Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (50)

VII

От пролетта на хилядо седемстотин и деветдесет и осма година за Видин настъпи тежко време: втората видинска обсада.

Войските, които бяха събирани с месеци, през март се стекоха и обградиха непокорната крепост. На запад, до сами Дунава, разпъна чадъри бейлербеят на Босна, а веднага до него — Хюсеин капудан-паша. По на юг от тях разположи арнаутите си Тепеделенли Али паша; нататък — Кюрд Осман паша; после (най-многолюдният стан) — Ало паша; до него — Гюрджи Осман и Юсуф паша. Докато полукръгът завършеше отново при Дунава, но вече източно от Видин, със становете на дребните паши.

Тъкмо полукръг, пресечен от Дунава. Широка вода, ничия. Зад големия остров капудан-паша заповяда да бъдат скрити всички кораби, които водеше, а върху самия остров разпъна шатри назърът на Браила. Не стига това — чак по отвъдния бряг, вече във Влашко, разположи хората си драмският назър.

От времето на Сюлейман хан Законодателя Империята не бе запомнила такава обсада — сто и двайсет хиляди мъже стояха на час път от Видин.

Нещо съвсем различно от онова, което бяха смятали, че ще заварят, намериха султановите паши. Очакваха да съзрат полето побеляло от чадъри — нали цяла Румелия говореше, че Пазвантоглу хранел до сто хиляди мъже.

Нищо такова. Един по един пашите се объркваха, щом наближеха крепостта: отдалеко още срещу тях се озъбваха пет човешки боя високите стени, на седем места изострени в табии за топовете. Отдалеко още личеше как около крепостта минава двоен ров: — един — веднага пред Видинския варош (на неговите краища, които се свързваха с реката, бе издигната по една голяма табия); друг — на час път от крепостта. Широки и дълбоки ровове, дето Дунавът бе напълнил до ръба.

Но чадъри нямаше. Под Видин нямаше стан.

Къде ще денеш стохилядна войска в град като Видин? — питаха се пашите. Как ще я изхраниш в град като Видин след седемгодишна суша, през чумавото?

Питаха се и недоумяваха, а видинското кале си мълчеше — оставяше ги да се чудят. В прозрачните пролетни утрини крепостта изглеждаше близко, макар да отстоеше на час път. Всяка утрин, този или онзи паша повеждаше свитата си към някоя баирчинка, изваждаше дълга тръба и тъй замръзваше — вторачен в стените на Видин.

Човек най-силно се стряска пред нещо, дето не може да проумее. Страшно се струваше на Ало или Хюсеин паша туй, че Видин прилича на всяко друго кале. Защо тогава Селим хан бе изпратил против Видин несметна войска какво бе необикновеното на Видин?

Знаеше се, че между отделните началници на похода не владее любов. И тук всеки разположи стана си надалеко от другите, но първата сянка зло предчувствие ги накара да се съберат на съвет.

Той стана под шарения чадър на Хюсеин капудан-паша. Хюсеин паша се държеше като че превъзхожда къде-къде старите воини? С нескрито високомерие. Думите му режеха като бръснач, прекъсваше на средата всеки, който би се опитал да му възрази — обикновено дори не гледаше в лице оногова, комуто говори.

И хамалин да си, ще те раздразни такъв големец, ще ти се поиска да му направиш някой въртел. А пашите, събрани в шатрата на сераскера, бяха свикнали да са господари в земята си — в Кюрдистан, в Епир или Драма. Така думите, които си размениха с него още при този първи съвет, приличаха на куршуми; те прехвърчаха остро, точно и парливо от миндер до миндер.

— Тъй и тъй пристигнахме — започна Хюсеин. — Пазвантоглу доказа, че не смее да излезе на бой срещу похода, сви се като плъх във Видин. Аз мисля, уверен съм, че е готов да сложи оръжие. Трябва да опитаме преговори.

— Не за преговори бихме път дотук! — веднага взе думата Тепеделенли Али. — С какво ще заплатя аз разходката на двайсет хиляди войскари от Епир до Видин и обратно? Дойдохме, за да бием Пазвантоглу и да поделим богатствата му между войските си. Не съм съгласен на преговори!

— Аз уважавам аяна на Янина…

(Изричайки това, Мустафа паша направи седешком поклон към Тепеделенлията, а оня не му отговори дори с очи.)

— … но мисля, че аянът на Янина не е обмислил добре. Ако вземем с бой Видин и отнемем богатствата на Пазвантоглу, войските ни ще се нахвърлят един на други да делят и преразделят плячка. Затова казвам…

— Ти за преговори ли си, или не? — не го дочака да доразгърне красноречието си Хюсеин паша.

— Разбира се — побърза да му угоди Мустафа паша.

— Той може да е съгласен, ама други не са! — намеси се непитан Гюрджи Осман паша.

— Не сме съгласни! — подкрепиха го и други, от малките паши.

