Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (76)

VIII

На двайсет и девети май Стамбул блестеше с всеки свой джам — такъв празнично пролетен ден се вижда рядко дори в Стамбул. Чаршиите шаренееха с цялата си чуждоземска стока: шадраваните като че изригваха не вода, а разтопено сребро; пролетната зеленина искреше от сиво-млечно-зелена до дълбоко маслинена. Чудна е пролетната светлина над Стамбул — тя придава на цветовете неподозирана сила, сякаш умива праха от улици, покриви и прозорци. Такава (и всъщност по-неизказано красива) е стамбулската пролет.

Никому днес не беше до нея. Едва ли би се намерил човек в Стамбул, дето да не смята, че днешният ден ще измени живота на столицата и държавата. От години Стамбул тайно бе желал този ден — деня, когато правоверните, обиждани дълго в най-святото си, ще поискат сметка от изменниците. Ето го, той дойде.

На заранта градът до късно кри своята будност. Всеки чакаше първо да подаде нос комшията му, а комшията пък чакаше него. Така първи се показаха из улиците или много смели, или съвсем ахмаци. Едва след тях Стамбул се разшава.

Но то не беше работна тълпа; хората се мотаеха уж случайно навън, надаваха ухо, очакваха да започне сеирът — никой не се съмняваше, че сеир ще има.

А той закъсня. Кабакчиоглу не напусна с похода си Буюкдере, преди да разучи и научи нещо си от вестителите, които осъмнаха при него. Затуй пък още до идването на похода сеирът захвана със стамбулските оджаклии.

Стамбуллии — вече към пладне — видяха да излизат из къшлите по всички краища на столицата строени еничари. Те бяха в празничните си дрехи, тържествени и застрашителни. Градът бе навикнал на еничарска гюрултия, на едри и дребни еничарски безчинства, но необичайният изглед на оджаклиите го заплаши повече от всичко — работата май беше дебела.

Пред всяка еничарска орта пристъпваха началниците ѝ: аги, чорбаджии, кехаи. Между всеки двама чорбаджии се поклащаше на дълга тояга, облегната върху раменете им, казанът на ортата. Измит и лъснат с пясък, сякаш снощи калайдисан.

— Казаните! Носят казаните!…

— Стана тя! Казаните…

— Ще отнесат казаните на Ат мегдан, тичайте на Ат мегдан! — развика се тълпата.

Скоро пред еничарските редици опустя. По стар закон, ако пресечеш улицата пред казана (а то се случва, защото всяка орта всеки ден праща чорбаджиите си за чорба), оджаклиите те пребиват на място. Туй го е измислил, викат, още Орхан хан, та никой да не пречи на войската му да се изхранва. Затова, лъснеше ли еничарски казан, всичко живо си обираше крушите, дори без да зяпа.

Но тази заран стамбуллии не просто се изпокриха; през тесни сокачета и комшулуци те забързаха към Ат мегдан, големия площад за еничарски събрания.

Той е толкова голям, колкото трябва за конски кушии — за това служил някога, при гръцките царе. От тях бе останал за спомен само един камък, много висок, изписан с неразбрани знаци, пренесени тук от далечни земи при някаква забравена победа. Правоверните биха се отървали и от този спомен, но той тежеше твърде, а не можеше и да се разглоби (защото бе нацяло), та го зарязаха.

Височината му донякъде се губеше, защото от една страна на Ат мегдан е Ая София, най-голямото строено от човека нещо в Стария свят, а от друга — джамията Султан Ахмед; нея пък строил дядото на Селим хан.

Освен блясъка на пролетта стамбуллии днес не забелязваха нито изяществото на Султан Ахмед, нито величието на Ая София, а най-малко — високия камен дирек, около който бяха се скупчили поне две хиляди оджаклии.

— Казаните си седят…

— Не са обърнали казаните! — завълнува се тълпата.

