Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (71)

III

В просъница Добри чуваше как наставникът му тихо шава под завивката — разкършваше се старият, дано събере кокали да се изправи и днес на нозе. За разлика от много стари хора, които могат да те занимават от заран до вечер с болежките си, Софроний не обичаше и да ги споменава, нито някой да присъствува на сутринната му схватка със старостта. Затуй гледаше да я приключи, преди Добри да се е събудил, та да станат по едно време и да започнат деня си като равни — по здраве, по сила и кадърност — труженици.

Оттатък, отвъд перденцето, зад което си постилаше майстор Тодор, за да бъде по-нашироко учителят му, се чуха други звуци: майсторът особено здраво хъркаше тъкмо преди зазоряване, сякаш през този последен час почивка се стараеше да навакса цялото си нощно бдение — вечер работеше до късно, дано по-скоро изкарат Неделника. Добри вече бе свикнал и с тоя шум, той се сливаше с плахото пъшкане и кашлица откъм постелята на Софроний. За послушника тези, доловени пряко съня полузвуци означаваха: започва новият работен ден.

— Хе-хе! Навдигнахме се и днес, слава на бога — застанал всред одаицата, рече Софроний.

Иззад пердето се чу тихо ръмжене, после прозявка, сред която чаткаха яките челюсти на майстора.

— Е-е-ех, отче Софроние! Кога ще остарея и аз, та да ми се не спи заран!

Добри без приказки се изхлузи из постелята и излезе да свари кафе. Навън, под навеса, където беше оджакът, го грабна влашката виелица — студ до посиняване. Докато стъкне огъня, донесе вода и забърка кафенце, пръстите му наистина посиняха.

Наставникът вече работеше. Наведен, сякаш ще пише с носа, Софроний следеше типосаните редове и отбелязваше в полето сгрешените букви. Добри беше поискал той да върши тази работа, но учителят не се съгласи. „Много ми помогна ти, Добри — рече му, — ама туй вече мога само аз: аз ще тегля последния пердах на книгата си. Зер, моето име ще стои отгоре.“

И Софроний четеше — понякога и по десетина листа на ден. Добри подразбираше, че наставникът му вече никак не е добре с очите; вечер мижеше със зачервени мигли, заран се събуждаше гурелив като коте.

— Отче Софроние, съвсем не си пазиш очите! — укори го и тази заран.

— Ти не бой се — отговори старият. — Ще удържат те, до края на Неделника ще удържат.

Изсърбаха кафето, докато още не беше съвсем съмнало; Тодор отиде в печатницата, през една само стена, а оттам скоро се чу отмерено тракане — събуди се и машината. Добри притичваше от одаята в печатницата, носеше листове. Така си течеха работните часове на тия няколко българи, подхванали през размирното време пуста наглед работа: да изкарат първата книга на нов български език. Течеха си кротко и пълно.

За кой ли път Добри влезе при наставника си, поднесе му още неотпечатания калъп. Нали българският език още нямаше свой писан закон, случваше се твърде често Добри да пита коя буква каква е.

— Туй ли? — заникна в калъпа старецът. — „Ъ“ е, само „ъ“.

Добри вече беше се упътил пак към печатницата, когато го сепна чукане.

— Кой ще да е? — разтревожи се Софроний. (В Римник не познаваха никого, освен Тодор и чираците му.)

Добри остави калъпа, позакри го с някаква дреха. Не можеше да се отърве от страха, че вършат нещо нередно и някой ще им попречи.

Докато отпъваше вратата, усети и отвъд, и зад гърба си напрежение — епископ Софроний бе застинал без дъх, а непознатият пред вратата пък дишаше тъй шумно, че се чуваше и през прага.

Преди госта из вратата нахлу влашкият мраз, къдели фъртуна, напън вятър. През булото на снега Добри не веднага различи непознатия.

