.1984

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Асен Гицов

Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394

История

  1. — Добавяне

II

Стените на Балкана чернееха тъй плътно, та не се разграничаваше сипей от скала. В подножието на тази непрогледност святкаха редки огънчета — прозорците на Враца.

Града той виждаше почти под себе си, защото къщата на Замбинови е в горния край. По-дребна откогато и да било му се стори Враца в предколедната нощ. Може би загдето тази вечер бе срещнал тъй много хора, забързани в нищожната си утеха, в стремежа да се свият край едно огнище и се радват, че са още читави сред разрухата на Румелия.

А малко ли бе то наистина? Да не би на Замбин да бяха чужди тия делнични радости, защото си нямаше никой, чийто живот да му е скъп? Какво искаше той — всички тези работни хора да зарежат грижата за дом и деца и да заумуват върху бъдещето на рода си, на Румелия, на Империята и света?

Дръпна се от язлъка, влезе си. Грабна го топлина — слугите не бяха жалили дърва, знаяли са, че господарят ще се върне настуден. Заръча им да сложат вечеря, хапна надве-натри (като всеки сам човек, хлябът не му се услаждаше). Бързаше да му останат повече часове за четене.

Чете дълго. Тази книга, някаква руска история, Иван бе купил наскоро, при последното си пътуване до Кишинев.

Жаравата в огнището изтля; съвсем редки, синкави пламъчета пробягваха по нея. Беше време за сън.

Замбин наметна джубе, отвори вратата, за да се изветри. Навън вдъхна дълбоко хлада на зимната нощ. Враца спеше. Бе угаснала и последната светлинка, та на Иван се струваше, че е някъде из планината, в овчарска или лозарска колиба.

Тъкмо щеше да се прибере, някакъв глух шум (из сянката при портите) го закова на място. „Както зад мене е светло, чудесен нишан съм“ — бе първата му мисъл; първата мисъл през кърджалийско беше винаги смъртта. Не посмя да мръдне, камо ли да се сурне назад; онзи в тъмнината би стрелял точно тогава. Стоеше, затаил дъх, и се взираше до болка в мрака.

Шумът не се повтори, но му се счини, че различава в сянката нещо. Дали човек?

— Кой е? — попита неуверено.

Тъмницата помълча и отговори още по-неуверено:

— Свой.

— Покажи се, щом си свой! — На Иван дойде смелост.

Непознатият глас го успокои; такъв глас убийците нямат.

Опипом из сянката изстъпи човек. В мрака не различи нито лицето, нито дрехите му.

— Качи се горе! — продължи да нарежда Иван. — Не бой се! И да не си наумил беля, защото не съм сам. Слугите…

— Слугите отдавна спят — довърши онзи с насмешка.

Може би се смееше на Замбин или на себе си; наистина бе смешновато туй дебнене в тъмницата — страхът на двама възрастни мъже.

Непознатият изкачи стъпалата, докато Иван държеше ръце върху пояса си, макар там да нямаше никакво оръжие.

— Свой съм, свой — говореше при това непознатият. — Изпраща ме Атанас от Тетевен.

От десетината му думи на Замбин се стори, че този човек не е наш. Заваляше приказката като сърбин или влах. Нищо чудно — размирието така изкаращиса хората, та беше обичайно да срещнеш другоземец в града си.

— Ела! — рече просто. — Влез да те видя!

Непознатият сне дългия си кюрк, отърси го от снега, чак тогаз прекрачи и притвори вратата зад себе си.

Двама стояха прави, измерваха се от глава до пети, все още неотървани от страха, смутени от необяснимата си среща. После очите на непознатия се плъзнаха с любопитство по стените, по лавиците книги, спряха на иконата. Свали калпак и се прекръсти.

„Не ще да е нашенец — разсъди Иван, — не е нашенски тоя обичай.“ И продължи да разглежда чужденеца.

Беше млад човек, светлолик и рус. По миглите и светлия перчем бе полепнал скрежец; той се топеше, та сините очи изглеждаха просълзени.

Непознатият все още стоеше (никой не бе го поканил да седне) и въртеше в ръце самурения си калпак. Тия ръце събудиха подозрение у Иван: тесни, невиждано бели, с гледани нокти — такава ръка няма никой купец по двете страни на Дунава.

— Ти не си купец — по-рязко, отколкото искаше, каза Замбин. — Какво те носи в къщата ми по среднощ?

— Моля за извинение — окопитен отговори непознатият. — Зная, че е неуместно да ви безпокоя по това време. Но работата, по която съм тук, не е за светло.