Казаните… Другаде народът има други изрази за бунт — знаме най-вече. А в Стамбул всичко е особено; тук и бунтът не започва, докато не го подемат еничарите, а знаме на бунта е казанът — тенджера, само че голяма. Когато стои върху дъното си, тя означава, че еничарите ще отиват за чорба или вече са я получили и изсърбали. Но обърнат с дъното нагоре, казанът се превръща в призив за метеж и насилие. Не дай боже да си властник в Стамбул, когато казаните лъснат с дъната си срещу онова слънце, за което вече се каза, че било неизказано весело!

Та към пладне на двайсет и девети май хиляда осемстотин и седма година казаните все още стояха върху дъната си и тълпата не откъсваше очи от тях. Дали цялото брожение ще остане празна работа?

Около високия камък сред мегдана бяха се разположили две хиляди оджаклии, сякаш чакат някой да им разлее обедната чорба. А около мегдана пък седяха, също направо върху плочите, май десет хиляди стамбуллии — защо да стоят на нозе, когато гюрултията явно ще закъснее? Мнозина дъвчеха — семки, стафиди, леблебия или емиш, — времето върви по-бързо, ако си залъжеш устата. Други си приказваха — едни от ония безконечни турски мохабети, в които не знаеш за какво е дума, но кротко траят с часове. Ако някой, недочул снощните слухове, преминеше край Ат мегдан, би помислил, че има пазар на добитък или маскари ще показват изкуството си — толкова мирна изглеждаше хилядната тълпа.

Ропотът почна по пладне. Откъм долния край на мегдана, от брега срещу Пера, тълпата издигна глас. Там хората наскачаха и се дръпнаха да дадат някому път. Стамбуллии, накацали по Ат мегдан, се прилепиха към къщята, защото се досетиха какво става: пристигаше походът на Кабакчиоглу.

Добре, че Ат мегдан е наистина грамаден, та смести новите хиляди мъже, които следваха вожда си.

Тълпата застина — с какви думи ще се обърне еничарят към еничарите? А Кабакчиоглу измами надеждите ѝ, здрависа се късо и скочи от коня. „Тая пък каква ли е?“ — зачуди се народът (той не знаеше, че още нощес метежници и стамбулски еничари са си вземали думата, та няма повече какво да уговарят).

Сега върху Ат мегдан, додето поглед стига, шаренееха еничари и ямаци. Разположени на купчини от по петима, по десетима, те също дъвчеха леблебия и стафиди или подсушаваха конете си.

Тъкмо стамбуллии отново мислеха да поседнат, откъм другата страна на Ат мегдан — горната — се чу друга гюрултия.

— Бре! Още ли бе?

— Дали ще довтаса и челядта на Топкапу?

— Има си хас войската от сарая да прибяга на Ат мегдан!

Всеки — защото блъсканицата му пречеше да вижда — гадаеше причините на тази нова поява. А откъм Топкапу наистина се появи късо шествие: варакосана носилка със спуснати пердета, двайсетина капуджии, водени от капуджибашията, а подире ѝ — три редици гавази.

— Мюфтията… мюфтията! Шейх-ул-ислямът! — заобясняваха тия, дето и по-рано бяха срещали позлатената му носилка из улиците.

— Що щат сарайски капуджии пред шейх-ул исляма? — усъмниха се някои (нали духовната власт е отделна от султановата).

Тълпата сякаш порасте с половин глава. Не току-така шейх-ул ислямът, най-почитаният човек в Империята, ще се упъти под пладнешкото слънце към Ат мегдан.

— Само дано не ни закандърдисва да се приберем! — обадиха се присмехулно по-крайните ямаци, ама еничарите си мълчаха. И последният от тях знаеше, че мюфтията е техен човек; Селим хан бе назначил Топал ефенди, за да умилостиви оджака.

Късото шествие забърза към високия стълб.