Стори му се, че вече някога го е срещал, отдавна, за малко. Дрехите му бяха полувлашки, полуруски; така се обличат в Молдова или Бесарабия. Щом хвърли бърз поглед наоколо, дошлият се поклони и каза на български:

— Много ти здраве от Петербург, твоя светост. От Петербург и от Иван Замбин.

Макар цял схванат от дългото седене, Софроний скочи пъргаво и опря длани върху раменете на госта.

— Божичко, изнадах се да чакам хабер от Замбина! — заприказва той. — Защо толкова време ни вест, ни кост, а?

— Разхвърли се, твоя милост! — намеси се Добри.

Атанас свали кюрка, остана по сюртук, руска кройка. И такъв, какъвто беше, в чуждите дрехи, високи ботуши, без пояс и потури, ами с тесни, сукнени гащи, стори се на Добри особено хубав. „Гледай ти, какви хора си имаме вече! — помисли с гордост конарецът. — Този и пред руския цар да се яви, не ще ни посрами.“

Гостът седна на Софрониевата маса, крадешката поглеждаше към купчината типосани листове, а не му беше удобно да разпитва.

— Печатаме — изпревари въпроса му Софроний. — Печатаме българска книга!

И светна цял срещу Атанас. Но Атанас не изглеждаше изненадан.

— Чух — каза. — Като изпитвах в Букурещ за тебе, рекоха ми, че в Римник печаташ българска книга една. Хвала ти, отче Софроние, голямо дело си подел!

— Е, всеки каквото може — заскромничи старият.

Но гостът, види се, имаше друго на ум; изведнъж стана съсредоточен; строга беше и речта му, когато подхвана:

— Прие ли миналата зима писмо от Замбина, отче Софроние?

— Приех. Таман се канех да питам защо не отговорихте на моето.

— Кое твое?

— Туй, дето ви писах веднага. Знаеш, тая работа — да ви изпратя пълномощия — не можеше да бъде бързо. Кой ще ти мине сега в Българско, че да събере там първенците от Русчук или Враца, да съчинят, да подпишат и прочие? Трудно…

— Ние затуй и към тебе се обърнахме, отче Софроние, защото е трудно. Само човек като тебе…

— Е да де… — позабърка се старият.

Думите на Атанас му се сториха укор. Справедлив донякъде: покрай Неделника Софроний наистина изостави делата на българските бежанци.

— … Та аз ви писах; ако не извадим такова писмо от Българско, може ли да го направим тук, от името на букурещките българи? Чаках месец-два; пак писах. И пак чаках. Нищо.

Докато Атанас слушаше обърканите думи на архиерея, усещаше се как бавно кипва.

— Дядо владика — рече той, след като се окашля, — ние с другаря ми много се надявахме на теб. Не сърди се, дядо владика, ама можеше да направиш… нещо повече… да ни оправиш някак. Оттук България е на един ден път. А ние там как сме изкарали, не питай, не питай и как оставих другаря си…

— Що? — навдигна се Софроний. — Да не се е случило нещо със Замбина?

— Более Замбин — отговори Атанас. — На крак е уж, ходи, разправя се… Ама голям кахър ми е легнал за него. Не го оставих добре, че и без грош, дето се вика…

— Господи, прости ми! — съвсем смутен прошепна старият.

Добри си го познаваше: малко трябваше на Софроний, та да почне да се кори и измъчва.

— Ваша милост — обади се Добри, — знаеш ли ти какво е оттатък Дунава сега?

— Не зная — с тревога го погледна Атанас. — В Букурещ дори не спрях. Какво има по нас?

— Много има. Откъде да захвана?

— От Пазвантоглу, от Сръбската буна; кога заминахме, туй беше най-важното по нас.

— За буната и сега е важно. Негли сте научили, че Белград най-сетне падна.

— Мигар! — не повярва на ушите си гостът.

Може би си спомни с какъв трепет Иван бе чакал вести за Белград, как вече почти не се надяваше на сполука в бунта на сърбите.

