Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (43)

IX

Такова едно време иде изведнъж: уж зима още, и то — яка зима, а вече усещаш, че пролетта е близо.

Предпролет… Никой не би казал по какво познава, че е вече предпролет, а ѝ се радва — повече, отколкото на истинската пролет със зелените и мокри ливади, с цвета на овошките, с пчелите, чистото небе. Тъкмо туй чувствуваше и поп Стойко напоследък: светла, момчешка, безпричинна веселост.

Близо от година беше Стойко в Арбанаси, при децата си. „Стига! — рече, щом се върна от война син му Владислав. — Дотук! Откак те помня, се бъхтиш да ни уредиш, да не ни оставиш борчове и лошо име. Що чудо препати и чудо е, че още си жив. Ей ни на, пооправихме се, стъпихме на крак. Стига ти толкова! Цял живот твой хляб сме яли, сега ти ще поядеш нашия!“

Стойко се остави като дете; след последните му патила в Карнобатска епархия и враждата с Гираевския султан съвсем беше изпаднал. Както си седи, вземе, та отмалее, а сълзите току се стичат по страните му, безсилни, уморени и примирени старчески сълзи. Нощем — казваха му — изхлипвал насън и се мятал, сякаш го души. Може. Макар Стойко да не помнеше нищо, само му се чинеше, че през нощта не е спал, ами носил камъни.

„Нима ми иде крайчецът, милостиви боже? — мислеше си. — Нима иде време и моята душа да намери покой?“ И уж много пъти бе се молил да го прибере господ, а му дожаляваше: „За какво съм се родил и какво видях на божия свят? Страх, треперене, бой, затвор, борчове и грижа… За рода си залягах, за страдущите братя, а помогнах ли им, стигна ли до тях словото ми? Тъй и ще си умра, като суха смоква, без да принеса плод. Вярно, добри деца ми даде бог, работни… Но те са деца на плътта, не на духа ми. Хартия търсят само за тефтерите си, за сметки само улавят перо. Защо ми не даде, божичко, едно духовно чадо!“

Владислав, син му, не излъга, кога рече, че е стъпил на крака. Личеше си по къщата му — неголяма, ама като кале къща; по туй, че изпращаше и посрещаше кервани от Влахия (с Влахия търгуваше). В тази охолна къща, в тихия ѝ двор, по широките арбанашки улици поп Стойко почувствува, че се завръща неговото отдавна изчезнало спокойствие. Сънят му пак стана дълбок, сълзите вече не извираха против волята му — нямаше ги и тежките мисли, които докарват сълзи. Започна дори да пописва.

Работеше си като мравчица, що се щура нагоре-надолу, за да не стои. Но трябваше да признае, че тук, в тишината на Арбанаси — никога още не бе вкусил такава тишина, — пише без ищах. „За какво, Стойко, — повтаряше си често своите стари съмнения, — за какво още една църковна книга при всички други? Има ли поне един мирянин, дето да е потърсил твоя книга? Пък отците — имат си. Където с твоята, там и без нея. Ще я свършиш, ще я дадеш да се пази в някоя арбанашка черква, ще прояде и нея времето. Може би — неразлистена…“

Спомни си горчиво страшната клетва, която изписа върху онази сетна страница на Паисиевата историйка: „Който я открадне, да е афоресан и проклет от господа бога, и туч, и желязо, и камък да се стопи, той — ни во век!“

„Тя и сега навярно си стои в олтара на равноапостолите, в Котел… И с клетвата, и без нея никой не ще я е откраднал. Нели двайсет и повече години едните само попове я знаеха, а те не поревнаха да си я препишат. Мигар… ако не бях написал ония клетви страшни, може някой да би я присвоил, да я отнесе между своите?“

Да, върна се покоят на духа му; не трепереше вече ръката с перото. Всички злини като че напуснаха грешния Стойко, а все пак го ядеше тиха мъка.

Никому не проговори за нея; струваше му се, че е смешно малка, сравнена със страданието на българската земя, с отчаяната борба на българина да се задържи над въртопа. Един път само се изтърва.