Дребното, мургаво лице на капудан-паша Хюсеин се сви от неудоволствие. Започваше! Започваха от първия ден кавгите.

— Жалко — процеди кисело той. — Остава да съжалявам, че военачалниците ми не подкрепят моите наредби. Но аз съм заложил в тая обсада повече от вас: главата си. И не мога да пропусна нито една възможност. Ние ще преговаряме с Пазвантоглу.

— Че преговаряй, то си е твоя работа — вече прав, подхвърли Тепеделенли Али. — Щом си ни потърсил не за да решим заедно, ами да ни обадиш волята си, можеше и с писмо да бъде. Ние да не сме ибрици бе! — избухна той. — Ще седим и мълчим, пък ти ще заповядваш!

И господарят на Янина дръпна пердето, излезе си.

— За писмо не се сетих — извика подире му капудан-паша. — Не ви написах, защото не четете писмо.

„Охо! — помислиха си пашите. — Ще ни навираш в очи, че сме били прости, а? Мекере!“

И един подир друг, повечето без да се сбогуват със сераскера, пашите се изнизаха из шатрата му.

На другата заран, когато пашите пак оглеждаха през тръба видинските стени, видяха през полето, между рововете, да върви човек. Сам. То, виждаха се само нозете му, иначе цял бе покрит от знамето, което носеше на къс прът.

„Рече и го стори серсеминът му!“ — помисли си Тепеделенли Али, докато следеше пратеника.

„Какъв ли страх тресе сераскера — помисли пък Ало паша, — та е заврял на човека толчаво бяло платнище. Че то цял кораб може да подкара бе!“

Гюрджи Осман, както му беше привичка, отмина случката със злобно презрение, а другите паши май и не забелязаха пратеника; бяха далеко от мястото, където сега пристъпваше този едничък човек.

 

 

Както всяка заран, Пазвантоглу правеше своята утринна обиколка на укрепленията. Тя започваше от Мустафа паша табия — най-близката до дома на Пазвантоглувци. Едва съмнало, топчиите го виждаха как изкачва петдесетината ѝ стъпала все със същата припряна крачка. Пазвантоглу вървеше, както правеше всичко друго — завладян от някаква мисъл, сякаш и вървежът, и останалите всекидневни работи насила го откъсваха от тая мисъл, а той неохотно им се подчиняваше, докато умът му продължаваше усилено да съобразява.

Стигнал първата табия, Осман първо проверяваше дали всичко е в ред. След туй идеше второ: Пазвантоглу разговаряше с топчиите си, с дружинниците на Кондо или Кара Мустафа, с еничарите; работеше, за да превърне хилядите мъже от отбраната в един човек, в една воля.

От Мустафа паша табия Пазвантоглу обикаляше по крепостната стена на югозапад. Вървеше, нареждаше, разпитваше. И макар между табия и табия да изглеждаше за няколко мига отново цял погълнат от натрапчивата си мисъл, стигнеше ли ново гнездо на топове и хора, успяваше да види всичко, да забележи всяка промяна, да предугади всяко намерение на войскари и бинбашии.

Три часа обиколка по крепостната стена — толкова време бе си определил сам. И през дългите месеци на обсадата не мина заран, без да го видят как изкачва стъпалата на Мустафа паша табия, за да поеме на югозапад, докато — вече почти по обяд — кръгът се затвореше отново при Мустафа паша табия и Осман слезеше с едва уморена стъпка същите петдесетина стъпала.

У дома, между четирите стени на селямлъка, започваше тогава още по-напрегната работа: сякаш в отделни кутийки Пазвантоглу разпределяше всичко видено и чуто, подреждаше го, извличаше из него това, което му трябва още днес; оставяше наблизо онова, което ще му потрябва утре.

Един къс час за обяда и кафето — Пазвантоглу го прекарваше с Фатма хатун. Осман най-често мълчеше, защото и сега умът му не почиваше. А Фатма проговаряше само ако имаше да съобщи нещо важно — нали десетките им слуги, гавазите на чардака и из двора най-често се отпускаха пред нея. Фатма открай време притежаваше необяснима власт над всички, които я познаваха — с навика си да разбира, наместо да съди или да порицава.

Щом тя му подхвърляше нещо, научено днес, очите на Осман ставаха зорки; дори думата на някой вардянин означаваше много за видинския господар. Всичко, което през тия месеци бе затворено между стените на обсадения град, можеше да бъде бримка от успеха или неуспеха на отбраната му. Дали наистина Пазвантоглу си въобразяваше, че е способен да обхване в своя ум, в своята ръка огромното, сложно нещо, каквото е животът на един град?

Кой знае дали си въобразяваше, но Пазвантоглу наистина можа.