— Тъй е. Това беше и краят на Пазвантоглу.

— Е как? Пазвантоглу си е Пазвантоглу.

— Беше! Не остана българин при него. Няма ги. При сърбите са. От Видин на запад всичко е в християнски ръце!

— Е как? — повтаряше Атанас. — А към Търново и Плевен, във Влашко? Та Пазвантоглу държеше целия този край, когато заминахме.

— Сега е у Мустафа Байрактар.

— Кой? Ама какво приказвате бе?

Гостът чак стана на крак; нали човек, напуснал България през хилядо осемстотин и четвърта година, мъчно би повярвал, че Пазвантоглу вече е никой в Румелия — тъй непоклатима бе изглеждала властта на Видинлията.

— Мустафа Байрактар. Кехаята на Тръстеникли.

Мустафа Байрактар… Къде се е натъквал на туй име Атанас? Кехая на Тръстениклията… Да! Сети се. Когато с Иван се трепеха да преминат Дунава, при Русчук бяха попаднали на Мустафа Байрактар и сеймените му. Още там, край Дунава, той бе предрекъл на бежанците цялата им бежанска неволя.

— Да, сещам се — рече Атанас. — А защо Мустафа Байрактар? Тръстениклията къде е?

— Псовиса. Няма вече Тръстеникли, не отнесе в гроба нищо от туй, дето ограби.

— Не думай! Че млад беше кучият му син… Чума, а?

— Хич. Тя стана така — заразказва Добри. — Помниш, Тръстеникли беше с Портата, та Селим хан му доверяваше, за да го има подръка срещу Пазвантоглу. Добре, ама миналата година султанът изпрати низами да очистят от хаирсъзи земята между Стамбул и Едирне. И работата им потръгна, ама побуяха еничарите в Едирне. Нейсе, накараха Селим хан да клекне. А на еничарите кой помагал, знаеш ли?

— Знае се, Пазвантоглу — не се замисли Атанас.

— Не. Тръстениклията. Ще рече, Селим хан и Тръстеникли бяха в съюз, докато се оправяха с Пазвантоглу; тогава Тръстеникли не беше против низама. Ала дойде ли Селим хан да напълни Румелия с низами, дръпна се той от султана.

— А кога умря? — не се стърпя Атанас.

— Не умря той, ами го убиха.

— Селим хан ли?

— Не се знае и до днес. Седял си една вечер в Тръстеник Тръстениклията — в бащиния си чифлик, в кьошка. Бил с приятели, ядели и пиели. По някое време един гавазин донесъл писмо за господаря, Тръстеникли отишъл до свещта да го изчете. В тоя миг претрещели гърмежи — гръмнало се от три страни през прозорците на кьошка. Сетне стихнало: ни глас, ни стъпки. А в кьошка — леш! Всички, дето били там — мъртви до един.

— Е какво излиза? — смаян попита Атанас. — Излиза, че султанът изпратил джелати, тъй ли?

— Неизвестно. Едни викат, че било наистина султанова работа; други — било работа на Пазвантоглу: страшни поразии му направи Тръстениклията.

— Че те открай време се мразят до смерти.

— Онова настрани. Ами Тръстеникли посече миналата година Манаф Ибрахима.

— И туй ли бе?

— И туй е голямо нещо. Заради него престана шетнята на Пазвантоглувите отсам Дунава.

— Че да не е един Манаф Ибрахим? У Пазвантоглу бинбашии с лопата да ринеш.

— Беше! — тържествуващо натърти Добри. — Кои са му толкоз бинбашиите? Велко и Кондо се отметнаха още преди; Еминджиковата дружина я изклаха сърбите в Белград; Манаф Ибрахим го убиха; Гяур Имам премина при Тръстеникли.

— Той пък защо?