Щом Кабакчиоглу съзря носилката, подхвърли няколко заповеди и хората му се подредиха зад него. Така той заприлича на истински военачалник, застанал достолепно, отпуснал едно коляно, с присвити вежди. Сякаш нямаше нищо по-редно от туй да му иде на крак духовният глава.

Няколко крачки пред вожда носачите положиха наземи носилката и прибодоха шарените ѝ пердета. Мюфтията не слезе веднага, надяваше се Кабакчи да се припусне. Но Кабакчиоглу само се поклони, та оня, приел поздрава, се измъкна из носилката и закрачи по нажежения калдъръм.

Двама си размениха нови поклони, дълбоки и мълчаливи. После духовникът се обърна към капуджибашията:

— Дай фермана!

Началникът на придворната стража му подаде дълга тръба хартия.

Мюфтията първо я притисна до гърдите си, после я допря до челото, целуна восъчния печат и го разчупи. Вълнуваше се. Каквото и да е, макар личността на шейх-ул исляма да бе недосегаема, сборището от няколко хиляди бунтовници го плашеше.

Ферманът, дълъг-дълъг, зашареня пред погледа на Кабакчи с редовете си, подобни на изкусно везмо. Над тях чернееше като мастилено петно туграта — знакът на Селим хан III. Кой знае колко време мюфтията би стоял, подложил тази хартия под очите на Кабакчиоглу, ако вождът не го пресече:

— Ти чети! Наша работа е войната, не разни писма.

И мюфтията послушно зачете. С гъгнив глас — такъв имат всички духовници под слънцето, свикнали да не прекарват през ума си думите, които изговарят.

Цялата първа половина от фермана не засегна Кабакчиоглу — безкрайни обръщения, възхвали и благословии. И тъкмо еничарят щеше да се откаже да слуша — убеден в безсмислието на всяка изписана книга, — словата проникнаха до него:

— „… с което, за да осъществи единството на народа си и запази неговото благополучие, наше султанско величество нареди отменянето на низам-и джедид заедно с всички закони и нареждания, издадени в духа на така наречения нов ред. От днес нататък в земята ми ще действува само нашият духовен закон, както и светските разпоредби, създадени от славните ни деди. Покорявайте се на височайшия ми знак и действувайте съобразно фермана!“

Бавно, сякаш в просъница, Кабакчиоглу вдигна недоумяващ поглед: не можеше да бъде истина! Владетелят, който бе настоявал две десетилетия на своите налудничави новости; който прие да го кълнат дори жените; който остана без съветници и приятели, без нито един доверен човек; който прежали спокойствие, радости, близост заради своя нов ред, сега с едно драсване жертвуваше онова, в чието име бе жертвувал всичко.

— Не е вярно! — отсече Кабакчиоглу. — Селим хан е неделим от низам-и джедид. Кой написа това, а?

— Вярно е! Селим хан, доблестни оджаклии, сам отмени низама! Вашата войнишка доблест го накара да съзнае грешката си…

Май че още много говори той, полуобърнат към метежниците. Ако Кабакчи би го слушал, щеше да долови недотам чисти звуци в гласа му: Топал ефенди и поздравяваше оджака за неговата победа над низамите, и му намекваше, че няма никакъв залог за тази победа — дано тя не бъдела само на думи!

Но Кабакчи не чуваше шейх-ул исляма. Той държеше хартията, която бе отменила обидата над оджака и възмездяваше — с унижението на един владетел — оджаклиите за всички изтърпени горчивини.

„Не може да бъде! Тук има измама!“ — Кабакчиоглу не проумяваше онази превратност, която поставя султана по-ниско от еничаря. Нея познават само хората, дето са били много високо, та са усетили колко силно духа там. Докато Топал ефенди тътнеше полуобещания и половин предупреждения, Кабакчиоглу за първи път съзна, че на този свят има неща, по-сложни от доблестта, борбата и вярата. За пръв път Кабакчиоглу се почувствува несигурен.