През тия месеци Пазвантоглу познаваше всеки камък от калдъръма на Видин, знаеше наизуст лицата на хиляди мъже, а на стотици — дори имената. Случваше се, когато обикаля крепостта, да попита някого дали е оздрявал от чума брат му, или го е отнесла; дали днешната чорба е добре сварена, защото вчерашното овнешко не падало от костите; дали онбашията на Стамбул-капия е научил нещо за сестриника си, който преди три седмици нанякъде потънал; вярно ли е, че на еди-кой си дошъл хабер, дето в Плевенско загинал синът му. И какво още не.

Дребни, не особено хитри уловки. Но за войскарите, сраснати със съдбата на Видин, вниманието на Пазвантоглу към грижите на хората му бе нещо нечувано. То ги караше да се чувствуват синове на едно семейство, привързваше ги към отцепника повече от златото и хляба му.

Така през месеците на втората обсада, когато срещу Видин се изправи цялата империя, един-единствен човек успя да обхване в такава дълбочина живота на многохилядния град, та с право можеше да се каже: Видин — това е Пазвантоглу.

Тази заран Осман бе стигнал Стамбул-капия, докато пратеникът на капудан-паша крачеше през полето, сякаш повит в белия байрак. И навярно първи го забеляза пак господарят на Видин — тъй остро бе вниманието му към всичко наоколо. Без да продума, Пазвантоглу впери очи надолу. Двайсетината еничари, бегълци от Белград, се спогледнаха: явно, сераскерът ще преговаря.

Пратеникът полека наближи. Личеше си как крачките му стават все по-вяли. Но веднъж добрал се до Стамбул-капия, вдигна по-високо бялото платно и извика към стражите:

— Вест от сераскера!

Тази стража беше близо до табията, затуй един топчия ревна от името на видинския господар:

— Насам! Доведете го при Осман ага!

По стъпалата на табията закънтяха бързи стъпки, но Пазвантоглу не мръдна и по лицето му никой не би прочел с какви думи се готви да посрещне вестта от Хюсеин паша.

— Какво иска сераскерът? — попита просто той.

— Сераскерът предлага на Видин да се предаде — още по-просто изрече онзи.

Не изглеждаше плашлив човек, макар бавният му ход към крепостта да бе приличал на страх.

— Да… — замислено проточи Осман. — Очаквах го… А не каза ли Хюсеин паша защо трябва да се предам?

— Каза. Каза, че няма на какво да разчиташ, под Видин е събрана…

— … стохилядна войска и прочие — довърши Пазвантоглу. — На това и разчитам. Исках да видя как ще я изхрани и с какво ще ѝ заплати Хюсеин паша.

Пратеникът, види се, бе готов за такъв обрат.

— Ако нам, дето имаме Румелия зад гърба си, бъде трудно да се изхраним, колко по-трудно ще е за вас? От Видин навън не води вече никакъв път.

— Защо ми са пътища, когато в града е струпано толкова, колкото да издържим десетгодишна обсада?

Макар да стоеше всред трийсетина въоръжени врагове, вестителят се изсмя.

— Прощавай! — Съзна, че шегите не са на място. — Но опитах да си представя една планина зърно и една — барут, които ще стигнат за десет години на сто хиляди войници и пет-шест хиляди мирни хора. Би заприщил Дунава с толкова жито и барут.

Защо сто хиляди? Толкова имах преди три седмици. От тях разпуснах деветдесет хиляди. Сигурно и без мене ще пресметнеш колко ми остават.

Какво ти пресмятане, пратеникът съвсем се сбърка.

— Е? — подкани го Осман. — Ще ти помогна: останаха ми десет хиляди.

— Как?… Защо?… — Пратеникът вече не се смееше.

— Ето защо — заобяснява Осман, сякаш въвеждаше в сметките си не враг, а съюзник. — Ако бях задържал сто хиляди, трябваше да скъся десет пъти времето, което Видин може да удържи под обсада. И после…

Изведнъж гласът се промени, промени се цялата стойка на Пазвантоглу. Пред пратеника застана вече не гламав, добродушен войник, а това, което Пазвантоглу беше: господар на земята, тъпкана от сераскеровата сган.

— И после: защото искам да ви бия само с десет хиляди!

— А… къде ги ония деветдесет хиляди войници?… — започна малко късно да пресмята вестителят. — Та те не ни дадоха бой… пропуснаха до сами Видин похода.

— Къде ли? Те са зад гърба ви! Войска, колкото вашата. Нищо че не ви пресрещнаха — тяхното е в кърпа вързано. Вие си продължавайте обсадата, за тях не се грижете!

Пратеникът безпомощно местеше поглед от едно лице към друго: нали все пак трябваше да отнесе някакъв отговор!

— На сераскера какво да кажа? — попита той почти с молба.

— И аз предлагам нещо на Хюсеин паша — отново спокойно отговори Осман. — Предлагам му в най-близко време да очисти полето под Видин. Нищо повече.

Още не бяха заглъхнали стъпките на сераскеровия човек, а Пазвантоглу вече пое към следващата табия — продължаваше да обикаля, както всяка утрин, укрепленията.