— Рекъл Гяур Имам, че Пазвантоглу бил излъгал раята: нито ѝ дал земя, нито я освободил от данък. И вдигна хората си, та — при Тръстеникли. „И тоя е мискинин — рекъл бил, — и от тоя раята не ще види хаир, ама барем не ѝ обещава майка и татко.“

— А защо не отиде при сърбите, а? Там ни е мястото сега!

— На Гяур Имам дружината не е чисто българска, ами сбириток. Пък и друго рекъл Гяур Имам, разправяха: „Какво ще вървя при сърбите? Не ми е работа да се вра между християни. Там поповете са на почит; пък аз съм се разпопил, десет години харамийство е това. За православната църква съм кръвник, убиец и шугава овца.“

— Той нека беше завел три хиляди саби на сърбите, та ще го питат дали е разпопен! — разсмя се Атанас.

Новините го радваха до немай-къде.

Че защо ли чак толкоз го зарадваха? Наистина, бе залязла — докато двама българи седяха на чужбина — звездата на Осман Пазвантоглу, истинския господар на Подунавето. Но нали неговото място бе заел Тръстеникли, а след него и Мустафа Байрактар? Нали в Подунавето продължаваше да няма мир и ред?

„Нищо от това — мислеше си Атанас, — че вместо Пазвантоглу се е издигнал Байрактарят. И той (за да ни има, за да се бие с наши ръце) ще трябва нещо да ни обещае, поне малко да изпълни. Нека продължава да ври и кипи — в Сърбия, във Видин и Русчук! Само да не се връща, господи, онзи мир отпреди; само дано да не се уталожи наново робията такава, каквато беше! Та тъкмо смутното време роди български дружини от по три и пет хиляди саби, българска община в Букурещ, български пратеник в Петербург!“

Помисли го и цялата му радост изстина: българският пратеник в Русия… Нямаше време за приказки. Още днес Атанас трябваше да набави пълномощия за Замбин.

— Та, отче Софроние — върна се на думата си той. — Как да изкараме сега писмо от България?

— Викам, ако не ни оправят подписите на българската община в Букурещ (тук Атанас поклати глава: не ги оправяха, ще рече), да проводим нарочен човек отвъд. Случайни пътници не ще я свършат.

Софроний, изглежда, бе обмислял това, докато Добри разправяше на госта новини от Българско. Изрече го и цял се обърна към ученика си.

В погледа му имаше боязън. Знаеше си, че Добри ще поиска да премине оттатък и така да отхвърли от учителя си всеки укор. А Софроний не смееше да признае дори пред себе си колко много го е страх да остане ден без Добри. Все повече отпадаха силите му, все по-често се облягаше върху ученика си като на патерица. И в благодарността, и в упованието, което чувствуваше към него, вече се примесваше ревнивост — боязън да не бъде лишен от опора.

Но той не знаеше, че този негов страх е вече осъзнат от Добри: в мига, в който Софроний предложи да бъде изпратен отвъд Дунава доверен човек, Добри потисна у себе си изблика — „Ще вървя аз!“. Право призна той на Първана преди две години: Добри беше на стража. Никому не е простено, ако се отлъчи от стража, дори когато от туй отлъчване зависи нещо много по-важно.

Види се, и гостът бе очаквал младият послушник на епископ Софроний да предложи себе си за пратеник през Дунава; тетевенецът се втренчи в Добри, замълча неловко. „Възможно ли е — мислеше навярно той — между нас да седи човек здрав, млад, кадърен, а гледа да се измъкне?“

Добри издържа с усилие погледа на госта, но не отвори уста: не искаше Софроний да научи, че Добри си дава сметка за немощта му.

— Хубаво! — въздъхна Атанас, след като мълчанието стана нетърпимо. — Добре… Щом трябва да се премине отвъд, ще се стягам.

