Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (13)

VII

Попът претича на три разкрача улицата и се прилепи о църковните порти. Взе да рови с разтреперани пръсти из джобовете на подрасника, затуй все не намираше ключа. А не смееше повече да шавне — отгоре идеха двоица и по дрезгавите им гласове личеше, че или са пияни, или много сърдити. Залепна още по-плътно о портите, затаи дъх: „Боже всевишни, дано по-скоро отминат!“

Чаушите стъпваха тежко; и в Котел, както навсякъде, султановият войник беше господар. Караха се за някаква сабя…

— Аз го наръгах, а сабята ще вземеш ти, такова кой дава?

— Ти нали взе кесията и пръстена бе? Че за мен нищо ли да не остане?

— И без тебе му виждах сметката. Ти ако си ербап…

По-нататъшният спор заглъхна зад ъгъла. „Упокой, господи! Пак нечия невинна душа са затрили нечестивите…“ Попът отново взе да търси ключа. Намери го в пояса. Дебнешком се нахлузи в дворчето, примирайки, чуеше ли снегът да проскърца под стъпките му. Кой знае защо поп Стойко беше си наумил, че ще го убият тук, в черква. А преди туй ще го мъчат да обади къде е скрил черковните утвари — или трябва да изтърпи нетърпимите мъки, или да издаде утварите на тайнствата божи. Предусещаше, че ще обади и ще се осъди на вечни мъки — какво е пъклото пред това, което му се струпа за близо петдесет години живот?

Пред църковната врата спря и се ослуша: нищо. Само някъде далеко отекваха крясъци, смях, женски писък и сякаш тътен на даул. Не, не беше даул — просто чуваше сърцето в ушите си.

Вече в църква, влезе в олтара и приседна направо връз плочите. Усети, че душата му се свършва, като че никога не ще смогне да стане. Всяка вечер и всяка заран, когато стигнеше черква — след като бе избикалял цял Котел, за да улучи най-тихото и безопасно сокаче, що го извеждаше към черковния двор — викаше си: „Дотук! Повече не мога, Стойко да не ми е името, ако дойда още веднъж!“ А всяка вечер и заран идеше пак.

Откакто започна война, в Котел имаше конак. Нали лежи на прохода между Тракия и Подунавето, щом се зададеше поход, селото не виждаше бял ден. Един паша седеше в Русчук, друг — в Едирне, а помежду им швъкаха аскери. Те сменяха коне в Котел и нощуваха из ханищата му. А често оставаха много повече, отколкото трябваше. Харесваше им богатият Котел. А Котел бе богат, защото в селото нямаше турци — бе дервенджийско село, — та из цялата българска земя се славеха котленските чорбаджии.

„Те ти плащат — викаше си поп Стойко, — сребърни грошове броят чорбаджиите, за къде си без тяхната дума? Не заран и вечер, ами и по обяд да кажат, пак ще идваш. И всеки път ще примираш от страх, ще трепериш в олтара, ще прибираш празния дискос и ще се връщаш дома покрай дуварите, за да дойдеш утре пак… Мале мила, кога ще се свърши, кога ще се прибера при тебе?“

Навярно загдето тази вечер бе по-студена от другите, загдето чу страшния спор на ония двама, а може би и понеже болестта му отново го притисна, Стойко спомена не бога, а майка си. Дето го остави сирак на три години.

Усети, че плаче. Откакто се поболя, плачеше лесно. Попадията казваше, че не било от туй, такъв си бил още кога сглупила, та го вземала. Сърце не му достигало, казваше, от нищо и никакво губел ум, за нищо го не бивало — само да трупа борчове и да влиза в беля. Така говореше попадията — вече трийсета година живееше с нея, а веднъж не чу добра дума от устата ѝ.

„Сирашка орисия! — мислеше си Стойко в непрогледната тъмнина. — Свои не са ме пожалили, че чуждата ли? Нека вика що ще, ама знам си аз: не бях такъв открай време, сърцат човек бях. Колко пъти ходих из далечни краища, Стамбул видях, Едирне и Търново, какво не срещнах там. Пък ни нозе ми се подсичаха, нито ми се виеше свят. Телесно и душевно здраве имах, ама де да съм знаял да му се радвам! Допреди миналата война все здрав си бях. Оттам насетне ме налегна тая душевна теснота…“

Чудно щеше да е, ако не би го налегнала. Желязото, дето е желязо, и то на огън се топи, а поп Стойко не беше железен, пък премина през колко огньове. Можеше ли си спомни всички свои патила, а?

Първи път го тикнаха в хапуса заради чичовите му борчове — тогаз се отърва с малко. После дойдоха дълги години на що-годе сносен живот. Вярно, не му оставяше тих час попадията с безкрайните си разправии; вярно, попът набра много мъка от хорска завист и злочинство — другите попове го взеха на око, дето е по-учен от тях и си докарва по някоя пара, като учи на четмо чорбаджийските деца. Както и да е, това бяха бели кахъри.