— Каква е тя?

— Бих молил да ме представите на негово преосвещенство врачанския владика. Съвсем тайно. Добре ще е, ако никой не научи, че съм във Враца.

„Глупава история!“ — Иван бе раздразнен от превъзходството в гласа на непознатия, от това, че бе преминал на „вие“ — нещо неприсъщо за в Румелия.

— Бихте ли (постара се да му подражава) ми обяснили в какво се състои помощта, която искате от мен? И за каква тайна говорите? Стражата ви е видяла.

— Аз имам берат — отвърна непознатият и изтегли из пояса си дълъг свитък в кожен калъф. — Аз съм търговец, това знае стражата. Вашето име не съм произнесъл, давам ви дума.

— Откога негово преосвещенство се занимава с търговски дела? — попита Замбин.

Непознатият го ядосваше с недомлъвките си.

— Не е въпрос до търговия… — колебливо изговори той. — Нося поздрави на владиката от Молдова.

— А защо никой не бива да узнае, че му носите поздрави?

Зачервено от топлината след мраза, лицето на госта съвсем пламна. Предизвикателно изгледа той Замбина:

— Това разпит ли е?

Иван усети неудобство: някой бе потърсил от него подслон и подкрепа, не беше го обидил с нищо, а той се впусна да разпитва и изобличава.

— Седнете, моля ви! — покани госта си. И продължи: — Не бих ви задавал въпроси, ако негово преосвещенство беше във Враца. Но Софроний го няма. Говорят, прехвърлили се във Влахия, но и това е слух.

С удоволствие забеляза как онзи се сепна. Очевидно не само поздрави бе имал да предаде на владиката, а нещо по-важно, много важно. Досети се по дългото мълчание, което последва.

— Е? — прекъсна размисъла на госта си Замбин.

— Да… — проточи онзи, без да вдигне очи.

И след малко, срещайки изпитателния поглед на Замбин, се засмя неопределено:

— Няма що… Проиграх.

Призна си и пак млъкна.

— Вероятно ще намерите и този ми въпрос нелеп, но нелепо е всичко, което става тази нощ в дома ми: защо не ми откриете за какво ви трябваше Софроний?

— Много ви моля, оставете ми време да размисля. Аз не разполагам с правото да подаря или откажа доверие. — И непознатият повтори: — Моля, не се обиждайте!

„Да, досещам се — помисли Иван. — Той е изпратен с тайна заръка до Софрония. Не го намери, та трябва на място да реши дали да се облегне другиму, на съвсем непознат. Но кой ли го е проводил и за какво?…“

— Ще се наложи — поде непознатият — да поговорим с вас за онова, което смятах да уредя с владиката.

Младежът изглеждаше страшно развълнуван, като човек пред решаващ изпит.

— Не бойте се! — успокои го Замбин. — Ако не успея да ви бъда полезен, то и с нищо не ще навредя на делото, дето ви е довело във Враца.

— Не се боя. Но тежко е да разкриваш тайна, която не е твоя…

— Слушам ви — облакъти се насреща му Замбин. — И не се вълнувайте толкоз: нерядко именно случайността води до успешен изход. Та? Какво трябваше да узнаете от Софроний?

— Софрония аз познавам колкото вас — заяви непознатият. — Просто ония, които ме изпратиха, се надяват, че един православен духовник не ще остане глух за гласа ни…

— Чий глас?

— Нека говорим направо: аз съм русин.

— Почти отгатнах. Българският ви език е… необичаен.

— Учих го усилено, но доста набързо. Половин година прекарах в Молдова, между бежанците от Тракия. После се упътих насам. Можете да си представите през какви премеждия минах.

— Мога. То е било след новата несполука на сераскера под Видин, нали? — премина на руски Замбин и се зарадва от почтителната изненада, с която гостът го измери.

— Да, точно така — потвърди русинът, — областта до Търново и Габрово е наводнена от разпасани шайки. Войската мародерствува не по-зле от самите разбойници. Бях в Плевен, в някакъв хан, когато узнах за страшната участ на Габрово. Опожарено е до дъно, навярно знаете.

— Това е стара вест. Сераскерът на последния поход срещу Видин изтегли част от войската си през Шипка и разсипа Габрово на минаване.

— Защо? Не разбирам защо. Та по този начин Портата насила печели привърженици за Пазвантоглу!

— Започвате да питате, нали? — меко отбеляза Иван. — Тогава нека говорим другояче, точно.