Беше, когато сам патрикът проводи хабер до поп Стойко. Високо бил го ценял светият отец, тъй рече пратеникът; скърбял, дето паството загубило така рядък пастир. И му предлагаше — заради големите му заслуги, заради познанията и книжовното му дело — да оглави осиротялата Врачанска епархия.

Врачански митрополит! Като кога патрикът бе решил да даде епархия на непогърчен българин?

Поп Стойко каза, че трябвало да помисли, стар бил, много и немощен. И веднага отново го притисна болестта му, душевната теснота — трябваше да реши: дали пак да се хвърли във въртопа и се опита още веднъж, докрай, да намери път към хората. Или пък да доживее в тихата къща, в тихия двор, сред свои.

— Какво има за мислене, тате? — попита го с търпелив укор Владислав. — Сам си виждаш хала, едва си се позакрепил.

— То и от мен по-болни има, ама не са седнали да седят. За какво да се крепя, за кого?

— Чуй се какво говориш! Искаш да умреш като вол в браздата ли? Малко ли си свършил? Нека всеки свърши по толкова!

— Аз сам зная колко! И какво може да свърши един енорийски поп? Друго ще бъде, ако взема цяла епархия — ще ми минава думата, ще тежа… Защо толкова късно, господи? Защо не ми остави повече сила?

— Слушай, тате — мъчеше се да го разтуши синът. — Не се ли сещаш защо те пращат там? Ами че във Видин се е вдигнал срещу султана Пазвантоглу, най-силният от всички размирници. Фетви чак извадили срещу него, до истинска война ще се стигне. А ти — на ден път, между чук и наковалня! Как го мислиш това?

Стойко поклати глава („Шепа душа му останала, пък инат още, бре!“ — помисли младият), после рече:

— Тъкмо загдето в оня край ще бъде най-лошо, трябва да има българин пастир. Може да помогне.

Владислав вдигна рамене: „Какво ще говориш! Дано по студовете, като усети колко му е силицата, се смисли.“

— Ти набързо не решавай! — каза само. — Хубаво претегли! До пролет има време.

И старият мислеше — какво пък толкова имаше за мислене! Явно бе изначало: или ще зареже спокойствието, или — надеждата си. Дните се нижеха, а с всеки надделяваше едното или другото решение. И тази последна борба със страха, с безсилието и старостта подяждаше попа повече от болест. Докато отзаран усети предпролетта.

Утрото беше резливо-мразовито, слънчево. Нощесният вятър бе отвеял и най-тънката мъглица, та небето грееше от край до край, ярко, синьо като мънисто. Наседя се поп Стойко зимъс вкъщи, стегнало му се беше сърцето. Та щом усети как нагрява през перденцето, похлупи дивита, остави перото и полечка излезе.

Навън лъхна попа бистър хлад, тъничък такъв; минаваше през джубето му. А зави ли зад ъгъла на къщата, блъсна го слънцето — радостно, ново слънчице. „И тая зима изпратихме, Стойко! Скоро ще се уловим за копривата! Като рохко яйце те крепи снашицата, току те крият, завиват те, а не знаят колко още жилава душа е останала у тебе, колко още зими ще отпратиш, дай боже!“

В двора нямаше какво да прави, ни е да седнеш, ни — да стоиш. На улицата предпролетта се долавяше по-силно.

„Накъде сега?“ — Беше отвикнал да ходи. Все едно къде; нали навсякъде ще го къпе тази звънтяща светлина, резливата тръпка на пробуждането.

Пое нагоре. Пристъпваше и не усещаше, че е забравил върху лицето си умилена усмивка.

— Отче, благослови!

Стресна се, когато мярна току пред гърдите си дъно на нечий калпак, тесни рамене в една само абичка. Подаде по навик ръка (тук всички го знаеха и почитаха, ама той не познаваше половината).

— Господ да благослови!

Непознатият се изправи. „Къде съм го виждал?“ — запита се Стойко.

— Тукашен ли си?

— Не съм… — Чужденецът стоеше объркан пред духовника. — Ще прощаваш, светиня ти — престраши се, — ама къде да намеря поп Стойко от Котел?

— Аз съм.