Черните захванаха точно преди петнайсет години през миналата война. И тогава в Котел имаше конак, а Стойко — нали умееше писмо на три езика — прибраха да пише тескерета за войската: кой в чия къща да преспи.

Всяка заран, преди да тръгне за конака, попът се сбогуваше наум с дома и децата си и се предаваше на божата закрила. Седеше до тъмно при субашата, до дясното му коляно, без да вдига очи. Цял ден не отваряше уста да преглътне залък — от боязън и притеснение всичко му горчеше като отрова. Войскари нахълтваха на тумби в одаята, затлачваха я с викове, мирис на кожа, пот и конюшня. А попът се свиваше на хасъра и жалеше, че няма къде по-ниско да седне. Нали бе едничък гяурин посред правоверни, ако някой от тях речеше да покаже бабаитлък, връз него щеше да бъде.

Една през друга през ума му се занизаха случките от ония месеци. Ето го арнаутина, от когото му остана белегът на рамото — дребен уж, а кръвник за трима. Той влезе като хала в одаята, разпусна се, та пусна пяна — попът бил му дал някаква никаква къща в най-горния край. Субашата гледаше развеселен как Стойко отстъпва и отстъпва, докато не залепна цял о стената.

Не успя и да приклекне, когато войскарят запокити ножа си по него; усети само как нещо парна рамото му. Нема сила да изтегли острието, но навярно бе изглеждал страшно жалостив, та субашата — бавно, все още доволно ухилен — с една ръка притисна попа към зида, а с другата сръчно издърпа камата.

Първата му рана от онази война… Ако бе ходил на поход, едва ли щеше да получи тъй много. Освен арнаутския нож случи му се да опита и харбата на един конярски черибашия — беше го храснал по главата, та Стойко загуби свяст и дойде на себе си чак вън, на снега; и пищова на един пиян сеймен — добре, че беше пиян, та не го улучи, както искаше, в слабините, ами в крака.

Тези рани бяха кървили и болели, ала в тяхната болка имаше нещо чисто, достойно почти. Но онуй, което Стойко понесе от големеца, комуто бе служил толкова месеци, беше по-страшно от рана.

Един ден субашата дойде нещо лют, с налети очи. От вратата взе да се заяжда с всички, а Стойко си седеше в кьошето, стараеше се да пише по-бързо, дано по-бързо види и края на този ден.

Не щеш ли, къде обяд в одаята нахълта някакъв сеймен и се развика, че попът му издал тескере за къща, вече натъпкана с аскер. „Много си го отпуснал! — кресна той на субашата. — До коляното ти ще седи, а? Още малко и на главата ни ще седнат, защото таквиз като теб им дават сурат!“ Субашата премълча, но очите му съвсем кървясаха. С тия кървясали очи се обърна той към Стойко. „Да бягам вдън земя!“ — рече си попът, а нямаше накъде. Сети се, че сега най-умно ще е да падне в краката на големеца и се завайка, и замоли за прошка. Но тъкмо тогава у него се обади другият Стойко — който проговаряше твърде рядко. „Нека! — викаше той. — Нека изпиеш до дъно горчивата чаша, за да разберат душманите, че вече имат пред себе си не овце, а хора! Какъв пастир си ми ти, ако се увиваш и гънеш? Кой ще понесе мъченичество за род и вяра, за човешко достойнство, ако не ти, пастирът?“

Субашата стоеше вече пред жертвата си. „Прости ми, боже, че едва днес посмях да стана човек!“ — помисли си Стойко, докато очакваше добре познатата болка от острие. Но наместо туй турчинът улови с две ръце брадата му и я затегли с все сила.

Главата на попа отскачаше насам-натам. Душеше го обида — по-нетърпима от болките — напрягаше се да не издаде звук, за да не увеличи тържеството на джелатите си. Понеже сейменът се смееше високо и подвикваше, сякаш насърчава пехливанин:

— Ха де! Оттръгни я съвсем! Нека се порадват котленци на проскубан поп!

Потен от усилие и гняв, субашата стискаше в една шепа вече изтръгнатата половина от Стойковата брада, а другата му ръка все още не се откопчваше от смъртно бялото лице на попа.

— Стига ли ти? Стига ли ти, а? — хриптеше големецът.

А Стойко не рече „стига!“ Той полусвястно си мислеше, че така и трябва, че грозната обида ще срине някакъв последен мост между него и господарите му.

— Това да ти е платата! — изрева накрай субашата. Срита попа изотзаде, докато той плетеше нозе към вратата. — И повече да не си стъпил в конака!

Стойко се облегна на чардака, дано събере сили. Всичко играеше пред погледа му — целият пролетен Котел. Как ще пренесе през веселата, празнична планинска пролет своето бездънно унижение? И може ли в един и същи свят да се поберат наведнъж толкова зеленина, цветове, слънце наедно с толкова гавра и обиди?