Непознатият се усмихна вече без недоверие и превъзходство — открито. Харесваше му, изглежда, че има насреща си човек, когото трудно би подвел.

— Да — каза той, — нека заговорим другояче. Искам да знам какво е отношението на християните в Румелия към бунта на Пазвантоглу.

— Предполагах. Това трудно бихте доловили, ако не посетите Румелия. Може и да не го доловите и ако живеете дълго в Румелия като чужденец. Знаете, на тази земя, българската, всичко е по-сложно, по-малко явно, отколкото другаде. То често е скрито и за нас, синовете ѝ. А най-сложното, на което съм бил свидетел, е отношението на народа ни към Пазвантоглу.

— Казват, Пазвантоглу се радвал на популярност у вас.

— Това е твърде просто определение. Християните — мнозина християни по-точно — подкрепят Пазвантоглу. Те попълват дружините му и избиват султановите фуражири, разстройват пътищата и подвоза към Стамбул, довеждат Портата до пълно безсилие.

— Впрочем потвърждавате нашите сведения?

— Не. Всичко това още не е доверие, нито упование. Пазвантоглу преследва някаква своя сметка с невиждано доброто си отношение към раята. Вие и аз я знаем.

— Той се старае да донастрои християните срещу Портата, да си послужи с българи и сърби, за да…

— Така, така. Както ви казах, вие и аз знаем сметката на Пазвантоглу. А по-добре от нас я знаят хилядите българи и сърби, които му помагат.

— Допускате ли? Представете си тяхното равнище!

В Плевен се натъкнах на градските стражи. Поразиха ме; ако човек би ги срещнал из пътя си, ще се стъписа. Това са истински…

— Разбойници, искате да кажете.

— Да. Тъмни, жестоки хора.

Иван отмести поглед. Засегна го лекотата, с която чужденецът оценяваше българите, с която взимаше улегналото страдание за тъмна жестокост.

— Грешите — произнесе сухо той. — Вие наистина знаете твърде много за нас, за да повярвате, което ще ви кажа. Повтарям: за същите тези плевенски стражи сметката на Пазвантоглу е по-ясна, отколкото за нас двама.

— Изумително! Твърдите, че демагогията на Пазвантоглу не ги увлича? Че те не вярват в неговите революционни мерки?

— Не вярват, мога да се закълна! Не на Пазвантоглу или на Селим хан — българинът от столетия никому и за нищо не е повярвал. Защо да вярва? Той знае.

— За Пазвантоглу говорехме. — Непознатият бе недоволен от обрата в разговора. — Вие твърдите, че селяните не му вярват. Защо служат на делото му тогава?

Доведе го до ярост съзнанието, че и този, както безброй срещнати досега чужденци, на които се стараеше да обясни българина, ще отмине думите му. Загдето и той бе дошъл във Враца с някаква трета пък сметка.

— Защо мислите, че всеки трябва да плете кошницата си на наш гръб, а само ние никога не ще потърсим своето място в историята, свой път към човешки живот?…

— Нима този път минава през дружините на Пазвантоглу? — враждебно попита непознатият. — Дори ако приемем, че българските селяни мислят политически (според вашето твърдение), те избират твърде странни средства към своята цел.

— Избират! Какво говорите! Няма избор за българина! Представяте ли си какво е това — четири века без избор, тишина и мрак. Най-сетне тишината се разрежда; нещо става в Румелия — след четири века! Тогава българинът залага върху дървото, което му падне; бунта на един мюсюлмански честолюбец. Първото и единствено… Това е сметката на българина.

Но трябва да кажа — продължи Замбин, — че картината, която ви излагам, е опростена. Аз сам не се чувствувам дорасъл да изразя неимоверно сложните подтици на ония — тъмните и жестоки хора, непрочели нито една книга, неразговаряли с пещенски студенти и руски съгледвачи, — аз не съм дорасъл до тяхното разбиране за света. До тяхната проницателност.

— Вие ме смайвате — учтиво се съгласи непознатият. — Но думата ни беше за Пазвантоглу.

— А как искате да изясните успеха на Пазвантоглу, щом изключвате от задачата си причините за този успех: обстановката в Румелия? — злъчно попита Замбин. — Всичко, което протича днес, е кълбо от причини и следствия. Видинският бунт може да измени лицето на европейския югоизток, но най-малко значение в тези събития има личността на Пазвантоглу.