Ясно беше: мюфтията, еничарският ага, везирите от явния и тайния Диван — всички те опипваха вожда на бунта със своите хладни, вещи погледи; мереха с вярна ръка неговата сила и простотията му; оценяваха с един само поглед бъдещия му успех или провал. Всички те щяха да го увържат и впрегнат в колата си, за да ги изведе там, където не смееха да изпълзят сами.

А какво би противопоставил Кабакчиоглу на тяхното умение, на студеното им коварство? Силата си ли? Ами че сам Кабакчиоглу вече не я чувствуваше същата — достатъчно бе да се изправи пред един сякаш пречупен в кръста царедворец, за да я усети подчинена. Друго е да си Кара Фейзи или Гяур Имам; в Стамбул никога и нищо не решава голата сила…

Кабакчиоглу от някое време благодарно слушаше гъгнивата реч — докато Топал ефенди говори, никой нищо не ще търси от вожда. Искаше да използува туй време за размисъл, но изведнъж проумя, че вече не е войник, а оръдие; че Стамбул ще си послужи с него (с ножа му, с живота му), за да постигне своето. Какво бе то, Кабакчи още не знаеше. Нейсе, щеше да узнае.

— … във всеки случай ние ще се покорим на волята ви, доблестни оджаклии — обърна към Кабакчиоглу измъчено лице Топал ефенди. Рядката му брада беше се сплъстила от пот; дребните очи и гузно, и уморено молеха вожда: „Не ни прави въртели! Сам виждаш, че Стамбул е по-силен от тебе, от нас. Помогни ни дружно да му угодим.“

Всички чакаха от Кабакчиоглу заповед (колкото и да бяха я предрешили самите те). Каква? Нали целият поход към Стамбул бе насочен срещу низама? Нямаше вече низам… Трябва ли Кабакчиоглу да обяви пред хилядите си войници, че вече са победили, ще се завърнат из крепостите си и ще заживеят, както е било, но без низама? Нима това бе целта им? Та ако е отменен новият ред, не ще има и нови данъци, пък еничари и ямаци гладуваха при старите данъци. С какво ще се промени животът на хилядите, поели срещу Стамбул?

Тия въпроси си задаваше сега не само Кабакчиоглу; същото важеше за хилядите. Гробна тишина — след думите на Топал ефенди. Стамбул предчувствуваше, че Кабакчиоглу не ще угади волята му и се готви за грешна стъпка.

Не. Когато някой е вожд, той усеща, без да мисли, прилива и отлива у хората си. Като кораб, чиито платна се издуват или отпускат от променливи ветрове.

Наистина, без да мисли, Кабакчиоглу издигна високо фермана, с който Селим хан бе отстъпил всичко свое. После, всред тишината, под хиляди втренчени погледи — го скъса. Веднъж, втори, трети път. И пусна късовете хартия на калдъръма.

— Твърде късно! — чуха го ония, дето бяха наблизо.

— Късно е! — отекна мюфтията.

В очите му блесна онова ликуване, което очакваха у Кабакчиоглу (защото не знаеха, че вождът няма за какво да ликува — беше се подчинил на Стамбул).

И отново, тласкан от Стамбул, усетил с платната си неговия вятър, вождът извика гръмко:

— Обърнете всички казани!

„Дран-дран!“ — затрака бакърът.

Еничарите не просто обръщаха своите големи тенджери; те нарочно ги тряскаха и блъскаха, за да се чуе надалеко метежният звън.

„Дран-дран!“ — по-призивен от плясъка на знаме се понесе гласът им над Ат мегдан. Той пълзеше като огън по фитил, пълзеше, вървеше, тичаше, докато лизна огромното буре барут — тълпата, доведена до лудост от нетърпение, пладнешка жега, глад и отчаяние — избухна във висок стълб вик:

— Към Топкапу!