Седяха в стаичката му, пред книгите и недописания лист. Непознатият разглеждаше всеки ъгъл с почит, като че го бяха пуснали в черква.

— Та не си бил тукашен — рече попът. — От Котел си и ти негли?

— От по-далеко, отче, от Конаре, Филибешка каза.

— Далеко… За какво ти трябвам?

Непознатият отново го погледна объркано, сякаш питаше дали може да каже всичко, както си е.

— Заради ония думи, отче — пошепна, — дето си написал в края на Паисиевата книжка… Рекох си, мислех си де… голяма милост, голяма болка за рода ни е трябвало, та да напише някой такава клетва…

Млъкна плахо: дали биваше да говори така пред книжника?

Стойко взе броеницата си. Въртеше зърната ѝ между пръсти, мълчеше и той. Като че се опитваше да прозре зад това някак познато, слабо лице, зад думите и трепета. „Господи, нима чу мъката ми? — боеше се да се израдва. — Нима най-сетне словото ми стигна до някого и го поведе в моя път?“

— Разкажи! — каза. — Отначало.

И Добри разказа. Говореше едно през друго, разкъсано, като току-що отървал смъртта удавник. В този разказ се вмести сякаш всичко, що бе видял и изтърпял българинът през размирието. Ангарията в Стамбул и споменът за чичото каторжник, честитата челяд на Стано Мухтар и походът до Оджак; непосилният обратен път, разсипията на Конаре, Стамена с децата във Филибе, Първан — изгубен из горите, и Стоян — останал всред пожарището, Бачково и целият път от Бачково до Сливен, от Сливен до Котел и от Котел нататък, дотук.

Още много имена и събития чу от устата на конареца поп Стойко: Юсуф паша и Плесли Мехмед, Синап и Пенко Абаджи, Божил, Кара Фейзи… „Как можах, боже, аз — смиреният — да се оплаквам от жребия си, да мисля, че си ме отличил с тежки страдания! Та виж него, момче още, понесъл е тройно повече мъка и страх. И не е побягнал, не е останал на мира в Бачково, нито в Сливен, нито в Котел — не се е уморил да търси и вярва. А кого е търсил, заради кого е вървял месеци през размирието, заради кого го е заварил Кара Фейзи на котленските табии?

Слово е търсил, словото и… мен!“

Защо го нямаше сега Владислав пак да рече, че старият едва си крепял душата? Къде останаха старческите сълзи, що бликат вън от волята ти, защо не извряха сега, когато се сбъдваше най-дълбокото желание на целия му живот?

Духовен син… Едва го помисли, и веднага се сети къде е виждал вече това лице, ново и все пак безкрайно познато. Та нали такъв — със сухи плещи и тесни ръце; възжълт, а с бляскави, отворени, виждащи очи; горещ въпреки свитостта си; упорит и жаден за знание въпреки страха си — е бил сам той, Стойко Владиславов, преди близо половин век? Що деца му народи попадията, ни едно не му се метна — набити, мургави балканджии. Какво чудно? Само еднаквата мисъл е истинско родство. То превръщаше непознатия до вчера, роден от незнайна майка, в свой син. Млад, по-прозорлив, по-дързък и уверен в себе си, нов Стойко.

Вървеше из ниската одая с други вече стъпки: някой бе го потърсил, някому беше нужен, някой бе извървял света, за да го намери. Не можеше да му покаже старческата си немощ, страховете си, съмненията.

А Добри все говореше:

— Ще остана в Арбанаси. Ако има метох тука, ще се главя послушник, колко да съм наблизо… Ще ти помагам, отче, в писането. Ти ще ме доучиш, не съм ходил в килия щото. Всичкото сам съм се мъчил… Тъй и тъй свои нямам, ще се привия в Арбанаси. Само склони да ме вземеш, отче!

— Да склоня ли? — засмя се. („Та той не знае, че за мен е повече, отколкото аз за него!“) — Ще ли питане, оставаш! Ама не за дълго.

— Защо, отче?

— Ще вървим ние с тебе, чакай само да пропръхнат пътищата. Заедно ще тръгнем за Враца. При хората.