Изведнъж забеляза — чужденецът го гледаше с други очи. Иван не знаеше, че сега той си мисли:

„Какво наистина знаем ние за славяните под робство? Не ни ли се чини твърде проста действителността на Балканите? Роби и господари — колко ясно! А, види се, робство и господарство имат тук десетки оттенъци, намират се в постоянно движение, биват въплътени от най-различни, от живи хора. Като този насреща, например…“

Иван Замбин бе млъкнал, сякаш чакаше да изстине горещината от последните му слова, сякаш се стараеше сам да осъзнае смисъла им и всичко, което означаваше за него този нов обрат на мисли. Може би той бе зреял отдавна; може би бунтът на потъпканото човешко достойнство, който сега обръщаше наопаки стария свят, бе събудил и у търговеца Замбин мисли за достойнството на неговия род. Веднъж оживели в слово, Иван Замбин се стараеше да подреди тия нови мисли.

А на чужденеца се поиска да прекъсне мълчанието, да заличи хлада, остротата на спора; бе почувствувал, че непознатият му допреди час човек разкри пред него нещо съкровено: не своята, а на целия си род безвестна мъка.

— Не ми се сърдете, приятелю (обръщението се изтръгна неволно), но аз не представлявам себе си. Аз съм един малък войник на великата руска империя. Задачата ми е ясна: да проуча настроението на християните в Румелия и по-точно — тяхното отношение към Пазвантоглу. С последните си грабителски походи във Влашко той посяга върху престижа ни. Затуй царят бе принуден да предложи на Портата войски срещу видинския господар…

— Съюз с Портата! Заради един разбунтуван ага! — Замбин сякаш се пробуди от невероятната вест. — Как ще посрещнат това християните в Турция? Та за тях няма по-голяма надежда от изконната вражда между царя и Портата!

— Ние не можем да позволим на онзи якобинец, Бонапарт, да пръсне и из Европейския изток идеите на революцията. Докога безбожието ще трови Европа? Докога всяка законна власт ще бъде под заплаха?

— Да… — отговори не веднага Замбин: — Прави сте, Бонапарт… А какво общо има с него Пазвантоглу? Какво ще помогне или навреди някакъв разбунтуван ага в борбата между владетелите на Европа и революцията?

— Ето, това пък вие (понеже нямате своя държава, цар и велможи) не разбирате. Пазвантоглу залага на същата карта като Бонапарт. Един дребен, мюсюлмански, провинциален Бонапарт!… Колкото и да е неправдоподобно, султанът и императорът на цяла Русия днес имат общ враг: простолюдието, насъсквано от честолюбци. Затова и царят обеща на Селим двайсет хиляди войска — не издавам тайна, договорът е подписан.

Е, никой не беше го оповестил до днес на търговеца Замбин. Сега той седеше, отпуснал ръце, смазан от неочакваната беда. Още веднъж историята се готвеше да отмине покрай страданието на българите, устремена към по-големи цели, разрешавайки борбата между двете половини на човечеството: господари и роби.

— Вие казахте преди малко — потърси той плахо надежда, — че царят не ще търпи насилие над Влашко; нали туй било целта на руската намеса?

— Казах, приятелю…

(През момичешки чистото лице на чужденеца пробяга усмивка, каквато Иван не бе забелязал у работните хора от Румелия, Сърбия или Русия.)

— … но вие сте достатъчно издигнат, за да знаете, че причина е едно, а повод — съвсем друго. Е, добре: Влашко е поводът.

„Поводът… Докога всички ние, дето от поколения търпим неволя, не ще бъдем причина за историята? Може ли да бъде само повод страданието на безброй хора, да бъде само неблагоприятна обстановка безпътицата, гладът за действие, отчаяната решимост на безброй други?“

Не го сдържа; застана с гръб към госта си — дано избегне тази грозна, хладно знаеща усмивка върху изтънченото лице.

— Вие ме разпитвахте, ваша милост — започна след малко той с глас, тежък от горчивина, — аз ви отговарях и тепърва ще ви отговарям. Защото вярвам, че Русия е враг на нашите врагове — всичко друго би било прекалено нелепо. Казахте, че не ми говорите от свое име, че сте само войник. Но и аз ви питам не от свое име: кога най-после ще дойде ред историята да спре поглед върху нас?

Почувствува как онзи зад гърба му също стана, изправи се до Иван, сложи ръка на рамото му и го накара да се извърне. Сега стояха очи в очи, без усмивки и намеци.

— То ще бъде в деня, в който докажете, че съществувате като народ, приятелю. Това, дето в Молдова има хиляди българи без покрив; дето в стана на Пазвантоглу има други хиляди, а из Балкана — десетки хиляди, още не означава, че живее един народ, една воля за свобода.