— Аз зная до кого да те пратя — припряно заговори владиката: — В Свищов ще вървиш, ей къде е Свищов. Там син ми има свои хора, търговци, съвсем сигурни. А пък писмото, дето трябва да подпишат, ще съчиня аз — важна книга е то, ще я изпипам. За седмица нещо ще се оправиш и — хайде! — назад.

— Не ще се оправи за седмица — намеси се Добри. — Байрактарят, викат, не давал пиле да прехвръкне, много вардел брега. Не ще е лесно…

— Не ще е, разумява се! — дръпнато отговори Атанас Николов.

„Как да му се сърдиш? — рече си Добри. — Завчера едва пристигнал открай свят и утре — отново на път. А трябва, каквото и да е, трябва!“

Разшета се, свари на госта кафе, изсуши му ботушите. В туй време Софроний — оставил типосаните листи настрана, макар майстор Тодор няколко пъти да го подканя, защото машината стояла празна — съчиняваше писмото на свищовските първенци до царя. Пълномощията на Иван Замбин.

 

 

Тази вечер четиримата легнаха късно, понеже Атанас все имаше още да разпитва. Пък и Софроний — ако да капна от работа — все искаше да научи повече за митарствата на Иван Замбин в руската столица.

— Ама какво се стряскаме ние — не се успокояваше Софроний, вече в постелята. — Как щяло руският цар да не нададе ухо на патилата на християнията под Турско? Не сте доразбрали вие нещо, не може тя!

— Един е сега кахърът на Русия, дядо владика — за стотен път му обясняваше Атанас. — Бонапарт! Само за него ще чуеш да говорят. А Селим хан какво е? Чучело, султан без земя. Е, не ще дума, ако руси и немци се отърват от Бонапарта, първата им работа ще са турците. Но кога ще бъде то, питам те?

— Господ знае — подхвърли Добри. — Ама туй, дето Селим хан бил чучело, не е съвсем право, знаеш ли? Ей на, преди седмица се чу, сменил князете на Влашко и Молдовата. Без да пита Русия, на своя глава. Излиза, че Селим хан още може да вреди на Русия.

— Може… — сънливо се съгласи Атанас.

Налегна го дрямка. Умората от едномесечния път; руската, че след туй и влашка зима; напрежението от разговора му със Софроний и страхът пред новия път, който го чакаше — всичко сега натежа, натежа, притисна до изнемога госта в топлата постеля и го прекатури в съня.

Доста след като Атанас Николов млъкна, след като иззад пердето се чу здравото хъркане на майстор Тодор, Добри чу как учителят му пак зашава. Погледна го: Софроний беше се облакътил върху леглото.

— Добри — изшепна той, — не може тя да е така!

— Навярно — побърза да се съгласи Добри.

Толкова сякаш бе чакал старият; той не обичаше да заспива с кахър.

— Ех! — рече само. — Веднъж нека почне война на Русия с турците! Веднъж нека се спухат те, пък да видим дали сам царят не ще потърси Иван Замбина!

„Ще! — помисли си Добри, ама замълча. — Туй е останало на Русия!“

И Добри също заспа, преди от лицето му да слезе умилителната насмешка: май наистина бе взел да се вдетинява старецът, тъкмо децата не търпят лоша мисъл.

А Добри не знаеше, че Софроний току-що бе изрекъл пророчество. Тъй, пряко далечината и времето, може да вижда само човек, който с цялата си мисъл е сраснат със своята земя и род.

 

 

Далеко на север същата нощ гъмжеше от будни хора; десетки хиляди. Къде пеши, къде на коне, те рушеха дълбокия сняг под фъртуната, вървяха и вървяха напред.

Онова, което успя да нагласи в Стамбул генерал Себастиани, на което се надяваше Наполеон и не смееше да се надява Иван Замбин, което вдетинено пожела преди съня си Софроний Врачански, се сбъдваше през тази ноемврийска нощ на хиляда осемстотин и шеста година: руските войски навлизаха в Молдова.

Започваше нова война между Русия и Портата.