Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (1)

Преваляше хиляда седемстотин шейсет и втората година.

По белите пътища на Империята и през тази година минаха много хора: еничари — недохранени и недоплатени, те избухваха в къси бунтове, трепеха аги, обираха чаршиите на някой и друг град и пак мирясваха, за да чакат редовна плата, пък тя все не идеше; керванджии — на прашасали коне те пренасяха за чужда сметка добруджански сурови кожи, карнобатска вълна с дълъг косъм, топове родопска аба или гранчета балкански гайтан; търговци — в лисичи кюркове или сукнени антерии, с по четири пищова на седло, търговците държеха все големия път и наемаха много стража за през теснините; чужди посланици — тях султановите хора пазеха като очите си, защото Западът престана да прощава на султана след последните турски поражения; скитащи дервиши — преди години те бяха тръгнали от някой оазис край Червено море, бяха спали при Каабата в Мека, пред Орхановата джамия в Бруса и Селимовата в Едирне, пощили се бяха някой ден край гробницата на Шехабедин паша във Филибе и продължаваха все към заник, макар пътят им вече да бе много по-къс от оня, който изминаваха скитниците дервиши преди век или два; спахии — те не помнеха времето, когато спахийството спечели страшна слава на Империята, сега земята беше у разни чифликчии, а спахията се разтакаше на мършаво конче и поминаваше от дребен грабеж; монаси таксидиоти — на магарета с чулени дисаги, а̀ко опърпани, таксидиотите носеха немалко пари, защото раята имаше манастира за едничкото свое в чуждата царщина, затуй го хранеше; селяни на ангария — пазени от сеймени на коне, те прехвърляха товара от рамо на рамо, отриваха потта да не гложде очите и крачеха без дума, без да се огледат или поспрат; овързани хайдути — те не бързаха, нали всяка крачка из султановия друм бе крачка към бесилото.

И през тая година умряха мнозина. Едни от глад, а други от преяждане, от еничарски нож, кадийска присъда, разбойнишки куршуми или спуснати в чувал във водите на Босфора. Но и през тая, както през всяка година, хората не само мряха — раждаха се хора.

В хиляда седемстотин шейсет и второто лято дойде на бял свят първият син на султан Мустафа III, очакван с надежди от цялото мюсюлманство — не бе пресъхнала въпреки дългогодишни страхове Османовата кръв. На отвъдния край на Румелия по също време се роди друго момче — синът на еничарина Омер Пазвантоглу и Халифезаде Фатма хатун. Мюсюлманският свят не знаеше още нищо за него, та на малкия се зарадваха само неколцина по-дребни от баща му аги. Затуй пък едно трето дете — син на някакъв граовски колибарин, четвъртото родено, но първото живо — беше посрещнато без радост. В гладните предпролети на Граово децата капеха като мухи и майките кълняха утробата си, която изхвърляше нетраен плод.

Какво още не се случи през тая година.

Султанът извика чужденци да затемелят крепостите по северния черноморски бряг срещу все по-силния напор на Русия. Великият везир заповяда нов данък — някаква глоба за претакане на виното или налог за подкови на пашовските коне. Побирчиите потеглиха да го приберат, половината от тях пропаднаха из пътя — убити от разбойници, самите те станали разбойници или претрепани от раята, дето ѝ беше причерняло. Един везир бе осъден, задето крадял еничарските заплати, и го замести друг, дето крадеше направо от хазната. На пазара в Едирне бе разпродадена скъпа стока: момичета от Грузия, Плевенско, Морея и Дагестан. Драгоманът на Високата порта започна да взима пари от немците, защото Франция даваше ниска цена за опасното му предателство. Омер Пазвантоглу бе осъден на изгнание заради много приказки и остави Видин с жена и пеленаче. Стойко, котленското джелепче, прие свещенически сан и отслужи първия си молебен. Един граовски колибар слезе от планината в Слаковец, за да намери в бейския чифлик хляб и неволя.

Безброй хора — преситени и недояли, охолни и озлобени, примирени и непокорни — живееха в държавата на султана. Всеки от тях и през тази година бе искал, търсил и се борил за нещо различно, а онова, което постигна, беше още по-различно от търсеното. Но хилядите желания и стремежи, хилядите борби за хляб, за власт, за пари, за сигурност или самочувствие бяха се слели в едно. Бяха изградили и продължаваха да градят едно: историята на тази земя.

И през есента на тая година, както през всяка есен, откъм морето духаха силни ветрове. Носеха тежка влага, още топла от преминалото лято, и я полепяха навсякъде. Затуй мастилото съхнеше бавно; буквите дълго лъщяха, преди да обърнеш листа. Докато чакаш, има време да се поразстъпиш, и без туй си се вкочанясал.

Вратата хлопна. Стъпките заглъхнаха из ходника. Вътре остана мек сумрак с едно светло петно — от прозорчето. Там съхнеше изписаният лист.

„Внемлете ви, читатели и слишатели, роде болгарски, що ревнуете и усрдствуете по своего рода и по свое отечество болгарское и желаете разумети и знати заради своего рода болгарскаго, и за ваши отци и преотци, и царове, и патриарси, и светих, како са испрво поживели и преишли…“

Някой бе събрал в малка книжка голямата, забравена история на своя род. А написали я бяха прадедите на рая и хайдути, на помаци и еничари. Те бяха поживели и преминали. Останал беше родът. И тия хиляди хора — подкарвани на война, на каторга, на ангария и бесило, — и децата им, и децата на техните деца щяха да създадат още незаписаното: новата история на своя род.

Казват, тя започвала тъкмо от тази хиляда седемстотин шейсет и втората година.