„Боже, ако беше само трудно и болно да се живее!… — помисли си Стойко. — Ако да не беше тъй страшно обидно да се живее…“

Черните спомени само усилиха страха му. „Що ли е тази нощ хич да не се прибирам, та утре заран да не идвам пак? Дано не им хрумне тъкмо нощес да налетят църквата.“ Сви се върху раклата в олтара, зави се с черджето от стъпалата. Подложи под глава няколко книги, между тях онази, тъничката: „Внемлете ви, читатели и слишатели, роде болгарски…“

„Роде български, ще ти стигне ли душа да дотраеш! Защо пък не, щом си дотраял ти, Стойко… Колко пъти си си викал: този удар ще бъде последният, от тоя затвор ще ме изведат вече на бесило. Пък ето те, доживя внуци и още си вардиш животеца, криеш се и надяваш, че след някой месец войската ще се вдигне и отново ще се отъмнеш. До следния път…“

Доживял, отъмнал се… Вятър! Нали всичко отминало сякаш се натрупа и събра някъде дълбоко у Стойко. Та неочаквано, точно кога за година-две се поотпусна Стойковото сърце, прегорелите страдания избиха в чудновата болест. Чинеше му се, че онова, което хората виждат и наричат поп Стойко, е само черупка, едва закрепен външен образ. А отвътре е изгнил и скапан, съвсем го няма. — „Сърдечна теснота, викаха лечителите, които по път обикаляше. — Какъв лек за сърдечната теснота? На мира трябва да стои човек, да не се ядосва и бере грижи и от самосебе си ще му премине.“

Мира, а? Стойко бе уверен, че ще я намери чак на другия свят. Затуй навярно тукашният живот му ставаше все по-непоносим, сякаш неговата измъчена душа бързаше да избяга и намери почивка в смъртта. Случваше се по цяла нощ попът да броди из къра покрай реката — боеше се от леглото си между четири стени. Ходеше из тъмницата и си поплакваше, защото всяка мисъл или спомен разбуждаха нова мъка. И така, дълги месеци.

„Те това беше най-лошото, което понесох — викаше си Стойко под протритото чердже. — Щом преминах и него, няма дъно човешкото търпило, човешките сили. Боже всевишни, какво вършат тия?“

Тази нощ ще нападнат църквата, свърши се! Все по-близо се чуваше тропотът им, примесен с диви гласове. Стори му се, че незнайните злодеи са вече тук, в църковния двор и дори под сводовете на олтара. Колцина ли са?

Може и да бе загубил свяст от страхове, но за кой знае колко време туй време сякаш спря. Ударите като да идеха издълбоко, тъпи, приглушени. Сетне, в олтара настъпи полусветлина, та Стойко взе да различава ръбовете на нещата — дали съмваше? Не, гореше, туй не бе зора, а огън. Но огънят беше далеко.

Усети радост — тъй отдавна не помнеше радост! Доволен бе като добиче, отървало касапския нож. Сепна се: „Господи, прости! На чужда беда се радвам. Но как да помогна на чуждата беда, господи?“ Пак подгъна нозе на плочите. Не се молеше. Знаеше, че на такова молитва не помага.

Заранта беше тиха до късно. Котел спеше или се правеше на заспал, но и тази утрин никой не побутна черковните порти. Поп Стойко седеше в олтара и прелистваше книги, колкото да се разтуши и скъси часовете. Все пак някой наближи църквата — нечии плахи нозе пристъпваха в кораба. Надзърна с едно око. Райно беше, клисарят.

— Защо не си залостил, дядо попе?

— Ако ще залоствам, защо съм тук? Може някой да намине, рекох.

— Кой ще намине! В миша дупка са се заврели хората. Снощи чу ли? Разграбиха Долната чаршия.

— Чух. А ти защо си не седя дома? Барем ти да не береш страх.

— Дома, тук — все то. Бог бил навсякъде, дано е тъй. Ама зная, че хаирсъзите са навсякъде. Пък и нещо научих, та бързам да ти го кажа.

Тоя Райно винаги научаваше разни новини — умееше да се прави на ударен и се мушеше между татарите в хана. Сигурно султанът знаеше по-малко от Райно клисаря или поне узнаваше по-късно от него какво става из Маджарско и под Оджак.

— Преди малко дойде татарин от Русчук. Пратили го по сухо до Оджак с писмо, а той се върнал барабар с писмото. Защо, ще питаш.

— Защо?

— Русите окръжили Оджак, дядо попе! Напролет, вземат ли да швъкат руските каравели, спукана му е работата на нашия, викам ти — колко е от Оджак до Дунава!

Попът стоеше зашеметен. Всичките му кахъри сега му се видяха дребни. Какво беше Долната чаршия, какво бе Котел с чорбаджиите и войската пред онова, което наближаваше? Стихия месеше земята от Оджак до Стамбул, премилаше хиляди съдби и променяше пътя на времето. А в същото голямо време поп Стойко се свиваше в олтара — кога най-сетне щеше да излезе из Котел, из прохода и се озове на открито?

„Господи — помоли се, — дай ми сили да надмогна себе си и недъга си, недостойните си страхове! Пастирът трябва да бъде при стадото, а от трийсет години живея между вълци. Дай ми сили, господи, да отида при хората?…“